Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (9)

Глава IX

Мисис Уилкокс не може да бъде обвинена, че е предложила на Маргарет много поучения за живота. А Маргарет, от друга страна, бе извадила на показ скромността и се бе престорила на неопитна, нещо, което не намираше в себе си. Справяше се с къщата повече от десет години; беше посрещала гости почти с изисканост; беше отгледала една очарователна сестра и отглеждаше брат. Навярно, ако опитността е нещо постижимо, тя я бе постигнала.

Въпреки това обедът, който тя даде в чест на мисис Уилкокс, не мина добре. Новата приятелка и „една-две очарователни личности“, които бяха поканени там, за да се запознаят с нея, не си подхождаха, и в атмосферата витаеше учтива обърканост. Нейните вкусове бяха прости, културните й познания слаби и тя не се интересуваше от Новия английски клуб по изкуствата, нито от границата между журналистика и литература, тема, подхваната като дивеч за преследване в разговора. Очарователните хора се втурнаха след нея с радостни викове, начело с Маргарет, и чак по средата на обеда стана ясно, че основният гост не бе взел участие в преследването. Нямаше обща тема. Мисис Уилкокс, чийто живот бе преминал в грижи за съпруг и синове, имаше много малко да каже на непознати, които никога не бяха живели така и годините им бяха наполовина на нейните. Умните приказки я плашеха и попарваха нейното деликатно въображение; в обществото те съответствуваха на автомобила, резки и бързи, а тя бе стиска сено, цвете. Два пъти се оплака от времето, два пъти критикува обслужването по влаковете по Главната северна линия. Те енергично се съгласяваха и хукваха по-нататък, а когато тя попита дали има новини от Хелън, домакинята бе прекалено заангажирана да намери място на Ротънстейн, за да може да отговори. Въпросът бе повторен:

— Надявам се, че сега сестра ви е на сигурно място в Германия.

Маргарет се въздържа и каза:

— Да, благодаря, получих писмо във вторник. — Но демонът на многословието бе в нея и в следващия момент тя отново продължи: — Едва във вторник, защото те живеят в Щетин. Познавате ли някого, който живее в Щетин?

— Не — каза сериозно мисис Уилкокс, докато съседът й, млад човек, дребен чиновник в Министерството на образованието, започна да обсъжда как биха изглеждали хора, които живеят в Щетин. Съществува ли такова нещо като щетинство? Маргарет продължаваше неудържимо:

— Хората в Щетин спускат стоките в кораби от надвиснали складове, поне нашите братовчеди правят това, но не са особено богати. Градът не е интересен, освен един часовник, който върти очи, и гледката към Одер, която наистина е нещо изключително. Мисис Уилкокс, вие сигурно ще се влюбите в Одер. Реката или по-скоро реките — там като че ли има десетки реки — са тъмносини, а долината, през която текат, е чудно зелена.

— Наистина! Това ще е много красива гледка, мис Шлегел.

— Това казвам и аз, но Хелън, която обърква нещата, каза не, тя е като музика. Водите на Одер са като музика. Трябвало да й напомня на симфонична поема. Онази част до кея е в си минор, ако си спомням правилно, но по-нататък нещата страшно се объркват. Има една крайно неясна тема в няколко гами едновременно, символизираща плитчини, и друга за плавателния канал и едно вливане в Балтийско море в до диез мажор, пианисимо.

— А каква е ролята на надвисналите складове? — попита мъжът, като се засмя.

— Те печелят много от това — отговори Маргарет и се върна неочаквано по нова следа. — Мисля, че е пресилено да се сравнява Одер с музиката, така смятате и вие, но надвисналите складове в Щетин възприемат красотата сериозно, а ние не правим така, обикновеният англичанин също, и презира всички, които не мислят като него. Така че не казвайте „Немците нямат вкус“, защото ще започна да крещя. Нямат. Но… но… такова чудовищно, но… Те възприемат поезията сериозно. Действително я възприемат сериозно.

— Има ли някаква полза от това?

— Да, да. Немецът е непрестанно нащрек за красотата. Може да я пропусне от глупост или да я изтълкува погрешно, но винаги кани красотата в своя живот и аз вярвам, че накрая тя ще влезе. В Хайделберг се запознах с един дебел ветеринарен лекар, чийто глас трепереше от ридания, когато рецитираше някаква сладникава поема. Толкова ми е лесно да се изсмея, аз, която никога не рецитирам стихове, добри или лоши, и не мога да запомня един ред от някое стихотворение, от който да се развълнувам. Кръвта ми ври, е, аз съм наполовина германка, така че отдайте го на патриотизма ми, когато слушам изисканото презрение на някой обикновен жител на Острова за тевтонски неща, били те Бьоклин или моя ветеринарен лекар. „О, Бьоклин — казват те, — той се стреми към красотата, той населва природата с богове твърде преднамерено.“ Естествено Бьоклин се стреми, защото желае нещо — красота и всички други неуловими дарове, които се носят по света. Така че неговите пейзажи не излизат сполучливи, за разлика от тези на Линдър.

— Не съм много сигурен дали съм съгласен. А вие? — обърна се той към мисис Уилкокс.

Тя отвърна:

— Мисля, че мис Шлегел обясни чудесно всичко. — И мраз попари разговора.

— О, мисис Уилкокс, кажете нещо по-приятно. Не е ли направо обидно да ви кажат, че сте обяснили чудесно всичко?

— Не исках да обидя никого. Вашите последни думи много ме заинтересуваха. Общо взето, хората като че ли не обичат много Германия. Отдавна исках да чуя какво би казал някой, който е на противното мнение.

— На противното мнение! Та тогава вие наистина не сте съгласна. Господи! Кажете ни вашето мнение?

— Нямам мнение. Но моят съпруг… — Гласът й се смекчи, мразът стана още по-лют. — … много малко се доверява на Континента и нашите деца са възприели неговото становище.

— На какво основание? Сигурно смятат, че Континентът е в упадък?

Мисис Уилкокс нямаше представа; тя почти не почти не обръщаше внимание на причините. Не беше интелектуална, нито дори внимателна и бе странно, че все пак оставяше впечатление на внушителност. Маргарет лавирайки с приятелите си между мисъл и изкуство съзнаваше тази индивидуалност, която превъзхождаше нейната собствена, и смаляваше онова, което те правят. Нямаше ожесточеност у мисис Уилкокс; нито дори критичност, беше мила и не изричаше нито една с неучтива или строга дума. И въпреки това тя и ежедневният живот не бяха на фокус: едната или другата страна бяха замъглени. А по време на обеда тя изглеждаше не на фокус повече от всеки друг път и по-близо до линията, която разделя всекидневния живот от другия, който може би е по-важен.

— Ще се съгласите ли обаче, че Континентът — струва ми се глупаво да се говори за „континент“, въпреки че в него има повече единство, отколкото в която и да е негова част и Англия. Англия е единствена. Вземете си още желе. Исках да кажа, че Континентът, за добро или за зло, се интересува от идеи. Там литературата и изкуството притежават в себе си онова, което можем да наречем чудатост на неизвестното, и устоява дори през упадъка и маниерниченето. Има повече свобода на действията в Англия, но за свобода на мисълта вървете в бюрократична Прусия. Хората там ще разискват със смирение жизненоважни проблеми, а ние тук се смятаме за прекалено възвишени, че дори с маша не щем да ги докоснем.

— Не искам да ходя в Прусия — каза мисис Уилкокс — дори за да видя оная интересна гледка, която описвахте. А що се отнася до разискване на нещата със смирение, аз съм прекалено стара. Ние нищо не разискваме в Хауардс Енд.

— Но би трябвало! — каза Маргарет. — Споровете поддържат жива къщата. Тя не може да съществува само от тухли и хоросан.

— Тя не може да съществува без тях — каза мисис Уилкокс, като неочаквано се залови за мисълта и за първи и последен път породи слаба надежда в гърдите на очарователните личности. — Не може да съществува без тях и понякога си мисля… Не, не бих могла да очаквам, че вашето поколение ще се съгласи, защото дори собствената ми дъщеря не е съгласна с мен по този въпрос.

— Оставете и нас, и нея! Кажете!

— Понякога мисля, че е по-разумно да се оставят действията и споровете на мъжете.

Настъпи кратко мълчание.

— Значи приемате, че аргументите срещу избирателното право на жените са изключително силни — каза едно момиче, седнало отсреща, като се наведе напред и си ронеше хляба.

— Така ли? Никога не съм разбирала аргументите. Единствено съм благодарна, че не съм принудена да гласувам.

— Но ние нямаме предвид гласуването, нали? — намеси се Маргарет. — Не се ли различаваме по нещо много по-голямо, мисис Уилкокс? Дали жените трябва да останат това, което са били от зората на историята, или, след като мъжете са отишли толкова далеч напред, дали и те могат да отидат малко напред. Аз казвам, че могат. Дори допускам биологична промяна.

— Не знам, не знам.

— Трябва да се връщам при моя надвесен склад — каза мъжът. — Ужасно държат на дисциплината.

Мисис Уилкокс също стана.

— Но заповядайте горе за малко. Мис Куестед свири. Обичате ли Макдауъл^[1]? Не смятате ли, че в музиката си той пресъздава само две настроения? Ако наистина трябва да си вървите, ще ви изпратя. Няма ли да останете поне за кафето?

Излязоха от трапезарията, затвориха вратата след себе си и докато мисис Уилкокс си закопчаваше палтото, каза:

— Какъв интересен живот водите всички тук, в Лондон.

— Не, не е така — отвърна Маргарет с внезапно отвращение, — водим живот на бърборещи маймуни. Мисис Уилкокс… всъщност ние имаме нещо спокойно и устойчиво в основата. Действително го имаме. Всички мои приятели го имат. Не се преструвайте, че ви е харесал обедът, защото се отвратихте, но покажете ми, че ме извинявате, като дойдете още веднъж, но сама, или вие ме поканете у вас.

— Свикнала съм с млади хора — каза мисис Уилкокс и с всяка следваща дума, която тя изговаряше, очертанията на познатите неща се замъгляваха. — Чувам много приказки вкъщи, защото и ние каним много гости, както у вас. При нас има повече спорт и разговори за политика, но… Обедът много ми хареса, скъпа мис Шлегел, не се преструвам, само бих искала да мога да се включа по-пълно. От една страна, днес не се чувствувам особено добре. От друга, вие, по-младите хора, се движите толкова бързо, че това ме изумява. Чарлс е същият, Доли също. Но ние всички сме в едно и също положение — и млади, и стари. Никога не забравям това.

Останаха за миг умълчани. След това, с някакво новопородено чувство, си стиснаха ръцете. Разговорът внезапно секна, когато Маргарет се върна в трапезарията; приятелите й бяха говорили за нейната нова приятелка и я бяха отхвърлили като безинтересна.