Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (14)

Глава XIV

Тайната, както толкова други, бе разкрита. На следващия ден, точно когато се обличаха да отидат на вечеря, пристигна някой си мистър Баст. Той бе чиновник в компанията за осигуровки против пожар. „Порфириън“. Това се разбираше от визитната му картичка. Дошъл бе „относно дамата вчера“. Това се разбра от Ани, която го бе въвела в трапезарията.

— Ура, деца! — извика Хелън. — Това е мистър Ланълайн.

Тиби бе заинтересуван. Тримата забързаха надолу, за да намерят не веселяка, когото очакваха, а един млад човек, блед, безцветен, който вече имаше тъжните очи над увиснали мустаци, толкова често срещани в Лондон и които бродят из някои улици на града като обвиняващи духове. Човек отгатваше в него третото поколение, внука на овчаря или орача, когото цивилизацията бе погълнала в града; един от хилядите, които са загубили битието на тялото и не са успели да постигнат битието на духа. В него бяха оцелели няколко капки сила повече, отколкото сянката от първична красота, и Маргарет, забелязвайки гръбнака, който би могъл да бъде изправен, и гръдния кош, който би могъл да бъде по-широк, се замисли дали си струваше да се откажеш от великолепието на животното заради някакъв си фрак и няколко идеи. Културата бе взела участие в нейния случай, но през последните няколко седмици тя се бе усъмнила дали тя бе облагородила болшинството, толкова широка и непрекъснато разширяваща се бе пропастта, която зееше между естествения и философския човек, и толкова много бяха добрите момчета, които бяха пропаднали при опита да я преминат. Тя познаваше този тип хора много добре — смътните амбиции, душевната непочтеност, осведомеността им за кориците на книгите. Знаеше дори и тона, с който той щеше да се обърне към нея. Не беше подготвена само за това, че ще й покаже собствената й визитна картичка.

— Сигурно няма да си спомните, че сте ми дали това, мис Шлегел? — каза той, неспокойно фамилиарен.

— Не бих казала, че мога.

— Вижте, нека ви обясня как се случи.

— Къде сме се срещали, мистър Баст? В момента не мога да си спомня.

— Това бе на един концерт в Куинс Хол. Мисля, че ще си спомните — добави той превзето, — като ви кажа, че в програмата беше включена Петата симфония на Бетховен.

— Ние слушаме Петата симфония всеки път, когато я изпълняват, така че не съм сигурна… Спомняш ли си, Хелън?

— Не беше ли, когато жълтеникавият котарак се разхождаше по балюстрадата?

Той смяташе, че не е тогава.

— Значи не си спомням. Това е единственият път, когато конкретно си спомням изпълнение на Бетховен.

— Но вие, ако мога така да се изразя, отнесохте чадъра ми, по невнимание, разбира се.

— Твърде възможно — засмя се Хелън, — защото аз крада чадъри даже по-често, отколкото слушам Бетховен. Вие взехте ли си го?

— Да, благодаря ви, мис Шлегел.

— Грешката е възникнала от моята визитна картичка, нали? — намеси се Маргарет.

— Да, грешката възникна — това бе само грешка.

— Дамата, която дойде вчера, мислеше, че сте тук и че може да ви намери у дома — продължи тя, като го подтикваше към обяснение, което въпреки че бе обещал, явно не можеше да даде.

— Така е, идването… станала е грешка.

— Тогава защо… — започна Хелън, но Маргарет сложи ръка на рамото й.

— Казах на жена си — продължи той още по-бързо, — казах на мисис Баст: „Трябва да посетя едни приятели“ и тя ми каза: „Върви“. Докато ме е нямало обаче, тя имала нужда от мен по важна работа, помислила, че съм тук, което е предположила от визитната картичка, и затова е тръгнала след мен и аз ви моля най-смирено да приемете моите извинения, както и нейните, за безпокойството, което може да сме ви причинили съвсем неволно.

— Няма никакво безпокойство — каза Хелън, — но аз все още не разбирам.

Мистър Баст стоеше с вид на човек, който отбягва конкретен отговор. Той отново обясни, но очевидно лъжеше и Хелън не разбираше защо трябва да го остави да се измъкне. Тя притежаваше жестокостта на младостта. Без да обръща внимание на знаците на сестра си, каза:

— Все още не разбирам. Кога казахте, че сте направили това посещение?

— Посещение? Какво посещение? — попита той, като се взираше в нея, сякаш въпросът й е бил глупав, любим метод на онези от средните класи.

— Онова следобедно посещение.

— Следобед, разбира се! — отговори той и погледна Тиби, за да разбере как се приема находчивостта му. Но Тиби, самият той находчив, съвсем не му съчувствуваше и попита:

— Събота следобед или неделя следобед?

— Съ… бота.

— Така ли — каза Хелън, — а вие продължавахте посещението си и в неделя, когато жена ви дойде тук. Много дълго посещение.

— Не бих казал, че това е почтено — каза мистър Баст, като се изчерви и стана красив. Имаше желание за борба в очите му. — Знам какво си мислите, но не е така.

— О, не ни позволявайте да обръщаме внимание на това — каза Маргарет, страдаща отново от зловонията на бездната.

— Това бе нещо друго — настоя той, тъй като претенциозният му маниер претърпя неуспех, — бях на съвсем различно място от това, което си мислите, това е всичко.

— Беше любезно от ваша страна да дойдете и да ни обясните — каза тя. — Останалото естествено не ни засяга.

— Да, но аз искам… исках… Чели ли сте „Изпитанието на Ричард Февъръл“^[1]?

Маргарет кимна.

— Това е чудесна книга. Исках да се върна към земята, разбирате ли, както прави Ричард в края на романа. А чели ли сте „Принц Ото“ от Стивънсън?

Хелън и Тиби тихо изохкаха.

— Това е друга чудесна книга. И там се връщаш към земята. Исках… — Той заговори превзето. После сред мъглите на неговата култура изникна един гол факт, твърд като камък. — Разхождах се през цялата нощ в събота — каза Ленард. — Разхождах се. — Тръпка на одобрение премина през сестрите. Но културата отново взе връх. Той ги попита дали са чели „Открит път“ от Е. В. Лукас.

Хелън каза:

— Без съмнение това е друга чудесна книга, но бих предпочела да чуя за вашия път.

— О, разхождах се.

— Докъде?

— Не знам, нито знам колко дълго. Беше много тъмно и не можех да си видя часовника.

— Мога ли да попитам сам ли се разхождахте?

— Да — отговори той, като се изправи, — но ние говорихме за това в кантората. Много се говори напоследък в кантората за тези неща. Момчетата там казват, че човек се насочва от Полярната звезда и аз я намерих в атласа на звездното небе, но когато излезеш от къщи, всичко така се обърква…

— Не ми говорете за Полярната звезда — прекъсна го Хелън, която бе заинтригувана. — Знам й пътищата. Тя се движи непрекъснато и човек върви след нея.

— Напълно я загубих. Първо уличните лампи, после дърветата, а към сутринта стана облачно.

Тиби, който предпочиташе тази комедия неразводнена, се измъкна от стаята. Разбра, че този приятел не ще се добере до поезията и не искаше да го слуша как се опитва, Маргарет и Хелън останаха. Влиянието на брат им беше по-голямо, отколкото предполагаха — в негово отсъствие те се ентусиазираха много по-лесно.

— Откъде тръгнахте? — извика Маргарет. — Разкажете ни още.

— Взех подземната железница до Уимбълдън. Когато излязох от кантората, си казах: „Трябва да се разхождам от време на време. Ако не го направя сега, никога няма да го направя“. Хапнах набързо в Уимбълдън и след това…

— Природата там не е хубава, нали?

— С часове вървях под газени фенери. Все пак имах на разположение цялата нощ и само това, че съм навън, вече бе достатъчно. След малко навлязох в гората.

— Да, да, продължавайте — каза Хелън.

— Нямате представа колко трудно се върви по неравна земя, когато е тъмно.

— Наистина ли не вървяхте по пътя?

— О, да, винаги съм искал да не вървя по пътя, но най-лошото е, че е по-трудно човек да се ориентира.

— Мистър Баст, вие сте роден авантюрист — засмя се Маргарет. — Никой добър спортист не би опитал това, което вие сте направили. Истинско чудо е, че при тази разходка не сте си счупили врата. Какво каза жена ви?

— Добрите спортисти никога не се движат без фенер и компас — каза Хелън. — Освен това те не могат да вървят. Това ги изморява. Продължавайте.

— Чувствувах се като Р. Л. С.^[2] Сигурно си спомняте как във „Виргинибус“^[3]…

— Добре, но кажете за гората. Онази гора. Как се измъкнахте от нея?

— Оправих се с първата гора и намерих един път от другата страна, който водеше доста нагоре. Мисля си, че това е някъде към Норт Даунс, защото пътят изчезна в тревата и се намерих в друга гора. Там бе ужасно, пълно с прещип. Искаше ми се да не съм стъпвал никога там, но изведнъж се проясни, тъкмо като минавах под едно дърво. После намерих път към една спирка и взех първия влак, за да се върна в Лондон.

— А зората не беше ли чудесна? — попита Хелън.

С незабравима прямота той отговори: „Не“. Думата излетя като камък от прашка. Рухна всичко, което бе изглеждало низко или литературно в неговите думи, рухнаха и досадното Р. Л. С. и „любовта към земята“, и неговият копринен цилиндър. В присъствието на тези жени Ленард бе успял, говореше плавно, в екзалтация, което рядко му се бе случвало.

— Зората бе просто сива, нищо особено нямаше…

— Просто една сива вечер, обърната наопаки. Това е.

— … а аз бях прекалено уморен, за да вдигна глава и да я погледна, и толкова премръзнал. Радвам се, че го направих и въпреки това тогава бях толкова отегчен, че не мога да ви опиша. И освен това, ако искате — повярвайте ми, бях много гладен. Онази вечеря в Уимбълдън, мислех, че ще е достатъчна за цялата нощ, както винаги. Никога не съм мислил, че вървенето толкова ще промени нещата. Когато човек се разхожда, и през нощта също има нужда от нещо като закуска, обед и чай, а аз нямах нищо, освен един пакет цигари. Господи, колко зле се чувствувах! Като си помисля за тогава, изобщо не мога да кажа, че бе удоволствие. По-скоро трябваше да издържа. Издържах. Бях… бях изпълнен с решимост. О, да оставим това! Каква е ползата… искам да кажа, каква е ползата да се живее вечно в една стая? Там човек живее ден след ден, същата стара игра, все същото насам-натам из града, докато забравим, че има и друга игра. Трябва от време на време да виждаме какво става извън този кръг, макар там да няма нищо особено.

— Аз също мисля, че трябва — каза Хелън, седнала на ръба на масата.

Звукът на женския глас го отклони от искрените му думи и той каза:

— Интересно, че всичко това беше причинено от прочитането на нещо от Ричард Джефрис^[4].

— Извинете ме, мистър Баст, но тук не сте прав. Не е така. Това идва от нещо далеч по-голямо.

Но тя не можа да го спре. Бороу не можеше да не последва Джефрис — Бороу, Торо, един след друг. Р. Л. С. вървеше последен и избликът завърши в тресавище от книги. Никаква непочтителност към тези велики имена. Грешката е наша, не тяхна. Те искат ние да се отнасяме към тях като към пътепоказатели и не можем да ги обвиняваме, ако в нашата слабост приемаме, че пътепоказателите са самата цел. А Ленард бе достигнал целта. Посетил бе графство Съри, когато тъмнината беше покрила неговите удобства и неговите уютни вили отново се бяха върнали в древната нощ. Това чудо се случва всеки дванайсет часа, но той си бе направил труда да отиде и сам да го види. Вътре в неговия ограничен, малък мозък имаше нещо, което бе по-велико от книгите на Джефрис — духът, който бе подтикнал Джефрис да ги напише; а неговата зора, въпреки че не разкриваше нищо, освен еднообразие, бе част от вечния изгрев, който показваше Стоунхендж на Джордж Бороу^[5].

— Значи не мислите, че съм постъпил глупаво? — попита той, като стана отново наивното и благо момче, за каквото го бе създала природата.

— Небеса, не, разбира се! — отговори Маргарет.

— Бог да ни е на помощ, ако сме си го помислили! — отговори Хелън.

— Много съм щастлив, че казвате това. А жена ми никога не ще го разбере, дори да й го обяснявам с дни.

— Не, съвсем не е глупаво! — извика Хелън с пламнали очи. — Вие сте разширили границите; това е чудесно.

— Не сте се задоволили с мечти като нас…

— Въпреки че и ние сме се разхождали…

— Трябва да ви покажа една картина горе…

Тук се чу звънецът на входната врата. Файтонът бе пристигнал да ги откара на вечеринката.

— По дяволите, за да не кажа… Забравих, че ще вечеряме навън; но моля ви, елате пак и ще продължим разговора.

— Да, вие трябва… Елате — повтори Маргарет.

Ленард, крайно развълнуван, отговори:

— Не, не, не мога. Така е по-добре.

— Защо по-добре? — попита Маргарет.

— По-добре е да не рискуваме с втора среща. Винаги ще си спомням този разговор с вас като едно от най-хубавите неща в моя живот. Наистина. Повярвайте ми. Никога не ще можем да го повторим. За мен това бе от изключително значение и по-добре е да оставим нещата така, както са.

— Това е доста тъжен възглед за живота, нали?

— Нещата толкова често рухват.

— Знам — изчерви се Хелън, — но хората не. Той не можа да разбере това. Продължи в същия дух, в който се смесваха истинско и престорено въображение. Това, което каза, не бе погрешно, но не беше и правилно, а и някакъв фалшив тон дразнеше ухото.

Едно малко завъртане, чувствуваха те, и инструментът можеше да бъде настроен. Едно малко усилие и после можеше завинаги да замлъкне. Той изказа голямата си благодарност на дамите, но вече нямаше да ги посещава. Настъпи момент на неловкост, после Хелън каза:

— Вървете тогава; може би знаете най-добре; но не забравяйте никога, че сте по-добър от Джефрис. — И той си отиде. Техният файтон го настигна на ъгъла, задмина го, отвътре му махна, после изчезна с изискания си товар в нощта.

Лондон бе започнал да се осветява срещу нощния мрак. Електрическите светлини, съскащи и нащърбени по главните магистрали, газени фенери в страничните улички мъжделееха в жълто и зелено. Небето бе аленото бойно поле на пролетта, но Лондон не се страхуваше. Пушекът смекчаваше великолепието, а облаците на Оксфорд Стрийт представляваха изящно оцветен таван, който го красеше, когато не разсейваше вниманието. Градът никога не бе познавал добре очертаните армии на по-чистия въздух. Ленард бързаше през неговите обагрени чудеса, които бяха част от картината. Животът му бе сив и за да го разкраси, той бе определил няколко ъгълчета на романтиката. Сестрите Шлегел, или по-точно разговорът му с тях, трябваше да запълнят такова ъгълче, въпреки че това в никакъв случай не бе първият път, когато бе говорил интимно с непознати. Навикът бе подобен на пиянство, на отдушник, макар и най-лошия от отдушниците, заради инстинктите, които не можеха да бъдат отречени. Той го довеждаше до състояние на ужас, от който намаляваха съмненията и предпазливостта му, когато доверяваше тайни на хора, които едва познаваше. Това му докара много страхове и някои приятни спомени. Може би най-голямото щастие, което някога бе изпитал, бе по време на едно пътуване с влак до Кеймбридж, където някакъв студент с добри обноски го беше заговорил. Бяха се заприказвали и постепенно Ленард захвърли настрана сдържаността си и му разказа за някои от домашните си неприятности, като намекна за останалите. Студентът, предполагайки, че е възможно да завържат приятелство, го покани на „кафе след обеда в университетската трапезария“, той прие, но след това стеснителността взе връх и той направи всичко възможно да не мръдне от търговския хотел, където бе отседнал. Не желаеше романтиката да се сблъска с „Порфириън“, още по-малко с Джаки, а хора с по-богат, по-щастлив живот трудно разбират това. За Шлегелови, както и за студента, той бе едно интересно същество, за което искаха да научат повече. Но за него те бяха обитатели на романтиката, които трябваше да се придържат към ъгъла, който им бе определил, картини, които не трябва да прекрачват своите рамки.

Държането му спрямо визитната картичка на Маргарет бе показателно. Неговият брак едва ли можеше да се нарече трагичен. Там, където няма пари и склонност към насилие, трагедия не може да се породи. Не можеше да напусне жена си, а и не искаше да я удари. Раздразнителността и нищетата бяха достатъчни. „Онази картичка“ се бе промъкнала тук. Ленард, макар и прикрит, бе небрежен и не я прибра. Джаки я намери и после започна: „Каква е тази картичка, а?“, „Е, не искаш ли да разбереш каква е тази картичка?“, „Лен, коя е мис Шлегел?“ и т.н.

Минаха месеци, а картичката, кога на шега, кога като повод за оплакване, се подмяташе наоколо и ставаше все по-мръсна и по-мръсна. Тя ги последва, когато се преместиха от Камилия Роуд на Тюлс Хил. Предавана бе в трети ръце. Няколко инча картон се превърнаха в бойно поле, на което душите на Ленард и жена му се сражаваха. Защо той не бе казал: „Една дама ми взе чадъра, друга ми даде това, за да мога да си го потърся“? Защото Джаки нямаше да му повярва? Донякъде бе така, но главно, защото бе сантиментален. Нямаше никакво чувство, свързано с тази визитна картичка, но тя символизираше живота на културните хора, който Джаки никога не можеше да разруши. Понякога вечер си казваше: „Е, добре, във всеки случай тя не знае нищо за тази картичка. Така й се пада!“.

Бедната Джаки! Тя не беше лош човек и трябваше много да понесе. Направи си свое заключение — способна бе само на едно заключение — и в определеното време действуваше въз основа на него. Целия петък Ленард отказваше да й говори и прекара вечерта, наблюдавайки звездите. В събота отиде в града, както обикновено, но не се върна вечерта, нито в неделя сутринта, нито в неделя следобед. Безпокойството стана непоносимо и въпреки че сега бе необщителна и се стесняваше от жени, тя отиде в Уикъм Плейс. Ленард се върна в нейно отсъствие. Картичката, фаталната картичка, бе изчезнала измежду страниците на Ръскин и той се досети какво се бе случило.

— А! — възкликна той, посрещайки я със силен смях. — Знам къде си била, но ти не знаеш къде бях аз.

Джаки въздъхна, каза:

— Лен, мисля, че можеш да обясниш — и домашната атмосфера се възобнови.

Обясненията в този момент бяха трудни, а Ленард бе прекалено глупав или — изкушавам се да напиша — прекалено разумен момък, за да се залови с тях. Неговата необщителност не беше изцяло онова фалшиво качество, за което допринася животът в бизнеса, необщителността, която претендира, че нищото е нещо и се крие зад „Дейли Телеграф“. Авантюристът също е необщителен, а е цяло приключение за един чиновник да се разхожда няколко часа в тъмнината. Може да му се подигравате вие, които сте преспивали цели нощи на полето, с пушката до вас и готовата атмосфера за едно приключение. Вие, които смятате, че приключенията са празна работа, също можете да му се присмеете. Но не се учудвайте, ако Ленард е стеснителен, когато го срещнете и ако Шлегелови вместо Джаки чуят за зората.

Това, че Шлегелови не го бяха взели за глупак, бе за него извор на постоянна радост. Чувствуваше се най-щастлив, когато си мислеше за тях. Това повдигаше духа му, когато се прибираше в къщи под посърналите небеса. Бариерите на богатството бяха някак паднали и на тяхно място се бе появило — той не можеше да го оформи с думи — някакво утвърждаване на удивителното в света. „Моето убеждение — казваше тайнството — достига безкрайността в мига, когато друга душа повярва в него“, и те се бяха съгласили, че има нещо отвъд сивото всекидневие на живота. Той свали цилиндъра си и грижливо го приглади. Досега бе смятал, че неизвестното са книгите, литературата, умните разговори, културата. Човек се издигаше с учене и вземаше връх над другите. Но в този бърз разговор проблесна нова светлина. Не беше ли това „нещо“ разходка в мрака през крайградските хълмове?

Откри, че върви без шапка по Риджънт Стрийт. Лондон се втурна към него. Малцина бяха минувачите в този час, но всички, покрай които премина, го гледаха с враждебност, която правеше още по-голямо впечатление, защото бе несъзнателна. Сложи си цилиндъра. Беше доста голям; главата му потъна в него, а ушите му бяха притиснати навън от извитата периферия. Носеше го килнат малко назад и целта му бе главно да издължи лицето и да подчертае разстоянието между очите и мустаците. Така стегнат, той не подлежеше на критика. Никого не притесняваше, като ситнеше по тротоарите, а едно съвсем човешко сърце биеше бързо в гърдите му.