Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (2)

I глава

Попен направи няколко кръга, обзет от единствената мисъл — по-бързо да се измъкне от това място. Независимо как. Без да има време да помисли, че на гърба си има вече крила, и без да осъзнава докрай каква беше оная огромна фигура, която го накара да полети.

Той се спусна ниско над брега на блатото, над младата трева край пътеката, която се губеше надолу към хълмчето. И като сви ко̀со над водата, над красивите дантели от водорасли зърна своето отражение и едва не падна от изненада. Той наистина бе приел образа на еднодневка! Стреснат, Попен се отпусна взе да пада стремглаво към водната повърхност и едва успя, трепкайки с крилца, да се извиси отново към небето. Кацна на отсрещния бряг на блатото, върху едно от цветята, позлатили поляната. Сърцето му едва не се пръсна при мисълта за сполетялата го беда. Разположи се удобно, взря се в мястото, където беше останала странната огромна фигура — и в този миг отново закрещя:

— А-а-а!…

В гъсталака той видя мъж с очила, с тъмносиньо сако и разчорлен — кажи-речи, себе си.

„Ама че щуротия!“ — ококори се Попен, за да се увери, че наистина вижда себе си.

В това време онзи отсреща се обърна с гръб към него и пробивайки си шумно път през гората, продължи в друга посока.

„Това е сън! Аз сънувам! Може би е някакъв кошмар“ — опита се да се успокои Попен.

В този момент полъхна ветрец и тъмнозелените листа на тръстиката се разлюляха. Професорът раздвижи стърчащите върху главата си антени и долови аромата на полските цветя, шума на горските листа и движението на птичите крила. Всичко това достигаше до него като лек полъх.

Не, това не беше сън! В стремежа си да догони еднодневката ученият наистина беше приел образа й. Замижа изтръпнал… Но ако това е така, тогава какво търси онзи човек с очилата в храстите, който всъщност не беше никой друг, а самият той. Нима душата и тялото му са се разделили. Тялото му си бе запазило своя първоначален образ и се щураше насам-натам из храстите, а изтерзаната му душа се беше вселила в странното насекомо.

Попен си пое дъх. Спомни си една песничка, която долиташе до прозорците на университета от близката детска градина:

От дете обичаше цветя, градини —

градинар той стана след години.

На него му хрумна нов вариант на текста и тихичко си го затананика:

От дете по насекомите изпитвах страст —

ето ме, че еднодневка станах аз!

В това време той забеляза, че от цвета на една слабонога^[1] внимателно го следи нещо, подобно на птича курешка. Досега в лабораторията бе наблюдавал често с научна цел курешки на различни птици, но за първи път му се случваше курешката да наблюдава него. Стана му неприятно от този неподвижен предмет.

— Ей — раздразнено се провикна той, — извинявай…

Курешката се дръпна:

— А-ха-а! И ти ме дебнеш? Така ли?

Като се вгледа, Попен видя, че курешката има отпред челюсти, между които светкаха като фенерчета очички. От двете страни на топчестото й кехлибарено тяло се проточваха дълги шарки, които много приличаха на семеен герб. Това беше вид паяк — „птича курешка“. Наподобявайки птича курешка, този паяк се пазеше от враговете си.

— Ей! Ти ме наблюдаваше, за да ме изядеш? Нали? — попита насекомото. — Затова ме беше зяпнал!

— Глупости — отвърна му Попен. — Аз просто размишлявах за положението, в което изпаднах.

Паякът го гледаше внимателно, като въртеше кръглите си бледозелени очи.

— Да, наистина имаш странен цвят, като че ли са те потопили в розова боя.

— Работата не е в боята. Просто нямам късмет — отвърна професорът.

— Късмет ли? — попита паякът с такъв глас, като че ли му беше запушен носът.

— Да, никакъв късмет. Все едно да попаднеш в ямка, изкопана от ларва на мраволъвовете.

Той се сети, че бе виждал как спокойно вървящи мравки изведнъж се подхлъзват и изчезват в ямките на ларвите от мраволъвовете.

Паякът го изгледа презрително.

— Ти си една глупава еднодневка!…

— Защо? — професорът раздразнено раздвижи дългите нишки, които стърчаха отзад на тялото му.

Събеседникът му го гледаше с блестящи от негодувание очи.

— Говориш ми за ямките на ларвите на мраволъвовете. Та нали те са опасни само за мравките, а ти си просто еднодневка.

— Аз не казвам, че съм падал в такава ямка. Искам само да ти опиша подобно положение, за да разбереш какво е да си без късмет.

— Подобно? — промърмори паякът. — На този свят постоянно трябва да мислиш за неща, които приличат на други неща.

— Така ли? — учуди се професорът.

Паякът го погледна високомерно:

— Ти нали разбираш защо мравките падат в ямките на ларвите на мраволъвовете? Защото те приличат на пътечки. Мравките се лъжат и падат в тях. А простряната във въздуха паяжина прилича на въздух. Затова крилатите насекоми попадат в нея. Аз също приличам на птича курешка, затова птиците не ме забелязват.

Професорът беше учуден от познанията на паяка:

— Това явление на езика на биологията се нарича мимикрия или маскировка. Почти всички животни я използуват, за да се крият от враговете си и да ловят други животни.

Паякът подсвирна:

— Мимикрия?! Колкото и умни думи да знаеш, ти самата си изпаднала в подобно положение, да го наречем съдба! И не мога да разбера защо, като си запозната с тези неща толкова добре, си избрала за своята мимикрия такъв ужасен крещящ цвят, който винаги бие на очи. Всъщност на какво би искала да приличат, за да се скриеш от враговете си?

— Бих искал да приличам на човек — побърза да отговори професорът. — Ако приличам на човек, няма да е нужно да мамя своите врагове. Човекът не се бои от нищо!

— Я престани! — надменно му отвърна паякът. — Мислиш, че щом си се боядисала в този крещящ розов цвят, си заприличала на човек? Къде си видяла розов човек? Ти май си попрекалила със седенето сред цветовете на олеандъра.

— Точно оттам идвам — отвърна професорът. — Исках да постоя там на спокойствие по време на обедната си почивка. И нищо нямаше да се случи, ако не беше оная розова еднодневка.

— Какво? Искаш да кажеш, че има още една еднодневка с такъв цвят?

— Ами! Глупости! Където и да търсиш, няма да намериш такава. Тя е единствена в целия свят.

— Извинявай, но приказките ти са ми непонятни. — Паякът поклати четириъгълната си главичка. — Щом си видяла още една такава еднодневка, ако пресметнем, излиза, че има две.

— Не, само една е. — Професорът изпъчи гърди. — Онази, която видях преди малко, съм аз.

— Объркваш ме! — начумери се паякът.

— И аз съм в същото положение.

— Добре де. — Паякът се върна към предишната тема. — След като си се забъркала в подобна история, как успя да оцелееш? Аз трябва да знам това, за да не ми бяга уловът. Нали казваш, че си избягала.

Професорът поклати антените си.

— Не, аз попаднах в това положение преди малко и още не съм успял да избягам.

— Какво? — учуди се паякът. — И мислиш да бягаш?

— Разбира се, че мисля. Само че не знам как да го сторя.

— А пък аз искам да те изям и те следя отдавна. Ей сега ще попаднеш в корема ми — просъска той и вдигайки предните си крачета, се измъкна изпод сянката на цветето.

— Е-е не, извинявай — извика професорът, изплъзна се от челюстите му и излетя високо в небето.

Паякът гледаше нагоре след розовата еднодневка и тракаше ядосано с челюсти.

А професорът, като трепкаше с крилца, летеше все по-нагоре и по-нагоре. Цветовете на слабоногата ставаха все по-дребни.

„Всъщност на английски език названието на слабоногата е Touch-me-not — Не ме докосвай! Трябва да внимавам и отсега нататък да не доближавам растенията, които само приличат на цветя. Това е закон, който трябва да се спазва, за да се оцелее в природата.“

Отдолу, от север на юг, във формата на буквата „У“ се простираше блатото. А професорът се намираше върху насипа откъм източната страна, точно в стеснената долна част на буквата. На западната страна на насипа се виждаше тясна безлюдна пътека, обградена с висока ограда, която водеше до гарата.

„Какво да правя сега? — питаше се Попен, като размахваше прозрачните си крилца. — Какво всъщност трябва да направя, за да се отърва от тази странна съдба. Може би да отлетя нанякъде? Или пък да се върна на онова място, откъдето започна всичко?“ Но той нямаше смелост да се върне обратно и да опита късмета си отново. В този миг неговите антени приеха тревожен сигнал. Нещо като повей на вятъра, сигнал, насочен към него с голяма мощност. Той долови вик:

— Помощ! Помощ!

Неволно се обърна. Видя огромно водно конче, което стремително се приближаваше към него.

— Ба-а-ам! — Попен бе зашеметен от страшен удар, загуби равновесие и за миг се озова в прегръдката на водното конче.

— Ка-кво означава това? — Той нищо не разбираше. — Нали викахте за помощ?

— Да, виках — отговори насекомото с тих, но зловещ глас. — Умирах от глад и затова те виках, за да ми помогнеш.

— Вие искате да ме изядете? — сети се Попен. — Не се ли шегувате? Много сте коварен, сега пък аз трябва да викам за помощ. Помощ! Помощ! — завика той. Не искаше да се помири с мисълта, че ще стане храна на някакво си насекомо. Дърпаше се с всички сили, но не можеше да се освободи от страшните крачка̀. В двойните очи на неговия противник, подобни на огледални топки, които ослепително святкаха под самия му нос, той видя своето отражение. А какви ужасни космати челюсти стояха под тези очи!…

„Повече не мога!…“ — Професорът загуби всякаква надежда и затвори очи.

В същия миг от всички страни се разнесе:

— Помощ! Помощ! — и рояк водни кончета се впуснаха към тях, всяко едно с надеждата да грабне жертвата за себе си. Нападнато неочаквано, първото водно конче отстъпи и професорът се завъртя свободно във въздуха. Но това беше само за момент, защото в следващия миг с жален вик го грабна друго, после трето, а и останалите с викове за помощ енергично го атакуваха. Заобиколили мъничката еднодневка, водните кончета започнаха ръкопашен бой. Тялото на професора прелиташе от едни крачка̀ в други, после в трети…

— Ей, престанете! — викаше той, докато го подхвърляха като перце. — Не бива да действувате от позицията на грубата сила. Моля ви, разберете се посредством преговори. Така всичко ще се реши по-справедливо.

Той беше вече забравил, че става дума за неговия живот, и мечтаеше да се спре това ужасно безредие. Но водните кончета не желаеха да слушат съветите му. Те се скупчиха на едно място като черен облак и се заудряха бясно с криле, без да престават да надават жални викове: „Помощ!“ В това време антените на професора приеха нови сигнали: „Кюр-кюр…“

Това бяха скорци. От гората се задаваше цяло ято.

— Птици, скорци! — Попен, когото прехвърляха като футболна топка, завика с всички сили. Неговите мъчители веднага го оставиха и се разлетяха кой накъдето види.

„Уф… — въздъхна злощастният учен, като все още трепереше. — И този път се отървах. На тоя свят май наистина трябва постоянно да бъдеш нащрек.“

Той продължи да се снижава и навлезе в сенчестата страна на алеята, която заобикаляше южната част на блатото. След ослепителната слънчева светлина имаше чувството, че е попаднал в някаква мрачна страна, докъдето не достига слънчев лъч. Той разпери своите изпомачкани от водните кончета крилца и полетя. Но в този миг: Бам! — отново усети страшен удар и се търкулна по гръб в гъсталака. Видя пред очите си една друга паднала и едвам дишаща еднодневка. Попен се беше сблъскал с нея и бе тупнал върху клона на един надвиснал над водата дъб.

— Как си позволяваш да летиш така безразсъдно? — каза еднодневката, като гледаше ококорено професора и се държеше за листото. — Когато времето лети, не бива да се изпречваш така на чуждия път.

— Много се извинявам!… — смънка професорът. — Не знаех, че тук се намира твоята пътека.

— Отсега нататък внимавай! — Еднодневката се покачи на листото и грижовно повдигна с предни крачета антените си, които също се бяха огънали. — Цялото наше блато е разделено на територии, които не се виждат с просто око. Ако смяташ да живееш тук, трябва да ги научиш и да запомниш безопасните пътеки.

— Така ли! — професорът се разтревожи. — Може би ще ми ги покажеш?

— Не, сега нямам свободно време — каза еднодневката. — Ако искаш да се запознаеш с тях, попитай испанската муха. Другото й име е пътепоказател. Тя знае всички пътеки.

После еднодневката си пое дъх и продължи:

— Освен това не бива да летиш с толкова разперени криле.

Той я погледна отдолу и каза:

— След като се движим с криле, естествено е да ги разперваме!

— Не е съвсем така — отсече еднодневката. — Ние, еднодневките, трябва да летим не с разперени, а с трепкащи крилца, тъй като времето не чака…

— До такава степен ли не чака времето?

— Ами, ти как я мислиш: да прекараш този толкова кратък живот с разперени криле.

— Не, разбира се, няма да летя така цял живот с разперени криле. — Професорът енергично раздвижи предните си крачка. — Някога имах намерение в най-близко бъдеще да направя нещо значително.

— Близко бъдеще? Някога! Ти говориш направо като ларва. Та нали ние с теб сме минали етапа на ларвата и сме възрастни еднодневки. А еднодневките не могат да говорят за „някога“ или за „близко бъдеше“.

— В какъв смисъл? — с подчертано безпокойство попита професорът. — Аз съм на 38 години и мисля, че съм имал „някога“, а ще имам и „бъдеще“.

— Какво? Какви ги приказваш? — Еднодневката внимателно го погледна. — 38 години? Искаш да кажеш 38 часа.

— Извинявай, но не те разбирам… — Професорът насочи антените си встрани. — Ние с тебе трябва преди всичко да се разберем относно понятията за време.

— Да, най-напред трябва да изясним това — кимна събеседничката му. — Но трябва да го направим по-бързо. С всяка измината минута времето тече.

— Слушай, една година има 365 дни, а всеки ден по 24 часа. Това е общоизвестно.

— Почакай малко — прекъсна го тя. — 24 часа при нас еднодневките са 24 години.

— Какво говориш? — очите на професора се уголемиха. — Това е невъзможно. Истинска глупост!

Но сега пък събеседничката му на свой ред се учуди:

— Ти, ти наистина ли си еднодневка?

— Да! Не!… — измърмори професорът, като още веднъж огледа своето тяло. — Да, все още съм еднодневка и не ми остава друго. — Той отново се замисли над своята странна съдба. Изведнъж извика: — А-а! — Хвана еднодневката и я раздруса. — Искам нещо да те питам.

— Заповядай, но само по-бързо. Времето не чака.

— Жи-животът на еднодневките колко трае? Два дни ли? — запита той, като заекваше.

— Да! Два дни! — Еднодневката учудено го погледна. — Та ти и сама знаеш това!

Попен започна бързо да пресмята:

— Два дни — това са 48 часа живот. 38 години, това са 38 часа живот. Следователно ми остават още 10 години, тоест само още 10 часа живот!!!

Професорът беше биолог и знаеше, че видът, към който принадлежеше, умира по-бързо, отколкото другите от същия разред. Той хвърли поглед на опънатите си върху гърба крилца. Сети се, че възрастта на еднодневките и водните кончета се определя по крилцата. Разбра, че му остават приблизително два часа живот. От момента, когато на гърба му бяха израснали тези две крилца, той бе започнал с всяка изминала минута да се приближава към своя край. Еднодневката погледна още веднъж смълчалия се професор и го потупа по рамото:

— Е, всичко хубаво! По живо, по здраво! Животът е краткотраен и затова трябва да го изживеем весело, както правят всички еднодневки.

— Само еднодневките ли? Да бяха само те. — Професорът меланхолично поклати глава.

— Нека изпълним с веселие и наслада всеки миг! Бъди здрава!

Еднодневката затрепка с крилца, напусна листото и с усмивка се отправи натам, където всичко бе залято от слънчевата светлина.

Професорът съвсем беше загубил самообладание и с отворени уста следеше полета й. Когато тя най-сетне се скри зад тръстиките, той дойде на себе си.

„Шегата настрана. — Той изправи антените си. — Нямам намерение да завърша живота си като еднодневка. Ще си възвърна човешкия облик, та каквото ще да става!…“

Всъщност самият той не бе наясно как да постъпи. Понадигна вече отпочиналото си тяло и енергично разпери крилца. Дали ще може благополучно да мине през невидимите граници на чуждите територии и успешно да стигне до отсрещната страна на блатото? И ако все пак успее, дали там не ще го посрещнат птиците, които са още по-страшни и от насекомите. Еднодневката, с която говори преди малко, имаше зелени крилца, а той как ли ще успее да опази себе си с този розов цвят? Професорът обходи с поглед блатото. Единственият изход беше да си пробие път чрез собствените си сили и знания!

„Добре, тогава ще направя следното!…“

Той хвана с крачката си едно листо от дъб и започна да прегризва дръжката му. Действуваше бързо — нямаше нито минута за губене. Всяка секунда, която прекарваше върху дъбовото листо, се равняваше на един ден от човешкия живот. Най-после Попен прегриза дръжката на листото. Там, където трябваше да бъдат очите, проби малка дупчица.

„Това ще бъде чудесен маскировъчен халат!“ Щом собственият му цвят бе лесно забележим, то така той щеше да заблуди своите врагове. По същия начин действува и ракът-отшелник, който броди по морското дъно, обвивайки се с водорасли. Професорът решително хвана листото с крайчетата на крачката си.

„Е, тръгвам“ — каза си той, постави листото върху корема си и полетя с гръб надолу.

Сега неговите врагове щяха да помислят, че това е само обикновен лист, носен от вятъра, и няма да му обърнат внимание. При това той ще бъде в състояние и неочаквано да кацне върху водната повърхност, като сгъне внимателно листото на две. Попен-еднодневката се спусна над водата, подобно на листенце, поклащайки се наляво и надясно. А когато погледна през дупчицата, видя високо в небето водните кончета. Явно, те не обръщаха внимание на странния лист, но сред ония, които летяха по-ниско, имаше и такива, които веднага го наближиха, за да разберат каква е тази движеща се сянка. Водната повърхност под него беше светът на водните паяци. Те плуваха, като рисуваха кръгове по водата, очертавайки по този начин своите територии. Когато Попен прелетя над главите им, те завъртяха на всички страни очите си — всеки от тях по четири — две за вода и две за суша, и в уплахата си се изпокриха в чужди територии. Попен се притисна плътно до листото, определи посоката до отсрещния бряг, прецени височината, за да не падне във водата, и бавно пресече блатото. Когато достигна брега и полетя нагоре към горичката, гой видя, че е съвсем сам. Прорязвайки клонки и дървеса, слънчевите лъчи огряваха самотното листо, а нейде отдалече се чуваха стържещите звуци на жетварките.

Професорът се загърна с листото така, че да не му пречи да маха с крилца. В гъсталаците той беше нащрек — всеки момент върху него можеше да връхлети някакъв враг. На този свят всичко беше разделено на територии — всеки клон, всеки лист. На него, който наблюдаваше света през дупчицата, му се стори, че отвсякъде го дебнат врагове. Прелитайки през гъсталаците, Попен си спомни колко силно същество е човекът. Беше насочил своя полет към градината на столовата, но не знаеше какво трябва да направи, за да възвърне предишния си обилк. Ако еднодневката и човекът се съберяха заедно, сигурно щяха да измислят нещо. Може би Попен-човекът усеща, че нещо не е наред, след като душата му е напуснала тялото. Замислена, еднодневката едва не се сблъска с един бръмбар-дървопробивач, който долетя отстрани.

Обаче Попен-човека го нямаше в сянката на олеандъра. Там стоеше само чинията с недовършения обяд.

„Колко странно!“ Попен лекичко отстрани листото и полетя към олеандъра. В столовата, която той добре виждаше, нямаше почти никакви хора. Само няколко студенти от катедрата по джудо в спортно облекло пиеха чай. Другите навярно бяха отишли на тренировка.

„И все пак къде ли може да съм отишъл? — промърмори учудено еднодневката. — Може би до тоалетната? Обикновено отивах там, след като се наобядвам.“ Но се сети, че е бил в тоалетната преди обяд. Дали мъжът, когото видя на брега на блатото, не беше някаква халюцинация! Не, глупости, по-скоро това би могло да се каже за еднодневката, в която се беше превърнал. Но все пак Попен-човекът трябваше да бъде някъде наблизо. Но къде? Може би в лабораторията? В това потиснато състояние той полетя към лабораторията.

„Ах, горкият професор Попен“ — съжали сам себе си той и му стана много тъжно. От клончето на олеандъра той се насочи към райграса, където беше оставил дъбовия лист, наметна го върху раменете си, хвана го здраво и полетя. Рояците насекоми, които кръжаха наоколо, му правеха път. Полетя към лабораторията. Когато иззад дърветата се показа така познатата двуетажна тухлена сграда, той се снижи и летейки ниско над земята, зави на изток, където беше входът. Хвърли листото и се хвана за дръжката на вратата. Мислеше да я отвори, обаче силите на една еднодневка явно не бяха достатъчни. Зацъка с език от яд, но изведнъж се сети, че винаги работеше при отворен прозорец, и зави вляво от входа. Стаята му се намираше над глициниите^[2], които растяха до терасата на сградата. Погледна нагоре и както предполагаше, прозорецът беше широко отворен.

„Добре, да побързам тогава“ — сети се той за онзи нещастник, който би трябвало да е вътре, и полетя нагоре бързешката. Обаче очакванията му не се оправдаха. Вътре имаше само стоманени полици с наредени върху тях шишета със спирт и изпитателен стенд с хвърлена върху него мръсна бяла престилка. На покрития с линолеум под бяха разхвърляни смачкани листа от предназначената за списанието статия. А на бюрото, зад което бе седял до неотдавна, имаше хартия за пишеща машина, затисната със стоманена преса-жаба. До нея се търкаляше писалката. И някакви бележки. Но никъде не се виждаше фигурата на професор Попен. Като погледна ръкописа, той прочете: „Въздушното пространство над блатото се намира под контрола на водните кончета. Те не нападат обаче такива насекоми, като еднодневките, чиято територия са най-ниските слоеве на атмосферата…“ Тук ръкописът беше прекъснат.

„Трябва да поправя това — мрачно помисли Попен. — Но сега е по-важно да разбера къде съм отишъл аз.“ И той отправи поглед навън.

Слънчевият часовник, който стоеше тук още от създаването на университета, сочеше един часа̀. До градинката с райграса се виждаше белият покрив на парника.

„А може би в момента се скитам из онази гора? — помисли си той. — Често следобед се разхождах там.“

Попен мислеше да полети към гората и се насочи към прозореца, но в този миг се сети за своя колега Хачиска, който в съседната стая пишеше статия за отделяното от мравките вещество феромон.

„Ще попитам Хачиска къде се намирам в момента и ако и той не знае, ще помоля да ме повикат по университетската радиоуредба.“

Той зави и полетя към прозореца на съседната стая. Кацна върху дървената рамка, направо нажежена от слънцето, и видя колегата си. Той наливаше нещо като захарен разтвор в хартиена чинийка.

— Професор Хачиска, професор Хачиска. — Попен се опита да удари с крилца о стъклото, но професорът не го чуваше. Тогава забеляза неголямо отверстие в прозореца, удължи тялото си и се промуши през него.

— Ох! — Най-неочаквано еднодневката се бе натъкнала на някакъв пламък и от болка подхвръкна чак до тавана. Професор Хачиска пестеше кибрита, затова спиртникът му винаги бе запален. Точно в неговия пламък Попен си бе опърлил опашката. Хачиска долови шума, вдигна глава и забеляза розовата еднодневка, която летеше към тавана.

— Великолепен екземпляр! — възкликна той, изгаси бързо цигарата си, отиде в ъгъла на стаята и грабна сака за лов на насекоми.

— Хачиска! Недей! Аз съм Попен! — завика професорът, отхвърчайки нависоко. — Нека да поговорим спокойно.

Но Хачиска, изглежда, взе тънкото гласче на еднодневката за шумолене на крилца. Очите му, които обикновено бяха спокойни и добродушни като на слон, сега гледаха кръвожадно като очи на вълк. Те алчно следяха полета на еднодневката. Хачиска здраво стискаше сака, после се прицели и го метна върху Попен.

— О-ле-ле! — Попен едва успя да се спаси. Той по-скоро бе изтласкан от течението на въздуха, предизвикано от замахването със сака.

— Дявол да го вземе! — изруга Хачиска.

„Трябва да бягам“ — каза си Попен. Единственият изход за него беше да се мушне през цепнатината в прозореца, но се сети за спиртника.

„Няма как, трябва да рискувам…“

Хвръкна към прозореца, зашумя с крилца, но не можа да намери цепнатината. Университетската горичка изглеждаше толкова близко, направо с ръка да я докоснеш. Но това нищо и никакво стъкло се изпречи пред него като непреодолима преграда.

— Колко пъти съм казвал на Хачиска да работи през лятото на отворен прозорец — ядосано си каза еднодневката.

А Хачиска се приближаваше със сака за насекоми. И когато Попен смяташе вече, че е загубен, се чу страшен звън — б-а-ам! — и пред очите му заблестя яркосиньото небе. Желязната рамка на сака бе счупила стъклото и Попен излетя на свобода.

— По дяволите! — чу зад себе си ядосания глас на Хачиска.

Попен се спря сред глициниите. Какво да прави сега? Как да намери Попен-човека? Сети се за лелката в столовата. Може би тя щеше да му помогне, ако не мразеше така страшно мухите. Тъй като нищо не разбираше от биология, едва ли щеше да проумее, че той е еднодневка, а не муха и току-виж го убила с мухоубийката. Но Попен вече нямаше сили да долети дори до столовата. Мушна се в сянката на голямото гинко^[3], което растеше до лабораторията. Почина си, а след това полетя над пътеката, спускаща се към блатото. Сред гъстата трева, избуяла от двете й страни, кръжаха безброй дребни насекоми. Уплашени от еднодневката, те се разбягаха.

Потънал в тревожен размисъл, Попен наблюдаваше играта на слънчевите лъчи по повърхността на блатото, което се намираше под хълма.

„Навярно съм изразходвал и последните си жизнени сили в тази бъркотия.“ Той погледна надолу и видя трепкащото си отражение да се люлее върху тъмната повърхност на водата. Отнякъде се разнесе тържествената мелодия на „Траурният марш.“

„Наистина, животът е така ефимерен… — прошепна той, като че ли се обръщаше към отражението си във водата. — За какво всъщност живях? Всичко е така безсмислено!“ С горчивина той се замисли за себе си, за това, че бе посветил живота си на биологията, а всъщност и сега умира заради нея.

„Падне ли нещо в блатото, няма излизане“ — спомни си той нечии думи. Преди два месеца беше изтървал там трамвайната си карта, грижливо поставена в кожено калъфче. Тя се задържа на повърхността няколко минути, като образуваше кръгове, а после нещо я всмукна отвътре и наистина повече не се появи на бял свят. Тогава той не обърна внимание на това, но сега, като се сети за случилото се, помисли, че и то, подобно на съдбата, не се поддава на логично обяснение. Дали и него самия сега нямаше да го сполети съдбата на картата?

Попен повече нямаше сили да гледа отражението си във водата. Мелодията на марша все по-мощно нахлуваше в ушите му, а едновременно с това в съзнанието му започнаха да се движат в такт с музиката и безброй опашки на водни кончета. Те се извиваха ту вдясно, ту вляво и описвайки дъги, се издигаха във въздуха и отново падаха. Но когато се вгледа по-внимателно, видя, че това не са опашки на водни кончета, а лъкове на цигулки. В душата му изплуваше отново концертът, който бе слушал миналата седмица. Мелодията наближаваше последните си и най-тъжни акорди и когато изсвириха и заключителния акорд, изведнъж се превърнаха в диригентски палки и се вдигнаха високо. В момента, в който бяха енергично свалени, цигулката засвири с цялата си мощ и всичко стихна. Попен почувствува, че в главата му се спуска бяла завеса, изведнъж крилата му увиснаха и той падна във водата.