Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Howards End, 1910 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Божидар Стойков, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2011)
- Корекция
- МаяК(2014)
- Форматиране
- hrUssI(2015)
Издание:
Едуард Морган Форстър. Хауардс Енд
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984
Редактор: София Василева
Коректор: Донка Симеонова, Жанета Желязкова
История
- —Добавяне
Глава XL
Ленард — в един вестникарски репортаж той щеше да фигурира надълго и нашироко, но тази вечер нямаше голямо значение. Стволът на дървото беше в сянка, тъй като луната все още бе скрита зад къщата. Но отгоре, вдясно, вляво по дългата ливада лунната светлина блестеше. За Хелън Ленард изглеждаше не човек, а някаква кауза. Може би това бе нейният начин да се влюбва — странен начин според Маргарет, чието страдание и чисто презрение към Хенри се бяха запечатали в съзнанието й заедно с неговия образ. Хелън забравяше хората. Те бяха обвивката, която покриваше нейните чувства. Тя можеше да съжалява или да пожертвува себе си, или да има интуиция, но беше ли проявила тя най-благородната любов, при която мъжът и жената, изгубвайки себе си в пола, желаят да изгубят пола в приятелството?
Маргарет си задаваше този въпрос, но не промълви и дума на обвинение. Това беше вечерта на Хелън. Достатъчно неприятности й предстояха в бъдеще — загубата на приятели и обществени облаги, страданието, върховното страдание на майчинството, което все още не е общо достояние. Засега нека луната да грее ярко и ветрецът на пролетта да подухва леко, чезнейки от вихъра на деня, и нека земята, която носи растеж, носи мир. Не дръзваше да обвинява Хелън дори в себе си. Не можеше да определи нейното прегрешение според някакъв морален кодекс; това беше или всичко, или нищо. Моралът може да ни поучи, че убийството е по-лошо от кражбата и да класифицира повечето грехове в един порядък, който всички трябва да приемат, но не можеше да класифицира Хелън. Колкото по-положителни са неговите преценки по този въпрос, толкова по-положителни можем да бъдем, че не моралът говори. Христос е бил уклончив, когато са го разпитвали. И онези, които не могат да обединяват, точно те бързат да хвърлят първия камък.
Това беше вечер на Хелън — извоювана на тази цена — и не трябваше да бъде помрачавана от скръбта на другите. За своята собствена трагедия Маргарет не пророни и дума.
— Човек отделя — каза бавно Хелън. — Аз отделих мистър Уилкокс от другите сили, които теглеха Ленард надолу. Затова бях изпълнена със състрадание и почти с мисли за отмъщение. Седмици наред обвинявах само мистър Уилкокс и тогава, когато дойдоха писмата ти…
— По-добре изобщо да не ги бях писала — въздъхна Маргарет. — Те изобщо не защитиха Хенри. Колко безнадеждно е да се внася ред в миналото, дори заради други!
— Не знаех, че е твоя идеята да изоставиш семейство Баст.
— Като гледам назад, сгрешила съм.
— Не, скъпа, като гледам назад, знам, че беше правилно. Правилно е да спасиш мъжа, когото обичаш. Сега не съм толкова във възторг от справедливостта. Но ние и двамата мислехме, че си писала под негова диктовка. Това ни се струваше последната брънка от неговото безсърдечие. Бях много нервна тогава, а мисис Баст беше на горния стаж. С нея не се видяхме, но говорихме дълго време с Ленард — без причина се отнасях хладно с него и това трябваше да ме предупреди, че съм в опасност. Така че когато пристигнаха бележките, аз пожелах да дойдем при теб за обяснение. Той каза, че може да отгатне какво ще бъде обяснението, а ти не трябваше да научиш. Принудих го да ми каже. Каза, че никой не трябва да знае; това е нещо, което засяга жена му. И до самия край бяхме мистър Баст и мис Шлегел. Смятах да му кажа, че трябва да бъде откровен с мен, когато видях очите му и разбрах, че мистър Уилкокс го е съсипал по два начина, не по един. Притеглих го към себе си. Накарах го да ми разкаже. И аз се почувствувах много самотна. Той няма никаква вина. Би продължил да ме боготвори. Не искам да го виждам никога повече, въпреки че това звучи ужасно. Исках да му дам пари и да приключим. О, Мег, колко малко знаем за тези неща!
Тя опря лице о дървото.
— И колко малко също се знае как се натрупват нещата. И в двата случая беше от самотата и нощта, и паниката след това. Дали Ленард не е последица от Пол?
За момент Маргарет замълча. Толкова беше уморена, че вниманието й всъщност се бе отклонило към зъбите — зъбите, които бяха забити в кората на дървото, за да лекуват. От мястото, където бе седнала, можеше да види как блестят. Опитваше се да ги преброи.
— Ленард е по-добра последица от лудостта — каза тя. — Страхувах се, че ти ще се противопоставяш на Пол, докато накрая преминеш границата.
— Аз наистина се противопоставях, докато открия бедния Ленард. Сега съм спокойна. Никога няма да харесвам твоя Хенри, скъпа Мег, нито дори ще говоря с добро сърце за него, но с цялата онази заслепяваща омраза е свършено. Никога повече не ще говоря с ярост срещу Уилкоксови. Разбирам как си се омъжила за него и сега ще бъдеш много щастлива.
Маргарет не отговори.
— Да — повтори Хелън, а гласът и стана по-нежен. — Най-сетне разбирам.
— С изключение на мисис Уилкокс, скъпа, никой друг не разбира нашите малки пориви.
— Защото в смъртта… съгласна съм.
— Не съвсем. Чувствувам, че ти, и аз, и Хенри сме само частици от съзнанието на тази жена. Тя знае всичко. Тя е всичко. Тя е къщата и дървото, което се подпира на нея. Хората имат своята смърт, както имат и свой живот, и дори ако няма нищо отвъд смъртта, ние ще се различаваме в нищото. Не мога да повярвам, че познание като нейното ще загине заедно с познание като моето. Тя познаваше действителността. Усещаше, че хората са влюбени, въпреки че не беше в същата стая. Не се съмнявам, че е знаела, когато Хенри я е измамил.
— Лека нощ, мисис Уилкокс — каза един глас.
— О, лека нощ, мис Ейвъри.
— Защо трябва мис Ейвъри да работи у нас? — измърмори Хелън.
— Защо наистина?
Мис Ейвъри прекоси моравата и се сля с живия плет, който я отделяше от фермата. Една стара пролука, която мистър Уилкокс бе затулил, се бе появила отново и нейната следа през росата следваше пътеката, която той бе покрил с чимове, когато бе облагородил градината и я бе направил удобна за игри.
— Това все още не е напълно наша къща — каза Хелън. — Когато мис Ейвъри се обади, почувствувах, че сме само две туристки.
— Ще бъдем такива навсякъде и завинаги.
— Но туристи с хубаво чувство.
— Но туристи, които се преструват, че всеки хотел е техен дом.
— Не мога да се преструвам дълго — каза Хелън. — Когато седиш под това дърво, забравяш, но аз знам, че утре ще видя как луната изгрява над Германия. Цялата твоя доброта не може да промени фактите в този случаи. Освен ако дойдеш с мен.
Маргарет се замисли за миг. През изминалата година тя толкова много се бе привързала към Англия, че да я напусне за нея бе истинска мъка. Но все пак какво я задържаше? Без съмнение Хенри щеше да й прости избухването и щеше да продължи да се кара и да обърква нещата до дълбока старост. Но какъв бе смисълът? Можеше и да изчезне от съзнанието му.
— Сериозно ли ме каниш, Хелън? Ще се разбирам ли с твоята Моника?
— Няма, но те каня сериозно.
— Е, стига планове засега. И повече никакви спомени.
Умълчаха се за малко. Това беше вечерта на Хелън.
Настоящето течеше покрай тях като поток. Дървото шумолеше. То е пораждало музика, преди те да се родят и щеше да продължи след тяхната смърт, но песента му бе песен на мига. Мигът бе отминал. Дървото отново зашумя. Сетивата им се изостряха и те като че ли долавяха живота. Животът отминаваше. Дървото отново зашумя.
— Сега спи — каза Маргарет.
Спокойствието на природата нахлуваше в нея. То няма връзка със спомена и съвсем малко с надеждата. А най-малко от всичко е заето с надеждите за следващите пет минути. Това е спокойствието на настоящето, което остава необяснимо. „Сега“ — идваше неговият шепот и още веднъж „сега“, когато минаха по алеята, и „сега“, когато лунните лъчи осветиха бащината им сабя. Качиха се на горния етаж, целунаха се и заспаха всред безкрайните повторения. Отначало къщата бе засенчила дървото, но когато луната се изкачи, те се отделиха и се очертаха ясно за няколко мига в полунощ. Маргарет се събуди и погледна в градината. Колко непонятно бе, че Ленард Баст трябваше да й извоюва тази нощ на спокойствие! И той ли беше част от съзнанието на мисис Уилкокс?