Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (27)

Глава XXVII

Хелън започна да се чуди защо бе похарчила цели осем лири, та някои хора да се поболеят, а други да се разгневят. Сега, когато вълната на възбудата се отдръпваше и бе изхвърлила на брега нея, мистър и мисис Баст да прекарат нощта в някакъв хотел в Шропшир, тя се питаше какви сили бяха накарали вълната да придойде. Във всеки случай нищо лошо не бе сторено. Сега Маргарет щеше да играе по правилата и въпреки че Хелън не одобряваше методите на сестра си, тя знаеше, че семейство Баст ще имат полза от тях в края на краищата.

— Мистър Уилкокс е толкова нелогичен — обясни тя на Ленард, който бе завел жена си да спи и сега седеше с нея в празния ресторант на хотела. — Ако му бяхме казали, че е негов дълг да ви вземе, той можеше да откаже. Истината е, че той не е образован както трябва. Не искам да ви настройвам срещу него, но ще се уверите, че трудно се понася.

— Никога не ще мога да ви се отблагодаря, мис Шлегел — бе всичко, което Ленард успя да каже.

— Аз вярвам в личната отговорност. А вие? И във всичко лично. Ненавиждам — май не би трябвало да го казвам, — но Уилкоксови с положителност не вървят по правилен път. Може би вината не е тяхна. Може би в главите им го няма онова малко нещо, което казва „аз“, и просто е губене на време да ги обвиняваме. Съществува една ужасна теория и според нея сега се ражда една особена раса, която ще управлява всички нас в бъдеще просто защото на нея й липсва малкото нещо, което казва „аз“. Чували ли сте това?

— Нямам време за четене.

— Тогава не сте ли си го мислили? Че има два вида хора, нашият вид, които живеят направо както им диктува главата, и друг вид, които не могат така, защото нямат глави? Те не могат да казват „аз“. Те в действителност не съществуват и затова са свръхчовеци. Пирпонт Морган никога в живота си не е казвал „аз“.

Ленард се стресна. Ако неговата благодетелка искаше интелектуален разговор, тя трябваше да го получи. Тя бе по-важна от разбитото му минало.

— Не съм стигнал до Ницше — каза той. — Но винаги съм подразбирал, че ония свръхчовеци са твърде близо до това, което наричаме егоист.

— О, не, това не е вярно — отговори Хелън. — Никой супермен не е казвал „Аз искам“, защото „Аз искам“ трябва да доведе до въпроса „Кой си ти“ и оттам до състраданието и справедливостта. Той казва само „Искам“. „Искам Европа“, ако е Наполеон, „Искам жени“, ако е Синята брада. „Искам Ботичели“, ако е Пирпонт Морган. Никога „аз“; и ако можете да проникнете в него, ще откриете ужас и пустота в центъра.

Ленард замълча за миг. После каза:

— Мога ли да приема, мис Шлегел, че ние и двамата сме от оня вид, който казва „аз“?

— Разбира се.

— И вашата сестра ли?

— Разбира се — повтори Хелън малко остро. Тя бе ядосана на Маргарет, но не искаше да говорят за нея. — Всички прилични хора казват „аз“.

— Но мистър Уилкокс… може би той не е…

— Няма смисъл да обсъждаме и мистър Уилкокс.

— Така, точно така — съгласи се той.

Хелън се запита защо го бе скастрила. Един или два пъти през деня го бе окуражавала да критикува, а след това го караше да мълчи. Дали се страхуваше, че ще си позволи твърде много? В такъв случай това бе отвратително от нейна страна.

Но той го приемаше за съвсем естествено. Всичко, което тя правеше, бе естествено и не можеше да засегне никого. Когато сестрите Шлегел бяха заедно, той едва ги чувствуваше човешки същества — нещо като водовъртеж от поучения. Но само една мис Шлегел бе нещо друго. Неомъжена — като Хелън, на път да се омъжи — като Маргарет, но никоя не подражаваше на другата. Най-после този богат по-горен свят бе осветен и той видя, че е пълен с мъже и жени, някои от които бяха по-приятелски настроени към него от други. Хелън бе станала „неговата“ мис Шлегел, която му се караше, с която си пишеше, а вчера бе връхлетяла с успокояваща стремителност. Маргарет, въпреки че се държеше любезно към него, бе строга и далечна. Той например не би се осмелил да й помогне. Никога не я бе харесвал и започна да си мисли, че първоначалното му впечатление е вярно и че сестра й също не я харесва. Хелън сигурно бе самотна. Тя, която даваше толкова много, получаваше много малко. На Ленард му доставяше удоволствие да си мисли, че може да й спести огорчението, като си държи езика и крие това, което знае за мистър Уилкокс. Джаки бе обявила откритието си, когато той я отведе от моравата. След първото смайване той не мислеше за себе си. Сега вече не си правеше илюзии за жена си и това бе само едно ново петно върху любовта, която никога не бе била чиста. Да запази съвършенството, това трябваше да бъде неговият идеал, ако бъдещето му оставаше време за идеали. Хелън, а и Маргарет заради Хелън, не трябваше да научи.

Хелън го смути, като обърна разговора към съпругата му.

— Мисис Баст… Тя казва ли „аз“? — попита тя полузлонамерено, а след това добави: — Много ли е уморена?

— По-добре е, че остана в стаята си — каза Ленард.

— Да постоя ли с нея?

— Не, благодаря ви; тя няма нужда от компания.

— Мистър Баст, що за жена е вашата съпруга?

Ленард цял се изчерви.

— Трябваше да свикнете досега с моя начин на държане. Този въпрос обижда ли ви?

— О, не, мис Шлегел, не.

— Защото аз обичам искреността. Не се преструвайте, че бракът ви е щастлив. Вие нямате нищо общо с нея.

Той не го отрече, но каза стеснително:

— Предполагам, че това е съвсем явно, но Джаки никога не е имала намерение да стори зло някому. Когато нещата тръгнаха зле, когато чух някои неща, мислех си, че вината е нейна, но като се обърна назад, разбирам, че е повече моя. Не трябваше да се женя за нея, но щом като съм го направил, длъжен съм да й остана верен и да я издържам.

— От колко време сте женени?

— Почти три години.

— Какво казаха вашите близки?

— Те не искат да имат нищо общо с нас. Свикали са нещо като семеен съвет, когато са научили, че съм се оженил и напълно са се отказали от нас.

Хелън закрачи напред-назад.

— Господи, каква бъркотия! — каза тихо тя. — Кои са роднините ви?

На този въпрос той можеше да отговори. Родителите му, вече покойници, се бяха занимавали с търговия; сестрите му бяха омъжени за търговски пътници; брат му бе псалт.

— А баба ви и дядо ви?

Ленард сподели с нея една тайна, която досега, изпълнен със срам, не бе доверявал.

— Просто не са никакви — каза той. — Земеделци и от този род.

— Аха. Откъде са?

— Главно от Линкълншир, но бащата на майка ми, колкото и да е странно, е някъде оттук.

— Точно оттук, от Шропшир? Да, това наистина е интересно. Родителите на майка ми бяха от Ланкашир. Но защо брат ви и сестра ви не приеха мисис Баст?

— О, не знам.

— Извинете ме, но знаете. Не съм дете. Мога да понеса всичко, което ми казвате, и колкото повече ми кажете, толкова повече ще мога да ви помогна. Чули ли сте нещо за нея?

Той не отговори.

— Мисля, че сега се досещам — каза мрачно Хелън.

— Не, не е така, мис Шлегел; не, надявам се, че не.

— Трябва да бъдем откровени дори в тези неща. Досетих се. Ужасно, страшно съжалявам, но това за мен изобщо не променя нещата. Отношението ми към вас двамата е съвсем същото. За тези неща не обвинявам съпругата ви, а мъжете.

Ленард остави нещата така — щом като тя не се досети кой е мъжът. Тя стоеше до прозореца и бавно навиваше транспарантите. Хотелът гледаше към един тъмен площад. Мъглите вече се стелеха. Когато се обърна към него, очите й блестяха.

— Недейте да се тревожите — помоли я той. — Не мога да понасям това. Всичко ще бъде наред, ако си намеря работа. Само да мога да намеря работа — редовна работа. Тогава вече няма да бъде толкова лошо. Вече не си създавам безпокойство с книгите, както преди. Мисля си, че с редовна работа отново ще се уредим. Тогава човек спира да мисли.

— Какво ще уредите?

— О, просто ще се уредим.

— И на това му казвате живот! — рече Хелън, а гърлото й се сви. — Как можете, с всички красиви неща, които можете да видите и да направите… с музиката… разходките в нощта.

— Разходката е хубаво нещо, когато човек има работа — отговори той. — О, преди говорех много глупости, но съдебен пристав в къщата, дошъл да те изхвърли оттам, е нещо страшно. Когато го видях да разлиства моите книги от Ръскин и Стивънсън, като че ли видях света съвсем реален и това не бе приятна гледка. Благодарение на вас книгите ми се върнаха пак по местата си, но те никога няма да бъдат за мен същите и никога повече не ще смятам, че една нощ в гората е нещо прекрасно.

— Защо не? — попита Хелън, като отваряше прозореца.

— Защото виждам, че човек трябва да има пари.

— Не сте прав.

— Бих искал да не съм, но… свещеникът… той има свои пари, или му плащат; поетът и музикантът… също; скитникът… и той не е по-различен. Скитникът накрая попада в приюта за бедни и му плащат с парите на други хора. Мис Шлегел, парите са самата действителност, а всичко останало е илюзия.

— Пак не сте прав. Забравихте смъртта.

Ленард не можеше да разбере.

— Ако живеехме вечно, това, което казвате, щеше да бъде истина. Но ние трябва да умрем, трябва някога да напуснем живота. Несправедливостта и алчността биха били истински неща, ако живеехме вечно. Така както е, ние трябва да се държим за други неща, защото смъртта приближава. Обичам смъртта — не болезнено, а защото тя обяснява. Тя ми показва безсмислеността на парите. Смъртта и парите са вечните врагове. Не смъртта и животът. Няма значение какво се намира отвъд смъртта, мистър Баст, но бъдете уверен, че поетът, музикантът и скитникът ще бъдат по-щастливи там, отколкото човекът, който никога не се е научил да казва „Аз съм аз“.

— Не знам дали е така.

— Ние всички сме в мъгла, това ми е известно, но дотук мога да ви помогна, хора като Уилкоксови са по-навътре в мъглата от останалите. Здравомислещи, солидни англичани! Изграждат империи, приравняват целия свят към онова, което наричат здрав разум. Но споменете им смъртта и те се обиждат, защото смъртта е истинската империя и тя вечно ги предизвиква.

— Аз се страхувам от смъртта като всички.

— Но не от представата за нея.

— Каква разлика има?

— Има безкрайна разлика — каза Хелън по-мрачно отпреди.

Ленард я погледна учудено и у него се породи чувството, че велики неща се надигат от забулената нощ. Но той не успяваше да ги приеме, защото душата му все още бе изпълнена с дребни неща. Така както изгубеният чадър бе провалил концерта в Куинс Хол, така и изгубената служба замъгляваше още по-възвишената хармония сега. Смърт, живот и материализъм бяха красиви думи, но щеше ли мистър Уилкокс да го назначи като чиновник? Както и да говорим, мистър Уилкокс царствуваше над този свят — свръхчовек, със своята собствена нравственост, а главата му се губеше в облаците.

— Сигурно съм глупав — каза той с примирение.

Що се отнася до Хелън, за нея парадоксът ставаше все по-ясен. „Смъртта унищожава човека; мисълта за смъртта го спасява.“ Зад ковчезите и скелетите, на които се спира елементарният разум, лежи нещо толкова необхватно, че всичко възвишено у нас откликва на присъствието му. Хората може да се ужасяват от костниците, в които ще влязат един ден, но любовта не се страхува. Смъртта е неин враг, но не я превъзхожда, и в тяхната вековна борба силите на любовта се увеличават, погледът й се прояснява и вече няма никой, способен да й се противопостави.

— Така че никога не се предавайте — продължаваше момичето и отново, и отново излагаше смътната, но убедителна схема, в която незримото и зримото са едно срещу друго. Вълнението й нарасна, когато се опита да прекъсне връзката, която задържаше Ленард към земята. Изтъкана от горчив опит, тя не й се поддаваше. След малко влезе сервитьорката и й подаде писмо от Маргарет. Друга бележка, адресирана до Ленард, се намираше вътре. Прочетоха ги, заслушани в шепота на реката.