Ан Райс
Вампирът Лестат (53) (Първоначалното възпитание и ранните приключения на вампира Лестат)

4

Стълбище, което слизаше надолу в земята.

Това стълбище бе много по-старо от къщата, макар и да не можех да обясня как съм го разбрал. Стъпалата в средата бяха хлътнали под стъпките на онези, които бяха слизали по тях. То се виеше все по-надолу и по-надолу в скалата.

Тук-там — грубо изсечени изходи към морето, отвори, твърде тесни да се промъкне човек през тях, издатини, върху които бяха гнездили птици или в чиито пукнатини растяха диви треви.

А после — хладината, необяснимата хладина, каквато понякога усещате в стари манастири, разрушени църкви, обитавани от призраци стаи.

Спрях и разтърках с длани ръцете си над лактите. Хладината проникваше през стъпалата.

— Не иде от тях — рече той нежно. Изчакваше ме на стълбището малко по-надолу.

Полумракът се разпадна в приветливи шарки от светлини и сенки, създаваше илюзията за несъществуваща тук епоха на смъртните.

— Това е съществувало тук далеч преди аз да ги пренеса тук — обясни той. — Мнозина са идвали на този остров да се кланят. Може би го е имало и още преди тях.

Той отново ми помаха с характерното за себе си търпение. В погледа му имаше състрадание.

— Не се бой — повтори той и продължи надолу.

Срам ме беше да не го последвам. Стъпалата нямаха свършване. Стигнахме до по-големи проходи, чуваше се шумът на морето. Усещах хладните пръски по ръцете и лицето си, виждах как влагата лъщи по камъните. Но продължавахме да слизаме все по-надолу, ехото от стъпките ни отекваше в сводестия таван и в грубо изсечените стени. Тук бе по-дълбоко от всяко подземие, това бе ямата, която изравяш в детството си, за да се похвалиш на майка си и баща си, че ще прокопаеш тунел чак до центъра на земята.

Най-сетне заобиколихме поредния завой и грейна светлина. Най-сетне видяхме две лампи, които горяха пред една двойна врата.

Фитилите на лампите бяха потопени в дълбоки съдове, пълни с масло. А самата врата бе залостена с грамадна дъбова греда. Няколко мъже бяха нужни, за да я повдигнат, а може би и въжета и лостове.

Марий я вдигна и я остави отстрани с лекота, после се отдръпна и огледа вратата. Чух скърцането на още едно резе, което се раздвижи отвътре. После вратата се отвори бавно и дъхът ми секна.

Не само заради това, че той бе отворил вратата, без да я докосне. И преди бях виждал този малък фокус. Но стаята зад нея бе пълна със същите онези прекрасни цветя и запалени лампи, които бях видял в къщата горе. Тук, дълбоко под земята, имаше лилии, восъчнобели, оросени от блестящи капки влага, увивни рози в пищни отсенки на червеното и розовото, готови да се отронят от стеблата си. Това бе параклис — тази стая, огряна от трепкащите пламъци на обредни свещи и изпълнена с благоуханието на стотици букети.

Стените бяха покрити с фрески, като стените на древните италиански църкви, а изображенията бяха обковани с позлата. Но те не бяха на християнски светци.

Египетски палми, жълтата пустиня, трите пирамиди, сините води на Нил. И египтяни и египтянки, които плаваха по реката с изящните си лодки, разноцветните риби в дълбините под тях, птици с пурпурни криле, прелитащи горе във въздуха.

И във всичко това бе вградено златото. В слънцето, което сияеше от небесата, и в блещукащите в далечината пирамиди, в люспите на рибите и перата на птиците, и в украшенията на гъвкавите и изящни египетски фигури, замръзнали и вперили очи напред в своите тесни, издължени зелени лодки.

Затворих очи. После бавно ги отворих и пред мен се разкри цялото величествено светилище.

Редове от лилии върху нисък каменен олтар, върху който лежеше огромен златен ковчег, целият покрит с фини гравюри със същите египетски изображения. Въздушният полъх, който идваше по дълбоките отдушници, изсечени в камъка отгоре, караше пламъците на вечно горящите лампи да трепкат, разлюляваше високите зелени мечовидни листа на лилиите, потопени във вази с вода, които издаваха своя упойващ аромат.

Почти чувах химни, чувах песнопения и древни заклинания. И вече не се боях. Красотата вдъхваше огромна утеха, твърде величествена бе.

Но аз се взирах в златните врати на ковчега върху олтара. Той беше по-висок от мен. И тройно по-широк.

И Марий също го гледаше. И аз усетих мощта, която изтичаше от него, жарта на невидимата му сила, и чух как вътрешното резе на ковчега се приплъзва назад.

Бих се приближил мъничко до него, ако смеех. Не дишах, когато златните врати се отвориха докрай и разкриха две великолепни египетски фигури, мъж и жена, седнали един до друг.

Светлината огря техните нежни, изящно изваяни бели лица, пристойните пози на белите им тела, проблесна в тъмните им очи.

Бяха строги като всички египетски статуи, които бях виждал — изчистени от детайли, с красиви очертания, великолепни в своята простота. Само откритите, детински изражения на лицата разведряваха усещането за твърдост и студенина. Ала за разлика от всички други, те бяха облечени в истинска тъкан и косите им бяха истински.

Бях виждал в италианските църкви статуи на светци, облечени по подобен начин — кадифе, окачено върху мрамор. Невинаги гледката бе приятна.

Но всичко тук бе изработено много грижливо.

Перуките им бяха от дълги, гъсти черни коси, подрязани в права линия на челото и увенчани със златни диадеми. Змиевидни гривни се увиваха около голите им ръце над лактите, а по пръстите им имаше пръстени.

Дрехите им бяха от най-фин бял лен — мъжът беше гол до кръста, само по нещо като пола, а жената бе облечена в дълга, тясна рокля с прекрасно наредени гънки. И двамата бяха окичени с много златни огърлици, някои инкрустирани със скъпоценни камъни.

Бяха почти еднакви на ръст и седяха в еднакви пози, с ръце, отпуснати на бедрата. И тази еднаквост ме порази също толкова, колкото чистата им прелест и подобните им на скъпоценни камъни очи.

В нито една скулптура досега не бях видял такова съвършено подобие на живот, но всъщност в тях нямаше нищо живо. Може би това бе измама, създадена от премяната, отблясъците по огърлиците и пръстените им, отразената в очите им светлина.

Дали това бяха Озирис и Изида? Миниатюрни надписи ли виждах по огърлиците им, по диадемите на главите им?

Марий мълчеше. Той просто ги съзерцаваше, също като мен, с неразгадаемо изражение може би на тъга.

— Мога ли да се приближа до тях? — прошепнах.

— Разбира се — отвърна той.

Запристъпвах към олтара като дете в катедрала, и с всяка крачка ме обземаше все по-голяма плахост. Спрях само на няколко стъпки от тях и се вгледах в очите им. Ах, те бяха твърде разкошни в тяхната дълбочина и многоцветие. Твърде истински.

Всяка черна мигла, всяко черно косъмче на изящно извитите им вежди бяха прикрепени с безкрайна грижовност.

С безкрайна грижовност устните им бяха изваяни леко разтворени, та да се види блясъкът на зъбите. Лицата и ръцете им бяха така изгладени, че и най-дребен недостатък не помрачаваше блясъка им. И като всички статуи и изрисувани фигури, които гледат право напред, те сякаш гледаха мен.

Бях объркан. Ако това не бяха Озирис и Изида, то кои трябваше да са? На каква древна истина бяха символи, и защо звучеше повелително онази стара фраза — Онези, които трябва да бъдат пазени?

Съзерцавах ги унесено, леко наклонил глава настрани.

Очите наистина бяха кафяви, с черни дълбини в средата, бялото в тях сякаш бе покрито с най-прозрачен лак, а устните им бяха в най-меката отсянка на пепелно розовото.

— Позволено ли е…? — обърнах се към Марий и прошепнах, ала не ми стигаше увереност и не се доизказах.

— Можеш да ги докоснеш — отвърна той.

Ала това ми се струваше светотатство. Продължих да се взирам в тях, в разтворените длани, отпуснати върху бедрата им, в ноктите на ръцете, забележително подобни на нашите нокти — същински стъклени инкрустации.

Помислих си, че бих могъл да докосна мъжа по опаката страна на дланта и това не би изглеждало чак такова голямо светотатство, но онова, което всъщност ми се искаше, бе да докосна жената по лицето. Най-сетне колебливо протегнах пръсти към бузата й. И усетих допира на върховете им върху белотата. А после се вгледах в очите й.

Това, което докосвах, не можеше да бъде камък. Не можеше… Та усещането бе досущ като допир до… И очите на жената, в тях имаше нещо…

И преди да успея да се удържа, вече бях отскочил назад.

Всъщност направо се изстрелях назад, преобърнах вазите с лилии и се блъснах в стената до вратата.

Толкова силно треперех, че не се държах на крака.

— Те са живи! — възкликнах. — Това не са статуи! Те са вампири, също като нас!

— Да — потвърди Марий. — Ала тази дума не би им била позната.

Той стоеше пред мен и продължаваше да ги гледа, все така отпуснал ръце отстрани на тялото си.

Кръвта се бе втурнала към лицето ми. Искаше ми се да кажа нещо, ала не можех. Само се взирах в тях. А сега се взрях в него и в бялата ръка, която стискаше моята.

— Всичко е наред — рече той с тъга. — Не мисля, че твоето докосване не им допада.

Отначало не можах да го разбера. А после разбрах.

— Тоест ти… Ти не знаеш дали… Дали те просто седят там и… Ах, Господи!

И си припомних казаното от него преди стотици години, думите, вградени в разказа на Арман: Онези, които трябва да бъдат пазени, са потънали в покой, или в мълчание. Повече от това може и никога да не узнаем.

Целият треперех. Не можех да спра треперенето на ръцете и краката си.

— Те дишат, мислят, те са живи като нас! — изломотих. — От колко време са така, от колко време?

— Успокой се — той ме потупа по ръката.

— О, Господи! — възкликнах глупаво отново. Продължавах да го повтарям. Никакви други думи не стигаха. — Но кои са те? — попитах най-сетне. Гласът ми преминаваше в истеричен крясък. — Озирис и Изида ли са? Това ли са те?

— Не зная.

— Искам да се махна от тях. Искам да изляза оттук.

— Защо? — попита той спокойно.

— Защото те… Защото те са живи, телата им са живи, ала… те не могат нито да говорят, нито да помръднат!

— Откъде знаеш, че не могат? — попита той с все същия тих, утешителен глас.

— Но те не говорят и не помръдват! Точно това е! Те не…

— Ела — прекъсна ме той. — Искам още малко да ги погледаш. А после ще те заведа пак горе и ще ти разкажа всичко, както вече ти обещах.

— Не искам повече да ги гледам, Марий, честно, не искам! — възкликнах, докато се опитвах да изтръгна ръката си от неговата и тръсках глава. Ала той ме стискаше толкова здраво, колкото би могла вероятно да стиска статуя, и не можех да прогоня мисълта колко прилича тяхната кожа на неговата, как и той придобиваше същия невъзможен блясък, как лицето му, когато е спокойно, бе гладко като техните!

Той ставаше като тях. И нейде, пропаднал във великата зейнала бездна на вечността, и аз щях да стана като тях! Ако оцелея толкова дълго.

— Моля те, Марий… — не ми бе останал нито срам, ни суетност. Исках да изляза от тази стая.

— Тогава ме изчакай — рече той търпеливо. — Стой тук.

И пусна ръката ми. Обърна се и огледа съборените от мен цветя, разлятата вода.

И всичко бе подредено пред очите ми — цветята поставени обратно във вазите, водата избърсана от пода.

Той застана и се загледа в двамата пред себе си, и тогава чух мислите му. Той ги приветстваше като близки, и не бяха нужни титли и обръщения. Обясняваше им защо през последните няколко нощи го е нямало. Ходил до Египет и им донесъл дарове, които скоро щял да им поднесе. Много скоро щял да ги изведе да погледат морето.

Започнах да се поуспокоявам. Но сега съзнанието ми правеше дисекция на всичко, което ми се бе изяснило в момента на потрес. Той бе загрижен за тях. Винаги е бил загрижен за тях. Бе разкрасил тази стая, защото те я гледаха и защото може би биха могли да оценят красотата на картините и цветята, които носеше той.

Ала той не знаеше това. И бе нужно само да ги погледна отново, за да ме обземе ужасът от това, че са живи и са заключени в себе си.

— Не мога да понеса това — измърморих. Знаех причината, поради която той ги пазеше, без изобщо да ми я е казвал. Той не можеше да ги закопае някъде дълбоко в земята, защото те бяха в съзнание. Не би ги изгорил, защото бяха безпомощни и не можеха да дадат съгласието си. О, Господи, ставаше все по-ужасно и по-ужасно.

Но той ги пазеше, както древните езичници са пазели своите богове в храмовете — техни домове. Носеше им цветя.

И сега, докато го гледах, той им палеше благовония — малка бучка, която бе извадил от копринена кърпичка. Каза им, че била от Египет. И я разпалваше в малко бронзово блюдо.

Очите ми се насълзиха. Разплаках се.

Когато вдигнах очи, той стоеше с гръб към тях и аз ги виждах над рамото му. Той потресаващо им приличаше — статуя, облечена в тъкан. И ми се стори, че може би го правеше нарочно, нарочно бе отпуснал лицето си безизразно.

— Разочаровах те, нали? — прошепнах.

— Не, никак — отвърна приветливо той. — Не си.

— Съжалявам, че…

— Не, не си.

Приближих се малко. Чувствах, че съм се отнесъл грубо с Онези, които трябва да бъдат пазени. И с него се бях отнесъл грубо. Той ми бе разкрил тази тайна, а аз бях изпаднал в ужас и отвращение.

Сам бях разочарован от себе си.

Никъде по бялата кожа не се издуваше вена, никъде нямаше ни гънчица, ни бръчица. Дори и тънките щрихи по устните, каквито Марий все още имаше. Гърдите им не се повдигаха и не спадаха — сякаш не дишаха.

И докато се вслушвах в покоя, не долавях никакви мисли откъм тях, нито ударите на сърцата, нито потока на кръвта.

— Но то е там, нали? — прошепнах.

— Да, там е.

— А ти… — водиш ли им жертви, искаше ми се да попитам.

— Те вече не пият.

Дори и това бе страшно! Дори и това удоволствие не им бе достъпно! И все пак, ако си представя какво би било — те се стрелват, само колкото да повалят жертвата, и после отново застиват неподвижни, ах! Не, би трябвало да изпитам облекчение. Но не изпитвах.

— Много, много отдавна те все още пиеха, но само веднъж годишно. Оставях им жертвите в светилището — злодеи, вече изтощени и близо до смъртта. Връщах се и ги намирах повалени, а Онези, които трябва да бъдат пазени, изглеждаха досущ както преди. Само цветът на плътта бе малко по-различен. И нито капка пролята кръв.

Това ставаше винаги по пълнолуние и обикновено напролет. Други жертви, които им оставях, така и не докосваха. А после престанаха да пируват дори и веднъж в годината. Продължих от време на време да им водя жертви. И веднъж, след като бе изминало цяло десетилетие, те приеха една. Отново беше пълнолуние, и беше пролет. А после — вече не, поне за половин век. Загубих му вече броя. Мислех, че може би трябва да виждат луната, да знаят, че сезоните се сменят. Но, както се оказа, това нямаше значение.

Не са пили нищо от времето преди да ги откарам в Италия. Това беше преди триста години. Дори и в египетската жега не пиеха.

— Ала дори когато се е случвало, ти никога не си го виждал с очите си?

— Не съм — потвърди той.

— Не си ги виждал да помръдват?

— Не съм, от… самото начало.

Отново се разтреперих. Гледах ги и си представях, че ги виждам как дишат, виждам как устните им се раздвижват. Знаех, че е илюзия. Но тя ме влудяваше. Трябваше да изляза оттук. Пак щях да се разплача.

— Понякога, когато идвам при тях, намирам промени — каза Марий.

— Как? Какво?

— Дреболии — обясни той и се загледа в тях замислено. Посегна и докосна огърлицата на жената. — Тя харесва тази. Явно е такава, каквато е нужна. Имаше и друга, която намирах скъсана на пода.

— Значи те могат да се движат.

— Първия път си помислих, че огърлицата е паднала. Но след като три пъти я поправях, разбрах, че това е глупаво. Тя я късаше от врата си или чрез мисъл я караше да падне.

Зашепнах ужасено. А после се почувствах засрамен, че съм го сторил в нейно присъствие. Исках веднага да изляза. Лицето й бе като огледало на всичко, което си въобразявах. Устните й сякаш се извиваха в усмивка, макар и да не помръдваха.

— Случвало се е и с други украшения — украшения с изписани по тях имената на богове, които не им се нравят, мисля. Веднъж се счупи ваза, която бях донесъл от една църква — беше се пръснала на парчета, сякаш от погледите им. А е имало и още по-стряскащи промени.

— Разкажи ми.

— Влизал съм в светилището и съм намирал единия или другия изправени.

Ужасът бе твърде голям. Искаше ми се да го задърпам за ръката и да го извлека оттук.

— Него веднъж го намерих на няколко крачки от стола. А друг път жената я заварих до вратата.

— Опитвала се е да излезе? — прошепнах.

— Може би — отвърна той замислено. — Но те лесно биха могли да излязат, стига да поискат. Когато чуеш цялата история, сам можеш да прецениш. Винаги, когато ги откривах преместени, ги връщах обратно. Нареждах крайниците им така, както бяха преди. За това е необходима грамадна сила. Те са като гъвкав камък, ако можеш да си го представиш. И щом аз притежавам такава сила, представи си каква е тяхната.

— Да пои… да поискат, казваш. Ами ако искат да вършат всичко, ала вече не могат? Ами ако най-върховните им усилия могат да ги отведат едва до вратата?

— Мисля, че тя би могла да строши вратата, стига да поиска. Щом аз мога да отварям резета с мислите си, на какво ли е способна тя?

Погледнах хладните им, отчуждени лица, издължените им хлътнали бузи, големите, спокойни уста.

— Ами ако грешиш? Ами ако те чуват всяка дума, която си разменяме, и тя ги разгневи, оскърби…

— Мисля, че те наистина чуват — отвърна той. Отново се мъчеше да ме успокои, бе хванал ръката ми и бе снишил глас.

— Но надали това ги вълнува. Ако ги вълнуваше, щяха да се раздвижат.

— Но как можеш да го знаеш?

— Те вършат други неща, които изискват голяма сила. Например случва се аз да заключа ковчега, и те мигом го отключват и отново отварят вратите. Знам, че го правят те, защото са единствените, които биха могли. Вратите отхвърчат назад, и те се показват. Изваждам ги оттук, за да гледат морето. И пред зори, когато идвам да ги отнеса обратно, те са по-тежки, по-малко гъвкави, почти е невъзможно да ги помръднеш. Понякога си мисля, че те вършат всичко това, за да ме тормозят, да си играят с мен.

— Не. Те се опитват, ала не могат.

— Не съди толкова прибързано — възрази ми той. — Влизал съм в тяхната стая и съм откривал свидетелства за действително странни неща. И, разбира се, има и събития, случили се в началото…

Ала той млъкна. Нещо бе отвлякло вниманието му.

— Долавяш ли мисли от тях? — попитах. Той като че наистина се вслушваше.

Той не отговори. Оглеждаше ги. Нещо се е променило! — мина ми през ума. Напрегнах волята си докрай, за да не се обърна и да побягна. Заоглеждах ги внимателно. Нищо не забелязвах, нищо не чувах, нищо не усещах. И щях да се разкрещя неистово, ако Марий не ми бе обяснил защо ги оглежда.

— Недей да прибързваш така, Лестат — каза той най-сетне с лека усмивка, без да откъсва поглед от мъжа. — Понякога се случва да ги чуя, но мислите им са нечленоразделни, просто усещам присъствието им — този звук ти е познат.

— И току-що чу него.

— Даааа… Може би.

— Марий, моля те, умолявам те, да излезем оттук! Прости ми, но не издържам! Моля те, Марий, да си вървим.

— Добре — съгласи се той дружелюбно и ми стисна рамото. — Но първо направи нещо за мен.

— Каквото поискаш!

— Поговори им. Не е нужно да е на глас. Но им поговори. Кажи им, че ги смяташ за красиви.

— Те знаят — отвърнах. — Те знаят, че ги намирам за неописуемо красиви — сигурен бях. Но той искаше да им го изкажа церемониално, и затова прочистих мислите си от всякакъв страх и всякакви налудничави предположения и им го казах.

— Просто им поговори — увещаваше ме Марий.

И аз им заговорих. Вгледах се в очите на мъжа, в очите на жената. И ме завладя престранно чувство. Повтарях думите За мен сте красиви, за мен красотата ви е несравнима, като едва оформях словата. Молех се така, както когато бях много малък и лежах на поляната на планинския склон и се молех на Бог — моля те, моля те, помогни ми да се махна далече от бащиния ми дом!

Сега говорех така на нея и й казах, че съм благодарен за това, че ми е било позволено да се приближа до нея и древните й тайни, и започнах физически да усещам тази благодарност. Тя се излъчваше от цялата ми кожа, чак до корените на косата. Усетих как напрежението отпуска лицето ми. Усещах как то напуска тялото ми. Бях олекнал, и уханието на благовонията и цветята обгръщаше духа ми, докато се вглеждах в черните зеници на дълбоките й кафяви очи.

— Акаша — произнесох на глас. Чух името в същия онзи миг, в който го изговорих. И то ми прозвуча възхитително. Ковчегът около нея запламтя, а откъм мъжката фигура се долавяше само нещо неясно. Приближих се неволно към нея, наведох се напред и почти я целунах по устните. Желаех го. Наведох се по-близо. И после почувствах допира на устните й.

Исках да накарам кръвта си да потече в устата ми и да й я предам, както онзи път с Габриел, когато тя лежеше в ковчега.

Магията крепнеше, и аз се вгледах право в бездънните й очи.

Аз целувам богинята по устата… Какво ми става! Полудял ли съм, че да си го помисля.

Отдръпнах се. Отново се намерих до стената, разтреперан, стиснал главата си с ръце. Този път поне не бях съборил лилиите, ала отново плачех.

Марий затвори вратите на ковчега и плъзна резето на мястото му.

Излязохме в коридора и той накара вътрешното резе да се надигне и да се плъзне в скобите си, а външното пусна с ръце.

— Ела, млади момко — подкани ме той. — да се качим горе.

Но бяхме изминали едва няколко крачки, и чухме отривисто прищракване, а после и още едно. Той се обърна и погледна назад.

— Пак го направиха — рече той, и върху лицето му падна сянка на печал.

— Какво? — дръпнах се до стената.

— Ковчегът. Отвориха го. Ела. По-късно ще се върна и ще го заключа, преди слънцето да изгрее. А сега ще се върнем в моята всекидневна, и аз ще ти разкажа своята история.

Щом влязохме в осветената стая, аз рухнах на креслото и скрих глава в шепите си. Той стоеше, без да помръдва, и ме гледаше, и когато го осъзнах, аз вдигнах глава.

— Тя ти каза името си — рече той.

— Акаша! — възкликнах. Беше сякаш грабваш и измъкваш дума от вихъра на разпадащ се сън. — Тя ми го каза! Аз произнесох „Акаша“ на глас — погледнах го, умолявах го да ми даде отговори, някакво обяснение за враждебността, с която се взираше в мен.

Струваше ми се, че ще загубя разсъдъка си, ако лицето му не добие отново изразителност.

— Сърдиш ли ми се? — попитах.

— Шшшт. Тихо.

Аз не чувах нищо в тишината. Освен морето, може би. Може би пращенето на фитилите в стаята. Може би вятъра. Дори и техните очи не изглеждаха толкова безжизнени, колкото неговите сега.

— Ти караш нещо в тях да се пробужда — прошепна той.

Изправих се.

— Какво значи това?

— Не зная — отвърна той. — Може и нищо да не значи. Ковчегът все още е отворен и те просто седят там, както винаги. Кой знае?

И внезапно почувствах всички онези дълги години, през които той е искал да узнае. Бих казал векове, ала не можех да си представя векове. Дори и сега. Усетих как години и години наред се е мъчел да изтръгне от тях и най-дребния знак и не е получавал нищо, и знаех, че сега се пита защо аз я бях накарал да ми сподели тайната на името си. Акаша. Бяха се случили някакви събития, ала те се бяха случили по римско време. Мрачни събития. Ужасни събития. Страдания, неописуеми страдания.

Образите побеляха. Тишина. Той стоеше сред стаята като светец, свален от олтар и зарязан на пътеката между пейките в църквата.

— Марий! — прошепнах.

Той се сепна и лицето му бавно доби топло изражение. Той ме погледна нежно, с някаква почуда.

— Да, Лестат — и той стисна окуражително ръката ми.

Седна и ме подкани с жест да седна и аз, и отново се разположихме удобно очи в очи. И равномерната светлина в стаята ни окуражаваше. Окуражителна бе и гледката на нощното небе през прозорците.

Предишната му живост се завръщаше, а и искрата на доброто настроение в очите му.

— Още няма полунощ — рече. — И по островите всичко е добре. Ако не ме обезпокоят, мисля, че има време да ти разкажа цялата история.