Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (5)

Level 4

„Къде всъщност отивам? — питаше се той, докато се гледаше в черното огледало на вратата и си оправяше тюрбана. — До седмо ниво вече съм стигал — е, не че чак съм стигал, но знам какво има там. Все същото, само дето пазачите са по-дебели. Добре, значи стигам на осмо. Ще ми отнеме време… И после какво? Е, принцесата…“

Последния път я беше видял преди два дни, между трето и четвърто ниво. Коридорът на екрана изчезна и се появи застлана с килими стая с висок сводест таван. И се чу музика — тъжна и печална, но само отначало и само затова да се открои особено прекрасно една нота накрая.

На големия килим в средата имаше пясъчен часовник; на плочите до него беше клекнала изнежена дворцова котка, а в центъра на килима на няколко възглавници се беше отпуснала принцесата. Лицето й не се виждаше хубаво — не беше ясно дали заради дългата коса, или заради кърпата, с която се беше забрадила. Тя едва ли знаеше, че я гледа и че изобщо има някакъв си Саша, но той знаеше, че стига да стигне до тази стая — и принцесата ще му се хвърли на врата. Принцесата стана, сложи ръце пред гърдите си, закрачи по килима, после се върна и пак седна на възглавничките.

И в този миг всичко изчезна, зад гърба му с грохот се затвори тежка врата и Саша се озова на каменния перваз над бездната на четвърто ниво.

„Интересно за какво ли си мисли сега? Може би за този, който крачи към нея през лабиринта? Тоест за мен, без да знае, че това съм тъкмо аз?“

Зад прозореца се появиха колоните на станцията и влакът спря. Саша се отдаде на течението на тълпата и тя го понесе към ескалаторите. Работеха два и Саша се остави тълпата да го повлече към левия. В главата му потекоха бавни, обикновени за втората половина на деня мрачни мисли за живота.

„Странно — мислеше си той — колко се промених за последните три нива. Навремето ми се струваше, че стига да прескоча ей онази дупка например — и готово. Господи, колко малко ми трябваше, за да съм щастлив… А сега го правя всяка сутрин почти без да гледам — и какво? На какво се надявам сега? Че на следващия етап всичко ще се промени и ще почна да искам нещо така, както исках нещата преди? Добре, да допуснем, че ще стигна. Нали вече почти знам как — трябва да скоча над петата решетка — там сигурно има проход в тавана, плочите са някак особени. Но когато се кача там, ще намеря ли онзи мен, който е искал да се покатери там?“

И изведнъж изстина, защото чу познато скърцане на метал. Вдигна глава и видя малко по-напред на ескалатора резачка — два стоманени листа с остри назъбени краища, които през няколко секунди се удряха с такава сила, че звънтяха като камбана. Всички минаваха през резачката съвсем спокойно — тя съществуваше само за него, но пък беше толкова реална, колкото може да е реално нещо реално: той си имаше един уродлив разкъсан белег на скъпото джинсово яке — през целия гръб, — а пък тогава резачката само лекичко го беше закачила. Всъщност не беше трудно да минеш през резачка — просто заставаш до нея и минаваш веднага след като се отвори. Сега обаче Саша беше на ескалатора и нямаше никаква възможност да разбере кога точно ще стигне до резачката. Без да мисли, той се обърна и хукна надолу. Блъскаше се в разни подпийнали мъже и всичките те също го блъскаха и го ругаеха с редки като бисер словосъчетания. Някаква жена с червена забрадка и две големи бохчи го забави и той се издигна до резачката даже по-близо, отколкото беше преди малко, но все пак успя да прескочи бохчите… и тогава пред него падна решетката и Саша разбра, че е загубен. Отпусна се и стисна очи, но вместо да види за една секунда целия си живот, кой знае защо, съвсем ясно си спомни как в четвърто отделение така вбеси младия стажант от консерваторията в часа по пеене, че той спря да им свири Кабалевски на пианото, стана и го зашлеви с всичка сила. Резачката щракна съвсем до него и Саша инстинктивно се дръпна с надеждата, че може и да му се разми…