Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (18)

Глава XVIII

Докато седяха в трапезарията на леля Джули в Бейс, възпирайки разточителното й гостоприемство и наслаждавайки се на гледката към залива, пристигна едно писмо за Маргарет, което я хвърли в смут. То бе от мистър Уилкокс. В него се съобщаваше за „важна промяна“ в плановете му. Поради сватбата на Иви той бе решил да напусне къщата си на Дюси Стрийт и бе съгласен да я дава ежегодно под наем. Това бе делово писмо, където открито се казваше какво ще направи той за тях и какво няма да направи. Също и какъв е наемът. Ако бяха съгласни, Маргарет трябваше да отиде веднага, думите бяха подчертани, както е необходимо, когато човек има работа с жени, и да разгледа къщата с него. Ако не одобряваха идеята, той искаше да му съобщят с телеграма, за да я предаде в ръцете на посредник.

Писмото я смути, защото тя не бе сигурна какво означава. Ако той я харесваше, ако с хитрост бе постигнал поканата в „Симпсънс“, не беше ли това ход да я върне в Лондон и всичко да свърши с предложение за женитба? Тя си зададе този въпрос колкото е възможно по-грубо, с надеждата, че разумът й ще изкрещи: „Глупости, ти си една притеснителна глупачка!“. Но разумът й само пламна за миг и остана безмълвен и известно време тя стоя, загледана в разпокъсаните вълни, и се чудеше дали новината ще се стори странна на околните.

Щом като заговори, звукът на собствения й глас я окуражи. Не можеше да има нищо в това. Отговорите също бяха нормални и в потока на разговора страховете й изчезнаха.

— Не е необходимо да ходиш, въпреки че… — започна домакинята.

— Не е необходимо, но не е ли по-добре? Наистина започва да става доста сериозно. Изпускаме шанс след шанс и накрая ще ни изхвърлят багажа на улицата. Не знаем какво точно искаме, това е нашата беда…

— Не, ние нямаме истински връзки — каза Хелън, като си взе препечен хляб.

— Защо да не отида днес в града, да наема къщата, ако има и най-малката възможност, и после да се върна утре със следобедния влак, за да се позабавлявам и аз? Не ще бъда приятна нито на себе си, нито на околните, докато не смъкна този товар от плещите си.

— Но няма ли да направиш нещо прибързано, Маргарет?

— Няма нищо прибързано в цялата работа.

— Кои са всъщност Уилкоксови? — попита Тиби, въпрос, който звучи глупаво, но бе в действителност много коварен, както почувствува леля му на гърба си, когато се опита да му отговори:

— Не мога да се оправя с Уилкоксови, не мога да разбера що за хора са.

— Нито пък аз — съгласи се Хелън. — Смешно е, че ние направо не ги изгубваме от поглед. От всички наши хотелски познати точно мистър Уилкокс е единственият, който се задържа. Минаха повече от три години и през това време се отчуждихме от далеч по-интересни хора.

— Интересните хора не ни предлагат къщи.

— Мег, ако започваш отново в твоя истински английски дух, ще хвърля сиропа върху теб.

— По-добър е от космополитичния — каза Маргарет и стана. — А сега, деца, какво да бъде? Знаете къщата на Дюси Стрийт. Какво да отговоря — да или не? Тиби, скъпи — какво? Страшно ми се иска да ви обвържа и двамата.

— Всичко зависи от това какъв смисъл придаваш на думата възм…

— Няма нищо такова. Отговори „да“.

— Отговори „не“.

Тогава Маргарет заговори сериозно.

— Мисля, че нашата класа — каза тя — се изгражда. Не можем да се оправим дори с такова дребно нещо, а какво ще стане, ако трябва да решаваме голям проблем?

— Ще се оправим лесно-лесно — отвърна Хелън.

— Мислех за татко. Как се е решил да напусне Германия, след като се е сражавал за нея като млад и всичките му приятели и чувства са били свързани с Прусия? Как е успял да се освободи от патриотизма и е започнал да се стреми към нещо ново? Това би ме убило. Когато е бил почти четирийсетгодишен, той е могъл да смени страната и идеалите си — а ние, на нашата възраст, не можем да си сменим къщата. Това е унизително.

— Твоят баща може да е бил способен да смени страната — каза рязко мисис Мънт — и не се знае дали това е добро или лошо. Но той не беше в състояние по-добре от вас да си смени дома — дори още по-зле. Никога не ще забравя какво изживя бедната Емили при преместването от Манчестър.

— Знам — извика Хелън. — И аз ви казах същото. Човек се проваля в малките неща. Големите, истинските, са нищо, когато дойдат.

— Проваля се, скъпа моя! Ти си прекалено млада, за да си спомняш — фактически ти не съществуваше. Но мебелите наистина бяха във фургоните и пътуваха, преди да бъде подписан договорът за Уикъм Плейс, а Емили взе влака за Лондон с бебето — тогава това бе Маргарет — и с по-дребния багаж, без дори да знае къде ще бъде нейният нов дом. Така че напускането на тази къща може да е трудно, но не е нищо в сравнение с мъките, които преживяхме, за да влезете в нея.

Хелън извика с пълна уста:

— И това е човекът, който е победил австрийците, французите, който е победил немеца в самия себе си. И ние сме като него.

— Ти говори за себе си — каза Тиби. — Моля, запомни, че аз съм космополит.

— Хелън може би е права.

— Разбира се, че е права — каза Хелън.

Хелън може би бе права, но не тя замина за Лондон, а Маргарет. Една прекъсната почивка е най-лошото от дребните тревоги и човек може да бъде извинен, ако се чувствува отвратително, когато едно делово писмо го откъсне от морето и приятелите. Тя не можеше да повярва, че баща й някога бе чувствувал същото. Напоследък не беше добре с очите и затова не можеше да чете във влака, а се отегчаваше да гледа навън пейзажа, който бе гледала едва вчера. В Саутхамптън „помаха“ на Фрида — Фрида бе на път да се присъедини към тях в Суонидж и мисис Мънт бе изчислила, че влаковете им ще се срещнат. Но Фрида гледаше на другата страна и Маргарет продължи пътя си към града, като се чувствуваше самотна и стара мома. Как може да си въобразява съвсем като стара мома, че мистър Уилкокс я ухажва! Веднъж бе посетила една стара мома — бедна, глупава и грозна, — чиято мания бе, че всеки мъж, който се приближи до нея, се влюбва веднага. Как й се късаше сърцето за измаменото същество! Как я бе укорявала, убеждавала и в отчаяние се бе примирила! „Можех да бъда измамена от помощника на енорийския свещеник, скъпа моя, а младият човек, който ми носи дневната поща, наистина е влюбен в мен и естествено.“ Това винаги й се бе струвало най-ужасната черта на старостта и все пак някой ден самата тя можеше да бъде въвлечена в него под тежестта на девствеността.

Сам мистър Уилкокс я посрещна на гара Уотърлу. Беше сигурна, че не е същият, както обикновено; та той се обиждаше от всичко, което тя кажеше.

— Много мило от ваша страна — започна тя, — но се опасявам, че къщата няма да е подходяща. Къщата, която ще задоволи семейството Шлегел, още не е построена.

— Какво! Дошли сте с решение да не наемате!

— Не, не точно така.

— Не съвсем? В такъв случай нека да тръгваме.

Тя се забави, за да се полюбува на новия автомобил — по-красиво творение от яркочервеното чудовище, което бе откарало леля Джули към нейната орис отпреди три години.

— Вероятно е много хубав — каза тя. — Как го намирате, Крейн?

— Хайде, нека да тръгваме — повтори домакинът. — Откъде, за бога, знаете, че моят шофьор се казва Крейн?

— Защо, та аз познавам Крейн, веднъж ходихме с Иви на разходка с автомобила. Знам, че имате и прислужница на име Милтън. Знам всякакви неща.

— Иви! — повтори той със засегнат глас. — Сега няма да я видите. Замина с Кахил. Съвсем не е приятно, уверявам ви, да останете сам толкова дълго. Занимавам се по цял ден с работата си, наистина сега имам прекалено много работа, но когато вечер се върна у дома, казвам ви, не мога да понасям къщата.

— И аз посвоему съм самотна — отговори Маргарет. — Направо ти се къса сърцето, когато напускаш стария си дом. Смътно си спомням нещо преди Уикъм Плейс, а Хелън и Тиби са родени там. Хелън казва…

— И вие се чувствувате самотна?

— Ужасно. Хей, минахме зад Парламента.

Мистър Уилкокс погледна нататък презрително. По-важните конци на живота бяха другаде.

— Да, те пак си приказват — каза той, — но вие искате да кажете…

— О, някакви глупости за мебелите. Хелън казва, че само те оцеляват, докато хората и къщите загиват, и че когато настъпи краят на света, тук ще бъде пустиня от столове и дивани — представете си само, — които се носят из безкрайността, без да има кой да седне върху тях.

— Вашата сестра винаги е обичала такива малки шеги.

Тя каза „да“, брат ми „не“ за Дюси Стрийт. Не е лесно да ни се помага, мистър Уилкокс, уверявам ви.

— Вие не сте толкова непрактична, колкото се представяте. Никога няма да повярвам в това.

Маргарет се засмя. Но тя беше точно толкова непрактична. Не можеше да се съсредоточи върху подробностите. Парламентът, Темза, мълчаливият шофьор щяха да проблеснат покрай търсенето на къща, а всички те изискваха някакво обяснение или отговор. Не е възможно да гледаш разумно и трезво на съвременния живот и да го виждаш като цяло, и тя бе предпочела да го вижда в цялост. Мистър Уилкокс го гледаше разумно и трезво. Той никога не се безпокоеше за загадъчното или скритото. Темза можеше да тече от морето към сушата, шофьорът можеше да прикрие всички възможни чувства и философии под нездравата си кожа. Това си беше тяхна работа, той си имаше своя.

Въпреки това на нея й харесваше да бъде с мистър Уилкокс. Той не представляваше упрек, а стимул, и прогонваше болезнеността. По-възрастен от нея с около двайсет години, той бе запазил способността, която тя предполагаше, че вече почти бе загубила, не творческите възможности на младостта, а нейната самоувереност и оптимизъм. Той бе така уверен, че светът е много приятен. На външен вид бе здрав, косата му бе пооголила челото, но не бе оредяла, гъстите мустаци и очите, за които Хелън бе казала, че са с цвят на шоколад, излъчваха приятна заплаха и когато бяха обърнати към бедняшките квартали, и когато гледаха звездите. Някой ден, когато настъпи златният век, може би няма да има нужда от този тип хора. Засега онези, които смятат, че ги превъзхождат, а може и да е така, им дължат уважение.

— Все пак вие отговорихте бързо на моята телеграма — забеляза той.

— О, дори и аз мога да разбера кое е хубаво.

— Радвам се, че не презирате земните блага.

— Господи, не, разбира се! Само идиоти и самодоволни глупаци могат да направят това.

— Радвам се, много се радвам. — Той омекна изведнъж и се обърна към нея, сякаш забележката му бе допаднала. — Съществува толкова лицемерие в тъй наречените интелектуални кръгове. Радвам се, че вие не го споделяте. Самоотречението е много полезно като средство за укрепване на характера. Но не мога да понасям онези хора, които се изказват презрително за удобствата. Те обикновено имат нещо за изглаждане. А вие?

— Има два вида удобства — каза Маргарет, която държеше на мнението си, — едни, които могат да се споделят с околните, като огън, време или музика; и други, които не могат, например храната. Зависи.

— Имам предвид, разбира се, разумните удобства. Не бих искал да мисля, че вие… — Той се наведе по-близо, изречението замря недовършено. Маргарет се почувствува оглупяла, сякаш в главата й се въртеше сигналната светлина на фар. Той не я целуна, защото часът бе дванайсет и половина, а автомобилът минаваше покрай конюшните на Бъкингамския дворец. Но атмосферата бе така заредена с чувства, като че хората съществуваха заради нея, и Маргарет бе изненадана, че Крейн не може да го усети, а се обръща. Въпреки че може би тя бе идиот, сигурно мистър Уилкокс бе по-… как човек може да го изрази — по-голям психолог от обикновено. Винаги добър познавач на характери за целите на бизнеса, този следобед той като че ли разшири тази сфера, като забеляза и други качества, освен уредност, съобразяване с другите и решителност.

— Искам да разгледам цялата къща — заяви тя, когато пристигнаха. — Щом се върна в Соунидж, а това ще стане утре следобед, ще говоря още веднъж с Хелън и Тиби и ще ви телеграфирам „да“ или „не“.

— Добре. Това е трапезарията. — И те започнаха своята обиколка.

Трапезарията бе просторна, но претрупана с мебели. Дъхът на Челси би проплакал гласно. Мистър Уилкокс се бе въздържал от онези декоративни проекти, които започват да отстъпват, размекват се, накрая се свиват и постигат красотата за сметка на удобството и дързостта. След толкова много еднообразие и самоотречение Маргарет разглеждаше с облекчение разкошната ламперия, фриза, позлатените тапети, сред чиято зеленина пееха папагали. Това изобщо нямаше да бъде в хармония с нейните мебели, но онези тежки столове, оня огромен бюфет, отрупан с внушителни сервизи, щяха да издържат на това въздействие като живи хора. Стаята напомняше за мъже и Маргарет в страстното си желание да свърже произхода на съвременния капиталист с воините и ловците в миналото, я видя като древна зала за гости, където владетелят сядаше на масата сред своите танове. Дори Библията, холандската Библия, която Чарлс бе донесъл от Бурската война, си беше на мястото. В такава стая можеше да се показват придобивките от завоеванията.

— Това е вестибюлът.

Вестибюлът беше постлан с плочки.

— Тук пушим с приятели.

Приятелите пушеха на столове, покрити с кафява кожа. Сякаш някой автомобил бе размножил седалките си.

— О, хубаво! — каза Маргарет и потъна в един от тях.

— Хареса ли ви? — попита той, като спря поглед на вдигнатото й лице, израз на едно почти интимно чувство. — Много е глупаво човек да не се подрежда удобно. Нали?

— Да-да. И е глупаво, и не е глупаво. Това рисунки от Крукшанк^[1] ли са?

— На Гилрей^[2]. Ще се качим ли горе?

— Всички тези мебели от Хауардс Енд ли са?

— Всички мебели от Хауардс Енд отидоха в Онитън.

— Аз… аз съм загрижена за къщата, не за мебелите. Колко голяма е тази пушалня?

— Десет на пет. Не, май пет и нещо.

— А, добре. Мистър Уилкокс, не се ли забавлявате някога от сериозността, с която хората от нашата класа подхождат към темата за къщите?

Продължиха към гостната. Тук духът на Челси се усещаше. Беше в жълтеникаво и не правеше впечатление. Човек можеше да си представи как дамите се оттеглят в нея, докато техните съпрузи обсъждат истинските житейски проблеми долу, докато си пушат пурите. Беше ли изглеждала така гостната на мисис Уилкокс в Хауардс Енд? В мига, когато тази мисъл мина през ума на Маргарет, мистър Уилкокс й предложи да стане негова съпруга и съзнанието, че е била права, така я завладя, че тя премаля.

Но предложението не можеше да се нареди сред най-известните любовни сцени в световната история.

— Мис Шлегел. — Гласът му бе твърд. — Аз ви извиках да дойдете под привиден предлог. Исках да говоря с вас за нещо много по-сериозно от една къща.

Маргарет почти отговори „Знам…“

— Ще мога ли да ви склоня да споделите моята… възможно ли е…

— О, мистър Уилкокс! — прекъсна го тя, като се държеше за пианото и отклони поглед. — Да, да, разбирам. Може ли да ви пиша по-късно?

Той започна да заеква:

— Мис Шлегел… Маргарет… не разбирате…

— О, да! Да, разбира се! — каза тя.

— Моля ви да станете моя жена.

Тя вече споделяше чувствата му толкова дълго, че когато той каза „Моля ви да станете моя жена“, тя си наложи да трепне. Трябваше да покаже изненада, ако той я очаква. Заля я огромна радост. Беше неописуемо. Нямаше нищо общо с човешката природа, това бе най-вече като всепроникващото щастие от хубавото време. Хубавото време се дължи на слънцето, но Маргарет не можеше да види тук някакво върховно сияние. Стоеше щастлива в неговата гостна и жадуваше да даде щастие. Когато си тръгваше, тя разбра, че върховното сияние бе любовта.

— Не сте обидена, нали, мис Шлегел?

— Как мога да бъда обидена?

За миг настъпи мълчание. Той желаеше да се отърве от нея и тя го знаеше. С интуицията си разбра, че не трябва да го гледа, когато се бори за богатства, които не могат да се купят с пари. Той желаеше приятелство и обич, но се страхуваше от тях, а тя, която се бе научила просто да желае и би направила от тази борба нещо прекрасно, се въздържа, тъй като усети неговата несигурност.

— Довиждане — продължи тя. — Ще получите писмо от мен, утре се връщам в Суонидж.

— Благодаря ви.

— Довиждане и всъщност аз трябва да ви благодаря.

— Мога да поръчам автомобила, нали?

— Ще бъде много любезно от ваша страна.

— Иска ми се да ви бях писал. Трябваше ли да ви пиша?

— Не, разбира се.

— Има само един въпрос…

Тя поклати глава. Той леко се пообърка и после те се разделиха. Разделиха се, без да си подадат ръка — заради него тя бе оставила срещата да премине в най-тихите и спокойни нюанси на сивото. Въпреки това се бе разтреперила от щастие, преди да стигне до вкъщи. И други я бяха обичали в миналото, ако човек може да употреби за техните мимолетни желания толкова тържествена дума, но тези, другите, бяха „глупаци“ — млади хора, които нямаха какво да правят, възрастни мъже, които не можеха да намерят някоя по-добра. Тя също често бе „обичала“, но само доколкото си беше жена — просто копнежът към противния пол, който се забравя с ясното съзнание за неговата стойност и с усмивка. Никога преди нейната индивидуалност не бе докосвана. Не беше нито млада, нито много богата и бе удивена, че един мъж с някакво положение може да я възприеме сериозно. Докато стоеше и се опитваше да направи равносметка в празната си къща, сред красиви картини и ценни книги, вълните на чувствата преляха, като че ли приливът на страст се носеше с нощния въздух. Тръсна глава, опита се да се съсредоточи, но не успя. Напразно повтаряше: „И друг път съм изживявала такива неща“. Никога не бе изживяла това; големият механизъм, противопоставен на малкия, се бе задвижил и мисълта, че мистър Уилкокс обича нея, я завладя, преди тя да може да отговори на чувствата му.

Още не бе взела решение. „О, сър, това е така внезапно…“, тази прекалено скромна фраза изразяваше точно състоянието й, когато дойде нейното време. Предчувствията не са подготовка. Трябваше да изследва по-задълбочено собствената си природа и неговата; трябваше да я обсъди безпристрастно с Хелън. Това бе странна любовна сцена — върховното сияние не бе осъзнато от началото до края. На негово място тя би казала: Ich liebe dich^[3], но може би той нямаше навик да разкрива сърцето си. Може би щеше да го направи, ако тя бе настояла — може би в знак на морално задължение; в Англия очакват от всеки мъж да открие сърцето си веднъж, но усилието би го разтърсило и никога, ако тя можеше да го предпази, той не би трябвало да губи онези защитни укрепления, които бе избрал срещу света. Никога не трябваше да бъде безпокоен с емоционални приказки или да му се изказва съчувствие. Той вече бе възрастен човек и би било безсмислено и дръзко да бъде поправян.

Винаги желан дух, мисис Уилкокс се появяваше и изчезваше, като наблюдаваше сцената без ни най-малка горчивина, помисли си Маргарет.