Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (6)

Глава VI

Ние не се занимаваме с най-бедните. Тях не можем да проумеем и до тях се доближават само статистици и поети. Тази история се занимава само с хора с добро положение или с такива, които се чувствуват задължени да претендират, че са с добро положение.

Младежът, Ленард Баст, стоеше в най-отдалечения край на знатните. Не беше в бездната, но я виждаше, а понякога хора, които познаваше, падаха там и повече никой не мислеше за тях. Знаеше, че е беден и го приемаше; но по-скоро би умрял, отколкото да признае, че стои по-ниско от богатите. Това беше прекрасно от негова страна. Но той беше по-долу от повечето богати хора, в това нямаше никакво съмнение. Не беше благовъзпитан като средния богаташ, нито толкова интелигентен, здрав и привлекателен. И тялото, и умът му бяха недохранени, защото бе беден, и понеже живееше в нашето съвремие, те непрекъснато копнееха за по-добра храна. Ако бе живял преди няколко века в пищните цивилизации на миналото, той би имал определено положение в съответствие с ранга и доходите си. Но днес ангелът на демокрацията се бе издигнал, класите бяха останали в сянката на кожените му крила и бе провъзгласил: „Всички хора са равни, всички хора, което ще рече всички, които притежават чадъри“ и затова бе принуден да поддържа знатните, иначе би се подхлъзнал в бездната, където всичко губеше значение и лозунгите на демокрацията бяха недоловими.

Когато изскочи от Уикъм Плейс, първата му работа бе да докаже, че струва колкото и сестрите Шлегел. Смътно ранен в гордостта си, той на свой ред се опита да ги нарани. Вероятно те не бяха дами. Щяха ли истински дами да го поканят на чай? Сигурно бяха с лоши характери и студени. С всяка стъпка чувството му за превъзходство нарастваше. Щеше ли една истинска дама да говори за кражба на чадър? Може би бяха крадли и ако бе влязъл в къщата им, щяха да притиснат кърпичка с хлороформ върху лицето му. Вървя самодоволно до парламента. Там празният му стомах настоя на своето и му заяви, че е глупак.

— Добър вечер, мистър Баст.

— Добър вечер, мистър Делтри.

— Хубава вечер.

— Довиждане.

Мистър Делтри, чиновник като него, отмина, а Ленард спря и се зачуди дали да вземе трамвая и да се вози колкото за едно пени, или да върви пеша. Реши да върви — не е хубаво да се поддаваш, а и бе похарчил достатъчно пари в Куинс Хол, — той прекоси моста Уестминстър, пред болницата Сейнт Томас, и през огромния тунел, който минава под Югозападната линия при Воксхол. В тунела спря и се заслуша в грохота на влаковете. Остра болка проряза главата му и той почувствува точната форма на очните си кухини. Ускори крачка, вървя още една миля и не намали темпото, докато не стигна началото на Камилия Роуд — улицата, където бе неговият дом.

Тук спря отново, огледа се подозрително наляво и надясно като заек, който е готов да се шмугне в дупката си. Жилищен дом, построен с крайна пестеливост, се извисяваше от едната страна. По-надолу се строяха други два, а зад тях събаряха една стара къща, за да освободят място за още толкова. Това можеше да се види из целия Лондон, във всички квартали — тухли и хоросан се издигат и падат неуморно като водата във фонтаните, тъй като градът приемаше все повече и повече хора на своя земя. Камилия Роуд скоро щеше да се извисява като крепост и да изпъква за малко време над просторен пейзаж. Но само за малко. Готови бяха плановете за строеж и на Магнолия Роуд. А като минеше още някоя и друга година, можеше всичко по двете улици да бъде съборено, за да се издигнат нови сгради с немислими засега размери на същото място, където предишните са били срутвани.

— Добър вечер, мистър Баст.

— Добър вечер, мистър Кънингам.

— Това намаляване на раждаемостта в Манчестър е много сериозен въпрос.

— Моля?

— Намаляването на раждаемостта в Манчестър е много сериозен въпрос — повтори мистър Кънингам, потупвайки неделния вестник, който му бе съобщил въпросното бедствие.

— О, да — каза Ленард. Нямаше намерение да се издаде, че не си е купил неделен вестник.

— Ако това продължи, населението на Англия през 1960 година няма да се увеличава.

— Не може да бъде това!

— Смятам, че това е много сериозен въпрос.

— Лека нощ, мистър Кънингам.

— Лека нощ, мистър Баст.

След това Ленард влезе в блок Б и сви, не нагоре, а надолу, в онова, което е известно на комисионерите по продажба на недвижими имоти като полусутерен, а на останалите хора — като изба. Отвори вратата и извика „Здравей“ с престорената сърдечност на един кокни. Не получи отговор. „Здравей“ повтори той. Всекидневната беше празна, въпреки че крушката бе оставена да свети. Израз на облекчение се изписа на лицето му и той се хвърли в креслото.

Във всекидневната, освен креслото, имаше два други стола, пиано, трикрака маса и канапе. На едната стена имаше прозорец, а на другата — драпирана полица на камина, гъмжаща от купидони. Вратата беше срещу прозореца, до нея — шкаф за книги, а над пианото се бе разпрострял един от шедьоврите на Мод Гудман. Беше в известен смисъл любовно гнездо, а не мрачна малка дупка, когато завесите бяха спуснати, лампите — запалени, а газовата печка не гореше. В стаята звучеше оня кух тон на нещо временно, който така често се чувствува в съвременните жилища. Те се намират толкова лесно и също така лесно се напускат.

Като си изуваше обувките, Ленард блъсна трикраката масичка и една снимка в рамка, почтително закрепена на нея, се плъзна настрана, падна в камината и се натроши. Той вяло изруга и вдигна снимката. На нея бе фотографирана млада дама, наречена Джаки, и бе направена по време, когато младите дами, наречени Джаки, често се снимаха с отворена уста. Зъби с ослепителна белота, така огромни и многобройни, се откриваха от край до край и на двете челюсти, от което главата й се накланяше на една страна. Повярвайте ми, тази усмивка бе просто зашеметяваща и всъщност само вие и аз ще бъдем толкова придирчиви и ще заявим, че истинската радост е в очите, а очите на Джаки не бяха в хармония с усмивката, бяха неспокойни и гладни.

Той изруга по-ожесточено и Ленард се опита да извади парчетата стъкло, поряза се и отново изруга. Капка кръв падна на рамката, после още една — и потекоха върху беззащитната снимка. Той се втурна към кухнята, където си изплакна ръцете. Кухнята не бе по-голяма от стаята, въпреки това бе и спалня. Това бе целия му дом. Беше наел този апартамент мебелиран — от всички неща, които го изпълваха, негови бяха само снимката, купидоните и книгите.

— Проклятие, дяволите да го вземат — измърмори той, както и други подобни думи, които бе научил от по-възрастни мъже. После вдигна ръце към главата си и каза: — О, проклето да е всичко… — което значеше нещо съвсем различно. Овладя се. Пийна малко чай, тъмен и студен, който все още бе оцелял на горната полица. Налапа няколко прашни трохи кейк. После се върна в стаята, настани се отново и зачете един том на Ръскин.

„Седем мили на север от Венеция…“

Как съвършено започваше прочутата глава! Какво висше умение и при поученията, и при поезията! Богатият човек ни говори от своята гондола.

„Седем мили на север от Венеция пясъчните плитчини, които близо до града оставаха малко над нивото на водата при отлив, по-нататък постепенно се издигаха и накрая се сливаха в една равнина от солени тресавища; образуваха тук-таме безформени могили, пресичани от тесни заливчета.“

Ленард се опитваше да оформи стила си по Ръскин; беше убеден, че той е най-велик в английската проза. Продължаваше упорито да чете и от време на време си отбелязваше по нещо.

„Нека поразгледаме всеки от тези стилове последователно и преди всичко (защото за колоните вече е казано достатъчно) това, което е най-характерно за тази черква — нейния блясък.“

Имаше ли нещо, което можеше да се научи от това чудесно изречение? Можеше ли да го пригоди към нуждите на всекидневния живот? Можеше ли да го използува с изменения, когато следващия път пише писмо на брат си, псалта? Например:

„Нека поразгледаме всеки от тези стилове последователно и преди всичко (защото за липсата на вентилациите казано вече достатъчно) това, което е най-характерно за тази квартира — нейната мрачност.“

Нещо му подсказваше, че измененията не вършат работа, а това нещо, стига той да го знаеше, бе духът на английската литература.

„Квартирата ми е не само тъмна, но и задушна.“ Това бяха думи само за него.

А гласът от гондолата се стелеше, напевно разказваше за усилието и саможертвата, преизпълнен с благородни намерения, преизпълнен с красота, дори със съчувствие и любов към хората и въпреки това заобикаляше всичко реално и съществено в живота на Ленард. Защото това бе гласът на човек, който никога не е бил мръсен или гладен и не би могъл да отгатне какво представляват мръсотията и гладът.

Ленард го слушаше с благоговение. Чувстваше, че това е полезно за него и ако продължи с Ръскин и концертите в Куинс Хол и някои картини на Уотс^[1], някой ден ще подаде глава над сивите води и ще види вселената. Вярваше във внезапното преображение, вяра, може би не без основания, но с особена привлекателност за един недопечен интелект. Тя е основата на много популярна религия — в царството на бизнеса тя властвува над фондовата борса и се проявява като онази игра на шанса, с която се обяснява всеки успех и неуспех. „Ако имах само мъничко шанс, всичко щеше веднага да се оправи… Имал великолепна къща в Стретъм и фиат с двайсет конски сили, но в края на краищата имайте предвид, че той е имал късмет… Съжалявам, че жена ми толкова закъсня, но тя никога няма късмет, когато иска да хване влака.“ Ленард превъзхождаше тези хора; той наистина вярваше в усилието и в упоритата подготовка за преображението, което желаеше. Но той нямаше понятие, че съществува познание, което се увеличава постепенно; надяваше се да влезе в културата внезапно, така както един сектант се надява да стигне до Исус. Онези Шлегелови бяха стигнали до това; бяха му намерили леснината; в ръцете си държаха конците — веднъж завинаги. А междувременно неговия апартамент беше тъмен и задушен.

След малко се чу шум по стълбата. Пъхна визитната картичка между страниците на Ръскин и отвори вратата. Влезе една жена, за която най-лесно беше да се каже, че не е порядъчна. Външния й вид бе ужасен. Цялата бе в ширити и висулки; панделки, верижки, нанизи от мъниста, които подрънкваха и се заплитаха, с една боа от небесносини пера, с неравни краища, увиснала около врата й. Шията й беше гола, с два реда перли, ръцете й бяха голи до лактите, но се виждаха и нагоре към раменете под евтината дантела. Шапката й, украсена с цветя, напомняше онези плоски кръгли кошнички, покрити с мек вълнен плат, в които, като бяхме деца, засявахме синап и кресон, а те поникваха тук-таме. Носеше я на тила. Колкото до косата или по-скоро косите й, защото прическата й бе прекалено сложна, за да бъде описана, но една плетеница падаше зад гърба, където оставаше дебел кичур, докато друг, сътворен за по-лека съдба, се къдреше около челото. Лицето — лицето нямаше изражение. Това бе лицето от снимката, но поостаряло, а зъбите не бяха така многобройни, както бе внушил фотографът, и положително не толкова бели. Да, Джаки бе преминала своя разцвет, какъвто и да е бил той. Тя слизаше по стълбицата към безцветните години по-бързо от повечето жени и изражението в очите й издаваше това.

— О-хо-хо! — каза Ленард, поздравявайки привидението с голямо въодушевление, като му помагаше да си свали боата.

Джаки отговори с дрезгав глас. „Охо!“

— Излиза ли? — попита той. Въпросът изглеждаше излишен, но може би не е така, защото дамата отговори с „Не“ и добави: „Толкова съм уморена“.

— Уморена ли си?

— А?

— Аз съм уморен — каза той, като окачваше боата.

— О, Лен, така съм уморена.

— Бях на оня концерт класическа музика, за който ти бях говорил — каза Ленард.

— Какво?

— Върнах се веднага щом като свърши.

— Някой да е идвал у нас? — попита Джаки.

— Не съм виждал никого. Срещнах мистър Кънингам отвън и разменихме няколко думи.

— Какво, мистър Кънингам?

— Да.

— А, значи наистина мистър Кънингам.

— Да, мистър Кънингам.

— Бях на чай у една приятелка.

След като тайната й най-после излезе на бял свят, а името на приятелката остана неизяснено, Джаки не направи повече опити в това трудно и уморително изкуство — да се беседва. Никога не бе говорила много. Дори в дните от снимките тя разчиташе на усмивката и на фигурата си, за да привлича, а сега, когато беше: „Без мъж, без мъж, о, момчета, не мога да намеря мъж“ — пак нямаше вероятност да проговори. Случайните изблици на песен (на което горното е пример) все още можеха да се чуят от устните й, но да говори за нея бе рядкост.

Седна на коляното на Ленард и започна да го гали. Сега тя беше едра жена на трийсет и три и краката го заболяха от тежестта й, но не би могъл да каже нищо. Тогава тя се обади:

— Онова книга ли е, дето го четеш?

А той отговори:

— Книга е — и я издърпа от любопитната й ръка. Визитната картичка на Маргарет се измъкна отвътре. Падна с надписа надолу и той измънка: — Отбелязвам си докъде съм стигнал.

— Лен…

— Какво има — попита той отегчен, защото тя говореше само за едно нещо, когато седнеше на коленете му.

— Обичаш ли ме?

— Джаки, знаеш, че те обичам. Как можеш да ми задаваш такива въпроси?

— Но ти ме обичаш, Лен, нали?

— Разбира се.

Пауза. Трябваше да последва:

— Лен…

— Да? Какво има?

— Лен, нали ще го направиш?

— Няма, ако ме попиташ още веднъж — избухна момчето с внезапен гняв. — Обещах ти да се оженим, когато стана пълнолетие, и това е достатъчно. Дал съм дума, обещах да се оженя за теб, щом като навърша двайсет и една година, и няма да търпя да ме измъчваш непрекъснато. Имам достатъчно неприятности. Няма да те изоставя, да не говорим за моята дума, щом като съм похарчил толкова пари. Освен това съм англичанин и никога не пристъпвам дадената дума. Джаки, бъди разумна. Разбира се, че ще се оженя за теб. Но спри да ме тормозиш.

— Кога е рожденият ти ден, Лен?

— Колко пъти ти го казах, единайсети ноември. А сега слез малко от коляното ми, мисля, че все някой трябва да направи нещо за вечеря.

Джаки отиде в спалнята да се погрижи за шапката си. Това означаваше, че я издухва с кратко рязко пуфтене. Ленард пооправи всекидневната и започна да приготвя вечерята. Сложи едно пени в газомера и скоро всичко бе обвито в дим, вонящ на метал. Все не успяваше да се успокои и през цялото време, докато готвеше, не престана горчиво да се окайва.

— Наистина е ужасно лошо да не ти вярват. Имах чувството, че не съм с всичкия си, когато се преструвах пред хората тук, че си ми съпруга, добре, добре, ще ми станеш съпруга — купих ти и халка, наех този мебелиран апартамент, а това е далеч над моите възможности, а ти все не си доволна, освен това не писах истината в писмата си вкъщи. — После снижи глас: — Той ще му сложи край. — С нотка на ужас в гласа, която бе малко пресилена, той повтори: — Брат ми ще сложи край на всичко. Аз се опълчвам срещу целия свят, Джаки.

Ето какъв съм, Джаки. Не обръщам внимание какво говорят другите. Просто вървя по моя път, само напред. Винаги съм постъпвал така. Не съм като твоите слабовати и мекушави приятели. Ако една жена изпадне в беда, аз не я оставям, без да й подам ръка. Не съм такъв. Не, благодаря.

И друго ще ти кажа. Много държа да се издигна чрез литературата и изкуството и да разширя кръгозора си. Например, когато ти влезе, четях „Камъните на Венеция“ от Ръскин. Не го казвам, за да се хваля, а просто да ти покажа какъв човек съм. Ще ти призная, концертът класическа музика днес следобед ми хареса.

Джаки остана еднакво равнодушна към всичките тези негови настроения. Когато бе готова, но не преди това, тя излезе от спалнята с думите: „Но ти наистина ме обичаш, нали?“.

Започнаха с блокче супа, която Ленард току-що бе разтворил в гореща вода. После имаше език — пъстър цилиндър месо с малко желе отгоре и дебел слой жълтеникава мазнина отдолу и завършиха с друго блокче разтворено във вода (желе „ананас“), което Ленард бе приготвил по-рано през деня. Джаки яде много и със задоволство, като от време на време поглеждаше към своя любим с неспокойни очи, които не съответстваха на нищо друго от целия й външен вид и които бяха огледало на душата й. А Ленард успя да убеди стомаха си, че получава питателна храна.

След вечерята запалиха цигари и размениха няколко думи. Тя забеляза, че „портретът“ й е счупен. Той намери повод да отбележи, за втори път, че от концерта се е върнал направо вкъщи. После тя седна на коляното му. Обитателите на Камилия Роуд вървяха насам-натам пред прозореца, точно на нивото на главите им, а семейството от апартамента в партера запя: „Чуй, моя душа, господа бога“.

— Тези горе съвсем ми развалиха настроението — каза Ленард.

Джаки се замисли и каза, че според нея мелодията била чудесна.

— Не, не, аз ще ти изсвиря нещо хубаво. Стани за миг, скъпа.

Той отиде до пианото и издрънка няколко такта от Григ. Свиреше лошо и просташки, но изпълнението имаше ефект, защото Джаки каза, че смята да си ляга. След като тя се оттегли, нови интереси завладяха момчето и то се замисли какво бе казала за музиката странната мис Шлегел — онази, която така си кривеше лицето, когато говореше. После мислите му станаха тъжни и злобни. Онова момиче на име Хелън, което му бе задигнало чадъра, немкинята, която му се бе усмихнала сладко, и хер еди-кой си, леля еди-коя си, а и братът — всички те дърпаха конците в ръце. Всички те се бяха качили по осната елегантна стълба в Уикъм Плейс до някоя просторна стая, където той не можеше да ги последва дори ако четеше по десет часа на ден. Нямаше смисъл в този непрестанен стремеж. Някои се раждат изискани, останалите е по-добре да се занимават с простите неща. Да гледаш трезво на живота и да знаеш, че нещата не са за такива като теб. Иззад тъмнината отвъд един глас извика.

— Лен?

— Легна ли си? — попита той и челото му потрепна.

— Ммм.

— Добре.

След малко тя извика отново.

— Трябва да си лъсна обувките за утре — отвърна той.

След малко тя отново го извика.

— Иска ми се да завърша тази глава.

— Какво?

Той си запуши ушите.

— Какво значи това?

— Нищо, Джаки, нищо. Чета книга.

— Какво?

— Какво? — отговори той, като усети обидната й незаинтересованост.

След малко тя отново го извика.

Ръскин по това време бе посетил Торчело и нареждаше на своите гондолиери да го закарат до Мурано. Докато той се плъзгаше по тихите води на лагуните, през ума му мина мисълта, че могъществото на природата не може да бъде подкопано от глупостта, нито красотата и може да бъде помрачена от нещастието на такива като Ленард.