Майкъл Дж. Съливан
Авемпарта (9)

Глава 8
Митове и легенди

Ройс стоеше на речния бряг в ранната утринна светлина, опитвайки се да направи жабка по посока на кулата. Всички камъни затъваха в бурните води още след първия скок. Последната му идея за достигане на кулата бе да построи лодка, с която да се пусне нагоре по течението — с надеждата да успее да се захване за скалата, преди реката да го отнесе покрай кулата във водопада. Нямаше удобна площадка сред скалите, където да се приземи; би било осъществимо, ако успееше да прецени течението правилно и да се хване за основата. Силата на удара най-вероятно щеше да разруши лодката или да я потопи, но той би имал възможност да се покатери по ръба. Проблемът бе, че дори и в случай на успех, връщането бе невъзможно.

Обърна се да види магьосника, който се приближаваше по брега. Вероятно искаше да го държи под око, но и по-скоро да бъде наблизо в случай, че входът бъде намерен.

— Добро утро — каза чародеят. — Някакви просветления днес?

— Само едно. Няма начин кулата да бъде достигната.

Есрахаддон изглеждаше разочарован.

— Изчерпах всички възможности, за които се сетих. Освен това Терън и Тракия се канят да напуснат Далгрен. Вече нямам причина да си блъскам главата.

— Разбирам — взря се в него Есрахаддон. — Ами благополучието на селото?

— Не бих го нарекъл мой проблем. Това село дори не би трябвало да бъде тук, забрави ли? То нарушава споразумението. Най-добре би било всички тези хора да се махнат.

— Ако позволим да бъде унищожено, това може да бъде изтълкувано като проява на слабост и покана за елфическа инвазия.

— А ако позволим то да остане, нарушаваме споразумението, което води до същия резултат. За мое щастие, аз не нося корона. Не съм императорът или крал, така че не е нещо, с което трябва да се занимавам.

— Просто ще си тръгнеш?

— Има ли причина, която да ме накара да остана?

Магьосникът вдигна вежда и дълго гледа крадеца.

— Какво искаш? — запита най-сетне.

— Сега ще ми предложиш злато ли?

— И двамата знаем, че нямам пари, но ти все пак искаш нещо от мен. Какво е то?

— Истината. Какво целиш? Какво се е случило тук преди деветстотин години?

Чародеят изучаваше Ройс в продължение на няколко мига и сведе поглед. След няколко минути кимна. Отиде до буков ствол, повален насред гранита и седна. Зарея поглед към водата и пръските, като че търсеше нещо в мъглата, нещо, което не бе там.

— Аз бях най-младият член на цензарите. Ние бяхме магьоснически съвет, работещ директно под ръководството на императора. Най-великите магове, които светът бе виждал. Съществуваха още и тешлорите, най-добрите имперски рицари. Традицията повеляваше ментор от всеки съвет да служи като учител и защитник на наследника на императора. Тъй като аз бях най-младият, на мен се падна да бъда цензарски наставник на Неврик, докато Джериш Грелад от тешлорите бе избран за телохранител. Джериш и аз не се спогаждахме особено. Както повечето от рицарите на Тешлор, той не се доверяваше на магьосниците, а аз от своя страна презирах примитивните му насилствени методи.

Но Неврик ни обединяваше. Подобно на баща си, император Нареион, той беше необикновен човек и бе чест да го обучаваш. Джериш и аз прекарвахме почти цялото си време с Неврик. Аз му преподавах системата от науки, литература и Изкуството, а Джериш го обучаваше в уменията на борбата и пълководството. Макар да смятах, че физическата борба е под достойнството на императора и сина му, бе ясно, че Джериш е отдаден на Неврик колкото мен. Това ни обединяваше и караше да забравяме разногласията. Когато императорът реши да наруши традицията и да пътува до Авемпарта със сина си, ние ги придружихме.

— Да наруши традицията?

— От векове император не бе говорил директно с елфите.

— След войната не е имало наложен данък или нещо подобно?

— Не, всякакъв контакт бе прекъснат при Нидвалден, така че беше много вълнуващо. Никой не знаеше какво да очаква. Лично аз знаех много малко за Авемпарта, освен историята как тя е била свидетел на последната битка от Великите елфически войни. Императорът се срещна с неколцина висши чиновници от Ериванската империя в кулата, докато Джериш и аз се опитахме с неособен успех да продължим обучението на Неврик. Видът на водопада и необичайната архитектура бяха прекалено силен конкурент за вниманието на дванадесетгодишно момче.

Беше привечер, почти се беше стъмнило. Неврик ни бе посочвал разни неща цял ден, радвайки се, че нито Джериш, нито аз можехме да познаем нещо от елфическите обекти, които той изнамираше. Например, имаше няколко прострени дрехи от лъскава материя, чиито имена не знаехме. За пръв път от векове хората се срещаха отново с елфите и това ни поставяше в неизгодно положение. Неврик се радваше да обърква учителите си, така че когато запита за нещото, което летяло към кулата, аз си помислих, че е видял птица или прилеп, но той каза, че било прекалено голямо и приличало на змия. Спомена, че влетяло в един от високите прозорци на цитаделата. Неврик беше толкова настоятелен за него, че всички влязохме обратно вътре. Бяхме започнали да се изкачваме по главното стълбище, когато чухме писъците.

Звучеше, като че война бушува над главите ни. Личните телохранители на императора — отряд тешлорци — се биеха с гиларабрина, докато императорът се оттегля по стълбите. Видях елфи да се хвърлят към създанието, умирайки, за да защитят императора.

— Елфите?

Есрахаддон кимна.

— Бях удивен от гледката. Цялата сцена е все така ярка пред очите ми дори и след близо хиляда години. Нито рицарите, нито елфите можеха да спрат звяра, който изглеждаше твърдо решен да убие императора. Бе отвратителна битка; рицари падаха по подгизналите стълби, елфи следваха примера им. Императорът ни заповяда да отведем Неврик в безопасност.

Джериш грабна момчето и го извлече протестиращо от кулата, но аз се поколебах. Осъзнах, че веднъж озовали се на открито, крилатият звяр би могъл с лекота да се стрелне и да ни убие. Изкуството не би го победило. Създанието бе магическо и без ключа към заклинанието не бих могъл да сторя нищо. Осени ме идея и щом императорът излезе, направих заклинание за затваряне — не върху звяра, а върху кулата, така че гиларабринът се озова в капан. Останалите вътре елфи и рицари бяха обречени, но звярът бе пленен.

— Откъде бе дошъл? Какво го бе накарало да атакува?

Есрахаддон сви рамене:

— Елфите настояваха, че не знаят нищо за атаката и че нямали представа откъде е дошъл звярът. Един гиларабрин бил изчезнал сред войните и бил сметнат за унищожен. Споменаха зараждането на войнствено движение сред Ериванската империя, което искало да разпали война. Говореше се, че отговорността е именно тяхна. Елфическите владетели се извиниха и ни увериха, че ще разследват обстойно случая. Императорът, убеден че не би било мъдро да отвръщаме на удара или да оповестяваме случката публично, реши да не обръща внимание на атаката и да се прибере у дома.

— Какво общо има това с оръжието?

— Гиларабринът е призовано създание, могъща магия, дарена със собствен живот, необвързан със съществуването на създателя му. Съществото не е напълно живо: не може да се размножава, да старее или да оцени екзистенцията, но не може да умре. Но може да бъде прогонено. Никое заклинание не е съвършено; всяка магия има шев, където нишката може да бъде разплетена. При гиларабрина този шев е името му. При всяко призоваване на гиларабрин се създава и обект — меч, върху който е изгравирано името на създанието. Той се използва за контролирането на звяра и при нужда — за унищожението му. Елфите твърдят, че след края на войната поставили гиларабринските мечове в Авемпарта спрямо заръката на Новрон. Всички зверове били призовани и унищожени — без един.

Ройс се изправи, за да опъне крака.

— Значи владетелите на елфите са си запазили един звяр за всеки случай или онази войнствена група го е скрила, за да всява смут. Владетелите ви казват, че всички мечове са там. Може би са, може би не и те просто искат…

— Там е — прекъсна го Есрахаддон.

— Виждал ли си го?

— Разведоха ни из кулата когато пристигнахме. Близо до върха има нещо като мемориал от войната. Там са изложени всичките мечове.

— Добре, значи мечът е налице — каза Ройс, — но не затова искаш да влезеш. Не си дошъл тук, за да спасиш Далгрен. Каква е истинската причина?

— Не ме остави да довърша — отвърна Есрахаддон с тон на мъдър ментор, призоваващ ученика си към търпение. — Императорът вярваше, че е предотвратил война с елфите и се завърна у дома, ала там го очакваше екзекуция. Докато сме били на път, църквата под ръководството на патриарх Венлин планирала убийството на императора. Атаката се проведе на стъпалата на двореца, по време на честването на годишнината от основаването на империята. Джериш и аз избягахме с Неврик. Знаех, че мнозина от цензорите и тешлорите са замесени в заговора на църквата и че щяха да ни намерят, затова изработихме план. Скрихме Неврик и аз изработих два талисмана. Дадох единия на Неврик, а другия — на Джериш. Тези амулети щяха да ги защитят от ясновидското търсене на цензарите, а на мен позволяваха да ги намеря. Тогава ги изпратих.

— Ами ти? — запита Ройс.

— Аз останах. Опитах се да спася императора — той спря, загледан в далечината. — Провалих се.

— И какво стана с наследника?

— Как бих могъл да зная? Бях заключен за деветстотин години. Да не мислиш, че ми е писал? Джериш трябваше да осигури укриването му — магьосникът се усмихна тъжно. — И двамата си мислехме, че ще бъде за около месец.

— Значи дори не си сигурен дали вече съществува наследник?

— Убеден съм, че църквата не го е убила, иначе те щяха да отнемат и моя живот скоро след това, но какво се е случило с Джериш и Неврик не зная. Ако някой можеше да запази живота на Неврик, то това бе Джериш. Въпреки възрастта си, той бе сред най-добрите рицари на императора. Фактът, че последният му повери сина си, е достатъчно красноречив. Както всички тешлорски рицари, Джериш владееше до съвършенство всички бойни школи; нямаше човек, който да го надвие в битка. И щеше да умре, преди да предаде Неврик. И двамата би трябвало отдавна да са умрели — времето би се погрижило за това. Както и техните пра-пра-правнуци, ако са имали такива. Подозирам, че Джериш е бил наясно с нуждата родът да бъде продължен и би се заселил някъде на закътано, окуражавайки Неврик да се ожени и да има деца.

— И да те чака?

— Моля?

— Това е бил планът, нали? Те се скриват и чакат ти да им съобщиш, че вече е безопасно.

— Нещо такова.

— Значи си имал начин да се свържеш с тях. Начин да откриеш наследника? Нещо, свързано с амулетите.

— Преди деветстотин години бих отговорил утвърдително, но би било глупашка мечта да се надявам да открия техните потомци сега. Времето руши много неща.

— Но въпреки това се опитваш.

— Какво друго му остава на един стар сакат беглец?

— Ще ми кажеш ли как възнамеряваш да ги откриеш?

— Не. Дори вече ти казах повече, отколкото трябваше. Наследникът има врагове и колкото и да си ми симпатичен, този тип тайни си остават за мен. Поне това дължа на Джериш и Неврик.

— Но нещо в тази кула е свързано с това. Ето защо искаш да влезеш в нея — замисли се Ройс. — Затворил си кулата точно преди да се озовеш в затвора и тъй като гиларабринът е бил пуснат отскоро, си почти сигурен, че вътрешността на кулата е останала недокосната. Това е единственото място, което не се е променило за времето, през което си бил затворен. Там има нещо, което си видял този ден или нещо, което си оставил — нещо, от което имаш нужда, за да откриеш наследника.

— Срамота, че не си толкова добър и в откриването на път до кулата.

— Относно това — каза замислено Ройс, — спомена, че императорът се срещнал с елфите в кулата. Те не са допускани на този бряг, нали?

— Правилно.

— И че не е имало мост към тяхната страна на реката, нали?

— Също правилно.

— Но не си видял как те са влезли в кулата?

Есрахаддон го погледна объркан:

— Моля?

— По-рано спомена, че рицарите умирали по подгизналите стъпала. Подгизнали от кръв ли?

— Не, по-скоро беше вода. Спомням за това, защото водата правеше камъните много хлъзгави и за малко щях да се пребия, докато се изкачвахме. Някои от рицарите се подхлъзваха; затова съм го запомнил.

— И спомена, че елфите сушели дрехи на слънцето?

Есрахаддон поклати глава:

— Виждам накъде биеш, но дори и елф не би могъл да преплува реката.

— Това може и да е истина, но защо тогава са били мокри? Беше ли горещ ден? Възможно ли е да са се къпали?

Есрахаддон повдигна вежди недоверчиво:

— В тази река? Не, беше ранна пролет и още беше студено.

— Тогава как са се измокрили?

Ройс чу слаб шум зад себе си. Понечи да се обърне, но се овладя.

— Не сме сами — прошепна той.

* * *

— Когато нанасяш удар, пристъпвай с крака от страната на оръжието ти, това ще ти придаде повече замах и по-добро равновесие — каза Ейдриън на Терън.

Двамата отново бяха при кладенеца. Бяха станали рано и Ейдриън обучаваше фермера на някои основни движения с помощта на два дървени меча, изработени от дръжки на гребла. За негова изненада, Терън бе по-чевръст, отколкото изглеждаше и въпреки размера си, старецът се движеше добре. Ейдриън го бе запознал с парирането, контраудара, флеша, мушването и сега работеха над атака, състояща се от финт, париране и рипост.

— Разрязванията и намушкванията трябва да следват едно след друго без почивка. Акцентът е винаги върху бързината, агресивността и заблудата. И всичко трябва да бъде без излишни усложнения — обясняваше Ейдриън.

— Аз бих го послушал. Ако има някой, който да разбира от бой с пръчки, то това е Ейдриън.

Ейдриън и Терън се обърнаха, за да видят двама ездачи, всеки от които водеше и пони, натоварено с колове и торби. Бяха млади мъже, не по-възрастни от Тракия, но облечени като млади принцове — в прекрасни жакети и чорапи, с плисирани яки и поръбени с дантела.

— Моувин! Фанън? — каза Ейдриън, удивен.

— Не бъди толкова изненадан — Моувин отпусна поводите на коня си, за да му позволи да си отскубне трева.

— Малко ми е трудно. Какво в името на Марибор правите тук?

Точно тогава от гъстата гора изникна процесия музиканти, хералди, рицари и коли. Дълги червено-златни банери се изливаха на утринната светлина, докато знаменосците предвождаха марша, следвани от оперените империалистки стражи на нифронската църква.

Ейдриън и Терън се отдръпнаха по посока на дърветата, докато шествието от елегантно обвити жребци и позлатени бели каляски се изливаше. Имаше добре облечени духовници и войници в ризници от метални брънки, рицари със своите оръженосци, от своя страна повели товарни коне, претрупани с лъскави брони. Вееха се благороднически банери дори от Калис и Трент, но също така имаше и присъстващи от простолюдието — сурови мъже с широки мечове и белязани лица, монаси в протрити раса и горяни с дълги лъкове и зелени качулки. Подобна сбирщина разнообразни образи припомни на Ейдриън за цирка, който бе видял веднъж, макар тази колона мъже и коне да изглеждаше твърде сериозно, за да позволи подобни сравнения. В ролята на ариергард бяха шестима мъже в червено и черно с емблема, изобразяваща счупена корона. Водеше ги висок слаб мъж с дълга черна коса и къса брадичка.

— Значи най-накрая са решили да направят нещо по въпроса — каза Ейдриън. — Впечатлен съм, че църквата е положила толкова усилия за спасяването на малко селце, толкова затънтено, че дори собственият му крал не се интересува от него. Но това не обяснява защо вие двамата сте тук.

— Наранен съм — Моувин симулира болки в гърдите. — Разбира се, аз съм тук само да помагам на Фанън, но може и аз да се пробвам. Макар че ако ти ще се състезаваш, изглежда не си е струвало пътуването.

Терън прошепна на Ейдриън:

— Кои са тези хора? И за какво говори той?

— Ах, извинявай, това са Моувин и Фанън Пикъринг, синове на граф Пикъринг от Галилин в Меленгар, които очевидно са доста загубени. Моувин, Фанън, запознайте се с Терън Ууд, фермер.

— И ти плаща за уроци? Умна идея, но как така вие двамата сте се добрали тук преди нас? Не ви видях в някой от лагерите. О, какви ги говоря? Ти и Ройс очевидно не сте имали проблем да узнаете мястото на съревнованието.

— Съревнование?

— Ройс вероятно се е криел под бюрото на архиепископа, когато онзи е съставял правилата. С мечове ли ще бъде? Ако са мечове, Фанън има реален шанс да спечели, но ако се изправите в двубой… — той погледна към брат си, който се намръщи. — Не е чак толкова добър. Имаш ли представа как ще протичат елиминациите? Не си представям, че ще изправят благородници срещу простолюдие, така че на Фанън няма да му се наложи да се бие с теб и…

— Не сте тук да убиете гиларабрина? Да не искаш да кажеш, че всички тези хора са тук за онзи глупав турнир?

— Гиларабрин? Какво е гиларабрин? Да не е като мечока Осуалд? Чух за него докато пътувахме през Дънмор. Тормозел села с години, докато накрая кралят не го убил с кинжал.

Антуражът ги подмина без да спре и се отправи към господарската къща. Една от каретите се отдели от групата точно след като подмина кладенеца. Тя спря и от нея слезе млада добре облечена жена, която изтича при тях, като придържаше роклята си, за да не я изцапа.

— Ейдриън! — извика тя с широка усмивка.

Ейдриън се поклони и Терън последва примера му.

— Това баща ти ли е, Ейдриън? — запита тя.

— Не, Ваше Височество. Позволявам си да представя Терън Ууд от село Далгрен. Терън, това е Нейно Кралско Височество принцеса Ариста от Меленгар.

Терън се взираше в него, шокиран:

— Ти наистина си известен, а?

Ейдриън се усмихна неловко и сви рамене.

— Хей, Ариста — каза Фанън. — Познай какво. Ейдриън каза, че целта на надпреварата е да се убие звяр.

— Не съм казвал това.

— Което ме устройва, защото ако Ейдриън щеше да участва, аз трябваше да се оттегля. Но ловът е нещо друго. Знаеш каква роля играе късметът в тези неща.

— Тези неща? — изсмя му се Ариста. — Участвал си в няколко звероубийствени съревнования, нали, Фанън?

— Ба! — подигра се Фанън. — Знаеш какво имам предвид. Понякога просто се озоваваш на точното място в точното време.

Моувин сви рамене:

— Не ми звучи особено като турнир за благородници. Ако това се окаже истина, ще бъда разочарован. Убийството на бедно животно не е достойно за меча на един Пикъринг дело.

— Я кажи, случайно да си чул каква ще е наградата? — запита Фанън. — Съдейки по начина, по който ни проглушиха ушите с тази надпревара, изглежда ще да е голяма. Само златен трофей ли ще бъде, или ще е земя? Надявам се да си спечеля собствено имение. Моувин ще наследи бащината титла, обаче аз трябва сам да се оправям. Как изглежда това животно? Мечка ли е? Голямо ли е? Виждали ли сте го?

Ейдриън и Терън си размениха удивени погледи.

— Какво има? — запита Фанън. — Да не е убито вече?

— Не — отвърна Ейдриън, — не е.

— Ох, добре.

— Ваше Височество! — разнесе се женски глас от каретата, която все още стоеше на пътя. — Трябва да тръгваме, ерцхерцогът ще чака.

— Съжалявам — каза им тя. — Трябва да тръгвам. Хубаво беше да те видя отново — тя помахна и изтича обратно към каретата.

— Ние също май трябва да вървим — каза Моувин. — Искаме да запишем името на Фанън колкото се може по-нагоре в списъка.

— Почакайте — каза им Ейдриън. — Не се записвайте за участие.

— Какво? — отвърнаха братята в един глас.

— Яздихме с дни, за да участваме — оплака се Фанън.

— Послушайте ме. Тръгнете обратно веднага и се отправете към дома. Вземете и Ариста със себе си и всеки друг, когото съумеете да убедите. Ако съревнованието е да убиете гиларабрина, не се записвайте. Не искате да се биете с това нещо. Говоря сериозно. Нямате представа с какво си имате работа. Ако се опитате да се биете с чудовището, то ще ви убие.

— Но ти си мислиш, че можеш да го убиеш?

— Аз няма да се бия с него. Ройс и аз просто изпълнявахме задача за дъщерята на Терън и точно се канехме да си тръгнем.

— И Ройс е тук? — каза Фанън, като се оглеждаше.

— Сторете услуга на баща си и напуснете веднага.

Моувин се намръщи:

— Ако беше някой друг, щях да приема тона ти за нахален. Дори бих те нарекъл страхливец и лъжец, но зная, че не си нито едно от тези неща — Моувин въздъхна и замислено потърка брадичка. — И все пак яздихме ужасно дълго време, та просто да се обърнем и да си тръгнем. Казваш, че сте се канели да си тръгвате. Кога ще бъде това?

Ейдриън погледна към Терън:

— След два дни, предполагам — каза на Ейдриън старецът. — Не искам да тръгваме, преди да съм убеден, че Тракия е добре.

— В такъв случай и ние ще останем тук толкова и ще видим сами как стоят нещата. Ако се окажат както казваш ти, тогава ще си тръгнем с вас. Справедливо ли ти се струва, Фанън?

— Не виждам защо ти не си тръгнеш, а аз да остана. В крайна сметка аз ще съм този, който ще участва в съревнованието.

— Никой няма да убие онова нещо, Фанън — каза му Ейдриън. — Слушай, аз бях тук за три нощи. Видях го и знам на какво е способно. Не става въпрос за умение или храброст. Мечът ти няма да го нарани; ничий меч няма да го стори. Борбата с това създание не е нищо повече от самоубийство.

— Още не съм решил — обяви Фанън. — Дори не знаем каква ще бъде надпреварата. Няма да се запиша веднага, но и няма да си тръгна.

— Тогава ми направете услуга — каза им Ейдриън. — Поне останете на закрито през нощта.

* * *

Някой или нещо се криеше в гъсталака.

Ройс остави Есрахаддон и се отдалечи по течението на реката, внимавайки да не поглежда по посока на шума. Смъкна се от скалите в долчинката близо до реката и изчезна сред дърветата, правейки голям кръг. Там имаше нещо и то се стараеше да остане тихо.

Първоначално Ройс мерна нещо оранжево и синьо сред листата и почти го помисли за птица, но сетне петното се размърда. Бе твърде едро, за да бъде птица. Ройс се приближи и видя светлокафява сплетена брада, широк плосък нос, синя кожена жилетка, големи черни ботуши и ярка оранжева риза с издути ръкави.

— Магнус! — Ройс високо поздрави джуджето, карайки го да се препъне и падне от къпинака. То се подхлъзна на тревистия ръб и падна назад: недалеч от мястото, на което седеше Есрахаддон. Джуджето лежеше по гръб с изкаран въздух и се мъчеше да си поеме дъх.

Ройс скочи долу и допря острието на кинжала до вратлето му.

— Много хора те търсеха — каза му заплашително крадецът. — Трябва да призная, аз лично предпочитах да те намеря лично, за да ти благодаря за оказаната ми от теб помощ в Есендън.

— Не ми казвай, че това е джуджето, убило крал Амрат — каза Есрахаддон.

— Името му е Магнус или поне така Пърси Брага го наричаше. То е майстор в изработването на капани и дълбаенето на камъни, нали?

— С това си изкарвам хляба — протестира джуджето, все още борейки се за въздух. — Аз съм занаятчия. Поемам възложени ми поръчки също като теб. Не можеш да обвиняваш някого за това, че работи.

— Почти умрях благодарение на твоята работа — каза му Ройс. — А и ти уби краля. Олрик ще бъди изключително доволен, когато му кажа, че най-накрая съм те елиминирал. Пък и доколкото си спомням, за главата ти имаше обявена награда.

— Чакай… спри! — изкрещя Магнус. — Не беше нищо лично. Нима ти никого не си убивал за пари, Ройс?

Ройс се поколеба.

— Да, зная кой си — каза му джуджето. — Исках да узная кой е надвил моя капан. Работел си за Черния диамант и то не като момче за доставки. Това ми беше работата, казвам ти. Не се интересувам от политика, Брага или Есендън.

— Подозирам, че казва истината — каза Есрахаддон. — Никога не съм познавал джудже, което да се интересува от човешките дела извън парите, които те могат да му донесат.

— Виждаш ли, той знае какво говоря. Можеш да ме пуснеш.

— Казах, че казваш истината, а не, че той трябва да пощади живота ти. Всъщност, след като разбирам, че си подслушвал разговорите ни, трябва да насърча идеята за прекратяването на живота ти. Няма как да бъда сигурен колко точно си чул.

— Какво? — проплака джуджето.

— След като му прережеш гърлото, просто можеш да го търколиш през ръба — магьосникът стана и надникна надолу.

— Не — отвърна Ройс, — би било по-добре да го хвърля през водопадите. Той не е особено тежък и най-вероятно водата ще го отнесе чак до Гоблиновото море.

— Трябва ли ти главата му? — попита Есрахаддон. — За да я покажеш на Олрик.

— Би било хубаво, но няма да мъкна отрязана глава за седмица през тези гори. Ще привлече всяка муха в радиус от мили, а и след няколко часа ще се разсмърди. Довери ми се, говоря от опит.

Джуджето се взираше ужасено в тях.

— Не! Не! — изкрещя паникьосано то, когато Ройс притисна острието към врата му. — Мога да ви помогна! Мога да ви покажа как да стигнете до кулата!

Ройс погледна към магьосника, който изглеждаше скептично настроен.

— В името на Дром, аз съм джудже. Разбирам от камък. Разбирам от скали. Знам къде е тунелът към кулата.

Ройс отпусна кинжала си.

— Пощадете ме и ще ви покажа — Магнус завъртя глава към Есрахаддон. — А що се отнася до чутото от мен, не се интересувам от делата на магьосниците и хората. Никога няма да кажа и дума. Ако познаваш джуджетата, трябва да знаеш, че можем да бъдем като камък, когато решим.

— Значи все пак има тунел — каза Ройс.

— Разбира се.

— Преди да реша — каза Ройс, — какво правиш тук?

— Просто довършвах друга работа, това е.

— И каква беше тази работа?

— Нищо злокобно, просто изработих меч за едного.

— Чак тук? И кой е този човек?

— Лорд Ръфъс някой си. Бях нает да дойда тук и да го направя. Бе ми казано, че той ще се срещне с мен. Честно, никакви капани, никакви убийства.

— А как си още жив? Как се измъкна от Меленгар? Как така не те заловиха?

— Моят работодател е много могъщ.

— Онзи Ръфъс?

— Не, изработвам меча за него, но Ръфъс не е моят работодател.

— Тогава кой е?

Ройс чу стъпки. Някой тичаше по пътеката. Мислейки се, че са хората на джуджето, той се промъкна зад гърба му. Сграбчи косата му, дръпна главата му назад и се приготви да му пререже гърлото.

— Ройс! — провикна се Тад Ботуик някъде отдолу.

— Какво има, Тад? — внимателно се провикна Ройс.

— Ейдриън ме праща. Казва, че трябва да се върнеш веднага в селото, но Есра да стои настрана.

— Защо? — запита магьосникът.

— Ейдриън ме прати да ви предам, че църквата на Нифрон пристигна току-що.

— Църквата? — промърмори магьосникът. — Тук?

— Сред тях има ли някой на име лорд Ръфъс? — попита Ройс.

— Може. Има сума ти напудрени. Сред тях трябва да има поне един лорд.

— Някаква представа защо са тук, Тад?

— Не.

— Най-добре ще бъде да изчезнеш — каза на магьосника Ройс. — Някой може да е споменал името ти. Аз ще ида да видя какво става. Междувременно — той погледна към джуджето — изглежда работодателят ти току-що се появи. Смъртното ти наказание е отложено. Този любезен стар човек ще те наглежда. Ще стоиш точно тук. По-късно ще ни покажеш къде е тунелът и ако казваш истината, тогава ще живееш. В противен случай ще прелетиш през водопадите на парчета. Съгласен? Добре — погледна към магьосника. — Искаш ли да го вържа или да го ударя по главата с камък? — това питане на Ройс отново породи паника у джуджето.

— Няма да се наложи. Магнус изглежда достоен. Пък и все още мога да спретна някои изненадващо неприятни неща. Знаеш ли какво е усещането да имаш живи мравки в главата си?

Джуджето не помръдваше или проговаряше. Ройс го претърси. Под дрехите му откри колан с чукове, инструменти за обработка на камъни и кинжал, който привлече вниманието му.

— Опитах се да го копирам — нервно каза джуджето. — Не стана много добре, защото работех по памет.

Ройс го сравни със своя собствен кинжал. На вид бяха доста близки, но остриетата определено се различаваха. Оръжието на Ройс бе направено от почти полупрозрачен метал, който блестеше на светлината, а кинжалът на Магнус изглеждаше тежък и тъп. Ройс изхвърли оръжието му през скалата.

— Имаш великолепно оръжие — каза му джуджето, хипнотизирано от острието, което до преди мигове бе опряно на гърлото му. — Това е острие от Тур, нали?

Ройс не му обърна внимание и каза на Есрахаддон:

— Не го изпускай от очи. Ще се върна по-късно.

* * *

Ариста зае мястото си на балкона над входа на залата в имението заедно с антуража на епископа, съдържащ Саули и страж Луис Гай. Бе много малка ложа, изработена от сурови трупи и дебели въжета, където малцина можеха да се поберат, но Бърнис съумя да се промъкне и застане точно зад нея. Това й висене я правеше не по-малко досадна от комар през нощта.

Ариста нямаше представа какво се случва — малко хора изглежда имаха.

Когато бяха пристигнали, всичко бе в безпорядък. Господарят на имението бе очевидно мъртъв и мястото гъмжеше от селяни. Те бяха прилежно изгонени. Луис Гай и неговите серети въведоха ред и разпределиха стаите в съответствие с ранга. Ней се падна тясна, но самостоятелна стая на втория етаж. Мястото бе ужасно, лишено дори и от един прозорец. На пода бе простряна меча кожа, над леглото се звереше глава на лос, а на стената се мъдреше закачалка от еленови рога. Бърнис бе заета да разопакова дрехите й от сандъка, когато Саули се бе появил и настоял Ариста да се присъедини към него на балкона. Първоначално тя си помисли, че надпреварата започва, но бе всеизвестно, че началото ще бъде поставено привечер.

Хералд пристъпи и наду фанфарата си. Отдолу в двора започна да се трупа тълпа. Някои от притичалите мъже носеха чаши или полуизядени блюда. Един подскачаше, опитвайки се да закопчае панталоните си. Нарастващата публика се сля в маса глави и рамене, всички вперили поглед в балкона.

Архиепископът бавно се изправи. Облечен в дълги избродирани роби, разпери величествено ръце и заговори — дейност, за която стържещият му глас не бе особено подходящ.

— Време е да разясним подробностите за това събитие и разкрием дълбокото дело в което вие, отдадените на Новрон, ще вземете участие; събитие толкова възвишено, че развръзката му ще промени света завинаги.

От по-задните редици се разнесоха оплаквания относно чуваемостта, но епископът ги игнорира и продължи:

— Зная, че мнозина от вас очакват дуели с мечове или копия по подобие на някакъв зимен турнир. Всъщност онуй, което ще видите, не би било уместно да бъде представено като нещо по-малко от чудо. Някои от вас ще умрат, един ще победи, а останалите ще разгласят пред света.

Ужасно зло тормози това място. Тук при река Нидвалден, на ръба на света, има звяр — но не огромна мечка като тормозилия Гламрендор Осуалд. Това създание е легендарният гиларабрин, ужас, невиждан от дните на самия Новрон. Чудовище толкова страховито, че дори в онези дни на богове и герои само Новрон — или някой, носещ кръвта му — би могъл да го убие. Ваша задача, вашето предизвикателство ще бъде да сразите звяра и освободите това селце от надвисналото над него древно проклятие.

Сред тълпата се разнесе ропот, сетне архиепископът вдигна ръце, за да я усмири.

— Тишина. Защото още не сте чули каква ще е наградата.

Той зачака, докато тълпата спре да шуми и да се притиска по-близо, за да чува.

— Както казах, гиларабринът може да бъде убит само от Новрон или човек, в чиито вени тече негова кръв. Така че съумелият да надвие звяра не би могъл да бъде никой друг освен правоприемникът на имперската корона, отдавна изчезналият Наследник на Новрон!

Реакцията бе изненадващо тиха. Нямаше овации, нито ликуване. Тълпата изглеждаше зашеметена. Продължаваха да се взират, като че ли очакват още. Архиепископът на свой ред се огледа наоколо, не по-малко удивен от колебанието на събралите се.

— Победителят ще се окаже наследникът ли? — попита Ариста, гледайки към Саули, чиято физиономия бе разкривена от недоволство, като че е подушил нещо неприятно. Той й се усмихна и като се изправи, прошепна нещо в ухото на архиепископа. По-възрастният мъж седна, а епископ Салдур на свой ред се обърна към тълпата.

— С векове църквата се е опитвала да открие истинския наследник; да възстанови кръвната линия на свещения ни повелител Новрон Велики — гласът на Саули бе ясен и топъл, носейки се добре в следобедния боров въздух. — Търсехме, но бяхме ръководени единствено от стари книги и слухове. Предположения, надежди и мечти. Нямаше сигурен начин за откриването му; нямаше безотказен метод да определим къде е и кой е. Мнозина бяха претендирали, мнозина недостойни мъже бяха посягали към въздигнатата корона, а църквата бе стояла безпомощно.

Ала все още не сме изгубили вяра, че той е някъде там. Новрон не би позволил кръвта му да пресъхне. Знаем, че наследникът е жив. Може би не подозира за същността си. Хилядолетие е изминало от изчезването му, а кой от нас би могъл да проследи родословието си обратно до дните на старата империя? Кой знае дали някой наш предтеча не е отнесъл в гроба си страховита тайна? Страховита, прекрасна тайна.

Гиларабринът е чудо, изпратено ни от Новрон. Инструмент, чрез който той ще ни покаже сина си. Разкрил е тази си воля на патриарха и наредил на Негово Светейшество да организира турнир, сред чиито претенденти щял да бъде и наследникът — сам без да подозира за истинското си потекло.

Така че всеки един от вас би могъл да бъде Наследникът на Новрон, притежател на божествена кръв — бог. Някой от вас усетил ли е вътрешна сила? Увереност, че е по-достоен от останалите? Това е вашият шанс да покажете на цял Елан на какво сте способни. Впишете името си в списъка, тръгнете на свечеряване, убийте звяра — и ще станете наш свещен водач. Няма да бъдете просто крале, а императори — и всички крале ще се прекланят пред вас. Ще заемете имперския трон в Акуеста. Всички верни империалисти и цялата сила на църквата ще застанат зад вас, възвестявайки нова ера на порядък, която ще докара мир и хармония. От вас се иска само да убиете един самотен звяр. Какво ще кажете?

Този път тълпата заликува. Салдур косо погледна архиепископа и се отдръпна назад, за да заеме мястото си.

* * *

Когато Ройс стигна в Далгрен, в селото цареше хаос. Навсякъде имаше хора. Повечето от селяните се отправяха към бунара. Имаше множество нови лица, всички мъжки, повечето от които носеха различни оръжия. Ройс откри Ейдриън, заобиколен от жителите на селото. Никой от тях не изглеждаше особено щастлив.

— Сега къде ще отидем? — Селън Броктън избухна в ридания.

Ейдриън още веднъж се покатери на кладенеца, изправяйки се над тълпата. Изглеждаше сякаш иска да счупи нещо:

— Не зная, госпожо Броктън. У дома, предполагам — поне засега.

— Но домът ни е със сламен покрив.

— Опитайте се да изкопаете укрития колкото е възможно по-надълбоко.

— Какво става? — запита Ройс.

— Архиепископът на Гхент пристигна и се нанесе в имението. Той и духовенството му, както и група благородници, са заели целия замък и изгониха останалите. Или почти всички — впрегна Ръсел, Дилън и Клайн да запълнят тунела и укритието, като казваше, че трябвало да поправят щетите или да увиснат на бесилката за увреждане на собственост. Добрият стар дякон Томас стоеше там и кимаше: „Казвах им да не го правят, но те не искаха да слушат.“ Задържаха и по-голямата част от добитъка, казвайки, че щом се намирал в замъка, значи бил негова собственост. Сега всички ме обвиняват за загубата на животните си.

— Ами кладите? — запита Ройс. — Все още бихме могли да построим една на мегдана.

— Не — отвърна Ейдриън. — Негова светлост обяви за незаконно сеченето на дърва и конфискува воловете заедно с останалите животни.

— Каза ли му какво се случва след залез-слънце?

— Нищо не мога да му кажа — Ейдриън прокара ръце през косата си с такъв жест, като че искаше да я отскубне. — Не мога да мина през двайсетината войници на портата. От което предполагам има полза, защото иначе бих го убил.

— Какво изобщо прави тук църквата?

— Тук идва най-интересното — каза му Ейдриън. — Нали знаеш за оповестявания от църквата турнир? Е, оказва се, че съревнованието е да се убие гиларабринът.

— Какво?

— Възнамеряват да пращат претендентите по залез да се бият с него един по един. Заковали са списък на портата.

— Всичко е наред, всичко е наред — изкрещя дякон Томас.

Всички се обърнаха и видяха свещеника да се приближава от пътеката откъм замъка. Вървеше с вдигнати ръце, като че благославя. На лицето си имаше широка усмивка, превърнала очите му в полумесеци.

— Всичко ще се оправи — каза им с висок уверен тон. — Архиепископът е тук, за да ни помогне. Ще убият звяра и ще ни спасят от този кошмар.

— Ами добитъка ни? — поинтересува се Винс Грифин.

— По-голямата част от него им е нужна да нахранят войниците си, но останалото ще ни бъде върнато след убийството на звяра.

Тълпата замърмори.

— Каква цена поставяте на безопасността си? Каква цена поставяте на живота на децата си? Прасе или крава по-ценни ли са от собствената ви плът и кръв? Гледайте на това като на десятък и бъдете благодарни, че църквата дойде в Далгрен, за да ни спаси. Никой друг не го стори. Кралят на Дънмор ни игнорира, но вашата църква изпрати не просто някакъв си рицар или маркграф, а самият архиепископ на Гхент. Скоро звярът ще бъде убит и щастието още веднъж ще се възцари в Далгрен. Ако това означава една безмесна година и оране без волове, със сигурност цената не е прекалено висока. Сега, моля ви, вървете си по домовете. Не им се пречкайте и ги оставете да си свършат работата.

— А дъщеря ми? — изръмжа Терън и си проправи път, очевидно решен да убива.

— Всичко е наред. Говорих с архиепископа и епископ Салдур; те се съгласиха да я оставят. Преместиха я в по-малка стая, но…

— Не ми позволяват да я видя! — сопна се фермерът.

— Зная, зная — каза Томас с успокояващ глас. — Но аз мога. Само се отбих да обясня нещата. Сега отивам обратно и ти обещавам, че неотлъчно ще бдя над нея.

Ейдриън се измъкна от сега насъбралата се около дякона тълпа и с огорчен вид се обърна към Ройс:

— Кажи ми, че си открил начин да влезем в кулата.

Ройс сви рамене.

— Може би. Тази вечер ще узнаем.

— Тази вечер? — запита Ейдриън. — Подобни неща не трябва ли да бъдат вършени денем? Когато и двамата можем да виждаме и неща със сложни имена не хвърчат насам-натам?

— Не и ако съм прав.

— А ако грешиш?

— Тогава и двамата ще умрем — най-вероятно изядени.

— Знам, че не се шегуваш. Споменах ли, че изгубих оръжията си?

— С малко повече късмет няма и да ни трябват. Това, от което имаме нужда, е хубаво въже, поне шестдесет фута, фенери, огниво, восък…

— Това няма да ми допадне, нали? — измъчено запита Ейдриън.

— Никак — отвърна му Ройс.