Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (6)

Autoexec. Bat — Level 4

„Къде всъщност отивам? — помисли си Саша, докато се гледаше в черното огледало на вратата и си оправяше тюрбана. — До седмо ниво вече съм стигал — е, не че чак съм стигал, но знам какво има там. Все същото, само дето пазачите са по-дебели. Добре, значи стигам на осмо. Ще ми отнеме време… И после какво? Е, принцесата…“

Последния път я беше видял между трето и четвърто ниво. Коридорът на екрана изчезна и се появи застлана с килим стая с висок сводест таван. И се чу музика — тъжна и печална, но само отначало и само за да се открои особено прекрасно една нота накрая.

Той спря да мисли за принцесата и се огледа. Обичайната гарова навалица. Много пияни и много еднакви жени с торби и чанти; една направо го изнерви — с червена забрадка и с две големи бохчи. „Виждал съм я някъде — помисли си Саша, — наистина съм я виждал.“ Напоследък му се случваше често — все едно че вече е виждал онова, което вижда, но къде и кога, не можеше да си спомни. Беше прочел в някакво списание, че това се наричало „déjà-vu“, от което си направи извода, че същото се случва и на французите.

Зад прозореца се появиха колоните на станцията и влакът спря. Саша се отдаде на течението на тълпата и тя го понесе към ескалаторите. Работеха два и Саша се остави тълпата да го понесе към десния. В главата му потекоха бавни, обикновени за втората половина на деня мрачни мисли за живота.

„В момента ми се струва, че не може да стане нищо по-лошо от това, което става в момента — мислеше си той.

— Но ще минат два-три етапа и ще съжалявам точно за този ден. И ще си помисля, че съм бил държал нещо — ей така, в ръцете си, държал съм го, без да разбирам какво е — и после съм го изхвърлил. Господи, колко ли гадно трябва да стане, че да съжалявам за това, което е сега?… А най-интересното е, че от една страна животът е все по-безсмислен и по-лош, а от друга — нищо в живота не се променя. И на какво се надявам? Защо всяка сутрин ставам и тръгвам нанякъде? Защото съм калпав инженер, наистина калпав. И нищо не ме интересува. И като таласъм и върколак не ме бива и скоро ще ме изхвърлят, и ще са прави, разбира се…“

И изведнъж изстина, защото чу познато скърцане на метал. Вдигна глава и видя на съседния ескалатор резачка. В първия момент толкова се уплаши, че не се сети, че тя изобщо не го заплашва. После, като се сети, възкликна толкова високо „уй“, че жената с бохчите, която беше привлякла вниманието му преди малко, го погледна осъдително — и мина през резачката, без дори да подозира какво щеше да стане, ако на нейното място беше той. Гледаше гадно и Саша й обърна гръб.

Следващата резачка беше на изхода от метрото и Саша мина през нея без проблеми. Обаче не пи от кошчето зад нея — стори му се подозрително някак, с някакъв орнамент от триъгълничета. Веднъж беше пил от такова и после лежа болен цели две седмици. Усещаше, че някъде наблизо трябва да има друго за пиене и реши да го потърси. Забеляза през улицата фризьорски салон — двете първи букви на табелата не светеха и той беше сигурен, че това означава нещо.

Влезе. Помещението беше съвсем мъничко и нямаше никого, което също беше много странно. Саша го обиколи, размести столовете (миналата година беше седнал на един стол във военното окръжие, където беше паднал от трето ниво, и внезапно отгоре се спусна въжена стълба, по която той благополучно стигна до двумесечна командировка), подскочи един-два пъти на масичката (понякога така се отваряха тайни врати в стените), дори подръпна закачалките. Напусто. Тогава реши да провери тавана, качи се пак на масичката и скочи нагоре, вдигнал ръце. Таванът си беше най-обикновен таван, а масичката — скапана. Двата й крака се счупиха и Саша едва успя да се подпре в ухилената цветна физиономия на някакъв риж дебил, окачен на стената.

И изведнъж в пода със скърцане се отвори люк и се видя гърлото на бакърен съд — на два метра надолу, в каменна шахта. Саша скочи и люкът над главата му се затвори. Той се огледа и видя бледен мустакат воин с червена чалма с перо — хвърляше две сенки, понеже зад гърба му мъждееха две факли, забучени от двете страни на висока резбована врата с черна табела: „ДПК на СССР“.

„Виж ти — помисли си Саша, докато вадеше меча си, за да отбие удара на ятагана на воина. — Пък аз да се возя на тролей, моля ви се!“