Майкъл Дж. Съливан
Авемпарта (15)

Глава 14
С падането на тъмата

Нощният бриз нежно облъхваше хълма. Терън и Ейдриън стояха сами сред руините на имението над някогашното село. Място на безбройни надежди, погребани под пепеливи отломки.

Терън усещаше вятъра по кожата си и си припомняше кошмарните чувства, изпитани в нощта, когато семейството му бе умряло. Нощта, когато Тракия бе изтичала при него. Все още можеше да я види да тича надолу по Стоуни Хил, търсейки закрилата на прегръдката му. Бе смятал това за най-лошия ден в живота си. Бе я проклинал заради това, че е дошла при него. Бе я обвинил за смъртта им. Бе стоварил отгоре й цялата скръб и безнадеждност, която бе прекалено слаб да носи. Тя беше малкото му момиченце, което винаги вървеше до него и когато я пъдеше — както винаги правеше — тя продължаваше да го следва и наблюдава от разстояние, повтаряйки думите и жестовете му. Тракия бе тази, която се смееше на физиономиите му, плачеше, когато бе наранен; тази, която седеше до леглото му в моментите, когато той имаше треска. Никога не бе казал добра дума на дъщеря си. Нямаше похвали или одобрителни милувки. Нито веднъж не й бе казал, че се гордее с нея. През повечето време изобщо не й обръщаше внимание. Но сега щеше с радост да даде живота си, ако можеше макар и само още веднъж да зърне малкото си момиченце да тича към него.

Терън стоеше редом до Ейдриън. Носеше счупеното острие под дрехите си, готов незабавно да го даде на звяра, ако се наложи. Ейдриън бе горд притежател на фалшивата част, която джуджето бе измайсторило. Бе обяснил, че ако гиларабринът знае предварително къде е парчето, то не би си губил времето да базиргянства. Магнус и Тобис чакаха скрити в подножието на хълма, прикрили катапулта с купчина отломки, докато Томас се стараеше с всички сили да облекчи положението на Хилфред и Моувин.

Луната бе издигнала лице над дърветата, а звярът все не идваше. Запалените от Ейдриън около хълма факли догаряха. Само няколко от тях все още излъчваха светлина, но това не беше от особено значение, тъй като луната бе достатъчно ярка. В отсъствието на листния балдахин беше толкова светло, че можеше да се чете.

— Може би няма да дойде — каза им Томас, изкачвайки се по хълма. — Може би не е ставало въпрос за тази нощ или са ми се причували неща. Никога не съм бил особено добър със стария език.

— Как е Моувин? — поинтересува се Ейдриън.

— Кървенето спря. Сега спи спокойно. Завих го с одеяло и му направих възглавница от една резервна риза. Той и Хилфред трябва…

Откъм кулата се разнесе писък, който ги накара да извърнат глави. За своя почуда Терън видя ярка експлозия бяла светлина в основата на цитаделата. Задържа се за миг и изчезна така внезапно, както и се беше появила.

— Какво в името на Марибор беше туй? — запита той.

Ейдриън поклати глава:

— Нямам представа, но ако трябва да гадая, бих предположил, че Ройс има пръст в това.

Последва нов писък, този път по-силен.

— Каквото и да е било, звярът идва насам — продължи Ейдриън.

Зад тях дочуха Томас тихо да реди молитви.

— Помоли се за Тракия, Томас — каза му Терън.

— Моля се за всички ни — отвърна свещеникът.

— Ейдриън — каза Терън, — ако аз не оцелея, а ти го сториш, грижи се за момичето ми. А ако и тя умре, погрижи се да бъдем погребани във фермата.

— Пък ако аз умра, а ти останеш жив — отвърна боецът, — постарай се джуджето да не открадне кинжала ми и го дай на Ройс.

— Това ли е всичко? — запита фермерът. — Къде искаш да те погребем?

— Не искам да бъда погребан — рече Ейдриън. — Ако умра, ще ми се тялото ми да бъде пуснато през водопадите. Кой знае, може да измина целия път до морето.

— Късмет — каза му Терън. Нощта утихна, само невъзмутимият вятър продължаваше да вдига шум.

Без гора, която да закрива гледката, сега Терън можеше да види приближаването на чудовището. Огромните му тъмни криле се простираха като сянката на рееща се птица, тънкото му тяло се извиваше, опашката плющеше. Не се гмурна с приближаването си, не избълва огън и не се приземи. Вместо това тихо закръжи над тях, описвайки широка елипса.

Сега вече можеха да видят, че не е само. В ноктите си държеше жена. Първоначално Терън не можеше да разбере коя е. Носеше скъпо наметало, но имаше пясъчната коса на Тракия. При втората зверска обиколка се убеди, че това е дъщеря му. Обзе го смесица от облекчение и тревога: Какво бе станало с другата?

След като описа няколко кръга, звярът се снижи като хвърчило и докосна земята. Кацна директно пред тях, на не повече от петдесет фута, върху основите на замъка.

Тракия бе жива.

Огромни четирифутови нокти, увенчали люспестите мускулести крака, я обграждаха като клетка.

— Татенце! — проплака тя.

При вида й Терън се хвърли напред. Гиларабринът моментално затегна хватката си и момичето изхленчи. Ейдриън сграбчи рамото на селянина и го дръпна обратно.

— Спри! — изкрещя той. — Ще я убие, ако се приближиш.

Звярът се взираше в тях с влечугавите си очи. Сетне заговори.

Нито Терън, нито Ейдриън разбраха думите му.

— Томас — провикна се Ейдриън през рамо, — какво казва?

— Не ме биваше особено в… — започна Томас.

— Не ми пука колко си имал по граматика в семинарията, просто преведи.

— Струва ми се, че е взело жените, защото те били най-добрата подбуда за съдействие.

Чудовището проговори отново и Томас преведе, този път без да чака подкана:

— Пита къде е острието, което е било откраднато.

— Попитай го къде е другата жена — заръча Ейдриън.

Томас и звярът размениха реплики.

— Казва, че другата избягала.

— Запитай го: „Как да съм сигурен, че ще ни пощадиш, след като ти кажем къде е скрито острието?“

Нова размяна на реплики.

— Казва, че ще предложи жест на добра воля, тъй като знае, че има превъзходство над нас и разбира притеснението ти.

Гиларабринът разтвори нокти и Тракия изтича при баща си. Сърцето на Терън подскочи, докато момичето му прекосяваше хълма към обятията му. Той силно я притисна към себе си и обърса сълзите й.

— Терън — каза Ейдриън, — изведи я оттук. И двамата идете в кладенеца.

Фермерът и дъщеря му не се противопоставиха и проследени от огромните очи, бързо затичаха надолу по хълма. Сетне звярът проговори отново.

— Къде е острието? — преведе Томас.

Гледайки нагоре към извисяващия се звяр и усещайки потта да се стича по лицето си, Ейдриън извади мнимото острие от ръкава си и го задържа високо. Очите на гиларабрина се свиха.

— Дай ми го — каза с посредничеството на Томас.

Сега беше моментът. Ейдриън усещаше метала в ръцете си.

— Моля те, нека да проработи — прошепна на себе си и хвърли отломъка. Парчето се приземи в прахта пред звяра. Гиларабринът погледна надолу и Ейдриън затаи дъх. Звярът небрежно постави ноктеста лапа върху острието и го взе. Сетне погледна към Ейдриън и заговори.

— Сделката е приключена — преведе Томас. — Но…

— Но? — повтори нервно Ейдриън? — Но какво?

Гласът на Томас отслабна:

— Но, казва то, не мога да позволя дори и на виделите половината ми име да останат живи.

— Копеле! — Ейдриън измъкна дългия меч от гърба си. — Бягай, Томас!

Гиларабринът се издигна с плясък на огромни криле, предизвикал завихрянето на пясъчен облак. Стрелна главата си напред като змия. Ейдриън се гмурна настрани и като се извъртя, заби меча си в чудовището. Но вместо да почувства познатото проникване на върха, сърцето на Ейдриън се сви, когато металът отскочи — като че гиларабринът бе от камък. От удара пръстите му омекнаха и той изпусна меча.

Звярът моментално замахна с опашка. Дългото костено острие на върха й изсвистя във въздуха два фута над земята. Ейдриън го прескочи и опашката се заби в овъглено дърво. Бързо извиване и неколкостотинпаундовото дърво отхвърча в нощта. Ейдриън бръкна под туниката си и извади Алвърстоун. Приклекна на пръсти и като боец на арена зачака следващото нападение.

Опашката на гиларабрина още веднъж се стрелна към него. Този път звярът атакуваше като скорпион. Ейдриън отскочи настрани и кокаленото жило се заби в земята.

Затича напред.

Гиларабринът го атакува, прищраквайки с челюсти. Но Ейдриън бе готов, очакваше, разчиташе на това. Избегна на косъм зъбите в последния миг — толкова близо, че един зъб разряза туниката и закачи рамото. Струваше си. Намираше се на инчове от лицето на звяра. С цялата си сила заби кинжала на Ройс в огромното око.

Гиларабринът изпищя оглушително. Отскочи назад, удряйки крака в земята. Дребното острие проби и отряза къс. Чудовището разтърси глава, вероятно колкото от болка, толкова и от удивление и се взря в Ейдриън с останалото си око. Сетне изплю думи пропити с такава жлъч, че не се наложи Томас да предлага преводачески услуги.

Звярът разпери криле и се вдигна във въздуха. Ейдриън знаеше какво щеше да последва и прокле собствената си глупост, че е позволил на звяра да го отклони толкова от ямата. Сега никога нямаше да я стигне навреме.

Гиларабринът изпищя и изви гръб.

В нощта се разнесе отчетлив звук и кълбо въжена мрежа полетя във въздуха. По краищата си тя имаше тежести, които изпреварваха центъра и тя обгърна като серкме напразно опитващия се да избяга гиларабрин.

Крилете му се оплетоха в мрежата и с оглушителен тътен звярът се строполи върху хълма, разхвърлил останки от стълбищния парапет на имението, на свой ред вдигнали доста прах.

— Проработи! — провикна се от далечната страна на хълма Тобис, шокиран и триумфиращ.

Ейдриън съзря подходящ момент и се втурна към чудовището. Забеляза Терън да го следва.

— Казах ти да вземеш Тракия и да бягате — викна Ейдриън.

— Изглеждаше, като че ти е нужна помощ — изкрещя фермерът в отговор. — Казах на Тракия да тича към кладенеца.

— Какво те кара да мислиш, че тя ще те послуша повече, отколкото ти послуша мен?

Ейдриън достигна мятащия се по земята гиларабрин и се хвърли към главата му. Насочи атаките си към здравото му око, пронизвайки го многократно. С ужасен писък, звярът разкъса мрежата с крака и отново се изправи.

В намерението си да ослепи звяра, Ейдриън бе стъпил върху мрежата. Когато чудовището се изправи, боецът загуби равновесие и падна по гръб с изкаран въздух.

Лишен от зрение, звярът заразмахва бясно опашката си. Опитващият се да се изправи Ейдриън бе пометен.

* * *

Ейдриън се претърколи и падна като парцалена кукла, плъзгайки се из пепелта, докато не спря насред ивица кал, където остана да лежи неподвижно. Освобождавайки се напълно от мрежата, чудовището задуши въздуха и се отправи към онзи, който му беше причинил болка.

— Не! — изкрещя Терън и се хвърли напред. Затича към Ейдриън с намерението да го извлече от пътя на слепия звяр, преди онзи да го е достигнал, но чудовището беше прекалено бързо и двамата стигнаха до боеца по едно и също време.

Терън грабна камък и извади счупеното острие, което още носеше. Прицели се в незащитената шия и заби парчето, използвайки силиката като чук.

Това попречи на звяра да убие Ейдриън, но гиларабринът не изпищя както когато бе пронизан с кинжала. Вместо това се изви и се засмя. Терън повтори удара си, но отново не последва писък. Чудовището му заговори, но фермерът не разбра думите му. Сетне, напълно информирано за местонахождението на селянина, създанието замахна с нокти.

Терън не притежаваше бързината и ловкостта на Ейдриън. Макар да бе силен за възрастта си, износеното му тяло не можеше да се отмести от удара навреме и огромните нокти го промушиха като четири меча.

* * *

— Татенце! — изпищя Тракия, тичайки към него. Препъваше се по склона и плачеше.

Тобис и джуджето изстреляха камък по гиларабрина, уцелил опашката му. Звярът се извъртя и яростно се отправи в тяхна посока.

Падайки на колене, Тракия допълзя до Терън и откри, че тялото му е изпотрошено. Лявата му ръка лежеше извита назад, кракът му също бе обърнат в неестествена посока. Гърдите му бяха подгизнали от черна кръв, а разтрисащият тялото му дъх излизаше на пресекулки.

— Тракия — съумя да промълви тихо.

— Татенце — проплака тя и го прегърна.

— Тракия… — каза той отново, притискайки я към себе си със здравата ръка, — толкова… — болката затвори плътно очите му. — Толкова се гордея с теб.

— Боже, татенце. Не. Не. Не! — изплака тя, поклащайки глава.

Тя го държеше, стискайки с цялата си сила, опитвайки се да го задържи при себе си. Нямаше да го остави. Не можеше, той бе всичко, което тя имаше. Тя хленчеше и виеше, стискайки ризата му, целувайки челото и бузата му и усети как той угасна в ръцете й.

Терън Ууд умря на обгорената земя сред локва кръв и кал. С него в нощта изчезна и последната искрица надежда на Тракия; последната й опора в света.

Нощен мрак, сетивен мрак, духовен мрак. Тракия се давеше и в трите. Баща й бе мъртъв. Нейната светлина, надежда, последна мечта — всичко това си бе отишло с последния дъх, отронил се от устните му. На света не бе останало нищо, което то да не й бе отнело.

То беше убило майка й.

То беше убило брат й, жена му и племенника й.

То беше убило Дениъл Хол и Джеси Касуел.

То беше опожарило селото й.

То беше убило баща й.

Тракия повдигна глава и го погледна.

Никой, нападнат от него, не бе оцелял. Нямаше спасили се.

Тя се изправи и бавно закрачи напред. Бръкна под плаща и извади меча, който все още стоеше скрит там.

Чудовището откри катапулта и го смаза. Обърна се и задуши обратния си път по хълма. Не усети младото момиче.

Дебелият слой пепел прикриваше стъпките й.

— Не, Тракия! — извика Томас. — Бягай!

Гиларабринът спря и задуши по посока на звука, усещайки опасност, но в невъзможност да определи източника. Опита се да търси в посоката на гласа.

— Не, Тракия… недей!

Момичето не обърна внимание на свещеника. Тя бе отвъд чуване, виждане, мислене. Вече не се намираше на хълма. Вече не бе сред Далгрен. Намираше се в тунел, тесен тунел, водещ само към едно нещо — него.

То убива хора. Това е, което прави.

Звярът душеше въздуха. Тя виждаше, че той я търси, опитва се да надуши страха, който внушаваше на жертвите си. Тракия не изпитваше такъв. То бе унищожило и това.

Сега тя бе невидима.

Без колебание, страх, съмнение или съжаление, Тракия тихо отиде до извисяващото се чудовище. Вдигна високо елфическия меч с две ръце. С цялата си тежест заби счупения меч в тялото на гиларабрина. Не трябваше да полага много усилия; острието проникна лесно.

Звярът изпищя в смъртен страх и объркване.

Извъртя се и се отдръпна, но вече бе твърде късно. Мечът затъваше до дръжката. Същината на гиларабрина и силите, които я задържаха, се разпаднаха. С разкъсването на обединяващите я връзки, енергията се завърна в света с внезапен яростен взрив. Избликналата сила повали Тракия и Томас на земята. Взривната вълна продължи надолу по хълма, вдигайки разтревожени ята птици.

Зашеметен, Томас се изправи на крака и се доближи до крехката фигура на Тракия Ууд в центъра на образувалата се на мястото на гиларабрина падина. Той възхитено пристъпи напред и се просна на колене пред момичето.

— Ваше Императорско Величество — промълви той.