Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия (7)

Седма глава

Даш не спа добре. Мяташе се в леглото, говореше на себе си, накрая се предаде и запали нощната лампа, която почти го заслепи. Премигна сънливо, поглеждайки часовника, и изруга. Беше четири часа сутринта. Можеше да мисли само за Моли и за това, което й каза. Какъв глупак беше.

Седна раздразнен в леглото и взе счетоводните книги. Надяваше се, че един час работа ще му бъде достатъчен, за да се умори и да заспи.

Но не можеше да се съсредоточи върху цифрите повече от минута, без умът му да заблуждае отново. Затвори с трясък книгите, облегна се на възглавницата и запали пура.

— Тази жена ме подлудява — промърмори.

Защо беше толкова красива? И така бързо го поставяше на мястото му при всяка негова грешка. Така изпепеляващо възбуждаща през цялото време! И толкова права!

— Добре, добре. Наистина трябваше да се върна и да говоря с Джон. Но какво, по дяволите, можех да му кажа?

За Даш този проблем съществуваше от години. Във въображението си го виждаше като бариера, която го отделяше от останалите. И той не можеше да я преодолее. Не беше способен да разговаря нормално дори със сина си.

Нито пък с баща си. Или с бившата си съпруга. А сега и с Моли Пим.

Внезапно Даш дочу тихо притваряне на врата.

— Кой, за бога, е буден по това време на денонощието?

Той се измъкна от леглото и посегна към джинсите. Само за минута беше готов и излезе в полутъмния коридор, но от никъде не се чуваше и звук. Тогава видя тънката ивица светлина под вратата на Моли.

Той се поколеба. Не искаше ново стълкновение. Вече я ядоса, а да се изправи пред нея му беше трудно, дори когато тя беше спокойна. Но някаква магнетична сила го притегляше към вратата й. В един момент откри, че натиска бравата и за негова изненада не беше заключено.

— Моли? — повика тихо. — Моли, будна ли си? — Той пристъпи в стаята.

Беше излязла. Даш го разбра още преди да види празното й легло. Беше оставила лампата запалена. Огледа се и въздишка на облекчение се откъсна от гърдите му, когато видя, че куфарът й лежи върху шкафа.

— Значи не е избягала — промърмори.

Излезе от стаята и бързо се спусна по стълбите, като се надяваше, че ще я открие в кухнята, надвесена с доволно изражение над купичка с овесени ядки или сандвич. Чувстваше се виновен, че беше развалил вечерята й преди няколко часа. Но Моли не беше в кухнята.

Къде, по дяволите, беше отишла?

 

 

Моли излезе на терасата и мина на пръсти покрай отворения прозорец на спалнята на Даш. Мислеше, че се движи съвсем безшумно, но внезапно го чу да промърморва някаква ругатня и да сяда в леглото. Само след миг в стаята му светна и Моли бързо се скри в сянката на прозореца.

Пое си дъх и остана неподвижна в хладния нощен въздух. Чу го да говори на себе си, а след това прошумоляха листове хартия. Тя продължи тихо по верандата и се запъти към стълбите, които беше забелязала предната вечер. Открехна внимателно малката дървена вратичка в горната им част и тя леко изскърца, когато я затваряше.

Излезе и тръгна в тъмнината. Беше взела със себе си всичко, което щеше да й бъде необходимо за работата.

Нощта беше тиха и прохладна, въздухът — влажен от мъглата. Леко се дишаше, а гъстата трева под ботушите й издаваше странен неясен звук.

От отсрещната страна на хълма се чу изцвилване.

— Идвам! — прошепна тя.

В средата на изпълнената със сенки ливада, облян от лунната светлина, стоеше Картофено пюре, изправен като статуя. Беше обърнал глава към нея и наблюдаваше как се изкачва по хълма. Бе наострил уши, а очите му светеха живо.

Моли приближи бавно към него и тихо запя стара песен, която беше научила от баща си. Думите бяха на древен келтски език и самата тя не знаеше какво точно означават. Но за нея и жребеца смисълът беше ясен. Това беше любовна песен.

Изпод оградата се появи Сухар. Старото куче размаха опашка и скочи радостно към Моли.

— Здрасти, Сухар! — Тя коленичи и с обич го погали по главата. — Ти си вършиш работата, нали? Как върви?

Сухар я лизна по лицето и излая гърлено, но изглежда разбра, че трябва да пази тишина и повече не се обади. Обърна се и я поведе към Картофено пюре.

Моли пропълзя под оградата, след това се изправи внимателно и се загледа в жребеца.

Той я наблюдаваше съсредоточено, но мускулите под кадифената му кожа не потрепваха нервно. Звукът от ниския глас на Моли го заинтригува и той продължи да я изучава. Когато жената извади от джоба си стрък мента, той повдигна още повече глава и ноздрите му се разшириха. Ароматът изглежда му хареса и той пристъпи напред с протегната шия.

Но на около двайсетина метра се закова на място, внезапно уплашен от нещо.

Моли му говореше на езика, който беше научила преди много време. Гласът й се лееше мелодично и предаваше собствените й чувства. Държеше стръкчето мента в протегнатата си ръка, като му даваше възможност да долови аромата по-отблизо.

И той приближи. Бавно, без страх. На няколко крачки от нея отново спря и се загледа в лицето й с изненадващо мъдър поглед. Трябваха му само криле, за да прилича на Пегас. От него се излъчваше благородство. Синята му кръв личеше в царствената извивка на шията, в дългите елегантни крака и изяществото на мускулите му. Погледът му беше съсредоточен и любопитен.

Той откъсна със зъби от стръка, сякаш за да провери вкуса му и след това го изтегли целия от ръката й. Тя му позволи да го вземе и остана неподвижна, докато той го сдъвка и преглътна. Дълго не помръдна, но продължи да му шепне нежно. Той пристъпи по-близо и подуши ръцете й, усети миризмата на ментата и в същото време пое и аромата на нейната кожа.

Моли внимателно го докосна. Почувства стоманените мускули и енергията, която се излъчваше от тях. Усети ударите на сърцето му, почти инстинктивно долови, че поглъща нейните думи. Само веднъж конят завъртя глава, но не я ухапа. Подуши я любопитно и дръпна леко със зъби ризата й.

— Още ли искаш, лакомнико? — Тя извади второ стръкче и го размаха пред него, преди да му позволи да го вземе.

Хоризонтът започна да просветлява и първите песни на птиците огласиха близките дървета. И когато слънцето се показа над хълма, Картофено пюре беше вече кротък като пони.

Играеше си с косата на Моли и душеше дрехите й.

Позволи й да го погали по хълбоците и я буташе с муцуната, когато тя спираше да го почесва зад ушите. Не след дълго той с удоволствие носеше на врата си въжето, което тя беше донесла. Хареса му нейната игра. Следваше я в кръг, изправяше се на задните си крака, когато тя изоставаше от него или пък внезапно променяше посоката. Нежно я подбутваше и ровеше с копито в тревата под себе си.

Изведнъж изправи глава и изпръхтя.

Моли се огледа и видя фигурата на мъж, който изглеждаше като призрак до оградата.

— Даш — прошепна тя, чувствайки се безпричинно виновна.

Нямаше смисъл да се преструва, че не го забелязва. Въпреки че урокът още не беше свършил, Моли остави жребеца и бавно се насочи към мъжа, който приличаше на сомнамбул.

— Вярвах, че ще се справиш — бяха първите му думи. — Но не бях напълно сигурен.

— Гледаш ме така, сякаш са ми порасли уши и опашка.

— Аз… Аз не разбирам — поклати глава той.

— Можеш да се промениш. Трябва да се научиш да споделяш чувствата си.

— Твърде дълго съм бил сам — поклати глава той.

Въпреки че остана усмихната, сърцето й се сви при мисълта за малкото момче, останало без майчина ласка и с коравосърдечен баща, за когото говореха, че обичал само победителите. Помисли си за младежа, оженил се за своенравна млада жена от привилегированото съсловие, който така и не могъл да се приспособи към нейния начин на живот.

— Би могъл да опиташ!

— Това е само загуба на време.

— Не и за теб. Даш, направил си толкова много в своя живот. Покорил си планини, океани… А това, за което говорим, не е дори наполовина толкова трудно.

— За мен е трудно.

— Те са само деца, Даш.

— Проблемът не е само в тях.

Той обходи с жаден поглед хълмовете наоколо, зелените поля, къщата в далечината, които изгряващото слънце едва беше докоснало.

— Искам да запазя това имение, Моли — промълви той. — То нямаше особено значение за мен, когато бях млад, но сега е изключително важно. Работата е там, че сме в беда. Парични затруднения! Баща ми е забъркал една каша и аз… И, по дяволите, не съм сигурен, че ще мога да ги оправя. Трудно е да се постигне баланс във всичко. Не се оправям твърде добре с хората…

— Ти се справяш с мен съвсем добре още от самото начало — поправи го тя сухо.

— Не толкова добре, колкото на мен ми се иска — усмихна се той. — Но останалите… банкерите, баща ми, собствените ми деца… Всички те са като части на двигател, който трябва да смазвам по някакъв начин, за да работи добре… Трябва да успеем да се стабилизираме и да имаме постоянен доход.

— И разчиташ на Картофено пюре, така ли? — Пред Моли започна да се оформя цялата картина. — Надяваш се той да ви осигури този стабилен доход.

— Не мога да ти опиша колко много се нуждаем от него, Моли. — Той срещна с признателност разбиращия й поглед.

Въпреки оградата помежду им, тя хвана ръката му между дланите си.

— Не се тревожи. Той скоро ще бъде готов. Наистина е чудесен. Трябва му само малко повече доверие в човека, а всичко останало ще дойде постепенно, по естествен път. Можеш да ми вярваш.

— Ти си изумителна! — каза меко Даш. — В много отношения.

— Не започвай пак, О’Донъли — засмя се тя, видяла пламъка в очите му.

— Не говоря за физическото привличане — завърши той неловко. — Радвам се, че си тук, Моли.

Това все пак е начало, помисли си тя. Не можеше да очаква от него да каже нещо повече.

— Добре — рече тя весело, — стига толкова взаимно възхищение. Тръгвай и ни остави сами. Ще прекарам сутринта с безценния ти жребец.

— Бих искал да остана — каза той, като продължаваше да държи ръката й, — но имам делова среща.

— Ще се видим по-късно.

Моли не можа да потисне импулса и го целуна по бузата. Ръката на Даш се повдигна към лицето й, но той не отвърна на целувката й. Стори й се, че ръката му потрепери.

 

 

Даш не усети как изминаха тези дни. Беше затънал в работа, но въпреки това жадно очакваше да зърне за миг Моли, когато минава под прозореца му.

Тя беше удивителна. Още първия ден спечели доверието на Картофено пюре и до края на втория му сложи юзда и използва дългото въже при тренировката. А след четири дни вече го яздеше. През цялото време Даш имаше усещането, че тя обучава не само неговия кон, а и самия него.

Моли премести Картофено пюре на една малка поляна, близо до конюшнята, където според нея той щеше се чувства по-добре. Място, откъдето би могла да наглежда и Даш. Хранеше го с горещи каши и много витамини — жребеца, разбира се, не Даш. Картофено пюре започна да наддава на тегло и вече нямаше вид на изгладняло животно. Даш, от своя страна, не желаеше никаква храна и дори престана да пуши. Пурите му имаха вид на гризани от катеричка.

Моли обучаваше жребеца с търпение, упоритост и очевидна любов. До края на седмицата тя го яздеше по състезателната писта и започна да го запознава с всеки един от персонала на конюшнята. Не беше необичайна гледката да се види разтревожената физиономия на конярите, когато буйният някога кон душеше любопитно дрехите им.

Моли успя да се сприятели с всички от имението. Един ден Патрийн му съобщи, че трябва да замине при сестра си в Ню Джързи.

— Сега? — извика изумен Даш. — Искаш да отидеш, при положение, че децата са тук?

— Ще взема влака утре сутринта — отвърна Патрийн и перна Даш през ръката, когато той посегна да си вземе парче сладкиш преди вечеря. — Можеш и сам да се грижиш за децата си.

— Шегуваш ли се? Патрийн, моите най-дълбоки уважения към сестра ти, но… — Даш долови разменените погледи между Патрийн и Моли, която се опитваше да гледа невинно, докато кълцаше зеленчуци с големия кухненски нож. — Чакай, чакай! — каза той. — Има ли нещо общо Моли с тази история?

— Аз? Дори не познавам сестрата на Патрийн.

— Не е ли странно това съвпадение — проблесна погледът му към двете заговорнички, — че сестра ти се нуждае от помощ само няколко дни след като Моли решава, че трябва да участвам повече във всекидневните занимания на децата?

— Да, наистина странно съвпадение. С какво ще ги храниш утре сутринта?

— Те не могат ли да се нахранят сами?

Патрийн изсумтя, а Моли се засмя.

— Даш, те понякога се държат като чудовища, но действително се нуждаят от помощта ти. Предлагам овесена каша и препечени филийки, за да не усложняваме нещата. А за обяд?

— Най-близката закусвалня „Макдоналдс“?

Жените се спогледаха и казаха в един глас:

— Не е лошо като начало.

Да се грижи за децата си през тези три дни не беше чак толкова трудно, колкото изглеждаше отначало. Единствено Монтгомъри имаше нужда от почти постоянно наблюдение, но той се оказа много интересно дете.

— Хайде, татко — примоли се той. — Позволи ми пак да покарам ягуара! Нали ще ми дадеш?

— Изобщо не трябваше да ти позволявам още първия път.

Но да държи малкия в скута си и да му помага да насочва дългата кола по алеите на имението беше най-хубавата част от иначе неприятния ден.

Банкерите бяха неотстъпчиви, шестима мъже с чанти, пълни с документи, които показваха, че е време Даш да погаси някои от своите заеми и да продаде част от собствеността си, за да укрепи финансовото си състояние.

— Няма какво да продавам!

— А какво ще кажеш за някои от едногодишните коне? — предложи старият Джим Уилкинс, дългогодишен банкер в Саратога, който познаваше състезателния бизнес почти толкова добре, колкото и фамилиите, които притежаваха ферми в областта. — Ще изпратиш ли стока за продан в Дансфърд следващия месец?

Даш се беше надявал да запази повечето едногодишни, но знаеше, че ще трябва да се раздели с по-голяма част от тях, за да повиши необходимите налични средства.

Притиснат до стената, той се съгласи да продаде най-малко дузина обещаващи коне.

Дилън прие нещата учудващо философски, макар да съжаляваше, че ще се раздели с някои от своите любимци.

— Ще прегледаме утре списъка — каза той на Даш. — Знаех, че ще се наложи да поокастрим бройката. Поне имаме Картофено пюре — промърмори той дрезгаво, без да погледне сина си в очите.

— Какво те накара да промениш мнението си? — усмихна се Даш. — Мислех, че си готов да го дадеш в най-близката кланица.

Дилън излезе навън и замислено се загледа към тренировъчната площадка, където Моли Пим обучаваше Картофено пюре.

— Това момиче вече си свърши работата — каза кратко той.

— Тя е дяволски добра в занаята и ти го знаеш.

— Не е лоша, но не става за треньор на състезателни коне.

— Какво искаш да кажеш? Погледни как го кара да се движи…

— Точно там е работата! — Тонът на Дилън стана рязък, като посочи Моли, изправила се на стремената, докато конят правеше осморки. — Тя ще направи от него кон за езда в местните женски клубове! Имаме нужда от огнен жребец!

Даш знаеше, че баща му е прав. Но беше така заслепен от успеха на Моли, че забрави за крайната им цел.

— Какво предлагаш?

— Мисля, че е време да предаде Картофено пюре на мен.

— Тя се привърза към него. — Даш се разкъсваше. — Виж… Те станаха приятели в известен смисъл…

— Глупости! — избухна Дилън. — Време е да ги разделим, преди да се е превърнал в пони за разходка на местния панаир! Искам го на състезателната писта. С жокей. Още следващата седмица. Скоро се връща Уили Бартман. Той ще го вземе.

Даш разбираше колко мъдри са думите на баща му. Но никак не му харесваше идеята да остави жребеца без грижите на Моли.

— Не можеш да си позволиш да имаш меко сърце в този бизнес — посъветва го Дилън. — Не и по отношение на кон. Нито пък по отношение на едно момиче. Още повече, когато тя заплашва бъдещето на жребец като този.

— Добре — съгласи се Даш накрая. — Но искам аз да й го съобщя. Не искам да влизате в конфликт по този въпрос.

— Разбрах — сговорчиво каза Дилън. — Ще й кажеш тази вечер!

Ненавиждаше мисълта да раздели Моли и Картофено пюре, особено след като бяха станали такъв великолепен тандем.

Освен това, ако нейната работа беше вече приключена, тя нямаше причина да остане в имението на О’Донъли.