Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (12)

Game paused

Пред гастронома на ъгъла имаше толкова голяма опашка, че Саша разбра, че може би изобщо няма да успее да купи пиене. Ако беше трезвен, наистина щеше да е невъзможно, но той, както се оказа, беше изпил достатъчно, та след няколко минути Брауново движение в претъпкания магазин успя да се доближи до касата. От всички страни се блъскаха и псуваха, но Саша скоро разбра, че привидният хаос всъщност е успоредно движение на четири различни опашки, които се преплъзват една покрай друга с различна скорост. Опашката за портвайн беше отляво, а тази, в която беше попаднал, беше за копърка в доматен сос — от онези копърки, които, когато отвориш консервата, почват да те гледат с мъничките си очички. Неговата опашка се движеше по-бързо от тази за портвайна и той реши да преодолее няколко метра с нея и чак тогава да се включи в съседната. Маньовърът му се удаде и Саша се озова между някаква ватенка, на чийто гръб беше изписана тайнствената дума „КАТЕК“, и едно кафяво сако, облечено на голо от някакъв петдесетинагодишен образ.

— Ъъъъъ — каза образът със сакото, когато Саша го погледна, и подбели очи. От устата му вонеше отвратително и Саша бързо се обърна и се загледа в стената, където имаше триъгълно знаменце и боядисан шперплатов профил на Ленин.

„Господи — помисли си той, — ама аз наистина живея в този… в тази… в това… Стоя пиян на опашка заедно с всичките тези алкохолици… и си мисля, че съм принц?!“

— Копърката свършва! — чуха се уплашени гласове от съседната опашка. — Копърката!

Саша усети, че някой го дърпа за рамото, и се обърна.

— Какво искаш?

— Мен ако питаш — каза голото тяло със сакото, — трябва да си върнем изконните си земи — Владимир и Ярославъл, да се раздаде оръжие и пак да си завоюваме цяла Русия.

— А после?

— После тръгваме срещу хан Кучум — каза мъжът и размаха юмрук.

— Портвайнът свършва… — разтревожено зашепна опашката.

Саша излезе от опашката и си запробива път към изхода. Вече изобщо не му се пиеше. До вратата стояха две жени с бели престилки, гледаха часовника над нея и тихо, но разгорещено обсъждаха нещо.

Внезапно някъде изотзад, като че ли под невидим таван, три пъти по-висок от този на гастронома, се разнесе странен звук — приличаше на рев на безброй самолетни двигатели. И за секунди само стана толкова силен, че хората, които досега кротко се бяха псували по опашките, първо почнаха да се озъртат в недоумение, а после да приклякат и дори да се хвърлят на пода и да си запушват ушите. Звукът стана още по-силен, после започна да стихва, но го смени грохотът на танкови двигатели — и той се взе неизвестно откъде и след няколко секунди утихна.

— И това е всяка вечер — каза едната от жените с белите престилки. — Точно в шест без петнайсет. Къде ли не се обаждахме. Зоя от „Новоарбатски“ ми каза, че и при тях било същото…

Хората започнаха да стават от пода. Оглеждаха се подозрително и се мъчеха да си спомнят кой зад кого е бил и за какво се е редил. Но това не беше важно, понеже и копърката, и портвайнът вече бяха свършили.

Саша излезе на улицата и бавно тръгна към празнично осветената сграда на ДПК. Пред него се включи резачка — по болезненото й скърцане и по разкривените й зъбци и остриета той разбра, че не е от неговата игра, ами най-обикновена съветска резачка, стара и скапана, може би просто забравена на улицата. Подмина я, но по стар, усвоен в игрите навик се върна да види дали зад нея няма делва с възстановяваща жизнените сили напитка, както беше в лабиринта. Делва нямаше, но пък имаше три шишета портвайн. Саша си продължи по пътя, заслушан в скърцането зад гърба си — долавяше в него няколко повтарящи се ноти от „Подмосковные вечера“ — бяха като от развалена грамофонна плоча и един прегракнал глас безнадеждно задаваше на помръкналото московско небе вечния руски въпрос: „Ако знаехте… ако знаехте… ако знаехте…“

 

 

Стигна до ДПК и видя, че е закъснял. Работният ден свършваше и високата асирийска врата изплюваше на улицата народ на тумби. Той все пак се опита да влезе, преодоля няколко метра срещу течението и почти се беше хванал за студената тръба на пропуска, но група жизнерадостни жени го повлече и пак го изкара на улицата. Покрай него прощапука Кузма Улянович Старопопиков с чанта в ръка и Саша машинално тръгна след него. Кузма Улянович сви в някаква тъмна пряка — очевидно живееше съвсем наблизо. Саша не знаеше защо върви след него — просто трябваше да прави нещо, за да може да помисли на спокойствие.

След десетина минути — а може би и след половин час, Саша беше изгубил усет за времето — Кузма Улянович влезе в някакъв широк и абсолютно празен двор и тръгна към входа в единия му ъгъл. Саша си помисли, че ще е още по-глупаво да върви след него, отколкото досега, и вече се канеше да се обърне и да си тръгне, когато към Кузма Улянович внезапно се приближиха двама длъгнести младежи с модерни натовски якета. Саша беше готов да се закълне във всичко на света, че преди малко ги нямаше. Усети, че ще стане нещо лошо, и бързо се свря зад затрупаната с боклуци пожарна стълба — там никой не можеше да го види, въпреки че беше точно до входа.

— Вие ли сте Кузма Улянович Старопопиков? — високо попита единият младеж; говореше със силен акцент и също като втория беше къдрав, мургав и небръснат.

— Да, защо? — малко учудено отговори Кузма Улянович.

— Вие ли бомбардирахте лагера край Ал-Джегази?

Кузма Улянович трепна и си свали очилата.

— А вие кои…

Но младежът не му даде да довърши.

— Организацията за освобождение на Палестина ви осъди на смърт — каза той и измъкна от джоба си дълъг пистолет. Вторият младеж направи същото.

Кузма Улянович подскочи и изпусна чантата си; в следващия миг загърмяха оглушителни изстрели и по асфалта се посипаха гилзи. Първият куршум отхвърли Кузма Улянович към вратата, но още преди да падне, палестинците вече бяха изпразнили пълнителите, обърнаха се и си тръгнаха; Саша с учудване забеляза, че през тях се виждат дърветата и пейките — а когато стигнаха до ъгъла, вече бяха почти невидими и дори като че ли не завиха зад него. Настъпи странна тишина. Саша се измъкна иззад пожарната стълба, погледна Кузма Улянович, който потрепваше на асфалта пред входа, и объркано се огледа. От съседния вход излезе някакъв мъж по анцуг и Саша се втурна към него. Мъжът спря и го погледна учудено и Саша изведнъж се почувства глупаво.

— Чухте ли нещо? — попита той.

— Не, защо? Какво да чуя?

— Нищо… На един човек ей там му прилоша.

Мъжът се обърна и видя Кузма Улянович.

— Сигурно е пиян — каза той и се наведе над него. — Не, май не е. Ей, какво ви е?

— Сърцето — отпаднало каза Кузма Улянович. — Викнете бърза помощ, не бива да се движа. Или викнете жена ми. Втори етаж, апартамент четирийсет и втори.

— Да ви занесем горе?

— Не — каза Кузма Улянович. — Имам два инфаркта. Знам кое може и кое не може.

Мъжът с анцуга хукна по стълбището, а Саша се обърна и бързо си тръгна.

Почти не забеляза как подмина метрото и стигна до Главното управление по снабдяването. Спря пред фасадата с колоните. Вече беше съвсем трезвен. Два прозореца на третия етаж още светеха и той реши да се качи.

Третият етаж беше празен и тъмен, всички, изглежда, си бяха тръгнали — само в първи подотдел някой още работеше. Саша отиде до открехнатата врата и надникна.

В средата на помещението, облечен с овехтяло кимоно, зелени хакама и с шапка на чиновник пети ранг, с ветрило в ръка стоеше Борис Григориевич. Не можеше да види Саша, понеже той беше в съвсем тъмния коридор, но в момента, когато Саша надникна, Борис Григориевич вдигна ветрилото над главата си, сгъна го, после пак го отвори, притисна го за миг до гърдите си и после рязко го протегна към Саша; след това бавно, почти приклекнал, тръгна към вратата, без да отпуска разпереното червено копринено ветрило. Саша си помисли, че шефът плаче — или вие тихичко, — но след секунда чу стихотворението:

Като капка роса,

светнала на стъбълцето

за миг

и после понесла се в небето

като облаче пара —

не сме ли и ние

осъдени

да скитаме вечно

в мрака?

О, безизходност!

Борис Григориевич се завъртя на пета и замръзна, вдигнал високо ветрилото. Стоя така няколко минути, а после като че ли се свести — оправи си сакото, приглади си косата и изчезна в тесния проход между шкафовете. Скоро се чу свистене на меч и Саша разбра, че шефът е почнал редовните си вечерни упражнения по „Будокан“. Така че влезе, изкашля се и подвикна:

— Борис Григориевич!

Свистенето на меча спря.

— Лапин, ти ли си?

— Всичко е подписано, Борис Григориевич!

— А, добре. Сложи ги на шкафа, зает съм.

— Ще поработя още малко, Борис Григориевич, може ли?

— Работи си, работи си. Днес ще се позабавя.

 

 

Саша сложи документите на шкафа, седна на бюрото си и посегна да натисне копчето на компютъра. После се усмихна, свали от лавицата телефонния указател, намери нужния номер и вдигна телефона.

— Ало? — каза, щом се свърза. — Главно московско жилищно строителство? Семьон Прокофиевич Чуканов там ли е? Моля?

Записа си номера, който му казаха, и го набра.

— Семьон Прокофиевич търся. Добър вечер, Семьон Прокофиевич. От ДПК се обаждам, по молба на другаря Старопопиков… Е, той ви помни, това е важното… Е, както кажете. Въпросът е… Не, за „Принца“. Той помоли да ви предам как веднага да стигнете седмо ниво… Не знам, може би имат заседание в министерството. Е, вие си се разберете откъде се познавате, а сега запишете… Да, чакам… Значи така…

Саша разгъна листчето, което му беше дал Аббас.

— Набирате „принц мегахит седем“. Да, на латиница… Накрая цифра. Моля ви се, няма защо. Всичко хубаво и дочуване.

Стана, излезе да запали цигара и когато след две минути се върна, набра същия номер.

— Сергей Прокофиевич търся… Какво!?… Но аз току-що говорих с него… Ужасно… Ужасно… Извинете.

Затвори телефона и включи компютъра.