Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия (5)

Пета глава

Моли имаше желание да обърне гръб на Даш О’Донъли и проклетия му красив кон. А и баща му беше изпитание, което трудно щеше да издържи.

Но плащането на ипотеката отново беше на дневен ред. Освен това трябваше да се храни от време на време. Нямаше избор.

Реши да се обади на майка си във Флорида за съвет.

— Кой? — попита Маргарет Пим. — Дилън О’Донъли? Той още ли е жив? Какъв непоносим човек!

— Той те помни много добре, мамо.

— Така ли? Знаеш ли, скъпа, този телефонен разговор ще ти струва цяло състояние…

— Мамо, имало ли е нещо между теб и О’Донъли?

— Само в неговото въображение.

— Но…

— Моли — прозвуча по-сериозно гласът на майка й, — той е ужасен деспот и иска всичко, което вижда. Той винаги е ревнувал баща ти… Но това е стара история. Сигурно сега е щастлив.

— Не останах с такова впечатление.

— Знаеш ли, скъпа, тази вечер ще играя бридж и трябва да побързам. Но ще чакам с нетърпение да ми разкажеш как е свършило всичко.

Моли се зарадва, че майка й беше доволна от живота си във Флорида. Тя имаше приятна компания в лицето на приятелка от младини и прекарваше времето си в игра на карти и слънчеви бани. Понякога ходеше и на конни надбягвания.

— Добре, мамо. Лека нощ! Обичам те.

— И аз те обичам, Моли. Не се преуморявай. Тази стара ферма не заслужава толкова усилия.

 

 

Все още беше мъгливо, когато на следващата сутрин Моли се върна в имението на О’Донъли със своя раздрънкан пикал.

Спря на паркинга до офиса и слезе. Сухар скочи след нея и се насочи към едно слънчево петно пред стълбите. Легна на земята с доволна въздишка и задряма. Моли го погледна и й се прииска и тя да се чувства така спокойна като него.

Беше решила да свърши работата и да се върне вкъщи колкото е възможно по-бързо, без да се забърква в никакви истории.

Точно тогава се появи Даш. Моли чу потропването на копита върху паважа и се обърна навреме, за да види коня, който изплува от мъглата. Даш яздеше с лекота. Беше местен шампион по поло и изглеждаше по-красив, отколкото се полага на един мъж.

С джинси и избелял червен пуловер над разкопчаната риза той леко пришпорваше коня. И двамата имаха горд и самоуверен вид. Даш беше мъжът господар, обикалящ своята собственост, но сега не изглеждаше доволен от видяното.

Сърцето й се разтуптя. Ядоса се на неспособността си да овладее чувствата, които събуждаше у нея Даш.

Той я видя и лицето му грейна. Насочи коня към нея.

— Добро утро, Моли — каза с лека ирония.

Как успяваше гласът му да звучи едновременно заплашително и възбуждащо? Моли не посмя да го погледне в очите и отвърна почти неучтиво:

— Добро утро, О’Донъли.

Той спря коня на две крачки от нея и се наведе, за да потупа животното по врата. Черната му коса беше разрошена от ездата и лека червенина беше плъзнала по страните му.

— Изглеждаш очарователно тази сутрин.

Моли беше облякла широка фланела, а косата й бе вързана на конска опашка, така че не се чувстваше особено привлекателна.

— А ти изглеждаш ужасно — беше нейният коментар. Той наистина й се стори уморен. — Вчера твоите посетители купиха ли коня? — досети се тя.

— Не — отвърна той кратко. — Намерили са друг.

— О, съжалявам! — Моли забеляза напрежението на лицето му и се зачуди дали той няма и други проблеми.

В този момент Даш срещна погледа й и сякаш си спомни нещо хубаво.

— Сънува ли ме снощи, Моли?

Как позна? Моли опита да овладее обливащата я червенина и наведе глава към въжетата, с които се занимаваше.

— Снощи бях заета с подготовката.

— Искаш да започнеш веднага, така ли?

— Мислех, че и ти така искаш.

— Да, Картофено пюре трябва да започне да се състезава колкото е възможно по-скоро. Смяташ ли, че в твоята ферма ще има някакви проблеми заради отсъствието ти?

— Не. Сутринта дадох указания на човека, когото си изпратил. Предполагам, той ще се справи. Изглежда много способен.

— Той е най-добрият при нас. Рано си станала днес!

— Изглежда, и ти си подранил тази сутрин! — отвърна Моли.

— Работа — рече той с жест, който обхвана цялото имение и всички отговорности, които носеше то. — Баща ми извежда тригодишните коне още в пет часа и аз свикнах да ставам рано. Открих, че обичам да гледам изгрева.

— Така ли? — На Моли й предстоеше труден разговор и тя реши да започне с най-лошото. — Виж — започна тя, — съжалявам за случилото се вчера. И за баща ти, също.

— Извиняваш се, задето се разкрещя на баща ми?

— Не — поправи го Моли. — Аз умишлено повиших тон, но нямах намерение да го обиждам. Той си заслужава, разбира се, но поведението ми беше… Е, да кажем, не много възпитано.

— Разбирам — отвърна Даш, облегнал се на лакътя си с вече развеселен поглед. — Трябва ли да те претърся за оръжие? Той може и да е много труден, но е мой баща, в края на краищата. Не мога да стоя безучастен, докато го убиваш.

— Надявам се, че се страхува за живота си — не можа да сдържи победоносната си усмивка Моли.

— Всъщност мисля, че той се надява да те види днес. Знаеш ли, вчерашната свада между вас двамата сякаш е прочистила артериите му или знам ли какво. Той е нов човек тази сутрин.

— Проклятие! — раздразни се тя.

— Дори бих казал, че му действаш добре — засмя се Даш и това сякаш отпусна чертите на лицето му и го направи по-дружелюбен. — Той не е такъв, какъвто беше, когато почина баща ти. Чудя се дали старият чудак не е поддържал живеца в него и желанието му да се бори с живота.

— Да не искаш да кажеш, че ако съм добра с него, той може да се разболее?

— Всичко е възможно.

— Не мога да го направя — каза тя след кратък размисъл. — Не мога да съм добра с него.

— А към мен? — попита Даш с внезапно дрезгав глас.

— Нито пък с теб! — Без да се замисля, Моли протегна ръка към коня, който веднага насочи кадифения си нос към дланта й и започна да я души. Моли бавно проговори: — Нямах намерение да позволя нещата да отидат толкова далече.

— Целувките ли имаш предвид?

— И… останалото. — Моли не искаше да изброява греховете си от предния ден. Съжаляваше, че позволи на Даш да я погали и да я увлече така. Беше разтърсена от лекотата, с която превземаше мислите и чувствата й, и не искаше да повтаря същото и днес. Тя остави коня да близне ръката й и погледна отново крадешком към Даш.

— Разбирам — каза той тържествено, като прочете мислите на лицето й, — но се страхувам, че няма да се съглася с теб.

— Е, не ти вземаш това решение — каза безгрижно тя. По навик обхвана главата на коня и го погали, като позволи на животното да потърка муцуната си в ризата й. Успяваше да избегне погледа на Даш, като се занимаваше с коня му. Опита да си припомни речта, която внимателно беше подготвила още в пикапа, и каза: — Мислих за нас снощи…

— Аз също — прекъсна я той. — Бях възбуден през цялата нощ.

— Нямах предвид точно това.

— Всъщност събудих се готов за теб — каза тихо Даш. — За един миг помислих, че си до мен. Протегнах ръка…

— Моля те! — каза бързо Моли. Внезапно почувства как стомахът й се сви. — Н-не искам отново да губя чувство за реалност.

— Защо не?

— Защото… По дяволите! Ти си ти, а аз съм — аз.

— И ние се привличаме.

— Ще работя за теб — бързо реши да изясни нещата тя, — но никакви флиртове.

— Страхуваш се, нали? Но не от мен, а от себе си.

— Не се страхувам от нищо!

— Тогава не те е страх да дойдеш с мен и сега — протегна той ръка към нея. — Хайде да отидем да ти вземем кон. Ще пояздим.

Идеята никак не й хареса. Сами, заедно, това беше истинско предизвикателство.

— Аз… Имам работа. Искам да започна веднага.

— Знам, че искаш, но има някои неща, които трябва да уредим преди това. За Картофено пюре. И за нас. Хайде! Подай ми ръка.

— Не искам да яздя с теб.

— Хайде!

— Даш…

— Ела — настоя той и нещо в тона му я накара да се подчини.

Като хипнотизирана протегна ръка и когато той освободи стремето, сложи крак в него и скочи на коня. Но в последната секунда Даш обхвана бедрата й и я извъртя така, че тя се озова седнала странично на коня, в скута му.

— Почакай! — възпротиви се тя.

— Твърде късно! — Даш я обгърна с ръка, а с другата хвана юздите. — Отпусни се, Моли. Стегнала си се като заек сред ловджийски кучета.

Напразно Моли се опитваше да избегне допира на тялото му. Мисълта, че седи в прегръдките му, накара страните й да пламнат. Чувстваше силата на бедрата му, а когато конят се раздвижи и тръгна, можеше да запази равновесие само притисната към гърдите му.

— Аз мога да вървя и пеш. Този кон е твърде буен и нервен за нас двамата.

— Една крава може да е буйна, но не и той. Казва се Извара, на седемнайсет години е и го язди най-малкият ми син. Мисля, че по-скоро ти си нервна тази сутрин.

Даш пришпори коня и той тръгна в лек тръст. За да се задържи, Моли трябваше да се хване някъде, но бедата беше, че нямаше къде. Ръката й се плъзна и сграбчи колана на Даш.

— Искам да се съсредоточа върху работата си — прочисти гърлото си тя. — Вчера се разбрахме по този въпрос. Не мога да се занимавам както трябва с твоя жребец, ако аз… Ако ние… Е, много е сложно, това е всичко.

— Изобщо не е сложно. Ти не си обвързана, а аз съм разведен от години. И двамата нямаме други ангажименти в момента.

Тя се намръщи, учудена как беше разбрал, че нямаше мъж в живота й в този момент. Толкова ли беше очевидно?

— Имам приятели. Няколко момчета.

— Момчета! — каза Даш. — Това е различно. Аз не съм момче и не искам да ти бъда приятел. Не и в платоничния смисъл.

— Ти съвсем ясно каза какво искаш!

— Не мисля, че е по-добре да увъртам, когато една жена ме привлича така силно, както ти ме зашемети.

— Наистина ми се иска да те зашеметя. Но с удар — промърмори Моли.

— Ако това ти доставя удоволствие — засмя се той, — може и да го направим по-късно, но сега бих опитал по-традиционна първа среща, ако нямаш нищо против.

— Нахален си! — пламна отново тя.

— И ти не си толкова невинна, колкото се представяше тази сутрин.

— Никога не съм казвала, че съм невинна. Просто не ме интересуваш.

— Лъжкиня! — прошепна той в ухото й.

Моли беше доволна, че не е необходимо да го гледа в очите.

— Казах ти, че мразя кратките глупави истории.

— Аз също! Обичам дълги, дълги истории с жени, които са умни, отзивчиви и страстни в леглото. Като теб, Моли.

— Аз не съм отзивчива, нито… Нито пък съм страстна в леглото.

— Не мислиш така, нали? Хвани юздите.

— Какво? Даш, почакай…

Той сложи поводите в ръцете й и вече тя водеше коня по пътя.

— Затвори очи! — каза той. — Извара може и сам да намери пътя за вкъщи, ако му се наложи. Ти трябва само да стоиш мирно.

— Но…

— Затвори си очите!

Въпреки че й беше топло, Моли потрепери. Утринната мъгла все още се стелеше над хладната земя, отделяйки ги от останалия свят. Клоните на дърветата сякаш висяха откъснати във въздуха и се насочваха високо в небето. Само леките стъпки на Извара нарушаваха обгръщащата ги тишина. Беше приказно красива утрин, изпълнена със странно вълнение.

— Хайде! — прошепна той.

— Даш, престани!

— Ти дори не знаеш какво ще направя — засмя се той беззвучно.

Дъхът й секна, когато той я обхвана още по-здраво с едната си ръка, а другата се плъзна по бедрото й. Беше безсилна да го спре — трябваше да се държи за колана му и да управлява коня в същото време. Но докосването я стопли и тя неволно потръпна. За да не забележи вълнението й, тя затвори очи.

— Добро момиче! Сега ми кажи какво виждаш.

— К-какво?

Той продължи да гали бедрата й с бавно сладостно движение на върха на пръстите си. Нежната ласка предизвика вълна от топлина. Тя притисна силно коленете си едно към друго.

— Кажи ми какво се върти в главата ти точно сега — подхвана отново той.

— Защо правиш това?

— За да докажа едно твърдение. Кажи ми за какво мислиш?

— Как мога да мисля, когато правиш така?

— Точно това исках да докажа. Какво те карам да изпитваш?

— Нервност. Нямам ти доверие.

Сякаш разбрал, че краката й са изтръпнали от желание, той плъзна ръката си нагоре и започна бавни опияняващи кръгове върху корема й. Ръката му беше голяма, но чувствена. Той избегна деликатното място, но се настани на друго, където цялата кръв на Моли сякаш се беше концентрирала точно под повърхността. В същото време започна да дразни ухото й с нос.

— Няма да те нараня — промърмори той. — Обещавам. Няма да направя нищо, ако ми кажеш да спра.

— Все пак не ти вярвам. — Тя с усилие сподави надигащия се в гърдите й стон.

— Заради миналото? Заради случилото се между нашите бащи?

Моли стисна още по-здраво очи, усетила възбуждащото движение на коня под нея — движение, което изглежда усилваше недвусмислените импулси, които се излъчваха от слабините на Даш. Седнала неловко в скута му, обгърната от ръцете му, тя започна да си представя съвсем друг вид ритмични движения. Дишането й се учести.

— Ти просто не си от мъжете, на които може да се вярва — едва успя да каже, все още със затворени очи.

— Това ми харесва, струва ми се. Какво чувстваш сега?

— Разкопчаваш ризата ми.

Трябваше да го спре. Ако той се опитваше да докаже нещо, Моли беше забравила точно какво беше това. Единственото, което знаеше, беше, че той я плаши и възбужда едновременно.

Пръстите му ловко се справиха с копчетата и след миг струя хладен въздух обля гърдите й. Под ризата се показа памучната фланелка, която носеше вместо бельо. Тя беше здраво напъхана в джинсите и Моли се успокои, че той няма да успее да я извади без борба.

Но Даш нямаше намерение да сваля фланелката. Все още не. Започна да чертае кръгове около гърдите й, без изобщо да ги докосва и по странен начин предизвика горещи тръпки в зърната й.

— Кажи ми — настоя Даш и започна да хапе леко нежната кожа на шията й. — Разкажи ми какво чувстваш.

Моли изви глава назад, за да улесни топлите му целувки.

— Чудесно е… — прошепна несигурно тя. — Хубаво е…

— Хубаво? — повтори той и се засмя. — Моя мила Моли. Аз мога да те накарам да се почувстваш всякак, но „хубаво“ е твърде слабо определение. Не изгаряш ли отвътре?

— Мисля, че да.

— Къде?

Беше фантастично, наистина. Равномерният ход на коня, тези вълшебни ласки и неговият хипнотичен глас.

— Навсякъде! — промълви тя.

— Тук? — попита той, обхвана лявата й гръд и разтри набъбналото зърно с дланта си. От устните на Моли се откъсна сладостна въздишка. — И другата, нали?

— Даш…

— Къде да те погаля след това, Моли? — Тя искаше да разтвори бедра и да му позволи да открие мястото, което копнееше за ласката му. — Моли?

— Н-не мога. Защо нарушавам всичките си правила с теб?

— Може би е време да промениш правилата.

— Подлудяваш ме, Даш.

— Усещането е взаимно, Моли. Можеш ли да почувстваш колко силно ме привличаш?

Да, съвсем осезателно чувстваше физическата му възбуда.

— Глупаво е.

— Но е забавно, нали?

— Не можем да завършим това, което започнахме, Даш.

— Никога не съм се опитвал да го направя на кон — призна той. — Мога да ти предложа няколко далеч по-добри места. Ще ме погалиш ли?

Ръката на Моли остана неподвижна на колана му. Даш продължаваше да гали гърдите й — бавно, нежно, и тя сякаш почувства движението на кръвта във вените си.

— Ако те погаля, ще отидем твърде далече — промълви тя.

— Колко далече е „твърде далече“?

— Аз вече ти позволих да преминеш границата — промърмори тя, наслаждавайки се на ласките му и накрая реши да отвори очи. Потъна в усмихнатия му поглед и се почуди дали би могла да му се противопоставя още дълго.

— Тогава още малко няма да има толкова голямо значение. Докосни ме.

— Не. Аз съм тук, за да работя — отвърна тя и с риск да загуби равновесие отмести ръката му.

Даш се засмя. Харесваше му начина, по който отвръщаше на желанието му. Досега не беше срещал жена, която така силно да желае ласките му. Беше живо проклятие, че същото това тяло беше в съчетание с толкова упорит характер.

— Пусни ме да сляза — обърна се тя рязко, когато стигнаха до Източния обор. — Повече няма да яздя с теб.

И тъй като наблизо се виждаха някои от работниците, Даш се съгласи да я спусне на земята. Моли се приземи леко и той остана доволен, като видя избилата през слънчевия й загар червенина, докато закопчаваше забързано ризата си.

Харесваше му нейната разумност. Но също така му допадаше и бясната гордост, проявяваща се във всяко нейно движение, във всеки неин поглед. Въпреки младостта си, Моли беше жена, която отказваше да се превърне в безлична сексуална играчка. Тя имаше смели идеи и желязна воля, за да ги изпълни.

Прииска му се да я опознае по-добре.

— Ще вземем кон — каза той и я поведе към конюшнята, където държаха конете за езда. — И ще те разведа наоколо.

Прекараха сутринта заедно, обикаляйки цялата ферма. Достави му удоволствие да й покаже империята на баща си. Усещаше силна болка, щом се сетеше, че бяха на ръба да загубят това място. Мразеше мисълта да я продаде на някой синдикат, но тежестта на дълговете ставаше непоносима и той се съмняваше, че ще съумее да намери начин да спаси фамилния бизнес.

Освен ако Картофено пюре не беше толкова добър, колкото на Даш му се искаше.

Даш настоя да обядват заедно в къщата. След кратък спор, тя се съгласи. Той подозираше, че е много гладна. Препуснаха към къщата и завързаха конете под сянката на две преплетени ябълки. Храниха се на верандата, откъдето можеха да наблюдават Картофено пюре.

Моли бързо унищожи сандвича. Поднесоха им чай с лед, салата от краставици и тънки резенчета лимонов пай. Тя ядеше лакомо и непрекъснато задаваше въпроси за жребеца.

— Не бях тук, когато се е родил — разказваше Даш. — Не зная как са се отнасяли с него през първите няколко седмици, но съм убеден, че са се грижили добре.

— Никога не можеш да знаеш със сигурност — изрече Моли със съмнение. — Какво се е случило с майка му?

— Тя живя едно лято след раждането и почина през октомври от колики. През целия си живот страдаше от стомашни болки.

— Как е бил отглеждан жребецът след това? От хората или му намерихте втора майка?

— Хората се грижеха за него. Той отхвърли другите кобили. Предполагам, липсвала му е неговата майка.

— Картофено пюре нейно първо жребче ли беше?

— Шестото. Но първото от Корал.

Моли кимна и продължи да наблюдава жребеца, като поглъщаше машинално салатата. Не спираше да задава въпроси и Даш отговаряше възможно най-изчерпателно. За някои неща нямаше и най-малка представа — например колко ябълки е изяждал през зимата.

— Мисля да отида да го видя — каза Моли и стана, още преди Даш да приключи с обяда. — Искам да поговоря с него.

Искаше му се да отиде с нея. Обичаше да наблюдава Картофено пюре и беше дяволски любопитен да види какъв точно ще бъде подходът й.

Но трябваше да се заеме със счетоводните документи и дори удоволствието от компанията на Моли Пим не можеше да го откъсне от неговите задължения.

Той се извини и я изпрати. За последен път я зърна, когато тя се катереше по оградата на ливадата, където пасеше Картофено пюре.

 

 

Моли не видя повече Даш през деня. Говори на жребеца през целия следобед. Нищо повече, само му говореше. Искаше той да свикне с миризмата на тялото й и с гласа й. Не направи опит да го доближи. Търпение.

Около пет часа Дилън О’Донъли се появи зад волана на семейния джип. Рязко натисна спирачките и вдигна облак прах, който подгони жребеца към прикритието на дърветата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изгърмя Дилън, слизайки от колата. — Нарушаваш моята собственост?

— Не се опитвай да ме заплашваш, стар козел! — изправи се Моли срещу него.

— Няма да ти позволя да измъчваш моето животно!

— Този кон не е твой — отвърна Моли и не отстъпи и крачка, въпреки че Дилън приближаваше заплашително срещу нея. — Твоят син ме е наел, за да работя с него.

— Моят син има някои доста глупави идеи — почервеня лицето на стареца. — И тази е от най-лошите! Трябваше да опита да мисли с мозъка, а не с панталоните си!

— Не можеш ли да говориш по-тихо — каза рязко Моли, защото й стана неприятно, че Дилън критикува пред нея собствения си син. — Тревожиш жребеца.

— Тревожа кого… — заекна Дилън. — Ах, ти малка…

— Престани да крещиш и се опитай да бъдеш полезен — прекъсна го тя. — Ако ще се мотаеш наоколо, най-малкото, което можеш да направиш, е да ми отговориш на няколко въпроса.

Дилън се ококори и Моли осъзна, че очите му бяха тъмносиви, същите като на Даш. Това я разколеба за момент и тогава Дилън каза:

— Не можеш да ми заповядваш тук, млада госпожице.

— Само ми разкажи за майката на този жребец и престани да се заяждаш с мен. Имала ли е някакви необичайни премеждия? Тренирана ли е за състезания? Беше ли грижовна майка или…

— Тя беше дяволски добра кобила — отговори той. — Състезава се три години, а след това дойде тук и даде живот на няколко чудесни жребчета. Но този е просто луд.

— А Корал?

— Дали е бил луд? Разбира се, че не. — Дилън пристъпи напред и се облегна на горната греда на оградата, за да погледа как жребецът рие рохката земя с копита. Очите му се навлажниха, когато продължи: — Корал беше най-добрият кон, който съм тренирал. Беше бърз на състезания и съвършен в обора. Той следваше Даш по петите като малко кученце.

— Какво?

— Корал беше любимец на Даш. Майката на Корал умря няколко седмици след като той се роди и Даш го взе, хранеше го с бутилка и се отнасяше към него като към собствено бебе.

— Шегуваш се, нали? — Моли не можеше да си представи Даш в ролята на бавачка.

— О, не — позволи си лека усмивка Дилън. — Точно по това време се роди и неговият син, но Даш прекарваше времето си във фермата и се грижеше за жребеца.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че Даш…

— Разбира се — продължи Дилън, сякаш Моли не беше там. — Той отгледа Корал, научи го на разни трикове, дресираше го като цирково пони, сложи първото му седло. Никой не беше толкова горд, колкото Даш, когато той спечели на състезанията в Чърчил Даунс.

Дилън продължи да разказва, но Моли вече не го слушаше. Чудеше се защо Даш се е отнасял с повече любов към животното, отколкото към собственото си дете.

— Защо Даш не е бил със семейството си? — прекъсна тя монолога му.

— Какво? — Дилън изглеждаше изморен. — О, онази негова жена… Тя знаеше какво иска, а Даш не се вместваше в нейните рамки. Не пиеше чай със сламка и… Нали знаеш? Татково момиче — сви рамене Дилън. — Красива и богата, тя имаше нужда от съпруг като впрегатен кон, а не от див млад жребец с неукротим нрав като Даш. Е, той се опитваше да заглади нещата, въпреки моите съвети. На два пъти се връща при нея — сметна хитро Дилън — и още две деца.

— Хм — беше единственият коментар на Моли.

— Но тя го отхвърляше всеки път и той тръгна да се катери по планините и всичко останало. Сега е тук, на мястото си.

— А той чувства ли го така?

— Разбира се. Никой не обича фермата като Даш. С изключение на мен, разбира се. Но това е в кръвта му и всичко ще му принадлежи някой ден.

— Скоро, надявам се — каза сухо Моли.

— Не ме харесваш, нали, млада госпожице? — погледна я Дилън и се засмя. — Заради Пади ли?

— Не ми харесва дори да произнасяш името му.

— Не съм направил нищо срещу този глупак баща ти — насочи пръст към нея Дилън. — Той сам направи своя погрешен избор. Дай му две възможности и той винаги ще избере погрешната. С едно изключение.

— О? И кое беше това изключение?

— Твоята майка! — отговори Дилън замислено, а очите му се напълниха със сълзи. — Майка ти беше най-хубавото нещо, което някога се случи на Пади Пим.

— Какво знаеш ти за това? — попита Моли.

— Всичко, млада госпожице. Не зная само къде е тя сега.

— И мислиш, че ще ти кажа?

— Почти се надявах тя сама да ми го съобщи — засмя се той горчиво. — Но тя не се обади. Мисля, че се досещам какво означава това.

— Не си отишъл да я видиш — отбеляза Моли.

— Кой мъж би постъпил така? — изсумтя той. — Ако е искала, тя знаеше къде да ме намери.

— Но тя не те искаше.

— Никога не ме е искала, предполагам. Забавно, нали? По-голяма част от нещата в моя живот направих заради Маги.

— Да не си посмял да говориш така! — Внезапно я връхлетяха спомените. — Не искам да те чувам да произнасяш името й! Знаеш ли каква болка причини на всички нас?

— Хей…

— Махай се! Махай се преди… Преди да съм счупила глупавата ти глава…

— Тръгвам си, тръгвам си — бързо каза Дилън.

И си отиде.