Ан Райс
Вампирът Лестат (64) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

15

Когато отворих очи, ми хрумна идея. Изникна в мислите ми съвсем ясна и мигом ме обсеби дотолкова, че почти не усещах жаждата, паренето във вените.

— Суета — прошепнах. Ала тя, идеята, притежаваше пленителна красота.

Не, забрави. Марий ти заръча да не припарваш до светилището, а освен това в полунощ той ще се завърне и ти можеш да му я представиш. И той ще… Какво? Ще поклати тъжно глава.

Излязох от стаята си, и всичко в къщата беше досущ като предната нощ — горяха свещи, прозорците бяха отворени към нежната гледка на умиращите лъчи. Струваше ми се невъзможно да си тръгна оттук толкова скоро и никога да не се завърна, а той самият — да напусне това изключително място.

Бях скръбен и нещастен. И тогава ми хрумна идеята.

Да не го сторя в негово присъствие, а тайно, тихомълком, за да не се чувствам глупак, да го сторя съвсем сам.

Не. Недей. В края на краищата, това до нищо добро няма да доведе. Нищо няма да се случи, като го направиш.

Но пък щом е така, защо да не го сторя? И то още сега?

Отново направих обиколка през библиотеката, по галериите и през стаята, пълна с птици и маймуни, влязох и в други стаи, където не бях стъпвал.

Но идеята не напускаше мислите ми. И жаждата ме мъчеше и ме правеше мъничко по-невъздържан, мъничко по-неспокоен, мъничко по-неспособен да размишлявам върху всичко казано от Марий и какво би могло да означава то с течение на времето.

Него го нямаше в къщата. Това бе сигурно. Най-сетне бях обиколил всички стаи. Той държеше в тайна къде спи и знаех, че има и входове и изходи от къщата, които също държи в тайна.

Ала вратата към стълбището, което водеше надолу при Онези, които трябва да бъдат пазени, открих отново доста лесно. И тя не бе заключена.

Влязох в облепения с тапети салон с полираните мебели и погледнах часовника. Едва седем вечерта — до завръщането му оставаха цели пет часа. Пет часа жаждата щеше да ме изгаря. И идеята… идеята.

Всъщност аз не взех решение да я осъществя. Просто обърнах гръб на часовника и се отправих към стаята си. Знаех, че на стотици други преди мен трябва да са хрумвали подобни идеи. И колко добре бе описал той гордостта, обзела го при мисълта, че ще може да ги пробуди! Да ги накара да се раздвижат!

Не, аз просто искам да опитам, дори и нищо да не стане, а точно това ще се случи. Просто искам да сляза долу сам и да го сторя.

Може би това има някаква връзка с Ники. Не зная. Не зная!

Върнах се в стаята си на пламенното сияние, издигащо се от морето, отключих калъфа на цигулката и я погледнах.

Разбира се, аз не можех да свиря на цигулка, но ние сме изумителни подражатели. Както бе казал Марий, ние можем да постигнем върховно съсредоточаване и притежаваме върховни умения. А толкова често бях гледал Ники да свири.

Сега затегнах лъка и натърках конските косми с парченцето колофон, както бях виждал да прави той.

Само преди две нощи не бих понесъл мисълта да докосна инструмента. Свирнята му би породила у мен единствено болка.

Сега го извадих от калъфа и го понесох през къщата, както го бях отнесъл на Ники зад кулисите на Театъра на вампирите, без през ум да ми минава мисълта за суета. Тичах все по-бързо и по-бързо към вратата и тайното стълбище.

Сякаш те ме притегляха към тях, сякаш нямах собствена воля. Сега Марий не значеше нищо, нищо нямаше особено значение, освен да тичам надолу по тесните, влажни каменни стъпала, все по-бързо и по-бързо, покрай прозорците, през които се виждаха разбиващите се вълни и светлината на ранната вечер.

Всъщност вече толкова силно и пълно бях завладян от тази мисъл, че внезапно се спрях и се зачудих дали се е породила сама у мен. Но това беше глупаво. Кой ли би могъл да ми я внуши? Онези, които трябва да бъдат пазени? Ето това вече беше суета, а и освен това знаеха ли тези създания какво представляваше този странен и крехък малък дървен инструмент?

Та той издаваше звук, какъвто никой никога не бе чувал в древния свят, нали? Звук, толкова човешки и с такова могъщо въздействие, че хората смятаха цигулката за творение на дявола и обвиняваха най-прекрасните цигулари, че са обсебени от него.

Главата ми леко се маеше, бях объркан.

Как бях стигнал толкова надолу по стъпалата и не помнех ли, че вратата е залостена отвътре? Дайте ми още петстотин години, и можеше и да успея да отместя това резе, но сега — надали.

Ала продължих надолу — тези мисли секнаха и се разсеяха също тъй бързо, както бяха дошли. Отново се чувствах възпламенен, а жаждата ме караше още по-силно да горя, макар и тя да нямаше нищо общо с това.

И когато стигнах последния завой, видях, че вратите на светилището са отворени широко. Светлината на лампите обливаше витото стълбище. Ароматът на цветя и благовония изведнъж ме заля и гърлото ми се стегна.

Приближих се, притиснал с две ръце цигулката към гърдите си, макар и да не знаех защо. И видях, че вратите на ковчега са отворени, и те седяха там.

Някой им бе донесъл още цветя. Някой бе подредил бучките благовония в златните блюда.

И щом влязох в светилището, се спрях и огледах лицата им, и, както и преди, те сякаш гледаха право в мен.

Бели, толкова бели, че не можех да си ги представя бронзови, и наглеждаха твърди като скъпоценните камъни, с които бяха окичени. Змиевидни гривни обгръщаха ръцете над лактите им, многобройни огърлици покриваха гърдите им. Тъничка ивица плът над ръба на чистата ленена пола, с която беше облечен той.

Нейното лице бе по-тясно от неговото, носът й — мъничко по-дълъг. Неговите очи бяха малко по-издължени, гънките на плътта ги очертаваха малко по-плътно. Дългите им черни коси бяха горе-долу еднакви.

Дишах тежко. Внезапно се почувствах слаб и оставих аромата на цветя и благовония да изпълни дробовете ми.

Светлината на лампите танцуваше по стотиците мънички златни люспи, вградени в стенописите.

Погледнах надолу към цигулката и се опитах да си спомня хрумналата ми идея, прокарах пръсти по дървото и се зачудих как ли им изглежда този предмет.

С приглушен глас обясних какво представлява той и че искам да чуят звука му, че в действителност не мога да свиря, ала ще се опитам. Говорех толкова тихо, че сам не се чувах, ала те несъмнено можеха да ме чуят, ако решат да слушат.

И аз вдигнах цигулката на рамото си, подпрях я под брадичката и вдигнах лъка. Затворих очи и си спомних музиката, музиката на Ники и как се движеше тялото му в нейния такт, и как пръстите му се спускаха като удари на чукове и той оставяше посланието, идещо от душата му, да достигне пръстите.

Гмурнах се в усещането, музиката изведнъж се изви нагоре и отново забълбука надолу, а пръстите ми танцуваха. Да, това си беше песен, песен можех да изсвиря. Тоновете, чисти и наситени, отекваха силно в стените на тясната стая и създаваха жалния, умолителен глас, който единствено цигулката бе способна да издава. Продължавах, изпаднал в безумие, люлеех се напред-назад, забравих Ники, забравих всичко, освен пръстите ми, забиващи се в грифа и съзнанието, че аз създавам тази музика, че тя излиза от мен, и тя се втурваше надолу, и се издигаше нагоре, и преливаше, все по-силна и по-силна, а аз връхлитах върху нея с неистовото стържене на лъка.

Аз пеех заедно с нея, отначало тананиках, а после запях на глас и всичкото злато в стаята изгуби очертанията си. И изведнъж сякаш гласът ми стана по-силен, необяснимо по-силен, с чист, висок тон, какъвто знаех, че сам бе невъзможно да постигна. Ала той, този прекрасен тон, звучеше, стабилен и неизменен, все по-силно, докато накрая от него ме заболяха ушите. Засвирих още по-усърдно и още по-неистово, чувствах собственото си тежко дишане и изведнъж осъзнах, че не аз издавам този странен висок тон.

Ако този звук не престанеше, от ушите ми щеше да бликне кръв. И не аз го издавах! Без да спирам да свиря, без да отстъпя пред болката, разцепваща главата ми, аз погледнах напред и видях, че Акаша се е изправила, очите й са широко отворени, а устата й оформяше идеална буква О. Звукът излизаше от нея, издаваше го тя и слизаше по стъпалата на ковчега към мен с протегнати ръце, а тонът пронизваше тъпанчетата на ушите ми като стоманено острие.

Не виждах. Чух как цигулката се удари в каменния под. Стиснах с ръце главата си. Пищях и пищях, ала звукът поглъщаше моите писъци.

— Спри! Спри! — ревях. Ала светлината отново ме обля, и тя стоеше право пред мен, протегнала ръце.

— О, Господи, Марий! — обърнах се и се втурнах към вратата. И вратите се затръшнаха пред мен и така силно ме удариха по лицето, че се строполих на колене. Тънкият пронизителен звук не секваше, и аз заридах. — Марий, Марий, Марий!

Обърнах се, за да видя какво ще се случи с мен, и видях как кракът й се стовари върху цигулката. Под петата й тя се разпука и се пръсна на трески. Ала тонът, който пееше тя, умираше, тонът заглъхваше.

И потънах в тишина, глухота, неспособен да чуя собствените си писъци — виках Марий отново и отново, докато се вдигах с мъка на крака.

Кънтяща тишина, бляскава тишина. Тя стоеше точно пред мен и черните й вежди се сключиха изящно и образуваха едва забележими бръчки по бялата й плът, очите й бяха изпълнени с терзания и въпроси, бледорозовите й устни се разтвориха и се показаха острите й зъби.

— Помогни ми, помогни ми, Марий, помогни ми! — пелтечех аз, неспособен да чуя друго, освен чисто абстрактното намерение в мислите си. И после ръцете й ме обгърнаха, тя ме привлече към себе си и аз усетих как дланта й, точно както го бе описал Марий, нежно, много нежно обгърна тила ми и зъбите ми докоснаха шията й.

Не се поколебах. Не мислех, че ръцете, които ме обгръщаха могат да ме смачкат и изстискат живота от мен само за миг. Усетих как зъбите ми пробиха кожата като ледена кора и парещата кръв бликна в устата ми.

О, да, да, да… О, да. Бях обгърнал с ръка лявото й рамо, притисках се до нея, моята жива статуя, и нямаше никакво значение, че тя е по-твърда и от мрамор, точно така трябваше да бъде, всичко бе съвършено, Майко моя, любима моя, могъща моя, и кръвта проникваше във всяка пулсираща частица от мен с нишките на своята горяща паяжина. Но устните й допряха гърлото ми. Тя ме целуваше, целуваше артерията, в която тъй яростно течеше собствената й кръв. Устните й се отваряха за нея, и когато засмуках кръвта й с цялата си сила, всмуках я и усетих онзи прилив отново и отново и отново, преди да се разлее в мен, усетих несравнимото с нищо проникване на зъбите й в моята шия.

От всяка вибрираща вена кръвта ми внезапно се устреми в нея, както нейната се устреми в мен.

Виждах го, сияйния кръговрат, и го почувствах още по-божествено, защото нищо друго не съществуваше, освен нашите устни, долепени до шиите ни и безмилостният, туптящ път на кръвта. Нямаше мечти, нямаше видения, имаше го само това, това — разкошно, оглушително, пламенно, и нищо друго нямаше значение, абсолютно нищо, освен то никога да не спира. Светът на всичко, което притежаваше тежест, и изпълваше пространството, и прекъсваше потока на светлината, бе изчезнал.

И въпреки това някакъв ужасен звук се вклини, грозен звук, като трясъка на разпукващ се камък, на камък, влачен по пода. Марий идваше. Не, Марий, не идвай. Върни се, не ни докосвай. Не ни разделяй.

Ала той, този ужасен звук, натрапчив звук, това внезапно разрушение на всичко не идеше от Марий, не беше той, който ме сграбчи за косата и ме откъсна от нея, и кръвта шурна от устата ми. Това бе Енкил. И могъщите му длани стискаха главата ми.

Кръвта се разля по брадата ми. Видях поразеното й лице! Видях как тя посяга към него. Очите й горяха от най-обикновена ярост, лъскавите й бели крайници оживяха и тя хвана ръцете, стиснали главата ми. И я чух — гласът й се изтръгна от нея, крясък, писък, по-силен и от тона, който пееше, кръвта се стичаше от ъгъла на устата й.

Крясъкът отне и слуха, и зрението ми. Мракът се завихри, раздробен на хиляди мънички частици. Черепът ми всеки миг щеше да се разпукне.

Той ме натискаше да падна на колене. Беше се навел над мен и изведнъж видях лицето му, цялото, и то бе безстрастно както винаги, единствено напрежението в мускулите на ръцете бе свидетелство за истински живот.

И дори през заличаващия всичко неин крясък аз разбрах, че вратата зад мен заскърца под юмруците на Марий и крясъците му бяха почти толкова силни, колкото и нейните викове.

От писъците й от ушите ми рукна кръв. Устните ми мърдаха.

Болезненият натиск на камъка върху главата ми изведнъж се отпусна. Усетих как се строполявам на пода. Проснах се и усетих върху гърдите си хладния натиск на неговия крак. Той щеше да смаже сърцето ми само за миг — и тя, с още по-силен и пронизителен писък се хвърли на врата му и ръката й го обви. Видях сключените й вежди, развяващата се черна коса.

Но чух и Марий, който му говореше зад вратата и думите му се врязваха в белия шум на писъците й.

Убиеш ли го, Енкил, и аз ще ти я отнема завинаги, и тя ще ми помогне да го сторя! Кълна се.

Внезапна тишина. Отново глухота. Топла кръв, която се стича от двете страни на шията ми.

Тя отстъпи встрани с поглед, втренчен напред, вратите рязко се отвориха и се тряснаха в каменните стени на тесния коридор, и изведнъж Марий се извиси над мен, положил ръце на раменете на Енкил, и Енкил видимо не можеше да помръдне.

Кракът се плъзна надолу, одра корема ми и изчезна. А Марий изговаряше думи, които чувах само като мисли: Махай се, Лестат! Бягай!

Надигнах се с мъка и видях как той бавно подбутва и двамата обратно към ковчега, и видях, че и двамата се взират не напред, а в него, Акаша стиска Енкил за лакътя, и видях, че лицата им отново са станали безизразни, ала за пръв път — истински безучастни, безизразността им не бе прикритие на любопитството, а маска на смъртта.

— Лестат, бягай! — извика той отново, без да се обръща. И аз се подчиних.