Майкъл Дж. Съливан
Авемпарта (13)

Глава 12
Дим и пепел

Изпълзявайки от кладенеца в сивата утринна светлина, Ейдриън попадна в различен свят. Далгрен го нямаше. Само купчини пепел и димящо дърво указваха надгробните клади на нявгашните домове, но още по-стряскаща бе липсата на дървета. Обгръщалата селото гора бе изчезнала. На нейно място имаше обгорена пустиня. Тук-таме се виждаха овъглени останки без клони и листа — тъмни шипове, траурно протегнати към небето. Дим от все още пушещите купчини се стелеше като тежка сива мъгла, закрила слънцето иззад сипещ пепел облак, покрила земята подобно мръсен сняг.

Пърл излезе от кладенеца. Тя мълчаливо се заразхожда сред изпепеления мир, навеждайки се да обърне някое овъглено парче дърво, сетне взирайки се учудено в небето, изненадана да го намери все още на мястото му в свят, очевидно обърнат с главата надолу.

— Как се случи това? — запита Ръсел Ботуик, без да се обръща директно към някого: и никой не му отговори.

— Тракия! — извика Терън, докато се подаваше от кладенеца, очите му стрелвайки се към димящите руини на хълма. Не след дълго всички тичаха нагоре по склона.

Подобно на селото, замъкът бе изпепелен до основи. Стените липсваха, както и по-малките постройки. Самата къща представляваше овъглена купчина. Наоколо лежаха почернели и сгърчени в предсмъртна агония тела, от които още се носеше пушек.

— Тракия! — изрева отчаяно Терън, докато яростно ровеше сред останките на онова, което някога беше имение. Всички мъже от селото, а също Ройс, Ейдриън и дори Магнус се включиха в копаенето — повече от състрадание, отколкото от надежда.

Магнус ги насочи към югоизточния ъгъл, мърморейки си нещо за земята, която говорела с кух глас. След като разчистиха стени и паднало стълбище, можаха да чуят слаб шум. Започнаха да копаят в негова посока, разчиствайки останките на старата кухня и избата под нея.

Като че от гроба измъкнаха дякон Томас, който изглеждаше поочукан, но иначе здрав. По подобие на селяните, той потърка очи, докато невярващо се взираше в заобикалящата го разруха.

— Дяконе! — Терън разтърси свещеника. — Къде е Тракия?

Томас погледна фермера и сълзи напълниха очите му:

— Не можах да я спася, Терън — задавено каза той. — Опитах, толкова се старах. Трябва да ми повярваш, трябва.

— Какво стана, стар глупако?

— Опитах. Опитах. Водех ги към избата, но то ни хвана. Молих се. Молих се толкова силно и мога да се закълна, че то ме слушаше! Тогава го чух да се смее. То се изсмя — очите на Томас се наляха със сълзи. — Не ми обърна внимание и ги взе.

— Взе ги? — яростно запита Терън. — Какво имаш предвид?

— То ми заговори — каза Томас. — Проговори с глас като смърт, като болка. Краката ми омекнаха и аз се строполих пред него.

— И какво каза? — поинтересува се Ройс.

Дяконът поспря да избърше лице, оставяйки тъмни следи от сажди по лицето си.

— Беше безсмислено, вероятно от страх си бях изгубил ума.

— Какво мислиш, че каза? — настоя Ройс.

— Заговори на древния църковен език. Спомена нещо за оръжие, за меч, който щяло да размени за жените. Каза, че ще се върне да го вземе на следващата нощ. Сетне отлетя с Тракия и принцесата. Няма никакъв смисъл, вероятно вече съм луд.

— Принцесата? — попита Ейдриън.

— Да, принцеса Ариста от Меленгар. Тя беше с нас. Опитах се да спася и двете… опитвах се… но… — дяконът отново зарида.

Ройс и Ейдриън си размениха погледи и се отдръпнаха настрана, за да говорят. Терън ги последва.

— Вие двамата знаете нещо — каза с обвинителен тон. — Взели сте го, нали? Взели сте го. В крайна сметка Ройс е докопал меча. Това иска чудовището.

Ройс кимна.

— Трябва да го върнете — каза фермерът.

— Това няма да спаси дъщеря ти — каза му Ройс. — Това създание, този гиларабрин, е много по-коварно от очакваното. Ще…

— Тракия ви нае да ми донесете този меч — изръмжа Терън. — Това беше задачата ви, нали така? Трябваше да го откраднете и да ми го дадете, тъй че ми го дайте.

— Терън, слушай…

— Дайте ми го веднага! — изрева старият фермер, докато заплашително се извисяваше над крадеца.

Ройс въздъхна и изтегли счупения меч.

Терън го взе с объркано изражение, въртейки го из ръце.

— Къде е останалото?

— Само това можах да намеря.

— Ще свърши работа — каза старецът твърдо.

— Терън, не мисля, че трябва да се доверяваш на това създание. Дори си мисля, че ако му върнеш меча, то пак ще убие дъщеря ти, принцесата и теб самия.

— Готов съм да поема този риск! — викна насреща им. — Вие двамата дори не трябва да сте тук. Взехте меча, свършихте си работата. Готови сте. Можете да си вървите по всяко време. Хайде, махайте се.

— Терън — започна Ейдриън, — не ние сме врагът. Смяташ ли, че който и да е от нас иска Тракия да умре?

Терън понечи да заговори, сетне затвори уста, преглътна и си пое въздух.

— Не — въздъхна, — прав си. Зная това. Просто… — с изражение на ужасна болка се вгледа в очите на боеца. — Тя е всичко, което имам и не бих позволил нещо да й се случи. Ще дам живота си на проклетото чудовище, ако я пусне в замяна.

— Зная това, Терън — каза Ейдриън.

— Просто не мисля, че то ще изпълни своята част от сделката — допълни Ройс.

— Намерихме още един! — извика Дилън Макдърн, докато извличаше ученото конте Тобис Рентинуал от руините на пушилнята. Гърчавелът, покрит от глава до пети в мръсотия, се строполи на тревата, кашляйки и храчейки.

— В избата почвата беше мека — промълви той, сетне се задави. — Ние… копахме… с ръце.

— Колко бяхте? — запита Дилън.

— Петима — отвърна Тобис, — един горянин, пазач от замъка, сър Ерлик и още двама. Пазачът… — кашлицата го раздра за около минута, сетне той приседна, преви се и се изплю на тревата.

— Арвид, донеси вода от бунара! — нареди на сина си Дилън.

— Пазачът беше лошо обгорен — продължи Тобис. — Двама младежи го довлякоха в пушилнята, като казаха, че тя имала мазе. Всичко наоколо с изключение на нея бе потънало в пламъци, така че горянинът, сър Ерлик и аз също изтичахме там. Пръстеният под бе лесен за копаене и започнахме да ровим. Тогава нещо удари сградата и тя се стовари отгоре ни. Мен ме затисна греда. Май кракът ми е счупен.

Селяните започнаха да разчистват срутилата се постройка. Очистиха стена и започнаха да копаят. На дъното откриха останалите — погребани живи.

Извлякоха ги навън. Сър Ерлик и човекът от гората изглеждаха почти мъртви, докато кашляха и плюеха. Пазачът бе в още по-лошо състояние: загубил съзнание, но поне още бе жив. Последните двама извадени от руините бяха Моувин и Фанън Пикъринг, които за известно време не можеха да кажат и думица от кашляне, но иначе бяха добре.

— Хилфред жив ли е? — запита Фанън, след като се наслади на свежия въздух и изпи чаша вода.

— Кой е Хилфред? — попита Лина Ботуик, която държеше донесената от Верна чаша вода. Фанън посочи към обгорелия пазач и Лина кимна: — Не е буден, но е жив.

Спасителни отряди се разпръснаха и започнаха да претърсват останалите руини, намирайки много тела на претенденти. Откриха и останките на архиепископ Галиен. Изглежда старецът бе умрял не от огъня, а е бил стъпкан от тълпата. Трупа на прислужника му, Карлтън, откриха вътре в имението, очевидно не бе имал желанието да умре край господаря си. Там намериха и тялото на Бърнис, премазана при срутването. Така и не откриха повече оцелели.

Селяните направиха носилки, за да пренесат Тобис и Хилфред при кладенеца, където жените се погрижиха за раните им. Старата полянка сега представляваше овъглено парче земя. Голямата камбана бе паднала на една страна.

— Какво се случи? — запита Ейдриън, присядайки до Моувин. Двамата братя стояха на мястото, където Пърл някога бе пасла свинете. И двамата седяха приведени, отпивайки вода с овъглени лица.

— Бяхме отвъд стените, когато нападението започна — отвърна той с тих глас, не по-висок от шепот. Посочи с палец към брат си. — Казах му, че се прибираме, но умникът настояваше да си опита късмета със звяра.

Фанън наведе глава още по-ниско.

— Той се опита да се измъкне, мислейки, че ме е заблудил. Спипах го малко след портата. Казах му, че това е самоубийство, а той настояваше и се сбихме. Тогава видяхме хълма да се запалва. Преди да се доберем до вратата, от нея с пълна пара изтрополяха няколко карети и конници. Мярнах лицето на Салдур да наднича от една. Дори не намалиха скоростта.

Отидохме да търсим Ариста и открихме Хилфред на земята пред горящата къща. Беше загубил косата си, кожата му висеше на парцали, но още бе жив. Грабнахме го и затичахме към пушилнята. Тя бе последната сграда, която не гореше. Почвата беше мека и рохкава, сякаш скоро е била разкопавана, така че започнахме да ровим с ръце като къртици. Тобис, Ерлик и Дантън ни последваха. Съумяхме да прокопаем само няколко фута, преди сградата да се стовари отгоре ни.

— Открихте ли Ариста? — поинтересува се Фанън. — Тя…

— Не знаем — отговори Ейдриън. — Дяконът каза, че звярът я взел заедно с дъщерята на Терън. Може още да е жива.

Жените от селото се грижеха за ранените, а през това време мъжете събираха при кладенеца каквито запаси, инструменти и храна намереха. Всички представляваха разнородна тълпа, измършавели и мръсни, като корабокрушенци на необитаван остров. Малцина говореха, а когато го правеха, то бе винаги шепнешком. Понякога избухваха в тих плач, сритвайки обгорена дъска или се отдалечаваха настрана, за да се срутят на колене в ридания.

Когато накрая пострадалите бяха превързани и запасите струпани, Томас, който се бе поизчистил, стана и произнесе няколко думи за мъртвите и всички помълчаха за малко в тяхна памет. Тогава Винс Грифин се изправи и се обърна към съселяните си.

— Аз бях първият, заселил се тук — започна с тъжен глас. — Къщата ми се издигаше точно там, най-близко до кладенеца. Спомням си времето, когато мнозина от вас бяха смятани за новодошли, дори странници. Таях големи надежди за това място. Дарявах по шест бушела ечемик годишно за църквата, макар досега от това да съм видял само една камбана. Бях тук по време на дълбокия мраз преди пет години и когато хора започнаха да изчезват. Подобно на вас, си помислих, че мога да се примиря. Хората умират трагично навсякъде — било от шарка, чума, глад, студ или меч. Далгрен изглеждаше прокълнато и може би е, но си остава най-доброто място, на което съм живял. Може би и най-доброто място, на което някога ще живея, най-вече заради вас и заради факта, че благородниците не са ни досаждали, но всичко това свърши. Вече нищо не е останало, дори и дърветата, които бяха тук много преди нас. Нямам намерение да прекарам още една нощ в кладенеца — той обърса очи. — Напускам Далгрен. Предполагам много от вас ще сторят същото. Исках само да кажа, че когато всички вие дойдохте тук, гледах на вас като на непознати, но сега, когато си тръгвам, се прощавам със семейство; семейство, преживяло много неща заедно. Просто… исках да знаете това.

Всички кимнаха и си размениха приглушени реплики със съседите си. Бе решено, че Далгрен вече не съществува и че ще напуснат. Дочуха се и идеи да останат заедно, но бе ясно, че те няма да се осъществят. Щяха да пътуват вкупом в компанията на сър Ерлик и горянинът Дантън на юг до Олбърн, сетне част от тях щяха да поемат на запад с надеждата да срещнат познати, докато останалите щяха да продължат в старата посока с надеждата за ново начало.

— Толкова за помощта от църквата — каза на Ейдриън Дилън Макдърн. — Две нощи бяха тук и виж.

Дилън и Ръсел Ботуик отидоха до Терън, който седеше на обгорял дънер.

— Предполагам ще дириш Тракия? — попита Дилън.

Терън кимна. Не си бе правил труда да се измие и бе покрит с прах и пепел. В скута си разглеждаше счупеното острие.

— Мислиш ли, че ще се върне тази нощ?

— Тъй мисля. Иска ей това. Може би ако му го дам, то ще ми върне Тракия.

Двамата мъже кимнаха.

— Искаш ли да останем и да ти помогнем?

— Да ми помогнете с какво? — запита старият фермер. — И двамата не можете да сторите нищо. Вървете, имате си семейства. Махайте се, дордето можете. Достатъчно добри люде умряха тук.

— Желая ти късмет, Терън — каза Дилън.

— Ще почакаме малко в Олбърн — каза му Ръсел. — Късмет.

Ръсел и Тад изработиха шейна от обгорени фиданки и натовариха малкото си принадлежности. Лина забърка мехлем, с който намаза раните на Хилфред и сетне го повери, заедно с купчина бинтове, на грижите на Томас, който се зае да бди над войника. В ранния следобед селяните бяха приключили със събирането на скромния си багаж и се отправиха на запад. Никой не искаше да е близо до Далгрен с настъпването на нощта.

* * *

— Какво правим тук? — Ройс попита Ейдриън, докато двамата седяха на пообгорен ствол. Намираха се недалеч от гробовете на Касуелови по пътечката към селото. Надгробната маркировка също бе изчезнала. Двамата можеха да виждат дякон Томас, който седеше при все още лежащия в безсъзнание Хилфред.

— Тази задача ни струва два коня и над седмица провизии и за какво? — продължи Ройс, отчупвайки с въздишка парче овъглена кора и хвърляйки го разсеяно. — Трябваше да тръгнем с останалите. Момичето най-вероятно вече е мъртво. Защо му е да я пази жива? Гиларабринът държи всички карти. Може да ни убие когато си поиска, а ние не можем да го нараним. Има заложници — ние имаме половин меч, който очевидно не му трябва, но просто би желал да му е под ръка. Ако разполагахме с двете половини, Магнус щеше да ги съедини и тогава поне можехме да се пазарим от позицията на известна сила. Можехме дори да го накараме да изработи мечове за всички ни или дори копия с името. Тогава можехме да се опитаме да направим нещо срещу копелето, но точно сега не разполагаме с нищо. Не сме заплаха. Терън си въобразява, че ще се спазари, но не разполага с нищо, което да изтъргува. Гиларабринът спретна това само за да си спести отегчението да търси меча сам.

— Няма как да бъдем сигурни.

— Напротив. Няма да държи онези момичета живи. Вероятно вече е обядвал с тях и когато нощта се спусне, дъртият Терън ще се изтъпанчи с исканото. Ще бъде убит и туйто. От друга страна, глупостта му ще ни позволи да се отдалечим достатъчно. Предвид това, че цялото му семейство е мъртво, а дъщеря му най-вероятно загинала, явно ще е за добро.

— Той няма да е сам — каза Ейдриън.

Ройс се извъртя с отвратено изражение.

— Кажи ми, че се шегуваш.

Ейдриън поклати глава.

— Защо?

— Защото си прав, защото всичко казано от теб ще се сбъдне, ако си тръгнем.

— И си въобразяваш, че ще е различно ако останем?

— Никога не сме изоставяли задача преди, Ройс.

— Какви ги дрънкаш? Каква задача?

— Тя ни плати да вземем меча.

— Взех го. Дъртият държи меча в ръцете си точно в този миг.

— Само част от него, а работата няма да бъде приключена, докато той няма и двете части в ръцете си. Това е, за което бяхме наети.

— Ейдриън — Ройс прокара ръка през лицето си и поклати глава. — Велики Марибор, та тя ни плати десет сребърни!

— Които ти прие.

— Мразя, когато станеш такъв — Ройс внезапно се изправи, грабвайки овъглено парче. — По дяволите — хвърли го в купчината димящо дърво, някога изпълнявало ролята на Ботуиков дом. — Наясно си, че докарваш смъртта ни, нали?

— Не е нужно да оставаш. Това е моето решение.

— И какво ще сториш? Ще се биеш с него? Ще стоиш в мрака, размахал мечове, които не могат да го наранят?

— Не зная.

— Ти си луд — каза му Ройс. — Слуховете са верни; Ейдриън Блекуотър е куку!

Ейдриън се изправи.

— Няма да изоставя Терън, Тракия и Ариста. Ами Хилфред? Мислиш ли, че той може да пътува? Опитай се да го влачиш през гората и той ще бъде мъртъв преди падането на нощта. Или искаш да се опиташ да го натъпчеш в кладенеца за през нощта и да си мислиш, че на сутринта ще се е оправил? Ами Тобис? Колко далече мислиш ще докуца със счупения си крак? Или не те е грижа за тях? Толкова ли е почерняло сърцето ти, та просто можеш да ги оставиш да умрат?

— Те ще умрат така или иначе — сопна се Ройс. — Точно това се опитвам да ти набия в главата. Не можем да му попречим да ги убие. Можем само да преценим дали да умрем заедно с тях или не. Не виждам ползата в самоубийство от състрадание.

— Можем да направим нещо — настоя Ейдриън. — Ние сме онези, които откраднаха съкровището от Короносната кула и го върнахме същата нощ. Същите двама, които проникнаха в недосегаемия Дръминдор, които оставиха отрязана глава в скута на графа на Чадуик, докато той подремваше в кулата си; същите, дето освободиха Есрахаддон от Гутария, най-сигурният затвор на всички времена. Можем да направим нещо.

— Например?

— Ами… — боецът се замисли. — Можем да изкопаем дупка, да го примамим вътре и да го заловим.

— По-голям шанс бихме имали да накараме Томас да моли Марибор да порази звяра. Не разполагаме нито с времето, нито с необходимите за копаенето хора.

— По-добра идея ли имаш?

— Убеден съм, че мога да измисля нещо по-добро от прилъгването му в яма, която не можем да изкопаем.

— Например?

Ройс се заразхожда из все още димящия горски склеп, яростно ритайки всичко по пътя си:

— Не знам; ти си този, който си мисли, че можем да сторим нещо. Обаче знам едно: нищичко не можем да направим без другата половина на меча. Така че първото нещо, което бих направил, е да го открадна докато чудовището го няма.

— Със сигурност би убило Ариста и Тракия, ако направиш това — посочи Ейдриън.

— Но тогава ти ще можеш да го убиеш на свой ред. Поне ще има отмъщение.

Ейдриън поклати глава:

— Не е достатъчно.

Ройс се поухили.

— Бих могъл да открадна меча, докато вие с Терън го залъгвате с острието на Ръфъс — Ройс си позволи грозно изкикотване. — Поне има малък шанс да проработи.

Челото на Ейдриън се сбърчи в размисъл и той приседна.

— Не, просто се шегувах — побърза да си оттегли думите Ройс. — Ако то можа да разбере за липсата на меча онази нощ, със сигурност ще може да различи копието от оригинала.

— Но дори и да не проработи — каза Ейдриън, — може да ми даде време да отведа момичетата далеч от него. Тогава ние бихме могли да се скрием в дупка — малка дупка, която имаме време да изкопаем.

— И да се надяваме, че няма да ни изрови? Видях му ноктите, няма да се затрудни.

Ейдриън не му обърна внимание и продължи да следва мислите си.

— Сетне ти ще донесеш другата половина от меча, Магнус ще го съедини и тогава аз ще убия звяра. Видя ли, в крайна сметка има полза от това, че пощади живота на джуджето.

— Съзнаваш ли колко е глупаво това? Това нещо миналата нощ опустоши цялото село и замъка, а ти ще се изправиш срещу него с подкрепата на стар фермер, две жени и строшен меч?

Ейдриън замълча.

Ройс въздъхна и приседна до приятеля си, клатейки глава. Бръкна в робата си и измъкна кинжала. Подаде го с все ножницата.

— Ето, вземи Алвърстоун.

— Защо? — Ейдриън го погледна объркано.

— Не казвам, че Магнус е прав, но досега не съм срещал нищо, което този кинжал да не е могъл да разсече и ако Магнус е прав, ако бащата на боговете наистина е изковал това, значи би свършило работа и срещу неуязвим звяр.

— Значи си тръгваш?

— Не — Ройс се намръщи и погледна в посоката на Авемпарта. — Очевидно имам работа за довършване.

Ейдриън се усмихна на другаря си, взе кинжала и го претегли на ръка.

— Ще ти го върна утре.

— Тъй — отвърна Ройс.

* * *

— Партньорът ти тръгна ли си? — запита Терън, докато Ейдриън се приближаваше към него по обгорелия хълм на нещото, което нявга бе замък. Фермерът стоеше на почернялото възвишение, стискаше отломката меч и се вглеждаше в небето.

— Не… ами, донякъде. Върна се обратно в Авемпарта да открадне другата половина от меча, в случай, че гиларабринът се опита да ни измами. Дори има шанс той да остави Тракия и Ариста в кулата, докато лети насам и тогава Ройс може да ги изведе.

Терън кимна замислено.

— Вие двамата бяхте от голяма полза за мен и дъщеря ми. Все още не зная защо; и не ми казвай, че е заради парите — Терън въздъхна. — Знаеш ли, никога не й отдадох дължимото. Никога не й обръщах внимание и я отблъсквах толкова много години. Тя ми беше просто дъщеря, а не син: още една уста, която щеше да ни коства допълнително, след като се омъжеше. Как изобщо ви е открила и убедила да биете целия този път е… просто не мисля, че някога ще проумея.

— Ейдриън — повика го Фанън, — ела да видиш какво открихме.

Ейдриън последва Фанън надолу до северната част на хълма, където откри Тобис, Моувин и Магнус да работят над голям механизъм.

— Това е моят катапулт — гордо обясни застаналият до колата, в която се намираше дървената машина Тобис. Изглеждаше смешно в крещящите си дворцови дрехи, подпрян на патерица, която Магнус му бе измайсторил, счупеният му крак притиснат между две парчета дърво. — Изтеглиха я тук, когато бях смъкнат надолу в списъка. Прекрасна е, нали? Нарекох я Персефона, по името на жената на Новрон. Стори ми се подходящо, защото изучавах древна имперска история, за да я сглобя. Не беше никак лесно. Трябваше да науча древни езици, само за да мога да чета книгите.

— Току-що ли го построи?

— Разбира се, че не, глупави човече. Аз съм професор в Шеридън. Впрочем това се намира в Гхент. Седалището и на нифронската църква. В брилянтността си подкупих известни духовни лица, които ми разкриха истинската същност на надпреварата. Нямаше да бъде нелеп сблъсък на празноглавци, а предизвикателство за сразяването на легендарно създание. Това бе проблем, който аз можех да разреша; изискващ не груби мускули и липсващи зъби, а смайващ интелект като моя.

Ейдриън разгледа устройството. Масивна централна греда се издигаше на двадесет фута, а дългият дебел лост бе с един-два фута по-дълъг. Имаше платнена кофа прикачена за по-долна греда с пораждащи напрежение въжета. От двете страни на колата имаше по една масивна манивела, свързана със зъбни колела.

— Виждал съм катапулти преди и този не прилича особено на тях.

— Това е защото го подложих на модификации за борбата с гиларабрина.

— Беше се опитал — добави Магнус. — Както го беше настроил, нямаше да проработи, но сега вече ще.

— Дори вече изстреляхме няколко камъка — докладва Моувин.

— Имал съм известен опит с обсадни оръжия — каза Ейдриън. — И знам, че те се използват срещу нещо голямо, като поле войници или неподвижно: като стена. Но срещу единичен подвижен противник са неупотребяеми. Не са достатъчно бързи, нито достатъчно точни.

— Точно затова проектирах този не само да изстрелва снаряди, но и мрежи — гордо заяви Тобис. — Това е много умно. Мрежите се изстрелват като големи топки и се разтварят по време на полет, улавяйки звяра и приковавайки го на земята, което ми осигурява време да презареди и спокойно да го смажа.

— И работи? — запита Ейдриън, впечатлен.

— На теория — отвърна Тобис.

Ейдриън сви рамене.

— Какво пък, няма да навреди.

— Само трябва да го сложим на позиция — каза Моувин. — Ще помогнеш ли?

Всички опряха гърбове в катапулта и забутаха, естествено, с изключение на Тобис, който накуцваше наблизо и даваше нареждания. Докараха го до рова, който обграждаше основата на хълма, откъдето в обхвата му влизаше всичко, евентуално доближило се до къщата.

— Хубаво ще е да го прикрием с нещо — отломки или изгоряло дърво, за да прилича на куп боклуци — каза Ейдриън. — Което няма да бъде трудно. Магнус, чудех се дали не би могъл да ми направиш услуга.

— Каква? — запита джуджето, докато Ейдриън го поведе по хълма към руините на имението. Тревата бе изчезнала, стъпваха по пепел и корени, извикали при Ейдриън асоциацията за топъл сняг.

— Спомняш ли си меча, който изработи за лорд Ръфъс? Намерих го, все още беше с него и коня му там на хълма. Искам да го поправиш.

— Да го поправя? — джуджето изглеждаше обидено. — Не е моя вина, че мечът не проработи. Направих съвършено копие. Най-вероятно записките са били сбъркани.

— Това е добре, защото имам оригинала или поне част. Трябва да ми направиш копие от него. Можеш ли да се справиш?

— Разбира се и ще го сторя, но в замяна искам да накараш Ройс да ми позволи да разгледам Алвърстоун.

— Луд ли си? Та той те иска мъртъв. Вече ти отървах кожата от него. Това не се ли брои?

Джуджето стоеше невъзмутимо, скръстило ръце над плитките в брадата си.

— Това е цената ми.

Джуджето присви уста, при което брадата му настръхна:

— Много добре. Къде са тези мечове?

Терън се съгласи с плана при условие да си получи парчето обратно и донесе счупеното оръжие в ковачницата на имението, която сега се състоеше единствено от тухлено огнище и наковалня. Щеше да го носи със себе си при размяната и да го даде моментално, в случай, че подмяната им бъдеше разкрита.

Джуджето изсумтя презрително.

— Какво има? — поинтересува се Ейдриън.

— Нищо чудно, че не е проработило. Тук надписът е съвсем друг. Предполагам това е заклинанието — то му показа острието, където привидно неразбираема паяжина тънки виещи се линии оформяха сложен десен. Сетне го обърна, за да покаже значително по-кратка шарка от другата страна. — А на тази страна, предполагам, е написано името, за което Есрахаддон спомена. Има логика заклинанията да са еднакви и само имената да се различават.

— Това значи ли, че можеш да направиш работещо оръжие?

— Не, счупено е точно по средата на името, но поне мога да направя адски добро копие.

Джуджето свали скрития под дрехите колан с инструменти и го положи на наковалнята. Имаше чукове с различна големина и форма, както и длета; всеки инструмент бе закачен отделно. Разви кожена престилка и си я облече. Сетне взе меча на Ръфъс и го прикрепи.

— Носиш ги навсякъде, нали? — попита Ейдриън.

— Няма да ме видиш да ги оставям на седлото — отвърна Магнус.

Ейдриън и Терън започнаха да копаят яма в градината. Дълбаеха на мястото на старата пушилня, възползвайки се от рохката пръст. Използваха стари дъски вместо лопати, от които ръцете им почерняха. След няколко часа бяха изкопали дупка, достатъчно голяма за двама им да се скрият изцяло под земята. Не беше достатъчно дълбока, за да не бъде разровена, но поне щеше да ги защити от огъня — стига да не бе запратен право отгоре им. В такъв случай щяха да бъдат опечени като заровени в пясъка глинени съдове.

— Не остава много време — каза му Ейдриън, докато двамата седяха покрити в пръст и пепел и гледаха замиращата светлина. Магнус използваше най-малкия си чук, звънтейки по метала с отчетливо тинк, тинк. Промърмори нещо, сетне измъкна тежка кърпа от торбичка на колана си и започна да търка метала.

Ейдриън погледна над дърветата, усещайки тежестта на Алвърстоун в туниката си. Дали е вътре? Открил ли е Есрахаддон? Може ли старият магьосник да му помогне с нещо? Помисли си за принцесата и Тракия. Какво е сторило с тях? Прехапа устна. Ройс вероятно бе прав. Защо да ги държи живи?

От юг се разнесе звукът на приближаващи се коне. Терън и Ейдриън си размениха изненадани погледи и се изправиха, за да видят група ездачи да изскача от дърветата. Бяха осем на брой — рицари в черна броня, знаме със счупена корона развяващо се начело им. Водеше ги Луис Гай в червеното си расо.

— Виж кой се върна — Ейдриън погледна към Магнус. — Готов ли си?

— Просто почиствам — отвърна джуджето. Тогава забеляза ездачите. — Това не е добре — изръмжа.

Рицарите влетяха в останките от двора и се спряха при вида им. Гай огледа за миг димящите руини на замъка, сетне слезе от седлото и се отправи към джуджето, поспирайки, за да вдигне парче овъглена дървесина, което отново захвърли, след като го повъртя в ръце.

— Изглежда лорд Ръфъс миналата нощ не се справи тъй добре, както ни се искаше. Да не си пропуснал някоя дребна подробност, Магнус?

Джуджето стреснато отстъпи крачка назад. Терън бързо пристъпи, взе оригиналния меч и го скри под ризата си.

Гай забеляза това, но не му обърна внимание и вместо това насочи поглед към джуджето.

— Ще обясниш ли, Магнус, или просто да те убия за кьопавата ти работа?

— Вината не беше моя. От другата страна на острието имаше инкрустации, които не бяха показани на нито една от схемите. Направих каквото заръчахте, проучването ви е виновно.

— А какво правиш сега?

— Прави копие на острието, за да го използваме за размяна с гиларабрина — обясни Ейдриън.

— Размяна?

— Да, създанието взе принцеса Ариста и момиче от селото. Каза, че ако върнем меча, който взехме от леговището му, ще освободи жените.

— Каза?

— Да — потвърди Ейдриън. — Говорило е с дякон Томас точно преди да задигне жените пред очите му.

Гай се изсмя студено.

— Значи звярът вече говори? И отвлича жени? Впечатляващо. Предполагам умее и да язди коне и можем да го очакваме да представя Дънмор на следващия зимен турнир в Акуеста.

— Можеш да попиташ собствения си дякон, ако не ми вярваш.

— О, вярвам — каза, отивайки до Ейдриън. — Поне за открадването на меча от цитаделата. За това говореше, нали? Значи някой е съумял да се промъкне в Авемпарта и да вземе истинския меч? Умно, особено като знам, че само някой с елфическа кръв би могъл да влезе. Не ми приличаш много на елф, Ейдриън. Запознат съм с потеклото на Пикърингови достатъчно добре. Магнус също не бе успял да проникне. Остава ни твоят съучастник Ройс Мелбърн. Той е дребничък, слаб, ловък? Тези качества определено са му от полза при кражбите. Вижда в тъмното, чува по-добре от хората, притежава необичайно равновесие и пристъпва толкова тихо, че може да се движи почти безшумно. Несправедливо спрямо останалите крадци, принудени да се оправят с човешките си умения.

Гай се огледа внимателно.

— Къде е партньорът ти? — запита, но Ейдриън не каза нищо. — Това е един от най-големите ни проблеми, някои от тези мелези минават за хора. Понякога е трудно да бъдат открити. Нямат остри уши или малки очички, защото приличат на човешкия си родител, но другата половина присъства неотменно. Точно това ги прави толкова опасни. Изглеждат нормални, но дълбоко в себе си са нечовешко зли. Ти вероятно дори не го съзираш. Нали? Ти си като онези глупаци, които се опитват да опитомят мече или вълче, мислейки, че ще те обикне. Въобразяваш си, че можеш да прогониш дивия звяр, който се крие вътре. Не можеш. Чудовището винаги е вътре, просто чакайки възможност да скочи отгоре ти.

Стражът хвърли поглед към наковалнята.

— И предполагам един от вас планираше да използва меча, за да убие звяра и да си присвои императорската корона?

— Всъщност не — отвърна Ейдриън. — По-скоро да вземем жените и да бягаме бързо.

— И очакваш да повярвам в това? Ейдриън Блекуотър, ненадминатият боец, който върти острие като тешлорски рицар от старата империя. Наистина ли очакваше да повярвам, че просто минаваш оттук? Че точно по времето на съревнованието за император в ръцете ти случайно е попаднало единственото оръжие, което може да убие гиларабрина и донесе победата? Не, разбира се, ти просто си сключил сделка с невероятно опасно, обаче говорещо чудовище, разменяйки за една селянка и принцесата на Меленгар (която едва познаваш) най-могъщото в света оръжие.

— Така представено наистина звучи зле, но е истина.

— Църквата ще се върне, за да продължи съревнованието — осведоми ги Луис Гай. — Докато това стане, мое задължение е да се погрижа никой, как да се изразя, недостоен за короната, да не убие гиларабрина. В тази категория със сигурност попадат крадлив елфолюбец и бандата му главорези — Гай отиде до Терън. — Така че ще взема острието, което имаш у себе си.

— Само през трупа ми — изръмжа Терън.

— Щом такава е волята ти — Гай изтегли меча си. Останалите серети последваха примера му, като слязоха от седлата.

— Дай ми меча или и двамата ще умрете — каза Гай.

— Не искаш ли да кажеш и четиримата? — разнесе се глас зад Ейдриън и той се обърна, за да види Моувин и Фанън да се приближават с изтеглени мечове. Моувин носеше два, един от които подхвърли на Терън, който го улови непохватно.

— Петима — каза Магнус, държейки два от по-едрите си чукове. Джуджето погледна Ейдриън и преглътна: — Той ще ме убие така или иначе, така че защо пък не?

— Ние все още сме осем — изтъкна Гай. — Неособено равностоен бой.

— И аз си мислех същото — каза Моувин. — Уви, друг не е останал, за да го помолим да се присъедини към вас.

Гай погледна към Моувин, сетне към Ейдриън. За един дълъг момент мъжете се гледаха сред пепелта, сетне Луис кимна и наведе острието си.

— Очевидно ще трябва да докладвам за това поведение на архиепископа.

— Давай — каза му Ейдриън. — Погребан е заедно с останалите ей там в подножието.

Гай го изгледа студено, сетне се обърна да си върви, но докато го правеше, Ейдриън забеляза рамото му да се отпуска неестествено, а кракът му да се извърта навън. Това бе движение, за което бе обучавал Терън да внимава; предвестието на атака.

— Терън! — изкрещя, но не бе нужно. Фермерът вече се бе хвърлил напред и вдигаше меча си още преди Гай да се завърти. Стражът замахна към сърцето му. Терън бе със секунда по-бърз и отби острието. Сетне инстинктивно пренесе тежестта си напред, пристъпи и изпълни комбинацията, която Ейдриън му бе набил в главата: париране, завъртане и контраудар. Замахна напред. Стражът се олюля, изви се и съумя да избегне удара в гърдите, поемайки острието в рамото си. Изкрещя от болка.

Терън бе втрещен от успеха си.

— Издърпай го! — едновременно му извикаха Ейдриън и Моувин.

Фермерът издърпа острието и Гай отстъпи назад, стискайки кървящото си рамо.

— Убийте ги! — изрева през зъби.

Серетите атакуваха.

Четирима нифронци атакуваха Пикърингови. Един се втурна срещу Ейдриън, друг срещу Терън, а последният се зае с Магнус. Ейдриън знаеше, че Терън няма да издържи дълго срещу опитния серетски рицар. Извади едновременно един от късите и дългия си меч, убивайки противника си в мига, в който онзи пристъпи в обхват и бързо пристъпи на пътя на следващия. Преди нападателят да осъзнае, че сега има срещу себе си двама, Ейдриън и Терън го сразиха.

Магнус държеше чуковете колкото се може по-заплашително, но малкото джудже не беше достоен противник на рицаря и потърси закрила иззад наковалнята. Серетът се приближи и дребосъкът го замери с един от чуковете, който издрънча в нагръдника му без да го нарани, но го накара за миг да изгуби равновесие. Рицарят осъзна, че Магнус не представлява заплаха и се обърна да посрещне Ейдриън.

Серетът замахна към главата му. Ейдриън парира с късия си меч в лявата ръка и заби бастарда в сглобката под мишницата.

Моувин и Фанън отбиваха заедно атаките на четиримата нападатели. Елегантните рапири на Пикърингови се стрелкаха — улавяха, блокираха, разрязваха, блъскаха — всяка атака отблъсната, всеки удар блокиран, всеки замах посрещнат. Но братята можеха само да се защитават. Удържаха нападението на бронираните рицари, които се опитваха да открият слабост. Моувин най-накрая съумя да уцели момент за контраатака и нанесе промушващ удар. Върхът на оръжието му потъна в шията на един от рицарите, но едва-що бе направил това и Фанън извика.

Ейдриън видя как един от рицарите разряза въоръжената ръка на Фанън, който изпусна меча си. Младият Пикъринг отчаяно отстъпи назад, отстъпвайки от противниците си. Спъна се и падна. Те се втурнаха към него.

Ейдриън беше твърде далеч.

Моувин изостави собствената си защита, за да запази брат си. Замахна и с едно движение спря и двете атаки над Фанън, но заплати за това. Един от стоящите пред него серети го промуши. По-възрастният брат падна на колене и можеше само да гледа как следващите удари попадат в тялото на брат му. Остриетата почервеняха.

Моувин изкрещя, докато нападателят му се подготви да нанесе завършващ удар, кръстосан замах, насочен към врата му. Моувин не обърна внимание на удара за голямо удоволствие на рицаря. Последният не бе разбрал, че Моувин няма намерение да се защитава повече. Младежът замахна с меча си нагоре и разряза гръдния кош на атакуващия. Завъртя острието, докато го изваждаше, разкъсвайки органите му.

Двамата, които бяха убили брат му, сега насочиха вниманието си към него. Моувин вдигна отново меча си, но целият бе оцапан с кръв, ръката му бе слаба, очите изцъклени. По бузите му се стичаха сълзи. Вече не се концентрираше. Ударът му бе прекалено широк. По-близкият рицар изби оръжието от ръката му и двамата серети пристъпиха напред с вдигнати мечове. Но не можаха да направят нищо повече, тъй като най-сетне стопилият разстоянието Ейдриън им отсече главите и кандидат-убийците се строполиха в прахта.

— Магнус, бързо доведи Томас — провикна се Ейдриън. — Кажи му да донесе превръзки.

— Мъртъв е — каза Терън, докато се навеждаше над Фанън.

— Знам! — сопна се Ейдриън. — И Моувин също ще умре, ако не му помогнем.

Той разкъса туниката на Моувин и притисна ръка към раната, докато кръвта продължи да блика измежду пръстите му. Младежът лежеше, дишайки тежко. Очите му се подбелиха.

— По дяволите, Моувин! — викна Ейдриън. — Дай ми кърпа, Терън, каквото и да е.

Терън грабна един от серетите, убили Фанън и откъсна ръкава му.

— Още! — извика Ейдриън. Почисти страната на Моувин и откри малка дупка, от която бликаше яркочервена кръв. Поне не беше черна, което щеше да означава смърт. Взе плата и го притисна към раната.

— Помогни ми да го изправим — каза, когато Терън се върна с още кърпи. Моувин беше отпуснат. Главата му клюмна на една страна.

Притича и Томас, натоварен с дългите ивици плат, дадени му от Лина. Повдигнаха Моувин и Томас стегнато бинтова раната. През плата се процеждаше кръв, но вече по-бавно.

— Дръжте главата му изправена — нареди Ейдриън и Томас побърза да изпълни инструкциите.

Ейдриън погледна към мястото, където лежеше Фанън. Той бе застинал по гръб сред тъмна локва кръв, която все още нарастваше. Ейдриън стисна дръжките на мечовете си с окървавени ръце и се изправи.

— Къде е Гай? — изрева през стиснати зъби.

— Няма го — отвърна Магнус. — Грабна един кон и избяга по време на битката.

Ейдриън се вгледа обратно във Фанън, сетне към Моувин. Пое си дъх, потръпнал в гърдите му.

Томас наведе глава и изрече молитвата на покойния:

На Марибор се моля

в ръцете божи те полагам

дари му мир — те моля

дари отмора — апелирам,

нека богът человешки бди над пътя ти.

Когато приключи, вдигна глава към звездите и тихо каза:

— Тъмно е.