Виктор Пелевин
Принцът на ДПК ^[0] (11)

Level 12

Да се качи чак догоре му отне по-малко от десет минути — а ако беше успявал да улучи ключалките, щеше да му отнеме и по-малко. През нивата минаваше тясна служебна стълба, изсечена в камъка — какъв точно камък беше, не можеше да се разбере, защото беше много приблизителен и съществуваше съвсем за кратко: когато Саша затвори последната врата, реалността отново стана цветна и ясна.

Саша видя висока стена със същите греди, по каквито се беше качил при Аббас, машинално направи крачка напред, подскочи, хвана се за първата и се набра. После си спомни, че има ключове, плю, пусна се, но падна на каменния под и се удари. Скочи пак и пак падна. Опита се да се изправи, но вместо това подскочи и за секунда увисна във въздуха с вдигнати нагоре ръце. Разтърси глава и помисли малко засрамено: „Ама как съм се скапал!“

Това беше последното ниво и служебната стълба беше дотук. Саша затича по дългата галерия с факли в бронзовите пръстени (струваше му се, че някой ги е забучил там вместо знамена) и след малко стигна до задънен коридор и окачен на стената килим. Обърна се и затича на другата страна, обикаляше коридорите и галериите, и накрая стигна до тежка желязна врата, като тези, които водеха от ниво на ниво. Раздрънка ключовете — но ключалка нямаше. Точно зад тази врата трябваше да е принцесата, само че за да проникне зад нея, трябваше да обиколи всички кътчета на дванайсето ниво, като на всяка крачка рискуваше да си строши врата — може да беше и нарисуван, но му беше единствен.

Намери другия вход след десет минути — зад килима в задънения коридор. В една от плочите видя мъничката черна ключалка. Пъхна в нея най-малкото ключе от връзката и се отвори малка желязна вратичка, не по-голяма от табло за противопожарен кран. Саша едва успя да се промъкне през нея.

Озова се във висока сводеста зала; по стените горяха факли и бяха накачени килими, а в дъното се виждаше вдигната решетка, зад която почваше сумрачен коридор. На отсрещната стена беше тежката желязна врата — същата, през която би трябвало да влезе, ако някога успее сам да стигне до това ниво. Позна мястото — точно тук беше виждал принцесата, която понякога се появяваше на екрана. Сега обаче я нямаше, нямаше ги и килимите и възглавничките, нито пясъчния часовник, нито котката. Имаше само гол под. Виж, вдигнатата решетка не беше виждал досега — когато показваха принцесата, тази част на залата не се виждаше на екрана. Саша тръгна натам.

Коридорът след решетката свършваше с най-обикновена дървена врата, като на складче или селски нужник, и в сърцето на Саша се прокраднаха подозрения. Той дръпна вратата.

Стаята приличаше на килер. Миришеше на мухъл и влага — така мирише на местата, където се гледат котки и стопаните трупат стари вестници и списания. Подът беше осеян с боклуци: празни шишенца от лекарства, една обувка, счупена китара без струни и някакви хартийки. На места тапетите се бяха разлепили и висяха на парцали, а прозорецът гледаше към една тухлена стена — само на метър, не повече от него. По средата на стаята стоеше принцесата.

Саша я гледа дълго, после няколко пъти я обиколи и изведнъж я изрита. И всичко, от което беше направена, падна на пода и се разпадна — направената от издълбана тиква глава със залепени очи и уста се търкулна до радиатора, картонените ръце се сгънаха в ръкавите на вехтия басмен пеньоар, десният крак се откачи, а левият тупна на пода заедно с обвитата в черен плат горна половинка на манекена и с желязната стойка — падна възнак като застрелял се в слепоочието политрук. Саша се обърна да си ходи, но решетката, която отделяше коридора от залата, се беше спуснала. Той си спомни, че беше чул трясъка й секунда след като изрита манекена, но не му беше обърнал внимание.

Върна се, огледа подробно пода и тапетите и на едно място видя очертанията на врата. Натисна я с рамо. Тя не се отвори, но пък се огъна — очевидно беше от шперплат. Той се отдръпна, стисна зъби и юмруци и я хласна с всичка сила с рамо — толкова силно, че прелетя почти два метра във въздуха, след като мина през разкъсаните тапети, и чак когато се спъна в нещо и падна на пода, видя нечий тил, рамене и облегалка на стол.

— По-тихо, де — каза Итакин и за миг обърна глава към Саша. На екрана пред него се виждаше висока сводеста зала и там, на килима, принцесата галеше котката. — Не пречи на Борис Емелянович. Те пак тръгват на бой, а имат и големи загуби.

Саша се надигна и се огледа — зад гърба му все още се полюшваше вратата на някакъв шкаф и по пода все още се сипеха разни бумаги.

— Какво става тук, Петя? — попита той и се изправи.

— Имаш предвид принцесата ли? — попита Итакин.

Саша кимна.

— Нали искаше да стигнеш при нея — каза Итакин. — Обаче помниш ли, че ти казах, че играта ти е прецакана?

— Никой друг ли не е стигал до нея?

— Не, защо. Много играчи са стигали.

— Тогава защо не са казали нищо? Та и другите ли… и другите ли да се прецакат?

— Мисля, че не. Просто когато човек изгуби толкова време и сили да стигне до нещо и накрая стигне, вече не може да види нещата такива, каквито са… Макар че и това не е съвсем вярно. Няма такова нещо като „каквито са“. По-точно ще е да кажем, че не може да си позволи да ги види.

— Аз обаче защо ги видях?

— Е, ти мина по служебната стълба.

— Но как можеш да видиш нещо друго? Освен това аз много пъти я бях виждал — когато минаваш от ниво на ниво, тя от време на време се показва на екрана и е съвсем различна!

— Може би не се изразих правилно — каза Итакин. — Играта е направена така, че до принцесата може да стигне само нарисуван принц.

— Защо?

— Защото и принцесата е нарисувана. А човек може да нарисува каквото си ще.

— Тогава къде отиват онези, които играят? Онези, които управляват принца?

— Помниш ли как стигна дванайсето ниво? — попита Итакин и кимна към екрана.

— Да.

— Можеш ли да отговориш кой подскачаше и си блъскаше главата в стената? Ти или принцът?

— Принцът, разбира се — каза Саша. — Аз изобщо не мога да скачам толкова високо.

— А ти къде беше през това време?

Саша отвори уста да отговори и не каза нищо.

— Точно там отиват — каза Итакин.

Саша седна на един стол до стената и се замисли. Накрая каза:

— Добре де, обаче кой свири на флейта?

— Виж, това никой не го знае.

Саша си погледна часовника, хлъцна и каза:

— Ще ида да взема едно шише — на ъгъла още е отворено. Нали ще ме изчакаш?

— Нямам закъде да бързам — каза Итакин. — Обаче няма да те пуснат да влезеш.

— Ще ме пуснат — каза Саша и натисна „Escape“. — Има още петнайсет минути, докато охраната затвори.

Картинката на екрана замръзна — под извита мавританска арка се виждаше огромен източен дворец с безброй кули и кулички, щръкнали към сияещите в лятното небе огромни звезди.