Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (22)

Глава XXII

Маргарет поздрави своя бъдещ съпруг сутринта с особена нежност. Въпреки че той бе зрял човек, тя все още можеше да се окаже в състояние да му помогне да изградят звезден мост, който трябваше да свърже прозаичността в нас с изблика на чувства. Без него ние сме отломки без значение, наполовина монаси, наполовина зверове, несвързани сводове, които никога не образуват човек. Чрез него се ражда любовта, изкачва се на най-високото, разгорена на фона на сивото, притъмняла на фона на огъня. Щастлив е оня, който може да види отнякъде блясъка на тези разперени криле. Пътищата на душата му са открити и за него и приятелите му ще бъде леко да минат по тях.

Трудно бе да се броди из пътищата на душата на мистър Уилкокс. Още от детството си той ги бе изоставил. „Не съм човек, който се безпокои за душата си.“ На външен вид бе весел, здрав и смел; но вътре в себе си — всичко се бе превърнало в хаос, управляван, ако изобщо можеше да се управлява, от един незавършен аскетизъм. И като момче, и като съпруг или вдовец той имаше винаги необяснимата увереност, че плътските страсти са нещо лошо, вяра, която е препоръчителна, когато е отстоявана страстно. Религията я бе подкрепила. Думите, които биваха четени гласно в неделя на него и на другите почтени хора, бяха същите, които преди бяха разпалили в душите на свети Франциск и света Катерина пламенна омраза към плътското. Той не можеше да бъде като светците и да обича Недостижимото с ангелско възвишено усърдие, но можеше да изпита донякъде срам, че обича съпругата си. Amabat, amare timebat^[1]. И точно в това Маргарет се надяваше да му помогне.

Не изглеждаше толкова трудно. Нямаше нужда да го безпокои с дарбите в себе си. Само щеше да му посочи избавлението, което се криеше непроявено в душата му и в душата на всеки човек. Само обединявай! Това бе цялата й проповед. Само обединявай прозаичното и чувствата и двете ще бъдат възвеличени и човешката обич ще бъде видяна в своята най-висша степен. Животът няма да се състои вече от отломъци. Само обединявай — и звярът, и монахът, освободени от уединението, което подхранва съществуването и на двамата, ще изчезнат.

Нито пък бе трудно да се изпълни мисията. Не беше необходимо да приеме формата на добър „разговор“. Мостът щеше да бъде построен чрез безшумно насочване и щеше да втъче в живота им прекрасното.

Но тя не успя. Защото у Хенри имаше едно качество, за което тя въобще не беше подготвена, колкото и често да си напомняше за това — неговата недосетливост. Той просто не забелязваше нещата и нямаше какво повече да се каже. Въобще не забеляза, че Хелън и Фрида са враждебно настроени или че Тиби не се интересува от плантации със стафиди; никога не забеляза светлините и сенките, които се появяват и в най-сивия разговор, стълбовете с пътепоказатели, километричните камъни, сблъсъците, безкрайните гледки. Веднъж, по друг повод, тя му се бе скарала за това. Той се обърка, но отговори на смях:

— Моят девиз е: „Съсредоточаване!“. Нямам намерение да пропилявам силите си за неща от този род.

— Това не е пропиляване на силите — протестира тя. — Това е разширяване на областта, в която можеш да бъдеш силен.

Той отговори:

— Ти си една умна малка женичка, но моят девиз е: „Съсредоточаване!“.

И тази сутрин той се съсредоточи отмъстително.

Срещнаха се сред рододендроните от предната вечер. На дневна светлина храстите не правеха впечатление, а пътеката блестеше на утринното слънце. Тя бе с Хелън, която бе зловещо спокойна, откакто всичко се бе уредило.

— Ето ни всички тук — извика тя и го хвана за ръка, а с другата държеше ръката на сестра си.

— Ето ни тук. Добро утро, Хелън.

Хелън отговори:

— Добро утро, мистър Уилкокс.

— Хенри, тя е получила едно чудесно писмо от онова странно сърдито момче. Помниш ли го? То имаше тъжни мустаци, но беше подстригано по младежки.

— И аз получих писмо. Но моето не е чудесно — искам да го обсъдя с теб. — Защото Ленард Баст не значеше нищо за него сега, когато тя му бе дала своята дума; триъгълникът на любовта бе разрушен завинаги.

— Благодарение на твоя съвет той напусна „Порфириън“.

— Не е лоша фирма тази „Порфириън“ — каза разсеяно той, като извади своето писмо от джоба си.

— Не е лоша… — възкликна тя, като пусна ръката му. — Нали на крайбрежния булевард в Челси…

— Ето нашата домакиня. Добро утро, мисис Мънт. Чудесни рододендрони. Добро утро, фрау Лизеке; ние умеем да отглеждаме цветя в Англия, нали?

— Не е лоша фирма?

— Не е. Моето писмо е за Хауардс Енд. На Брайс е предписано да замине за чужбина и иска, от своя страна, да го даде под наем. Но аз съвсем не съм убеден, че ще му разреша. Няма такава точка в договора. По мое мнение това би било грешка. Ако той може да ми намери друг наемател, когото аз да одобря, мога да анулирам договора. Добро утро, Шлегел. Не мислите ли, че това е по-добро, отколкото той да преотстъпва на друг?

Маргарет бе отпуснала ръка и той я беше повел покрай цялата компания към онази част на къщата, която гледаше към морето. Под тях се простираше буржоазният малък залив, който сигурно е копнеел през вековете да бъде построен на брега му такъв морски курорт, като Суонидж. Вълните бяха безцветни, а параходът от Борнмът, спрян на кея, надул необуздано свирката си, за да привлече туристите, придаде допълнителна сивота.

— Извини ме, но пак за „Порфириън“. Не се чувствувам спокойна — мога ли да те обезпокоя, Хенри?

Държането й бе толкова сериозно, че той спря и я попита малко остро какво иска.

— На крайбрежния булевард в Челен ти каза, че това е пропадаща фирма и ние посъветвахме този чиновник да напусне. Тази сутрин получаваме писмо от него, в което той пише, че е послушал съвета ни, а сега ти казваш, че това не е лоша фирма.

— Един чиновник, който напуска която и да е фирма, добра или лоша, без да си е осигурил предварително място другаде, е глупак и аз не го съжалявам.

— Той не е постъпил така. Намерил е работа в някаква банка в Камдън Таун, така пише. Заплатата е много по-ниска, но той се надява да се оправи — това е клон на банката Демпстър. Правилно ли е постъпил?

— Демпстър? Господи, разбира се.

— По-добре, отколкото в „Порфириън“?

— Да, да, да; непоклатима като скала — дори още по-сигурно.

— Много ти благодаря. Съжалявам… ако преотстъпиш…

— Ако той го преотстъпи под наем, аз няма да имам и контрол. На теория не би трябвало да е по-зле за Хауардс Енд, но на практика е обратното. Могат да станат такива неща, които не се оправят с пари. Например не искам да бъде поразен оня чудесен бряст. Той е клюмнал… Маргарет, трябва някой път да отидем и да видим имението. Красиво е по свой начин. Ще отидем с автомобила и ще обядваме с Чарлс.

— Ще се радвам — каза смело Маргарет.

— Какво ще кажеш за следващата сряда?

— Сряда? О, не, няма да мога тогава. Леля Джули се надява да останем тук поне още една седмица.

— Но ти можеш сега да откажеш.

— О, не — каза Маргарет, след като се замисли за миг.

— Всичко ще бъде наред. Аз ще говоря с нея.

— Това посещение е много важно. Леля ми толкова му се радва години наред. Заради нас обръща цялата къща наопаки; кани специално наши приятели, тя едва се познава с Фрида и ние не можем да я оставим изцяло на нея. Отсъствувах един ден и тя ще се засегне много, ако не стоя всичките тези десет дни.

— Но аз ще поговоря с нея. Ти не се безпокой.

— Хенри, няма да замина. Не ме измъчвай.

— Но ти искаш да видиш къщата, нали?

— Много, чувала съм толкова много неща за нея, по един или друг начин. Нямаше ли зъби от диво прасе в бряста?

— Зъби от прасе?

— А вие дъвчите кората против зъбобол.

— Каква странна мисъл. Не, разбира се!

— Може би го бъркам с някое друго дърво. Изглежда, все още има много свещени дървета в Англия.

Той я изостави, за да пресрещне мисис Мънт, чийто глас се чуваше отдалеч, но самият той беше пресрещнат от Хелън.

— О, мистър Уилкокс, аз… за „Порфириън“ — започна тя и се изчерви цялата.

— Всичко е наред — извика Маргарет, като се приближи. — Банката Демпстър е по-добра.

— Но струва ми се, вие ни казахте, че „Порфириън“ е западаща фирма и ще фалира преди Коледа.

— Така ли? Тя бе все още извън картела и трябваше да приема нередовни застрахователни полици. Напоследък влезе… сега е абсолютно сигурна.

— С други думи не е имало нужда мистър Баст да я напуска?

— Не, не е имало.

— … и не е било необходимо да започва работа другаде при чувствително по-малка заплата.

— Той пише само „по-малка“ — поправи я Маргарет, като съзнаваше приближаващата опасност.

— За толкова беден човек всяко намаление е чувствително. Смятам, че това е ужасно нещастие.

Мистър Уилкокс, погълнат от това, което трябваше да говори с мисис Мънт, твърдо продължи, но последната забележка го накара да попита:

— Какво? Какво значи това? Смятате, че аз съм отговорен?

— Хелън, ти си ужасна.

— Вие като че ли мислите… — Той погледна часовника си. — Позволете ми да ви обясня. Въпросът е следният. Вие, изглежда, допускате, че когато една търговска фирма води деликатни преговори, тя трябва да информира обществото за всяка своя стъпка. „Порфириън“ според вас е била задължена да обяви: „Опитваме се да направим всичко възможно, за да влезем в картела. Не сме сигурни, че ще успеем, но това е единственият начин, по който можем да се спасим от банкрут, и затова се опитваме“. Скъпа моя Хелън…

— Това ли е вашето становище? А моето е, че един човек, които е имал малко пари, сега има още по-малко.

— Много съжалявам за вашия чиновник. Но всичко това е част от всекидневието. Това е част от борбата за живот.

— Един човек, който имаше малко пари — повтори тя, — сега има още по-малко и това се дължи на нас. При тези обстоятелства не считам, че „борбата за живот“ е сполучлив израз.

— О, хайде, хайде! — протестира меко той — Вие не сте виновна. Никой не е виновен.

— Никой за нищо ли не е виновен?

— Не казвам това, но вие го приемате прекалено сериозно. Кой е този човек?

— Ние вече два пъти ви говорихме за този човек — каза Хелън. — Вие дори се срещнахте с него. Той е много беден, а съпругата му е ексцентрична глупачка. Той е способен на по-добри неща. Ние, по-горните класи, помислихме, че можем да му помогнем от висотата на нашите по-висши знания — и ето какъв е резултатът.

Той вдигна пръст.

— Добре, един съвет.

— Не искам повече съвети.

— Един съвет. Не приемайте това сантиментално отношение към бедните. Внимавай да не го прави Маргарет. Бедните са си бедни, човек ги съжалява, но това е положението. Щом като цивилизацията върви напред, няма начин да не възникнат проблеми и е смешно да се твърди, че някой е лично отговорен. Нито вие, нито аз, нито моят осведомител, нито човекът, който го е информирал, нито директорите на „Порфириън“ са виновни, че този чиновник губи от заплатата си. Просто белята е станала — никой не може да го предотврати — а може лесно да стане и по-лошо.

Хелън потрепери от възмущение.

— Непременно взимайте участие в подписките за благотворителни цели, дарявайте щедро, но не се оставяйте да ви увлекат в абсурдните проекти за социална реформа. Знам какво става зад кулисите и можете да ми повярвате, че не съществува социален въпрос — освен за няколко души журналисти, които се опитват да си изкарат хляба от тази фраза. Просто има богати и бедни, както винаги е имало и винаги ще има. Посочете ми някой период от историята, когато хората са били равни…

— Не съм казвала…

— Посочете ми време, когато желанието за равенство ги е направило по-щастливи. Не, не. Не можете. Винаги е имало богати и бедни. Не съм фаталист. Боже опази! Но нашата цивилизация е сътворена от могъщи безлични сили… — Гласът му стана самодоволен, винаги ставаше такъв, когато успееше да отстрани личното. — … и винаги ще има богати и бедни. Не можете да го отречете — това бе казано с почтителен глас — и не можете да отречете, че въпреки всичко посоката в развитието на цивилизацията е като цяло възходяща.

— Благодарение на господа, предполагам — избухна Хелън.

Той се взря в нея.

— Вие се дръжте за парите. Бог върши останалото.

Нямаше смисъл да поучава момичето, ако то се канеше да говори за господа по този неврастеничен съвременен начин. Настроен братски до края, той я изостави заради по-спокойната компания на мисис Мънт. Помисли си: „Тя доста ми напомня Доли“.

Хелън се загледа към морето.

— Не говори за политическа икономия с Хенри — посъветва я сестра й. — Винаги всичко завършва с викове.

— Но той трябва да бъде един от тези, които са помирили науката с религията — каза бавно Хелън. — Не обичам тези хора. Те са хора на науката, говорят за естествения подбор, а намаляват заплатите на чиновниците си, възпират независимостта на всички, които могат да застрашат техните удобства, но въпреки това вярват, че доброто някак си — винаги съществува това раздърпано „някак си“ ще бъде крайният резултат и че по някакъв тайнствен начин бъдещите мистър Бастовци ще извлекат полза от това, че днешните мистър Бастовци страдат.

— Той е такъв, но на теория, Хелън — само на теория!

— Господи, Мег, каква теория!

— Но, скъпа, защо трябва да представяш нещата толкова черни?

— Защото съм стара мома — каза Хелън и прехапа устни. — И аз не мога да разбера защо го правя.

Тя се освободи от ръката на сестра си и влезе в къщата. Маргарет, натъжена от това как започва денят, проследи с поглед парахода от Борнмът. Разбра, че нервите на Хелън бяха опънати от злополучната история с мистър Баст извън рамките на приличието. Всяка минута можеше да настъпи истинска експлозия, която дори Хенри щеше да забележи. Хенри трябваше да бъде отстранен.

— Маргарет — извика леля й. — Маги! Нали не е вярно това, което казва мистър Уилкокс, че искаш да заминеш в началото на следващата седмица?

— Думата не е „искам“ — бе бързият отговор на Маргарет, — но трябва да се свършат толкова много неща, а и много искам да се видя със семейството на Чарлс.

— Но да си заминеш, без да направим онова пътуване до Уеймът или дори до Лълуърт? — каза мисис Мънт и дойде по-близо. — Без да отидем още веднъж в Найн Бароуз Даун?

— Страхувам се, че няма да можем.

Мистър Уилкокс се върна при нея с:

— Тъй, чудесно! Аз строших ледовете.

Вълна от нежност я заля. Сложи ръце на раменете му и погледна дълбоко в тъмните, блестящи очи. Какво се криеше зад техния уверен, втренчен поглед? Тя знаеше, но не беше разтревожена.