Ан Райс
Вампирът Лестат (65) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

16

Когато Марий най-сетне влезе в осветения салон, бях застанал в най-далечния ъгъл на терасата. Във всичките ми вени все още течеше жар, която дишаше, сякаш имаше свой собствен живот. И виждах далеч отвъд неясните издигащи се силуети на островите. Чувах кораба, който плаваше покрай далечен бряг. Но мислех единствено за това, че ако Енкил отново ме нападне, мога да прескоча този парапет. Мога да падна в морето и да плувам. Все още усещах натиска на ръцете му върху слепоочията ми, крака му на гърдите ми.

Стоях до каменния парапет, треперех и целите ми ръце все още бяха изцапани с кръв от раните по лицето ми, които вече напълно бяха заздравели.

— Съжалявам, съжалявам, че го сторих! — възкликнах аз, щом Марий излезе от салона. — Не зная защо го сторих. Не биваше. Съжалявам. Съжалявам, кълна се, съжалявам, Марий. Никога, никога повече няма да сторя нещо, щом си ми казал да не го правя.

Той стоеше със скръстени ръце и ме гледаше кръвнишки.

— Лестат, какво ти казах снощи? Проклета, ама проклета твар си ти!

— Марий, прости ми. Моля те, прости ми. Не предполагах, че ще се случи нещо. Бях убеден, че нищо няма да се случи…

Той ми направи жест да млъкна, посочи ми надолу към скалите — подканяше ме да слезем заедно и първи прескочи парапета. Аз го последвах и изпитах смътна наслада от лекотата, с която това ми се удаде, ала все още бях твърде замаян, че да се впечатлявам от такива неща. Нейното присъствие ме обвиваше целия като благоухание, само че тя нямаше собствено ухание, ухаеше единствено на благовонията и цветята, чийто аромат сигурно някак бе успял да се пропие в бялата й кожа. Колко странно крехка ми се бе сторила, въпреки твърдостта.

Заслизахме по хлъзгавите скали и най-сетне стигнахме белия пясъчен бряг, и тръгнахме по него заедно, мълчаливо загледани в белоснежната пяна, разбиваща се в скалите или простряла се към нас върху гладкия, утъпкан бял пясък. Вятърът ревеше в ушите ми и ме обзе чувството на самота, което той, буйният вятър, заглушаващ всички други усещания и звуци, винаги поражда в мен.

Все повече и повече се успокоявах и в същото време ме обземаха все по-голяма и по-голяма възбуда и нещастие.

Марий ме бе обгърнал с ръка като Габриел навремето и изобщо не ме интересуваше накъде вървим, и твърде се изненадах, когато излязохме на един малък проток, където бе закотвена дълга лодка само с един чифт весла.

Щом спряхме, аз повторих отново:

— Съжалявам, че го сторих! Кълна се, съжалявам, не очаквах…

— Не ми разправяй, че се разкайваш — рече спокойно Марий. — Ти ни най-малко не съжаляваш за случилото се, нито за това, че ти си бил причината за него. Сега си здрав и читав, а не смазан като яйчена черупка на пода на светилището.

— Ах, но не това е важното — възкликнах, и се разплаках. Извадих кърпичката си, параден аксесоар на един благородник от осемнайсети век, и избърсах кръвта от лицето си. Чувствах как тя ме прегръща, чувствах кръвта й, чувствах ръцете й. Всичко започваше да се възстановява в ума ми. Ако Марий не бе дошъл навреме…

— Но какво се случи в действителност, Марий? Ти какво видя?

— Де да можехме да отидем някъде, където той не ни чува… — рече уморено Марий. — Лудост е да произнесем и дори да помислим нещо, което може да го ядоса още повече. Трябва да го оставя да изпадне отново в неподвижност.

И този път изглеждаше истински разярен и ми обърна гръб.

Ала как бих могъл да не мисля за всичко това? Искаше ми се да можех да отворя главата си и да изтръгна мислите оттам. Те се носеха стремглаво из тялото ми, също като нейната кръв. В нейното тяло все още бяха заключени разум, страст, бляскава духовна сърцевина, чиято топлина бе рукнала в мен като течна мълния, и безспорно Енкил я държеше в мъртва хватка! Исках да го унищожа. И всякакви налудничави мисли връхлетяха ума ми — че по някакъв начин той би могъл да бъде унищожен, без това да застрашава нас, стига тя да оцелееше!

Ала това бе безумие. Та нали демоните бяха проникнали първо в него? Ами ако това не беше толкова…

— Спри, младежо! — изфуча Марий.

Отново се разплаках. Опипах шията си там, където тя се бе докоснала до нея, облизах устни и отново вкусих кръвта й. Огледах звездите, пръснати в небето, и дори и тези благи, вечни творения ми изглеждаха заплашителни и неразумни, и усетих как писък опасно набъбва в гърлото ми.

Въздействието на кръвта й вече утихваше. Ясното ми зрение се замъгли, а крайниците ми отново си бяха моите крайници. Да, може би бяха укрепнали, ала магията умираше. Магията бе оставила само нещо по-силно от спомен за кръговрата на кръвта през двама ни.

— Марий, какво се случи? — креснах аз, надвиквайки вятъра. — Не ми се сърди, не се извръщай от мен! Не мога…

— Шшшт, Лестат! — прекъсна ме той, върна се и ме хвана за лакътя. — Не се безпокой за моя гняв, той не е важен и не е насочен към теб. Дай ми още малко време да дойда на себе си.

— Но видя ли какво се случи между нея и мен?

Той гледаше към морето. Водата изглеждаше съвсем черна, а пяната — съвсем бяла.

— Да, видях — рече той.

— Аз взех цигулката и исках да им посвиря, мислех си…

— Да, зная, разбира се…

— … че музиката ще им въздейства, особено тази музика, тази странна и неземна музика, нали знаеш как цигулката…

— Да.

— Марий, тя ми даде… тя… и взе…

— Зная.

— И той я държи там! Държи я в плен!

— Лестат, умолявам те… — той се усмихваше уморено, тъжно.

— Направи го затворник, Марий, както е бил затворник преди, а нея пусни!

— Ти сънуваш, дете мое — рече той. — Сънуваш.

Той се обърна и ме остави, като ми махна да не го закачам. Тръгна надолу по мокрия бряг и се остави водата да залива краката му, докато се разхождаше напред-назад.

Най-сетне се върна.

— Чуй ме — рече той. — Право на запад има един остров, който не е под моя закрила, и в северния му край има стар гръцки град, в който моряшките кръчми са отворени по цяла нощ. Отплавай сега за него с лодката. Ловувай и забрави за случилото се тук. Прецени новите сили, които може да си получил от нея. Ала се опитай да не мислиш нито за нея, нито за него. И над всичко, не се опитвай да кроиш нищо срещу него. Преди зазоряване се върни в къщата. Няма да е трудно. Ще завариш десетина отворени врати и прозорци. Направи, както ти казах, сега, заради мен.

Сведох глава. Това бе единственото нещо под небето, което би могло да ме разсея, да изтрие всяка благородна или изнурителна мисъл. Човешката кръв, човешката борба, човешката смърт.

И без да възразявам, аз тръгнах през плитката вода към лодката.

 

 

В малките часове на нощта аз огледах отражението си в парче от метално огледало, закрепено на стената на мръсната стая на един моряк в една малка странноприемница. Видях се, облечен в брокатената си дреха и в бяла дантела, лицето ми бе сгрято от убийството, а мъртвецът лежеше проснат върху масата зад мен. Все още стискаше ножа, с който се бе опитал да ми пререже гърлото. Там беше и бутилката вино с примесена в него упойка, от която постоянно отказвах да пия с игриви възражения, докато най-сетне той не загуби самообладание и не прибягна до последното средство. Спътницата му лежеше мъртва на леглото.

Погледнах русия кльощав младеж в огледалото.

— Брей, и ако това не е вампирът Лестат! — възкликнах.

Ала цялата кръв на света не можеше да прогони ужасите, връхлетели ме, когато се прибрах в убежището си.

Не можех да спра да мисля за нея, питах се нейния смях ли бях чул в съня си предната нощ. Чудех се и че тя нищо не ми каза чрез кръвта, докато затворих очи и съвсем внезапно всичко започна да се връща, разбира се, прекрасни неща, колкото несвързани, толкова и вълшебни. Ние с нея вървяхме заедно по някакъв коридор, не тук, ала мястото ми бе познато. Мисля, че беше дворец в Германия, където Хайде бе писал своята музика, и тя бъбреше нехайно, както хиляди пъти ми бе бъбрила. Но разкажи ми за това, в какво вярват хората, кое върти колелата вътре в тях, какви са тези чудни изобретения…

… Тя беше с модна черна шапка с голямо бяло перо, забодено на широката й периферия и бял воал върху шапката, завързан под брадичката й, и лицето й бе просто свежо, просто младо.

* * *

Когато отворих очи, разбрах, че Марий ме чака. Влязох в стаята и го видях, застанал до празния калъф на цигулката с гръб към отворения прозорец над морето.

— Трябва да тръгнеш сега, млади мой — рече той тъжно. — Надявах се на повече време, ала е невъзможно. Корабът те чака, за да те отведе далече.

— Заради стореното от мен — изрекох покрусено. Значи ме гонеха.

— Той е съсипал всичко в светилището — рече Марий, ала гласът му молеше за спокойствие. Обгърна с ръка рамото ми, а в другата взе чантата ми и тръгна към вратата. — Искам да тръгнеш сега, защото това е единственото, което ще го накара да утихне, и искам да запомниш не неговия гняв, а всичко онова, което ти казах, и да бъдеш уверен, че ще се срещнем пак, както ти казах.

Но ти боиш ли се от него, Марий?

О, не, Лестат. Не отнасяй и тревогата със себе си. Той и преди е вършил подобни дреболии понякога. Той всъщност не осъзнава какво върши, убеден съм. Знае само, че някой е застанал между него и Акаша. Единствено време е нужно, за да изпадне отново в неподвижност.

Ето, пак онази фраза. „Да изпадне“.

— А тя седи, сякаш изобщо не е помръднала, нали? — попитах.

— Искам да си тръгнеш, за да не го предизвикваш — Марий ме поведе извън къщата към изсечените в скалата стъпала, и продължи да говори: — Каквито и способности да имаме ние, създанията като нас — да местим предмети с мисълта си, да ги запалваме, нанасянето на действителна вреда чрез мисълта не се простира много надалече от физическото място, на което стоим. Затова тази вечер искам да заминеш оттук за Америка. Така ще можеш да се върнеш възможно най-скоро при мен, когато той вече не е възбуден и вече не помни, а аз няма да съм забравил нищо и ще те чакам.

Щом стигнахме края на скалата, видях галерата в пристанището долу. Звездите изглеждаха невъобразими — ала не те бяха невъобразими, невъобразимото беше, че точно сега напусках Марий и този остров.

— Няма нужда да слизаш долу с мен — казах, и поех чантата от него. Опитвах се да не говоря с горчивина и униние. В края на краищата, аз бях причинил всичко това. — Не обичам да плача пред други. Остави ме тук.

— Иска ми се да имахме на разположение още няколко нощи заедно, за да обмислим на спокойствие какво се случи. Ала моята обич ще те придружава. И се опитай да запомниш какво ти казах. Когато се срещнем отново, ще имаме много да си кажем… — той се умълча.

— Какво има, Марий?

— Кажи ми откровено — рече той. — Съжаляваш ли, че дойдох за тебе в Кайро, съжаляваш ли, че те доведох тук?

— Как бих могъл? Съжалявам единствено, че си тръгвам. Ами ако не успея да те намеря отново или ти не можеш да ме намериш?

— Когато му дойде времето, аз ще те намеря — отвърна той. — И винаги помни: ти притежаваш силата да ме призовеш, също както преди. Щом чуя този зов, за да му откликна, аз мога да превъзмогна разстояния, които никога не бих могъл да превъзмогна сам. Ако му е дошло времето, аз ще откликна. В това бъди сигурен.

Кимнах. Твърде много имах да кажа, а не промълвих нито дума.

Прегърнахме се продължително, а после аз се обърнах и бавно се заспусках надолу, и знаех, че той ще разбере защо не се обърнах назад.