Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (34)

Глава XXXIV

Тя не бе съвсем неочаквана. Цялата зима леля Джули не бе в добро здраве. Една след друга следваха настинки и кашлици, а тя бе прекалено заета, за да се занимава с тях. Едва-що бе обещала на племенниците си „да се заеме наистина с тези свои досадни дробове“, когато настина и разви тежка пневмония. Маргарет и Тиби отидоха в Суонидж. Изпратиха телеграма на Хелън да дойде и това пролетно събиране, което се осъществи в края на краищата в гостоприемната къща, бе трогателно, както всички приятни спомени. Времето беше чудесно, небето изглеждаше като син порцелан, а вълните на спокойния малък залив отмерваха най-нежна вечерна музика върху пясъка. Маргарет бързаше между рододендроните, изправена пред безсмислеността на смъртта. Една смърт може да не остане необяснима, но това не изяснява другите случаи; лутането започва пак отначало. Проповедници и учени могат да правят обобщение, но ние знаем, че каквито и да било общи приказки са неуместни за онези, които обичаме; не ги очаква никакво небе, нито дори забрава. Леля Джули, неспособна на трагедия, напускаше живота със странни бегли усмивки и извинения, че се е забавила толкова дълго. Бе много слаба; не можеше да се издигне на висотата на положението или да разбере великото тайнство, което несъмнено я очакваше; само й се струваше, че е много, много изтощена — повече от всякога; че вижда, чува и чувствува все по-слабо и че ако нещо не се промени, скоро няма да чувствува нищо. Малкото си останали сили отдаваше на планове; не можеше ли Маргарет да предприеме пътуване с параход? Бяха ли скумриите приготвени така, както Тиби ги обича? Тревожеше се за отсъствието на Хелън и че тя ще стане причина за нейното завръщане. Болногледачките като че ли намираха тази заинтересованост за съвсем естествена, а може би леля Джули приближаваше райските двери като обикновен човек. Но Маргарет видя смъртта, лишена от всякаква фалшива романтичност; каквато и да е представата ни за смъртта, пътят към нея преминава през незначителното и безобразното.

— Важно е… Маргарет, скъпа, заведи Хелън в Лълуърт, когато дойде.

— Хелън няма да остане, лельо Джули. Изпрати телеграма, че ще може да дойде само за да те види. Трябва да се върне в Германия веднага щом се оправиш.

— Колко странно. Мистър Уилкокс…

— Да, мила?

— Съгласен ли беше да дойдеш?

Хенри бе пожелал тя да замине и бе много внимателен. Маргарет го потвърди още веднъж.

Мисис Мънт не почина. Съвсем независимо от волята й, една висша сила я сграби и не я остави да се спуска повече по надолнището. Тя се върна без вълнение, готова да се тревожи за всичко. На четвъртия ден бе извън всякаква опасност.

— Маргарет, това е важно. — Всичко си продължаваше. — Бих искала да имаш с кого да се разхождаш. Защо не опиташ с мис Кондър?

— Излизах вече на една разходчица с мис Кондър.

— Но тя не е много интересна. Само да беше тук Хелън.

— Имам Тиби, лельо Джули.

— Той трябва да се занимава със своя китайски. Ти имаш нужда от истинска компания. Е, това вече е наистина необяснимо от страна на Хелън.

— Да, трудно може да се обясни — съгласи се Маргарет.

— Не искаше да пътува в чужбина, сега защо иска да се връща веднага?

— Няма съмнение, че ще промени мнението си, когато ни види. Тя изобщо не е уравновесена.

Това беше постоянният упрек към Хелън, но гласът на Маргарет трепереше, когато го каза. Сега вече тя бе дълбоко засегната от държането на сестра си. Бягството от Англия може да беше въпрос на неуравновесеност, но това, че живееше в чужбина от осем месеца, показваше, че освен главата, и сърцето не е добре. Една болест можеше да върне Хелън, но тя бе глуха за по-обикновени човешки призиви; след като зърнеше леля си за миг, тя щеше да се оттегли в своя мъгляв живот, оставила само една следа с това „до поискване“. Вече почти не съществуваше за тях, писмата й бяха станали скучни и нередовни; нямаше никакви желания и не проявяваше никакво любопитство. И всичко това се приписваше на бедния Хенри! Хенри, отдавна опростен от съпругата си, бе все още недостоен за сестрата на жена си, която не можеше да го приеме. В това имаше нещо нездраво. Тя си въобрази, че може да проследи развитието му в живота на Хелън от почти четири години и се разтревожи. Бягството от Онитън, неуравновесеността в проявите на покровителство към семейство Баст, избликът на внезапна мъка, когато бяха на хълмовете — всичко се свързваше с Пол, някакво си незначително момче, чиито устни бяха целунали за миг нейните. Маргарет и мисис Уилкокс се бяха страхували, че те могат да се целунат отново. Това бе глупаво — истинската опасност бе противодействието. Противодействието срещу Уилкоксови разяждаше живота й дотам, че тя почти не беше на себе си. На двайсет и пет години Хелън имаше idee fixe^[1]. Каква надежда можеше да има за нея, когато станеше стара жена?

Колкото повече Маргарет мислеше за това, толкова повече се безпокоеше. От месеци отбягваше темата, но вече проблемът бе станал прекалено голям, за да бъде пренебрегван. Появяваше се нещо налудничаво. Дали всички действия на Хелън не бяха ръководени от един дребен нещастен случай, какъвто може да се случи на всеки млад мъж или жена? Може ли човешката природа да се ограничава в такива тесни линии? Тази дребна незначителна случайна среща в Хауардс Енд се оказваше фатална. Последиците от нея процъфтяваха там, където по-сериозните отношения оставаха безплодни; тя бе по-силна от сестринската близост, по-силна от разума и книгите. В едно особено настроение Хелън бе признала, че тя все още я „радва“ в известен смисъл. Образът на Пол бе избледнял, но вълшебството на неговата целувка бе останало. А където има радост от миналото, там също може да има и противодействие — влиянието можеше да бъде и в двете посоки.

Е, странно и тъжно е, че нашите умове са като лехи за разсад, а ние нямаме правото да избираме семената. Но човекът е все още странно и тъжно същество, което се опитва да ограбва земята на дребно, а нехае за кълновете вътре в себе си. Не иска да се занимава с психология. Оставя я за специалистите, а ползата от това е точно толкова, колкото и ако оставяше обеда си за някоя парна машина. Така оставя и собствената си душа, неразбрана и безполезна. Маргарет и Хелън бяха търпеливи и упорити и ние приемахме, че Маргарет е постигнала успех — доколкото това е възможно. Тя наистина разбира себе си, притежава някакъв първичен контрол над собственото си развитие. А дали Хелън бе успяла, човек не можеше да каже.

Писмото на Хелън пристигна в деня, когато състоянието на мисис Мънт се подобри. Беше го изпратила от Мюнхен, а самата тя щеше да бъде в Лондон на другия ден сутринта. Това писмо тревожеше, въпреки че началото бе нежно и нормално.

„Скъпа Мег,

Предай на леля Джули моите най-нежни поздрави. Кажи й, че я обичам и винаги съм я обичала. Ще бъда в Лондон в четвъртък.

Засега адресирайте всичко до банката. Още не съм ангажирала хотел, така че ми пиши или ми телеграфирай чрез банката — искам подробни новини. Ако леля Джули е много по-добре или ако поради някаква ужасна причина няма смисъл да идвам в Суонидж, недей да си мислиш, че е странно, ако не дойда. Имам всевъзможни планове в главата си. Засега ще живея в чужбина и искам да се върна колкото е възможно по-рано. Бъди така добра да ми съобщиш къде са нашите мебели. Бих искала да взема една-две книги, останалите са за теб.

Прости ми, скъпа Мег.“

Това писмо сигурно стана много неприятно, но такива са всички писма от твоята обичаща те Хелън

Това бе неприятно писмо, защото изкушаваше Маргарет да излъже. Ако пишеше, че леля Джули е все още в опасност, сестра й щеше да дойде. Нездравото се разпространява лесно. Не можем да бъдем в контакт с нездравото и да останем незасегнати. „Да действува за нейно добро“ можеше да бъде от полза за Хелън, но щеше да бъде във вреда на самата Маргарет, и с риск да си навлече беди, тя продължи да бъде вярна на себе си още известно време. Отговори, че леля им е много по-добре и очаква да научи новини. Тиби одобри отговора. Той улягаше бързо и бе по-приятен за компания отпреди. Оксфорд му бе дал много. Нямаше я вече старата му заядливост и вече успяваше да скрие безразличието си към хората и интереса към храната. Но не бе станал по-човечен. Годините между осемнайсет и двайсет и две, така магически за мнозина, внимателно го водеха от юношеството към средната възраст. Не бе разбрал какво означават младежки години, онова, което сгрява сърцето чак до смъртта и придава на мистър Уилкокс вечно обаяние. Той бе студен човек, въпреки че нямаше вина за това, а не беше и жесток. Смяташе, че Маргарет е права, а Хелън — не, но семейните неприятности бяха за него същото, което е сцената зад светлините на рампата за повечето хора. Имаше да направи само едно предложение съвсем в негов стил.

— Защо не кажеш на мистър Уилкокс?

— За Хелън?

— Може би той се е натъквал на такава ситуация.

— Той би направил всичко, което може, но…

— О, ти знаеш най-добре. Но той е практичен.

Това бе вярата на учения човек в специалистите. Маргарет се колебаеше поради една или две причини. По-късно пристигна отговорът на Хелън. Бе изпратила телеграма, в която питаше къде се намират мебелите, тъй като щеше да се връща веднага. Маргарет отговори: „Не, разбира се; ще се срещнем в банката в четири“. Тя и Тиби заминаха за Лондон. Хелън не беше в банката, а там не им дадоха адреса й. Хелън беше изчезнала в хаоса.

Маргарет прегърна брат си. Той бе всичко, което й оставаше, а никога по-рано той не бе изглеждал по-нереален.

— Тиби, а сега накъде?

Той отговори:

— Чудна работа.

— Скъпи, често мисълта ти е по-ясна от моята. Имаш ли някаква представа какво може да стои в основата.

— Не, освен ако тя не е на себе си.

— О… това! — каза Маргарет. — Изобщо не е възможно. — Но предположението бе изречено и след няколко минути тя самата го прие. Друго обяснение нямаше. А Лондон потвърждаваше казаното от Тиби. Маската падна от лицето на града и тя го видя такъв, какъвто наистина бе — една карикатура на вечността. Познатите бариери, улиците, по които тя се движеше, къщите, между които бе правила своите малки разходки толкова много години, станаха внезапно незначителни. Хелън се сливаше с мръсните дървета, уличното движение и бавно течащите кални локви. Беше извършила ужасен акт на отричане и се завръщаше към Единствения. Вярата на Маргарет остана непокътната. Знаеше, че човешката душа ще се съедини, ако има такова нещо, със звездите и морето. Въпреки това почувствува, че сестра й се бе отклонила за много години. В това, че катастрофата настъпи сега, в лондонския следобед, когато дъждът бавно ръмеше, имаше нещо многозначително.

Хенри бе последната надежда. У Хенри имаше категоричност. Може би той знаеше някои пътеки в хаоса, които бяха неведоми за тях, и тя реши да последва съвета на Тиби и да остави всичко в неговите ръце. Трябваше да отидат в кантората му. Той не можеше да направи нещата по-лоши от това. Тя влезе за няколко минути в „Сейнт Пол“, чийто купол се противопоставяше на бъркотията така храбро, като че ли проповядваше евангелието на формата. Но отвътре „Сейнт Пол“ е като всичко наоколо — отзвук и шепот, недоловими песнопения, невидими мозайки, мокри следи, които пресичат насам и натам пода. Si monumentum requiris, circumspice^[2]; това отново ни насочва към Лондон. Тук нямаше надежда за Хелън.

Отначало Хенри ги разочарова. Тя го беше очаквала. Той бе прекалено радостен, че се е завърнала от Суонидж и не бързаше да се изправи пред нова неприятност. Когато му разказаха за техните търсения, той сам се пошегува с Тиби и общо с Шлегелови и заяви, че бе „в стила на Хелън“ да разиграва роднините си.

— Не ме питайте. Аз съм един обикновен делови човек. Живея и не преча на другите да живеят. Моят съвет и към двамата е да не се тревожите. Маргарет, отново имаш тъмни кръгове под очите. Знаеш, че това е абсолютно забранено. Първо леля ти, после сестра ти. Не, не можем да я караме така. Нали, Теобалд? — Той позвъни. — Ще ви предложа чай, а после отивате направо на Дюси Стрийт. Не мога да ти позволя, моето момиче, да изглеждаш стара като мен.

— Все пак вие май не ни разбрахте — каза Тиби.

Мистър Уилкокс, който беше в добро настроение, отвърна:

— Не мисля, че някога ще ви разбера. — Той се облегна назад, с присмех към това способно, но смешно семейство, а отблясъци от огъня пропълзяваха по картата на Африка. Маргарет направи знак на брат си да продължи. Той й се подчини доста неуверено.

— Мнението на Маргарет е следното — каза той. — Може би сестра ни е луда.

Чарлс, който работеше във вътрешната стая, се огледа наоколо.

— Влез, Чарлс — каза меко Маргарет. — Можеш ли да ни помогнеш? Отново сме в беда.

— Страхувам се, че не. Какви са фактите? Всички сме малко или повече луди в днешно време.

— Фактите са следните — отговори Тиби, който понякога проявяваше педантична яснота. — Фактите са, че тя е в Англия от три дена, но няма да се срещне с нас. Забранила е в банката да ни дават адреса й. Отказва да отговаря на въпроси. Маргарет намира, че писмата й са безлични. Има и други факти, но тези са най-изненадващите.

— Значи никога по-рано не се е държала така? — попита Хенри.

— Разбира се, че не — отговори съпругата му, като се намръщи.

— Но, скъпа, откъде мога аз да знам?

Обзе я безсмислен пристъп на раздразнение.

— Знаем много добре, че когато Хелън обича, обича — каза тя. — Сигурно си забелязал поне това в нея.

— О, да, ние винаги сме се разбирали.

— Не, Хенри, не разбираш ли, не исках да кажа това.

Овладя се, но не преди Чарлс да забележи. Глупав и внимателен, той наблюдаваше сцената.

— Исках да кажа, че когато в миналото тя проявяваше ексцентричност, човек можеше да проследи откъде тръгва всичко в края на краищата. Държеше се странно, защото обичаше някого или искаше да помогне на някого. Но сега за нея няма никакво извинение. Тя дълбоко ни огорчи и затова съм сигурна, че не е добре. „Луда“ е ужасна дума, но тя не е добре. Никога не ще го повярвам. Нямаше да обсъждам поведението на сестра си с вас, ако смятах, че е добре — да ви безпокоя с нейното състояние, искам да кажа.

Хенри започна да става сериозен. Болестта бе за него нещо съвсем определено. Сам той в добро здравословно състояние, за него беше неразбираемо, че ние стигаме до нея бавно и постепенно. Болните нямат права, спрямо тях не са валидни етичните норми; човек може да ги лъже без угризение на съвестта. Когато първата му съпруга бе заболяла, той бе обещал да я заведе в Хартфордшир, а същевременно бе уредил постъпването й в частна болница. Хелън също бе болна. Така добронамереният и хитър план, който той нахвърли за залавянето й, черпеше своята етика от вълчата глутница.

— Искате да я хванете? — каза той. — Това е проблемът, нали? Трябва да отиде на лекар.

— Доколкото знам, тя е ходила.

— Добре, не ме прекъсвай. — Той се изправи и се замисли напрегнато. Сърдечният, нерешителен домакин изчезна и на негово място те видяха човека, който бе натрупал пари в Гърция и Африка и бе купувал гори от туземците за няколко бутилки джин. — Всичко е наред — каза накрая той. — Съвсем просто е. Оставете на мен. Ще я изпратим в Хауардс Енд.

— Как ще направиш това?

— Чрез книгите й. Кажи й, че тя трябва да си ги разопакова. Така ще може да я видиш там.

— Но, Хенри, точно това е, което тя няма да ми позволи. Това е част от нейната… Както и да е… Никога да не се среща с мен.

— Но ти няма да казваш, че ще отидеш. Просто ще влезеш, когато е там и преглежда сандъците. Ако й няма нищо, толкова по-добре. Но автомобилът ще бъде зад ъгъла и ние ще можем да я закараме веднага при специалист.

Маргарет поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— На мен не ми изглежда невъзможно — каза Тиби, — това е наистина много ловък план.

— Невъзможно е, защото… — Тя погледна тъжно съпруга си. — Не става въпрос за особения език, на който Хелън и аз говорим, нали ме разбираш? Този план ще свърши чудесна работа при други хора, и те също ще са прави.

— Но Хелън не говори — каза Тиби. — В това е цялата трудност. Тя не иска да говори на вашия особен език и поради това ти смяташ, че е болна.

— Не, Хенри, много мило от твоя страна, но не мога.

— Разбирам — каза той, — имаш скрупули.

— Може би да.

— И за да не тръгнеш срещу тях, ще оставиш сестра си да страда. Можеше да я накараш да отиде в Суонидж с една дума, но ти имаш скрупули. Скрупулите са нещо много хубаво. И аз ги имам, както всички останали, надявам се, но когато случаят е такъв, когато става дума за лудост…

— Отричам, че е лудост.

— Но ти току-що каза…

— Лудост е, когато аз го казвам, но не и когато ти го казваш.

Хенри сви рамене.

— Маргарет! Маргарет! — изстена той. — Никакво образование не може да научи жената на логика. А сега, скъпа моя, времето е ценно. Искаш ли да ти помогна или не?

— Не по този начин.

— Отговори ми на въпроса. Пряк въпрос, пряк отговор. Искаш…

Чарлс ги изненада, като се намеси.

— Татко, нека не намесваме Хауардс Енд в тази работа.

— Защо, Чарлс?

Чарлс не можа да обясни, но Маргарет почувствува — като че ли през огромното разстояние един поздрав бе разменен между тях.

— Къщата е в пълен безпорядък — каза сърдито той. — Ние си имаме достатъчно бъркотии.

— Кои сме „ние“? — попита баща му. — Моля те, момчето ми, обясни кои сме „ние“?

— Много ви моля да ме извините — каза Чарлс. — Изглежда, аз винаги се натрапвам.

Сега вече Маргарет искаше изобщо да не бе споменавала за тревогата си пред своя съпруг. Но връщане назад бе невъзможно. Той бе решен да докара нещата до задоволителен край и докато той говореше, Хелън избледняваше. Нейната руса развяваща се коса и пламенните й очи нямаха никакво значение, защото тя беше болна, без права, и всеки от нейните приятели можеше да я преследва. С болка в сърцето Маргарет се включи в преследването. Написа на сестра си лъжливо писмо под диктовката на съпруга си; обясни, че всички мебели са в Хауардс Енд, но могат да се видят следващия понеделник в три часа следобед, когато чистачката ще бъде там. Това бе студено писмо и поради това внушаваше доверие. Хелън щеше да си помисли, че е обидена. А следващия понеделник тя и Хенри щяха да обядват с Доли и след това да устроят засада в градината.

След като те си отидоха, мистър Уилкокс каза на сина си:

— Не ми харесва поведението ти, момчето ми. Маргарет е твърде добродушна, за да покаже, че й е неприятно, но аз го правя вместо нея.

Чарлс не отговори.

— Какво става днес с теб, Чарлс?

— Нищо, татко, но работата, с която си се захванал, може да излезе по-сериозна, отколкото смяташ.

— Защо?

— Не знам.