Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (33)

Глава XXXIII

Денят на посещението й беше прекрасен — последният ден на безоблачно щастие, който нямаше да се повтори дълги месеци след това. Тревогата й за необикновеното отсъствие на Хелън все още бе скрита, а колкото до вероятния сблъсък с мис Ейвъри, той само придаваше пикантност на пътуването. Освен това се бе изплъзнала от поканата на Доли за обед. Тръгна направо от гарата, мина през центъра и навлезе в дългата алея с кестени, която го свързваше с черквата. Самата черква по-рано е била в селото. Но там тя привличала толкова много богомолци, че дяволът, в пристъп на лошо настроение, я изтръгнал из основи и я поставил на неудобно хълмче, на около километър оттам. Ако тази история е вярна, алеята с кестените трябва да е била посадена от ангелите. Не би могло да се измисли по-примамлив път за не особено ревностния християнин, но ако въпреки това пътят му се стореше твърде дълъг, то дяволът пак би бил сразен, тъй като човешката вещина бе построила параклиса „Св. Троица“ с ламаринения покрив близо до дома на Чарлс.

Маргарет вървеше бавно нагоре по алеята, спираше се да погледне небето, което проблясваше през короните на кестените, или да докосне извитите по-долни клони. Защо Англия няма свои велики митове? Нашият фолклор никога не е успявал да премине границите на приятното и изисканото, а сравнително по-внушителните напеви за родния ни край са се излели в песента на гърците. Колкото и да е дълбоко и истинско нашето народно въображение, тук като че ли то угасва. То спира при магьосниците и феите. Не може да влее живот в едно късче от полето през лятото или да даде имена на половин дузина звезди. Англия все още очаква зенита в своята литература — чака великия поет, който ще изрази същността й, или, още по-добре, чака хилядата по-скромни поети, чиито гласове ще се слеят с нашия всекидневен език.

При черквата гледката се промени. Алеята с кестените се превърна в път, равен, но тесен, който водеше към девствената природа. Тя го следваше около миля. Малките му колебания я забавляваха. Той не бързаше за никъде, вървеше ту нагоре, ту надолу по хълма, както си иска, без да обръща внимание на стръмнините, нито на гледката, която въпреки това се разширяваше. Големите имения, които задушаваха южната част на Хартфордшир, тук бяха по-малко натрапчиви, а този край не изглеждаше нито аристократичен, нито буржоазен. Трудно можеше да се определи какъв точно е той, но Маргарет знаеше какъв не е: не беше снобски. Очертанията му бяха леки, неясни, но в техните извивки имаше усещане за свобода, която Съри никога не можеше да постигне, а в далечината склоновете на Чилтърнс се извисяваха като планина. „Същността на това графство — беше мнението на Маргарет — е волността.“ То обещаваше другарство, а не страсти, това, което е нашето най-голямо достойнство като нация, същото обещаваше и ниската тухлена къща на фермата, където тя отиде за ключа.

Но къщата отвътре я разочарова. Посрещна я напълно съсипана млада жена.

— Да, мисис Уилкокс; не, мисис Уилкокс; о, да, мисис Уилкокс, леля получи писмото ви съвсем навреме. Леля току-що отиде до вашата къща. Да изпратя ли момчето да ви заведе? — Последвано от: — Разбира се, леля обикновено не се грижи за къщата ви; просто го прави по изключение, за да услужи по съседски. Това й запълва времето. Прекарва много време там. Мъжът ми понякога казва: „Къде е лелка?“ А аз му казвам: „Защо трябва да питаш? В Хауардс Енд“. Да, мисис Уилкокс. Мисис Уилкокс, мога ли да ви предложа парче кейк? Не, дори ако сега го нарежа за вас?

Маргарет отказа кейка, но за съжаление в очите на племенницата на мис Ейвъри това подчерта нейната аристократичност.

— Не мога да ви оставя да отидете сама. Не, недейте. Наистина не трябва. Аз самата ще ви заведа, щом е така. Трябва да си взема шапката. — Със закачлив вид добави: — Е, мисис Уилкокс, да не сте мръднали, докато ме няма.

Слисана, Маргарет не се помръдна от гостната, върху която art nouveau^[1] бе сложил своя отпечатък. Но в другите стаи имаше хармония, въпреки че излъчваха характерната за селския интериор тъга. Тук бе живяло едно по-старо поколение, на което ние гледаме с безпокойство. Когато отиваме извън града през почивните дни в края на седмицата, ние посещаваме нещо, което за него е било истински дом, а важните страни на живота, погребенията, разделите, копнежът за обич намират своя най-дълбок израз там, в сърцето на земята. Не всичко бе тъга. Слънцето грееше навън. Дроздът пееше двете си трели върху напъпилата калинка. Няколко деца играеха весело в копите златна слама. Това, което всъщност изненада Маргарет, беше фактът, че изобщо има тъга, но така у нея се породи чувството за пълнота и завършеност. В тези английски ферми, ако изобщо това е достижимо, човек може да види живота трезво и разумно и да го види в цялост, може да събере в един поглед неговата преходност и неговата вечна младост, да ги обедини — да ги обединява без горчивина, докато всички хора станат братя. Мислите й бяха прекъснати от завръщането на племенницата на мис Ейвъри, но те така я бяха успокоили, че тя прие прекъсването с радост.

По-бързо бе да се излезе от задния вход и след необходимите обяснения те минаха оттам. Племенницата се почувствува унижена, бе огорчена от безбройните пилета, които се завтекоха в краката й, за да ги нахрани, и от една безсрамна свиня-майка. Тя не знаеше какво искат тези животни. Но изтънчеността й се изгуби при досега с чистия въздух. Вятърът се усилваше, разпръскваше сламата и разрошваше перата на патиците, които плуваха семейно над медальона на Иви. Един от онези приятни, но бурни пролетни ветрове, при които листата, все още на пъпки, като че ли шумолят, се понесе над земята, а после замря. „Фю-фю-и“ — пропя дроздът, „Ку-ку“ — чу се лукаво откъм боровете над скалите. „Фю-фю-и“ — и останалите птички се присъединиха към неразбираемата врява. Плетът беше като недорисувана картина, която щеше да бъде завършена след няколко дена. По бреговете на езерото растяха жълтурчета, а в закътаните падинки — змиярник и иглики. Шипките, по които все още имаше настръхнали плодове, също даваха надежда, че ще цъфнат. Пролетта бе дошла, не в класически одежди, и въпреки това по-красива от всяка друга пролет; по-красива дори от онази, която вървеше сред миртите на Тоскана, предхождана от грациите и следвана от зефира.

Двете жени вървяха между живите плетове по тесен път, изпълнени с вежливост. Но Маргарет си мислеше колко ще й е трудно да прояви настойчивост за мебелите в такъв ден, а племенницата си мислеше за шапки. Така вглъбени, те стигнаха до Хауардс Енд. Нервни викове „Лельо!“ раздраха въздуха. Отговор не последва, а предната врата бе заключена.

— Сигурна ли сте, че мис Ейвъри е горе? — попита Маргарет.

— О, да, мисис Уилкокс, съвсем съм сигурна. Тя идва тук всеки ден.

Маргарет се опита да погледне през прозореца на трапезарията, но завесата вътре бе плътно спусната. Така бе и в гостната, и във вестибюла. Видът на тези завеси й бе познат, но въпреки това тя не помнеше да са били там при предишното й посещение; беше останала с впечатлението, че мистър Брайс бе отнесъл всичко. Опитаха задния вход. Тук отново не получиха отговор и не можаха да видят нищо. На кухненските прозорци имаше транспаранти, а върху прозорците на килера за провизии и кухненския килер бяха подпрени някакви дъски, които зловещо напомняха капаците на сандъците. Маргарет се сети за книгите си и също повиши глас. Тя успя още при първия си вик.

— Добре, добре — отговори някой вътре в къщата. — Това е мисис Уилкокс, пристигна най-после.

— Ключът у теб ли е, лельо?

— Мадж, махай се — каза мис Ейвъри, все още невидима.

— Лельо, това е мисис Уилкокс…

Маргарет я подкрепи:

— С вашата племенница дойдохме заедно…

— Мадж, махай се. Сега нямаш работа тук.

Бедната жена се изчерви.

— Леля става все по-странна напоследък — каза нервно тя.

— Мис Ейвъри — извика Маргарет. — Дошла съм за мебелите. Бихте ли ме пуснали да вляза?

— Да, мисис Уилкокс — каза гласът, — разбира се. — Но след това настъпи мълчание. Те отново извикаха, но не получиха отговор. Обиколиха къщата в мрачно настроение.

— Надявам се, че мис Ейвъри не е болна. — Маргарет се осмели да се обади.

— Вижте, ако ме извините — каза Мадж, — може би трябва да ви оставя сега. Трябва да понаглеждам прислужниците във фермата. Леля е толкова странна понякога.

Като подхвана поли с претенциите си за елегантност, тя се оттегли сразена и като че ли нейното заминаване освободи някаква пружина, защото предната врата веднага се отвори.

Мис Ейвъри каза съвсем приветливо и спокойно:

— Моля, влезте, мисис Уилкокс!

— Благодаря много — започна Маргарет, но замлъкна при вида на една поставка за чадъри. Беше нейна.

— Влезте първо във вестибюла — каза мис Ейвъри. Дръпна завесата и Маргарет извика от отчаяние. Защото се бе случило нещо ужасяващо. Във вестибюла беше подредено съдържанието на библиотеката в Уикъм Плейс. Килимът беше постлан, голямата маса за ръкоделие бе издърпана до прозореца; библиотечните шкафове запълваха стената срещу камината, а сабята на баща им — това, което най-много я обърка — бе изтеглена от ножницата и висеше оголена всред сериозните томове. Мис Ейвъри сигурно бе работила цели дни.

— Трябва да ви кажа, че ние нямахме нищо такова предвид — започна тя. — Мистър Уилкокс и аз изобщо нямахме намерение тези сандъци да се отварят. Например тези книги са на брат ми. Ние ги прибрахме тук, за да ги пазим, неговите и на сестра ми, която е в чужбина. Когато вие любезно се съгласихте да се грижите за тези неща, ние никога не сме очаквали да направите толкова много.

— Къщата достатъчно дълго стоя празна — каза старата жена.

Маргарет отказа да спори.

— Предполагам, че ние не сме обяснили — каза вежливо тя. — Това е грешка и е много вероятно грешката да е наша.

— Мисис Уилкокс, тук са се трупали грешка след грешка от петдесет години. Домът е на мисис Уилкокс, а тя не би искала той да стои повече празен.

За да помогне на бедния, западащ мозък, Маргарет каза:

— Да, къщата е на мисис Уилкокс, майката на мистър Чарлс.

— Грешка след грешка — каза мис Ейвъри, — грешка след грешка.

— Е, добре, не знам — каза Маргарет и седна на един от своите столове. — Наистина не знам какво трябва да се направи.

Не можа да се въздържи да не се засмее. Събеседницата й каза:

— Да, да, това трябва да бъде много весела къща.

— Не знам… предполагам. Е, много ви благодаря, мис Ейвъри. Да, всичко е наред. Чудесно.

— Вижте и гостната. — Тя излезе през отсрещната врата и дръпна една завеса. Светлината заля гостната и мебелите от гостната в Уикъм Плейс. — Трапезарията. — И други завеси бяха дръпнати, и други прозорци бяха отворени за пролетта. — Сега това оттук. — Мис Ейвъри продължи да кръстосва вестибюла. Гласът й се загуби, но Маргарет я чу да вдига кухненския транспарант. — Тук още не съм свършила — заяви тя, като се върна. — Има още много работа. Момчетата от фермата ще пренесат големите ви гардероби горе, няма защо да се харчат пари в Хилтън.

— Всичко това е една грешка — повтори Маргарет, чувствувайки, че трябва да вземе инициативата. — Едно недоразумение. Мистър Уилкокс и аз нямаме намерение да живеем в Хауардс Енд.

— О, така ли. Защото той има сенна треска ли?

— Решихме да построим нова къща в Съсекс и част от тези мебели, моята част, по-късно ще отидат там. — Тя огледа мис Ейвъри внимателно, като се опитваше да разбере странностите в мисленето й. Не беше някаква бръщолевеща старица. Имаше нещо хитро и закачливо в сбръчканото й лице. Изглеждаше способна на унищожително остроумие и на истинско, но ненатрапчиво благородство.

— Вие си мислите, че няма да се върнете, за да живеете тук, мисис Уилкокс, но грешите.

— Това ще се разбере — каза усмихната Маргарет. — Засега нямаме намерение да правим това. В този момент просто имаме нужда от много по-голяма къща. Обстоятелствата налагат да даваме големи приеми. Разбира се, някой ден… Човек никога не знае нали?

Мис Ейвъри отвърна:

— Някой ден! Ха-ха! Не ми говорете за някой ден. Сега вие живеете тук.

— Така ли?

— Вие живеете тук и сте живели тук през последните десет минути, ако питате мен.

Това беше безсмислена забележка, но Маргарет стана от собствения си стол с едно странно чувство за предателство. Усещаше, че към Хенри е било отправено някакво смътно порицание. Влязоха в трапезарията, където слънчевите лъчи струяха върху бюфетчето на майка й, и на горния етаж, където много от древните божества надзъртаха от някаква нова ниша. Мебелите подхождаха смайващо добре. В средната стая, тази над вестибюла, стаята, в която Хелън бе спала преди четири години, мис Ейвъри бе поставила старата детска люлка на Тиби.

— Детската — каза тя.

Маргарет се извърна, без да каже дума.

Накрая всичко бе разгледано. Кухнята и коридорът все още бяха затрупани с мебели и слама, но доколкото тя успя да види, нищо не бе счупено или одраскано. Трогателна изобретателност. После те се разходиха приятелски из градината. Всичко бе подивяло след последното й посещение. Покритата с дребен чакъл алея бе буренясала, тревата бе избуяла пред самото гърло на гаража. А алпинеумът на Иви бе само буци. Може би Иви бе виновна за странното поведение на мис Ейвъри. Но Маргарет подозираше, че причината лежи по-дълбоко и че глупавото писмо на момичето само бе отприщило раздразнението, трупано от години.

— Чудесна ливада — забеляза тя. Тя приличаше на приемна на открито, образувана преди стотици години от някаква по-малка нива. Така живият плет по синора криволичеше надолу по хълма под прави ъгли, а в ниското имаше малко зелено кътче, специално място за кравите да си оправят тоалета.

— Да, ливадката е много добра — каза мис Ейвъри, — за онези, които не страдат от хрема. — И тя се изкиска злобно. — Виждала съм Чарли Уилкокс да отива при моите момчета по време на сенокос — да, това трябвало да направят, онова не трябвало да правят, — той щял да ги научи да бъдат истински момчета. И точно тогава го обзема гъделът. Има го от баща си, наред с другите неща. Нито един Уилкокс не може да устои на ливада през юни — смях се до припадък, когато той ухажваше Рут.

— И моят брат страда от сенна хрема — каза Маргарет.

— Тази къща е прекалено много свързана със земята. Естествено в началото бяха много доволни, че са се промъкнали. Но по-добре Уилкоксови, отколкото нищо, а както виждам, и ти си го открила.

Маргарет се засмя.

— Те поддържат живота на къщата, нали? Да, точно така е.

— Те поддържат живота на Англия, по мое мнение.

Но мис Ейвъри я смути с отговора си:

— О, те се размножават като зайците. Е, да, светът е нещо странно. Но предполагам, че този, който го е създал, знае какво иска от него. Ако мисис Чарлс очаква четвъртото, не ние трябва да се оплакваме.

— Те се размножават, но и работят — каза Маргарет, която усети някаква подкана да прояви нелоялност, която се подемаше от самия ветрец и от песните на птичките. — Светът наистина е странен, но мисля, че докато мъже като моя съпруг и неговите синове ги управляват, той никога не ще бъде лош, истински лош.

— Да, по-добре, отколкото нищо — каза мис Ейвъри и се обърна към бряста.

Когато се връщаха към фермата, тя заговори за старата си приятелка много по-ясно отпреди. В къщата Маргарет се бе почудила дали тя ясно различава първата съпруга от втората. Сега тя каза:

— Не виждах често Рут след смъртта на баба й, но отношенията ни останаха добри. Това бе много добро семейство. Старата мисис Хауард никога не говореше против хората, не оставяше никого гладен. Освен това никога не е имало табела с надпис: „Нарушителите се глобяват“ в техните земи, а само молба да не се влиза в тях. Мисис Хауард не бе родена да ръководи ферма.

— Нямаха ли мъже да им помагат? — попита Маргарет.

Мис Ейвъри отговори:

— Нещата вървяха така, докато накрая не останаха мъже.

— Докато дойде мистър Уилкокс — поправи я Маргарет, загрижена да се отдаде дължимото на съпруга и.

— Предполагам, че да, но Рут трябваше да се омъжи за… не го казвам, за да ви обидя, защото ми изглежда, че ви е било предопределено да вземете Уилкокс при всяко положение, независимо дали тя го е взела първа, или не.

— За кого би трябвало да се омъжи тя?

— За воин — възкликна старицата. — За някой истински воин.

Маргарет замълча. Характерът на Хенри бе подложен на критика с острота и язвителност, каквито тя не би проявила. Стана й неприятно.

— Но всичко това е минало — продължи тя. — Сега идва по-добро време, въпреки че вие ме накарахте да чакам твърде много. След няколко седмици ще видя светлините ви да блестят през живия плет някоя вечер. Поръчали ли сте въглища?

— Ние няма да дойдем тук — каза твърдо Маргарет. Уважаваше мис Ейвъри твърде много, за да се шегува с нея. — Не. Няма да дойдем. Никога няма да дойдем. Всичко това е било една грешка. Мебелите трябва веднага да се опаковат и съжалявам, но сега уреждам нещо друго и трябва да ви помоля да ми предадете ключовете.

— Разбира се, мисис Уилкокс — каза мис Ейвъри и се оттегли от своите задължения с усмивка.

Облекчена от този изход и след като предаде поздравите си на Мадж, Маргарет се върна на гарата. Имаше намерение да отиде до склада за мебели и да даде указания за пренасяне, но бъркотията се беше оказала по-голяма, отколкото бе очаквала, и тя реши да се посъветва с Хенри. Хубаво бе, че постъпи така. Той бе абсолютно против да се ангажира местната фирма, която той бе препоръчал по-рано, и я посъветва да ги складира в Лондон в края на краищата.

Но преди това да бъде сторено, една неочаквана беда се стовари върху нея.