Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (13)

Глава XIII

Повече от две години минаха, а Шлегелови продължаваха да водят живот на културно, но не и позорно спокойствие, все още плувайки грациозно по сивите вълни на Лондон. Концерти и пиеси преминаваха край тях, пари се харчеха и възобновяваха, репутации се губеха и печелеха, а самият град — символ на техния живот — се възраждаше и преживяваше упадък в постоянен прилив и отлив, които се плискаха все по-надалеч към хълмовете на Съри и над полята на Хартфордшир. Едно прочуто здание бе издигнато, друго бе обречено. Днес Уайтхол бе преобразен, утре щеше да бъде ред на Риджънт Стрийт. А месец след месец улиците миришеха все по-силно на бензин и ставаше все по-трудно да се пресекат, а хората се чуваха един друг все по-трудно, дишаха по-малко от въздуха и виждаха по-малко от небето. Природата се оттегляше — листата капеха в средата на лятото, слънцето грееше през праха мъгляво, а му се възхищаваха.

Да се говори против Лондон вече не е модерно. Земята като обект на художествено преклонение бе имала своя ден, а литературата на близкото бъдеще може би ще обърне гръб на селото и ще търси вдъхновение от града. Човек може да разбере тази реакция. За Пан и за първичните сили публиката е чувала вече прекалено много — те изглеждат викториански, докато Лондон е сега грегориански — и тези, които искрено са за земята, може би ще трябва дълго да почакат, докато махалото отброи отново техния час. Лондон наистина омайва. Човек си го представя ясно като пространство от трептящо сиво, безцелен интелект и безстрастна възбуда; като един дух, който се е променил, преди да бъде забелязан; като едно сърце, което сигурно тупти, но не и за човечеството. Простира се отвъд всичко — природата, с цялата своя жестокост, се приближава много повече до нас, отколкото тези тълпи от хора. Един приятел разкрива себе си: земята се разкрива, от нея идваме и трябва да се върнем в нея. Но кой може да разкрие Уестминстър Бридж Роуд или Ливърпул Стрийт сутрин — градът поема дъх, или същите улици вечер — градът издишва използувания въздух? В отчаяние искаме да стигнем отвъд мъглата, самите звезди, претърсваме пустотата на вселената, за да обясним чудовището и да му припишем човешки образ. Лондон е голямата възможност за религията — не благоприличната религия на теолозите, а антропоморфична, сурова. Да, неспирният поток би бил поносим, ако човек от нашия тип, не някой важен или сълзлив, го бе грижи за нас в небесата.

Лондончанинът рядко разбира своя град, докато не бъде понесен от него, далеч от своя пристан, а очите на Маргарет се отвориха едва когато изтече договорът за Уикъм Плейс. Винаги бе знаела, че трябва да изтече, но тази мисъл действително се бе очертала в съзнанието й едва девет месеца преди крайния срок. Тогава къщата внезапно се изпълни с чувства. Тя бе видяла толкова много щастие. Защо трябваше да бъде съборена? Забеляза за първи път по улиците на града архитектурата на привързаността, чу езика на привързаността от устните на неговите жители — полуизговорени думи, безформени изречения, изстреляни изрази на одобрение и отвращение. Месец след месец нещата напредваха по-бързо, но към каква цел? Населението непрекъснато се увеличаваше, но с какви качества бяха новородените? Милионерът, който притежаваше неотменимото право върху Уикъм Плейс и желаеше да издигне вавилонска кула с апартаменти на негово място — какво право имаше той да раздвижи такава голяма част от трептящото желе? Той не беше глупак — чувала го беше да обяснява социализма, — но истинското прозрение започваше там, където свършваше неговата интелигентност и човек разбираше, че е така с повечето милионери. Какво право имаха такива хора… Но Маргарет се възпря. По този път следваше лудостта. Слава богу, и тя имаше малко пари и можеше да си купи нова къща.

Тиби, вече втора година в Оксфорд, се бе върнал за великденската ваканция и Маргарет се възползува от случая да поговори сериозно с него. Имаше ли той изобщо представа къде искаше да живее? Тиби не знаеше, че всъщност знае. Имаше ли изобщо представа какво иска да прави? И в това бе също толкова несигурен, но когато го притиснаха, заяви, че би предпочел да не се ангажира с никаква професия. Маргарет не бе изненадана, но продължи да шие няколко минути, преди да отговори.

— Мислех за мистър Вайз. Никога не ми е правил впечатление на особено щастлив.

— М-да — рече Тиби и остана с отворени уста в странен трепет, като че ли и той бе мислил за мистър Вайз, огледал бе около, през, над и отвъд мистър Вайз, беше претеглил, класифицирал и накрая го бе отпратил като човек, който няма вече отношение към обсъждания въпрос. Тези дрънканици на Тиби вбесяваха Хелън. Но Хелън бе сега долу, в трапезарията, където подготвяше речта си за политическата икономия. От време на време се чуваше гласът й през вратата.

— Но мистър Вайз е доста нещастен, слаб човек, не мислиш ли? Ами виж Гай. Жалка работа. Освен това всеки човек е по-добре с някаква редовна работа — премина тя към обобщенията.

Пъшкане.

— Ще се придържам към това — продължи Маргарет с усмивка. — Не го казвам, за да те поучавам, наистина го мисля. Вярвам, че от един век мъжете са оформили в себе си желание за работа и не трябва да убиват това чувство. Това е ново желание. То носи със себе си и много лоши неща, но в основата си е добро и аз се надявам, че и за жените „да не работиш“ скоро ще стане толкова ужасно, колкото е било и „да не си омъжена“ преди сто години.

— Не съм усещал това неясно желание, за което мислиш — заяви Тиби.

— Тогава ще оставим темата настрана, докато се появи и у тебе. Нямам намерение да те убеждавам с приказки. Не бързай. Само че си помисли за живота на хората, които харесваш най-много, и виж как те са го подредили.

— Харесвам най-много Гай и мистър Вайз — каза едва-едва Тиби и се облегна толкова назад на фотьойла, че тялото му от шията до коленете представяше една права линия.

— И не мисли, че не говоря сериозно, понеже не използувам обичайните аргументи — печелене на пари, поле на дейност, което те очаква, и т.н. — всички те са, по различни причини, лицемерни. — Тя продължи да шие. — Аз съм само твоя сестра. Нямам никакви права над теб и не искам да имам. Само ти казвам кое смятам за истина. Сам разбираш… — Тя свали пенснето, което наскоро бе започнала да употребява. — … След няколко години ние ще бъдем практически на същата възраст и аз ще искам да ми помагаш. Мъжете са много по-приятни, отколкото жените.

— Ако се измъчваш от такава самоизмама, защо не се омъжиш?

— Понякога доста си мисля, че бих го направила, ако имах възможност.

— Никой ли не ти е предложил?

— Само глупаци.

— А на Хелън?

— Колкото искаш.

— Разкажи ми за тях.

— Не.

— Тогава ми разкажи за твоите глупаци.

— Това бяха мъже, които нямаха какво по-добро да направят — каза сестра му с чувството, че й е дадено право да засегне тази тема. — Така че вземи си бележка — трябва да работиш, иначе ще трябва да се преструваш, че работиш, както правя аз. Работи, работи, работи, ако искаш да спасиш тялото и душата си. Честно ти казвам, скъпо мое момче, това е необходимост. Погледни Уилкоксови, погледни мистър Пембрук. С всички техни недостатъци в характера и разбиранията, тези хора ми доставят по-голямо удоволствие от мнозина други, които са по-облагодетелствувани и мисля, че това е така, защото са работили винаги истински и честно.

— Спести ми Уилкоксови — простена той.

— Няма да ти ги спестя. Те са истинският тип хора.

— Господи боже, Мег! — възкликна той, като внезапно се изправи, настръхнал и гневен. Тиби, въпреки всичките си недостатъци, бе искрен по природа.

— Е, добре, те са толкова близко до истинския тип, колкото можеш да си представиш.

— О, не… не, не!

— Мислех за по-младия син, когото веднъж взех за глупак — той се върна много болен от Нигерия. Сега отново е заминал, както ми каза Иви Уилкокс, към своя дълг.

— Дълг! — Това винаги изтръгваше стон.

— Той не иска пари, а работа, въпреки че това е отвратителна работа — скучна страна, безчестни туземци, вечна грижа за прясна вода и храна. Една нация, която може да ражда хора от този тип, може да се гордее с това. Нищо чудно, че Англия е станала империя.

— Империя!

— Не се тревожа от резултатите — каза Маргарет малко тъжно. — Прекалено сложни са за мен. Мога само да гледам хората. Дотук една империя ме дразни, но мога да оценя героизма, който я изгражда. Лондон ме отегчава, но колко хиляди прекрасни хора се трудят да направят Лондон…

— … Това, което е — подигра се той.

— Това, което е, за беда. Искам дейност без цивилизация. Какъв парадокс! И все пак очаквам, че на небето ще намерим нещо такова.

— А аз — каза Тиби — искам цивилизация без дейност, което, надявам се, ще намерим в отвъдния свят.

— Няма нужда да ходиш толкова далеч, скъпи мой, ако държиш на това. Можеш да го намериш в Оксфорд.

— Глупаво…

— Щом мислиш, че съм глупава, да говорим за търсенето на къща. Ще живея дори в Оксфорд, ако искаш — Северен Оксфорд. Ще живея където и да е, освен в Борнмът, Торкий и Челтнам. О, да, или в Илфра кум, Суонидж, Търнбридж Уелс, Сърбитън и Бедфорд. Там в никакъв случай.

— Тогава Лондон.

— Съгласен съм, но Хелън би предпочела да се махне от Лондон. Нищо не пречи обаче да имаме къща в провинцията и апартамент в града, стига само да живеем заедно и да делим разходите. Въпреки че, разбира се… о, как се отплесва човек, а като си помисля, само като си помисля за ония хора, които са наистина бедни, как живеят те? Ако не мога да пътувам, направо ще умра.

Докато тя говореше, вратата се отвори и Хелън връхлетя, крайно развълнувана.

— О, скъпи мои, можете ли да си представите? Никога не бихте се досетили. Една жена бе тук да ме пита за съпруга си. За какво?

Хелън много обичаше да предава собствената си изненада.

— Да, за съпруга си, и това е самата истина.

— Това няма нищо общо с Бракнел, нали? — извика Маргарет, която скоро бе наела един безработен с това име да почиства ножовете и обувките.

— Споменах това име, но не беше той. Не беше и Тиби. (Горе главата, Тиби!) Не беше никой от познатите ни. Казах й: „Търсете, добра жено; прегледайте всичко наоколо, претърсете под масите, ръгайте в комина, изтупайте покривките на фотьойлите“. Съпруг ли? Съпруже! А тя бе така великолепно облечена и подрънкваше като полилей.

— Е, Хелън, какво се случи наистина?

— Това, което казвам. Аз си упражнявах речта. Ани отваря вратата като глупачка и въвежда някаква жена право при мен, а аз стоя със зяпнала уста. След това започнахме — много учтиво. „Търся съпруга си, за който имам основания да смятам, че е тук.“ Е, колко несправедлив може да бъде човек! Тя каза „за когото“, а не „за който“. Каза го съвсем добре. Аз попитах: „Името му, моля“, а тя отвърна: „Лан, мис“ и това беше.

— Лан?

— Лан или Лен. Не придиряхме на гласните. Ланълайн.

— Но какво изключително…

— Казах й: „Добра ми мисис Ланълайн, случило се е сериозно недоразумение. Въпреки че съм много красива, моята скромност е още по-забележителна от красотата ми и никога, абсолютно никога мистър Ланълайн не е спирал погледа си на мен“.

— Надявам се, че си се забавлявала — каза Тиби.

— Разбира се — изписка Хелън. — Едно наистина чудесно изживяване. О, мисис Ланълайн е толкова мила… Търсеше си съпруга, като че ли е чадър. Забутала го някъде в събота следобед — и дълго време не почувствувала никакво безпокойство. Но цялата нощ и цялата тази сутрин опасенията й нараствали. Закуската й била неспокойна, обедът — също, и тя поела към Уикъм Плейс номер две като най-вероятното място да намери изгубената вещ.

— Но как, за бога…

— Недей започва с това как. „Знам, каквото знам“, повтаряше непрекъснато тя, не нахално, но крайно мрачно. Напразно я питах да ми обясни какво знае. Някои знаят това, което знаят други, други не го знаят и ако не го знаят, тогава тези други е по-добре да бъдат предпазливи. О, скъпа, та тя нищо не знае! Имаше лице на копринена буба, а трапезарията вонеше на парфюм от перуника. Побъбрихме си приятно за съпрузи, аз се чудех къде ли ще е нейният и я посъветвах да отиде в полицията. Тя ми благодари. И двете бяхме съгласни, че мистър Ланълайн хич не слуша и няма какво да се прави на важен. Но аз мисля, че тя ме подозираше до края. Пу за мен, аз ще пиша на леля Джули за това. Да, да, Мег, запомни — аз съм си го заплюла.

— Непременно, разбира се — промърмори Маргарет, като остави работата си. — Не съм убедена, Хелън, че е толкова смешно. То означава, че някъде дими ужасен вулкан.

— Не мисля така, тя не бе кой знае колко загрижена. Възхитителното същество не е способно на трагедия.

— Но може би нейният съпруг е — каза Маргарет и отиде към прозореца.

— А, не, не изглежда вероятно. Никой, способен на трагедия, не би се оженил за мисис Ланълайн.

— Хубава ли е?

— Фигурата й може да е била приятна някога.

Апартаментите, единственият изглед от къщата им, висяха като натруфена завеса между Маргарет и блъсканицата на Лондон. Мислите и мрачно се насочиха към диренето на къща. На Уикъм Плейс бе толкова сигурно. Тя странно се страхуваше, че нейното малко ято може да се озове в бъркотия и нищета при по-близък контакт със случки, като тази.

— Тиби и аз отново се чудехме къде ще живеем следващия септември — каза накрая тя.

— Тиби по-добре първо да си помисли той какво ще прави — отвърна Хелън и темата бе подновена, но хапливо. После дойде чаят, а след това Хелън продължи подготовката на речта си, а Маргарет подготви друга, защото сутринта щяха да присъствуват на сбирката на дискусионния клуб. Но мислите й бяха отровени. Мисис Ланълайн се бе появила от бездната като слаб мирис, звук от стъпките на призрак и бе разкрила един живот, където и любовта, и омразата бяха загнили.