Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (19)

Глава XIX

Ако някой искаше да покаже Англия на чужденец, може би най-разумно би постъпил да го заведе на края на Пърбек Хилс, на самия връх, на няколко мили източно от Корф. Тогава гледка след гледка от нашия остров ще се разстелят под краката му. Под него е долината на Фрум и всички онези необитаеми земи, които се простират от Дорчестър нататък, тъмни и златни, и отразяват растящия по тях прещип във водите на Пул. Отвъд е долината на Стоуър, безотговорна рекичка, мръсна при Бландфорд, чиста при Уимборн — Стоуър, която тихо преминава през плодородни поля, за да се влее в Ейвън под кулата на Крайстчърч. Долината на Ейвън е невидима, но далеч на север привикналото око може да съзре Клирбъри Ринг, която я огражда, а въображението може да прескочи отвъд към самата долина на Солсбъри, а отвъд нея — към славните тревисти хълмове на Централна Англия. Не отсъствуват и предградията. Плебейският бряг на Борнмът се снишава отдясно и се появяват първите борове, които са знак, при цялата им красота, за червени къщи и фондовата борса, и се простират до самите врати на Лондон. Така огромна е дирята към метрополията. Но тя никога няма да докосне скалите на Фрешуотър и островът^[1] ще охранява Острова^[2] до края на света. Гледана от запад, красотата на остров Уайт превишава всички закони на красотата. Като че ли отломък от Англия е отплувал напред, за да посрещне чужденеца — варовик от нашия варовик, торф от нашия торф, символ на онова, което ще последва. А зад този отломък лежи Саутхамптън, да посреща народите, и Портсмут, един скрит огън, а всичко около него, с двойно и тройно стълкновение на приливите, се върти от морето. Колко много села се откриват при тази гледка! Колко много замъци! Колко църкви, западнали или в разцвет! Колко кораби, железопътни линии и пътища! Какво невероятно множество от хора, работещи под това блестящо небе за такава крайна цел! Разумът губи сили като вълна на брега на Суонидж; въображението се разраства, разпростира се и се задълбочава, докато стане географско и обкръжи Англия.

Така и Фрида Мозебах, сега фрау архитект Лизеке и майка на детето на своя съпруг, бе доведена до тези височини, за да бъде поразена, и след продължително съзерцание каза, че хълмовете били по-високи от тези в Померания, което бе вярно, но не изглеждаше уместно на мисис Мънт. Дъното на Пул Харбър бе пресъхнало, което й даде повод да подчертае липсата на кален бряг във Фридрих Вилхелм Бад в Рюген, където буковете са надвиснали над Балтийско море, където няма приливи и отливи и кравите могат да съзерцават водата. Мисис Мънт каза, че това е доста нездравословно, защото водата е по-добра, когато се движи.

— А вашите английски езера, Випдърмир, Грасмир, те нездравословни ли са?

— Не, фрау Лизеке, понеже са сладководни и са нещо по-друго. Солената вода трябва да има приливи и отливи и да се движи много, защото иначе мирише. Погледнете например някой аквариум.

— Аквариум! О, мисис Мънт, искате да ме убедите, че аквариумите със сладка вода вонят по-малко от тези със солена? Да, но когато Виктор, моят девер, събра много попови лъжички…

— Не трябва да казвате думата „вони“ — прекъсна я Хелън, — е, може да я кажете, но трябва да се правите, че я казвате на смях.

— Тогава „мирише“. А и калта на вашата Пул там долу — тя не мирише ли, или трябва да кажа „вони, ха, ха“.

— Винаги е имало кал в Пул Харбър — каза мисис Мънт и леко се намръщи. — Реките я влачат надолу, а много доходният лов на стриди зависи от нея.

— Да, така е — съгласи се Фрида, така бе приключен още един международен конфликт.

— Борнмът е — продължи тяхната домакиня, като цитираше един местен стих, който тя много харесваше. — „Борнмът е, Пул беше, а Суонидж ще бъде най-важният град от всички и най-големият от трите“. А сега, фрау Лизеке, показах ви Борнмът, показах ви и Пул, така че нека се поразходим малко назад и да погледнем отново Суонидж.

— Лельо Джули, не е ли това влакът на Мег?

Едно малко облаче пушек обикаляше пристанището и сега се понасяше на юг към тях над черното и златното.

— О, скъпата Маргарет, надявам се, че няма да бъде преуморена…

— О, питам се… чудя се дали е наела къщата.

— Надявам се, че не е прибързала.

— И аз, о, и аз.

— Ще бъде ли така красива като Уикъм Плейс? — попита Фрида.

— Мисля, че да. Имам вяра в мистър Уилкокс, който не се лишава от нищо. Всички къщи на Дюси Стрийт са красиви по свой съвременен начин, и аз не мога да разбера защо не я задържи. Наистина той отиде там заради Иви, но сега, когато тя ще се омъжва…

— О!

— Ти никога не си виждала мис Уилкокс, Фрида. Отдаваш голямо значение на семейството.

— Но тя е сестра на оня Пол.

— Да.

— И на оня Чарлс — каза мисис Мънт с чувство. — О, Хелън, Хелън, какво време беше тогава!

Хелън се засмя.

— Мег и аз нямаме толкова нежни сърца. Ако има възможност за евтина къща, ние ще я наемем.

— А сега погледнете, фрау Лизеке, влака на моята племенница. Нали виждате, той идва към нас, приближава, приближава, а когато стигне Корф, ще мине направо под хълмовете, върху които стоим, така че ако вървим, както предложих, и гледаме към Суонидж, ще го видим как идва от другата страна. Ще вървим ли?

Фрида се съгласи и след няколко минути те бяха пресекли билото и замениха просторната гледка с по-ограничена. Долу се простираше доста еднообразна долина, ограничена от склона на спускащите се в морето хълмове. Те гледаха през остров Пърбек към Суонидж, който скоро щеше да стане най-важният от трите града и най-грозният от всички. Влакът се появи отново, както бе предсказано, и се посрещна с одобрение от лелята на Маргарет. Спря на среден план, а там според програмата им трябваше да я посрещне Тиби и да я откара заедно с кошницата с храната нагоре, за да се присъедини към тях.

— Разбираш ли — продължи Хелън към братовчедка си, — Уилкоксови колекционират къщи, както твоят Виктор — попови лъжички. Те притежават, първо — къща на Дюси Стрийт, второ — Хауардс Енд, където създадох такава велика бъркотия; трето — селско имение в Шропшир, четвърто — Чарлс има къща в Хилтън плюс, пето — друга, близо до Епсъм; шесто — Иви ще има своя къща, когато се омъжи и вероятно pied a terre^[3] на село — което прави седем. О, да, а Пол с колибата в Африка прави осем. Бих искала да наемем Хауардс Енд. Това е нещо като вълшебна малка къщичка! Не мислиш ли, лельо Джули?

— Имах прекалено много работа тогава, за да гледам къщата, мила — каза мисис Мънт със снизходително достойнство. — Трябваше да уредя и обясня всичко, а и да поставя Чарлс Уилкокс на мястото му. Не бе възможно да запомня много, помня само, че обядвахме в твоята стая.

— Да, и аз. Но, скъпа, колко безжизнено изглежда всичко! А през есента, когато започна онова движение срещу Пол — ти и Фрида, и Мег, и мисис Уилкокс, всички бяхте обладани от мисълта, че аз все още мога да се омъжа за Пол.

— Ти все още можеш — каза унило Фрида.

Хелън поклати глава.

— Великата Уилкоксова опасност не ще се върне никога. Абсолютно съм сигурна в това.

— Човек не е сигурен в нищо друго, освен в истината за своите собствени чувства.

Забележката падна угнетяващо върху разговора. Но Хелън прегърна братовчедка си, като че ли й стана някак по-приятно с тези думи. Забележката не бе оригинална, нито Фрида я бе изрекла убедително, защото тя имаше по-скоро патриотично, отколкото философско мислене. Въпреки това думите й показаха интерес към всеобщото, който с присъщ на средния тевтонец, а на средния англичанин — не. Това бе, макар и нелогично, доброто, прекрасното, истинното, противопоставено на приличното, приемливото, хубавото. Това бе пейзаж от Бьоклин^[4], поставен до пейзаж от Линдър, контрастен и тромав, но трептящ в свръхестествен живот. Тя усилваше идеализма, вълнуваше душата. Това сякаш беше неподходяща подготовка за онова, което последва.

— Гледайте — извика леля Джули, като бягаше от неопределените думи през тясното било на хълма. — Застанете където стоя аз, и ще видите колата с понито да идва. Виждам ги да се приближават.

Застанаха и ги видяха как се приближават. Сега вече и Маргарет, и Тиби се виждаха в нея. Напуснаха покрайнините на Суонидж, минаха за малко през тесните пътища с напъпили живи плетове и се заизкачваха.

— Нае ли къщата? — викаха те, далеч преди да може тя да ги чуе.

Хелън затича надолу да я посрещне. Главният път пресичаше седловина и една пътека минаваше оттам под прав ъгъл, по билото на хълма.

— Нае ли къщата?

Маргарет поклати глава.

— О, каква безсмислица! Значи оставаме така, както си бяхме.

— Не точно.

Тя слезе, изглеждаше уморена.

— Някаква тайна — каза Тиби. — Скоро ще ни бъде обяснено.

Маргарет се приближи плътно до Хелън и й пошепна, че е получила предложение за женитба от мистър Уилкокс.

Хелън бе смутена. Отвори портичката в оградата откъм хълмовете, така че брат й да може да преведе понито.

— Такива са всички, като овдовеят — каза тя. — Нахални са до безобразие и неизменно избират една от приятелките на първата си съпруга.

По лицето на Маргарет се изписа отчаяние.

— Този тип хора… — Тя прекъсна думите си с вик. — Мег, нищо лошо не ти се случи, нали?

— Почакай за миг — каза Маргарет, като продължаваше да шепне.

— Но ти като че ли никога… ти никога… — Тя се овладя. — Тиби, побързай, не мога да държа безкрайно тази врата. Лельо Джули! Чувате ли, лельо Джули, направете чая, моля ви, ти и Фрида; ние трябва да говорим за къщата, аз ще дойда после. — След тези думи тя обърна лице към сестра си и избухна в плач.

Маргарет бе изумена. Чу се да казва: „О, наистина…“, почувствува, че я докосва ръка, която трепереше.

— Недей — хълцаше Хелън, — недей, недей, Мег, недей! — Изглеждаше неспособна да каже друга дума. Маргарет, самата разтреперана, я поведе нагоре по пътя, докато влязоха през друга портичка към хълма.

— Недей, не прави такова нещо! Казвам ти да не… недей! Аз знам… недей!

— Какво знаеш?

— Ужас и пустота — изхълца Хелън, — недей!

Тогава Маргарет си помисли:

„Хелън е малко егоистична. Никога не съм се държала така, когато изглеждаше, че има възможност тя да се омъжи.“ И тя каза:

— Но ние ще се виждаме често, а ти…

— Не е въпросът в това — изхълца Хелън. После я остави. Отново избухна и се понесе безцелно като обезумяла нагоре, протегнала ръце към пейзажа, разплакана.

— Какво става с теб? — извика Маргарет, като я последва, блъскана от вятъра, който духа на залез-слънце по северните склонове на хълмовете. — Но това е глупаво! — И внезапно я обзе неспособност да мисли и величественият пейзаж се замъгли. Но Хелън се обърна.

— Мег…

— Не знам какво ни стана и на двете — каза Маргарет, като си изтриваше очите. — Сигурно и двете сме полудели. — Тогава и Хелън изтри очи и те дори се позасмяха.

— Виж, седни тук.

— Добре, но ще седна, ако седнеш и ти.

— Ето — (целувка). — А сега, какво има? Кажи го.

— Наистина мисля това, което казах. Недей, нищо няма да излезе.

— О, Хелън, спри да повтаряш „недей“! Глупаво е. Сякаш главата ти е потънала в тинята. „Недей“ е вероятно това, което мисис Баст повтаря по цял ден на мистър Баст.

Хелън не отговори.

— Е?

— Първо ми разкажи, а междувременно аз може би ще си извадя главата от тинята.

— Така е по-добре. Е, откъде да започна? Когато пристигнах на гара Уотърлу — не, ще започна отпреди това, защото държа да научиш всичко отначало. „Началото“ бе преди десетина дни. Това бе денят, когато мистър Баст дойде на чай и се разсърди. Аз го защищавах, а мистър Уилкокс започна да ме ревнува, макар и леко. Помислих си, че това е нещо неволно, което мъжете, както и ние, не могат да сдържат. Ти знаеш… поне аз знам в моя случай… когато някой мъж ми е казвал: „Еди-коя си е хубаво момиче“, мен ме обхваща моментна раздразнителност към тази еди-коя си и ми се иска да я ощипя. Това е неприятно чувство, но не е важно и човек лесно го преодолява. Но сега разбирам, че не е било само това в случая с мистър Уилкокс.

— Значи ти го обичаш?

Маргарет се замисли.

— Чудесно е да знаеш, че един истински мъж те обича — каза тя. — От това обикновеният факт става огромен. Запомни го. Познавам го и го харесвам непрекъснато от близо три години.

— Но обичаш ли го?

Маргарет се взря в миналото. Приятно е да анализираш чувства, докато са все още само чувства, но не са въплътени в обществената тъкан. Прегърнала Хелън, с поглед, зареян над пейзажа, като че ли това или друго графство можеше да разкрие тайната на сърцето й, тя се замисли честно и каза:

— Не.

— Но ще го обикнеш?

— Да — отвърна Маргарет, — в това съм напълно сигурна. В действителност обикнах го в момента, в който ми заговори.

— И ти се съгласи да се омъжиш за него?

— Да, но сега искам един продължителен разговор. Какво имаш против него, Хелън? Трябва да се опиташ да ми обясниш.

Хелън на свой ред се огледа наоколо.

— Още от времето на Пол — каза накрая тя.

— Но какво общо има мистър Уилкокс с Пол?

— Той беше там, всички те бяха там онази сутрин, когато слязох на закуска и видях, че Пол бе уплашен — човекът, който ме обичаше, бе уплашен и всичко друго у него бе останало назад, и аз разбрах, че бе невъзможно, защото чувствата са единственото важно нещо сега и завинаги, а не този външен живот на телеграми и гняв.

Тя изрече изречението на един дъх, но сестра й го разбра, защото то беше свързано с мисли, които те бяха споделили помежду си.

— Но това е глупаво. На първо място не съм съгласна с външния живот. Да, често сме спорили за това. Но тук въпросът е, че има огромна разлика между моята любов и твоята. Твоята беше романтична, моята ще бъде проза. Не говоря презрително за нея — един много хубав вид проза, но добре обмислена, добре съобразена. Знам например всички недостатъци на мистър Уилкокс. Той се страхува от чувствата. Прекалено много обича успеха и прекалено малко миналото. В неговото съпреживяване липсва поезията. Така че това не е истинско съпреживяване. Бих казала дори… — Тя погледна към блестящите лагуни. — … че духовно той не е толкова честен, колкото съм аз. Това не те ли задоволява?

— Не, не ме задоволява — каза Хелън, — кара ме да се чувствувам по-зле и по-зле. Сигурно си полудяла.

Маргарет показа раздразнение.

— Нямам намерение да изпълвам живота си с него или с който и да е мъж или жена — господи, не! Има толкова неща у мен, които той не разбира и никога не ще разбере.

Така говореше тя преди сватбения обред и физическото единение, преди да е паднал удивителният стъклен похлупак, който слага преграда между брачните двойки и света. Тя щеше да запази своята независимост до по-голяма степен от повечето жени и досега. Бракът трябваше да промени по-скоро състоянието, отколкото характера й и тя не бе далеч от истината, като се гордееше, че разбира бъдещия си съпруг. Въпреки това той промени характера й — малко. Имаше една непредвидена изненада, едно спиране на ветровете и благоуханията на живота, обществен натиск, който щеше да я накара да се замисли като съпруга.

— Същото е и при него — продължи тя. — Има толкова много неща у него, по-специално неща, които той прави, които винаги ще останат скрити за мен. Той притежава всички ония качества за изява в обществото, които ти толкова презираш и които дават възможност на всичко това… — Тя махна с ръка към пейзажа, който потвърждаваше всичко. — Ако Уилкоксови не бяха работили и умирали в Англия в продължение на хиляди години, ти и аз не бихме могли да стоим сега тук без страх, че ще ни прережат гърлата. Нямаше да има влакове, нито параходи, които да разхождат по света нас, хората на литературата, нито дори ниви. Само варварство. А може би дори не и това. Без техния дух животът не би могъл да се придвижи напред и да напусне състоянието на протоплазмата. Все повече и повече отказвам да си получавам моя доход, а да се надсмивам над тези, които ми го гарантират. Има моменти, когато ми се струва…

— И на мен, и на всички жени. Точно така една жена целуна Пол.

— Груба си. Това е животинско — каза Маргарет. — Моят случай е абсолютно различен. Аз съм премислила нещата.

— Да се премислят нещата, това не променя нищо. Накрая се стига до едно и също.

— Глупости.

Настъпи дълго мълчание, през което приливът нахлу в Пул Харбър. „Човек трябва да загуби нещо“ — прошепна Хелън, очевидно на себе си. Водата заля калните плитчини към прещипа и потъмнелия пирен. Остров Бранкси изгуби своите величествени брегове и от него остана само един тъмен отрязък гора. Фрум бе върната обратно навътре към Дорчестър. Стоуър към Уимборн. Ейвън към Солсбърн, а над необятното изместване властвуваше слънцето и го водеше към победа, преди да изчезне за почивка. Англия беше будна, пулсираше с всичките си естуари, викаше от радост с устата на всички свои чайки, а северният вятър, с противоположно намерение, духаше още по-силно надигащите се вълни. Какво означаваше това? За какво са красивата й външност, разнородните почви, лъкатушните брегове? Принадлежи ли тя на онези, които са я оформили и са накарали други страни да се боят от нея, или на тези, които не са допринесли нищо за нейната мощ, но я бяха видели по някакъв свой начин, целия остров като цяло — скъпоценен камък в сребърно море, носещ се като кораб на душите, заедно с цялата славна флота на света, която го придружава към вечността?