Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (9)

Край на историята

— Благодаря ти, че ме спаси. — Професорът висеше между крачетата на мухата и гледаше надолу. Там видя как големите мравки, клатушкайки се, се връщаха към своя мравуняк. — Довиждане на всички! — радостно завика той. Но все още пияните мравки не поглеждаха към него.

— Днес наистина е странен ден — бръмчейки, каза мухата.

— Защо? — учуди се професорът.

— А, нищо особено, само преди малко придружих една розова еднодневка, заведох я от столовата към блатото, а сега от блатото към столовата водя една мравка.

— Розова еднодневка? Това бях аз, всъщност. Не — еднодневката, която аз гонех, а после се превърнах в нея.

— Какво? Ти не си ли мравка? — учуди се мухата.

— Не, няма да ми повярваш може би, но само преди малко бях розова еднодневка.

Испанската муха беше много изненадана. Тя се насочи право към столовата. А в сянката на олеандъра седеше професор Попен.

— Ей, професор Попен! — завика Попен-мравката. — Пусни ме тук — каза той на мухата. Мухата се сниши и го пусна върху райграса.

В този момент професор Попен-биологът поднесе пръчицата за ядене към устата си. Като видя това, Попен-мравката бързо запълзя по неговия панталон. После по сакото и направо към чинията.

Професор Попен слагаше последния залък в устата си. Изведнъж усети, че глътна нещо странно, което му заседна в гърлото.

— Сякаш е камъче, а може и да не е…

Той сложи чиниите върху подноса, затегна възела на вратовръзката си и излезе изпод сянката на олеандъра. В същото време лелката, като се възползуваше от почивката, метеше стълбите с бамбукова метла. Професорът прекрачи живия плет и тръгна към нея.

— Имаше нещо в ориза — каза й той.

— Така ли? — учуди се тя, взе от ръцете му подноса и надзърна в чиниите. — Какво беше? Камъче ли?

— Не, глътнах го и не можах да разбера. Имах чувството, че съм глътнал частичка от себе си. — Той извади кърпата си от джоба и избърса с нея потта от челото си.

— Какво? — Лелката го погледна, поклати глава и въздъхна. — Днес наистина е някакъв странен ден. От факултета по конен спорт избягаха конете и се вмъкнаха в канцеларията. През задния вход на столовата притича една невестулка… Въобще в такива дни и вие, професоре, трябва да бъдете по-внимателен…

Попен погледна над главата на жената към стенния часовник. Стрелката се придвижи точно на един часа̀ и осем минути. В този миг той се сети, че трябва да завърши статията си.

— Е, да започваме — обикновено с тези думи той започваше лекциите си.

Стрелката на неговия ръчен часовник, който беше спрял на един часа и осем минути, изведнъж тръгна.