Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия (4)

Четвърта глава

Даш не можеше да повярва, че тя е толкова упорита.

— Не мога да остана тук — каза тя и се отдалечи. — Не мога да се концентрирам върху него, когато се притеснявам от теб.

— Защо се притесняваш?

— Много добре знаеш — извика Моли и се завъртя. — Не може да се работи по този начин. Това е…

— Виж какво — прекъсна възраженията й той, — ти не си адвокат, който трябва да се съсредоточава за сложен съдебен процес. Аз искам да тренираш кон. И ми харесва това, което става между нас. Двете нямат нищо общо. Ти си сексапилна млада жена и ме привличаш. Не съм много по-възрастен от теб. Или точно това е причината?

— Не, не. Просто не си мой тип.

— А какъв точно е твоят тип? — засмя се той. — Някой с четири крака и опашка.

— Виж, аз не съм момиче, вманиачено на темата коне и обсебено от фикс идеята за провала на баща си. Аз съм жена и не съм била монахиня през целия си живот. Но ти… Ти искаш играчка, О’Донъли. Ти се отнасяш несериозно с жените.

— Несериозно ли? Откъде ти хрумна? От двеминутния разговор за живота ми? Идеята да се разделим беше на Били.

— Ти си от мъжете, които приемат секса като спорт.

— Вълнуващо занимание, трябва да го признаеш — малко пресилено се засмя той.

— За мен това не е спорт. А нещо повече. При това ти си неспособен да направиш следващата крачка.

— И каква е следващата крачка?

— Да признаеш, че в секса има нещо повече от обилно изпотяване и оргазъм.

Зашеметен от откровеността й, Даш се облегна на оградата и я разгледа — хубава млада жена с превъзходно тяло, огнен нрав и открито отношение към живота. Притежаваше и неочаквана романтичност, а точно това Даш искаше да избегне на всяка цена.

— Няма да се преструвам, че не искам да правя любов с теб, госпожице Моли. Да, желая те. Но твоето желание е не по-малко силно от моето.

— Погрешно си ме разбрал — тръсна тя червеникавата си коса, която проблесна на слънцето.

— Непрекъснато мислиш за секс, откакто се срещнахме, нали? — отдръпна се Даш от оградата и я изгледа продължително.

— Не искам да говорим за това.

— Страхливка — каза меко той и приближи към нея.

— Не съм страхливка — проблеснаха очите й, но направи крачка назад към джипа.

— Докажи го.

— Това са пубертетски игри — нетърпеливо въздъхна тя, — и не мога да повярвам, че можеш да си губиш времето с тях.

— Може би това е игра за възрастни. И вероятно от най-древните. — Даш със задоволство отбеляза, че тя направи още една несигурна крачка назад.

— Не ми харесва твоята игра.

Той я последва до паркирания джип, внезапно решил да й покаже разликата между правенето на любов и чистия, неусложнен с любовни истории секс. А той си имаше своите добри страни.

— Мъжете и жените играят тази игра, откакто свят светува.

— Това прави ли я по-добра?

— Прави я по-вълнуваща и съвършена.

— Да си свалим дрехите не е моята представа за вълнуващо.

— Страхувам се, че ще трябва да свалиш още нещо. Първо трябва да отхвърлиш задръжките си.

— Същото се отнася и до твоята емоционална арогантност. — И за по-голяма сигурност тя заобиколи джипа.

— Емоционална арогантност? — засмя се насила той.

— Е, всеки глупак може да се съблече и да прави секс, О’Донъли. — Тя спря и допълни насмешливо: — Иска се смелост да признаеш, че зад самоуверената ти усмивка се крие нещо повече от сексуално желание.

— И какво мислиш, че крия — не престана да се усмихва Даш.

— Много неща. — Тя се завъртя на пръсти. — Истинските си чувства към децата, например.

— Чакай, чакай… — Даш почувства как го обзема гняв.

— Страхливец! — засмя се тя.

Тя беше съвсем близо и Даш се възползва.

— Не закачай моето семейство — рече той грубо, хвана я през кръста и със задоволство усети как пулсът й се ускори.

— Поставяш условия? А това честно ли е? — попита тя лукаво. — Очакваш от мен да се откажа от моите принципи по отношение на баща ми, собственото ми имение. Да изоставя всичко и да работя за теб през деня, а вечер да изпълнявам ролята на любовница?

— Не е необходимо да се отказваш от нищо. Ще изпратя някой да се грижи за фермата ти, докато си тук.

— А баща ми? Очакваш просто да забравя и да се хвърля в леглото ти? — гневно проблеснаха очите й.

— Няма да е необходимо да използваме легло — каза Даш и я привлече към себе си. — Може да се любим и под онези дървета или тук на тревата.

— Не мисля така — отвърна тя.

— Наистина ли? — Той с наслада усети близостта на стройното й тяло, плъзна ръка по бедрото й и погали плавната извивка на хълбоците й. Притисна я още по-плътно, за да усети възбудата му. — Все още ли си на същото мнение?

Тя поклати глава, после погали лицето му с върха на пръстите си. Нежна милувка, едновременно възбуждаща и успокояваща.

— Да, убедена съм! Харесва ти да се мислиш за твърдо момче, Даш О’Донъли, но ти си като този жребец! Див и необуздан. А в същото време криеш нещо. Всъщност много неща.

Той копнееше да я целуне, да разтвори устните й и да докосне дръзкия й език. А вместо това промърмори:

— Кажи отново името ми!

— Даш! — прошепна тя. — Даш.

— Ще ме целунеш ли?

И тя го направи. Повдигна лицето си към него, за да му предаде топлината на устните си и той простена. Обви ръце около врата му и се притисна още по-близо, усещайки всеки трепет на тялото му. От устните му се откъсна нов стон и той я сграбчи в прегръдките си, като сериозно се замисли дали да не я отведе веднага в гората, за да останат съвсем сами. Искаше да разкъса дрехите й, очите му бяха жадни да се насладят на стройните й дълги крака, тялото му гореше от желание да почувства как те се обвиват около него. Копнееше да я види гола пред себе си, да я гали, да усеща ръцете й върху себе си, да проникне в нея с бавни пулсиращи тласъци. И ръцете му се устремиха към колана на джинсите й.

Тя се засмя тихо и се изви в прегръдките му с нежно и ритмично движение на бедрата си, разпалвайки още повече желанието му.

Сдържаността им изчезна напълно, целувките им станаха жадни и те трескаво започнаха да шарят с ръце по телата си. Даш усети сладостта на устните й, видя огъня в червеникавите й коси. Господи, колко е хубава! Привличаше го като магнит — топлината й, жизнерадостта й. Желаеше я.

Той плъзна ръка между двамата и откри великолепната закръгленост на гърдите й. Погали с палец зърното. Почувства как то набъбна, втвърди се и тя издаде нежен звук — отчасти въздишка, отчасти смях. Когато го погледна, очите й бяха изпълнени с желание.

— Започваш да отстъпваш — каза тихо той.

— И ти също — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш? — пусна я той изненадан.

— Превръщаш всичко в игра, О’Донъли — облегна се тя на джипа. — Но не си циник, какъвто ти се иска да изглеждаш.

— Нима искаш да ти изприказвам един куп празни думи?

— Разбира се, че не. Мразя всичко безсмислено.

— Тогава защо да не се държим като възрастни, които се радват на удоволствието да бъдат заедно?

— Защото не мога да си вдигам краката просто така.

— Аз само искам…

— Знам какво искаш. Но няма да ти позволя да определяш колко струвам по сексуалното ми поведение. Не ме разбирай погрешно. Сексът ми допада… но при определени условия. Необходимо ми е нещо повече от атлет за партньор.

— Трябвало е да се родиш през миналия век — усмихна се той. — Боже мой! — Даш отметна косата от лицето си и се извърна. — Ти изобщо не си жената, която очаквах да видя, когато те потърсих сутринта.

Моли опита да сдържи усмивката си. Въпреки привидната самоувереност, тя се чувстваше твърде неловко. Само от няколко часа ли го познаваше? А имаше чувството, че са минали години.

— Ще ми позволиш ли да заведа жребеца у нас? — попита тя.

— Не! Той остава тук — рязко извърна глава Даш. — Той има твърде висока стойност като кон. А тук имаме необходимите условия за сигурност. Съжалявам, Моли. Застрахователната компания няма да разреши той да напусне фермата. Ще трябва да останеш тук. Ще кажа да ти приготвят стая в къщата…

— Не мога да остана в твоята къща!

— Палатка ли искаш да опънеш в предния двор? Не можеш да тичаш до имението си по няколко пъти на ден. Ще прекарваш по два часа дневно в път. Ще трябва да останеш тук. — Той се засмя: — Обещавам, че стаята ти ще бъде с надеждна ключалка.

Моли се колебаеше. Хвърли поглед към ливадата пред себе си, а след това отново се взря в тъмния жребец. Той вече се беше отегчил от тях и препускаше нагоре-надолу, тръскаше силно глава и душеше нервно вятъра. Беше великолепен.

И Моли можеше да бъде с него.

— Добре! — каза тя. — Ще остана.

— Колко ще ми струва? — усмихна се широко Даш.

— Четири хиляди беше последната ти дума, доколкото си спомням. А моята работа е да го подготвя да се състезава.

— Чудесно. Да се върнем в офиса и да оформим документите.

— Откажи се — заяви весело Моли, скочи в джипа и тръшна вратата след себе си. — Не подписвам никакви договори с името на О’Донъли върху тях.

— Виж какво, Моли — заобиколи бързо колата Даш и се настани зад волана. — Нека бъдем разумни.

— Не подлежи на обсъждане! Баща ми загуби именно от някакъв законен договор. Едно ръкостискане ще свърши работа.

— Ти си упорита жена, госпожице Моли — поклати глава Даш повече с възхищение, отколкото с негодувание.

Той запали колата. Внезапно Сухар протегна глава от задната седалка и го лизна по ухото с големия си грапав език.

— Харесва те — засмя се Моли. — Нали знаеш, той не целува когото и да е.

— Аз също! — отвърна той многозначително.

Моли реши, че забележката му не се нуждае от коментар, облегна се удобно назад и се отдаде на удоволствието от пътуването. Вятърът разбъркваше косите й, но това не я смущаваше. Чувстваше се великолепно.

Не се самозалъгваше. Всичко се дължеше на целувките на Даш. Беше фантастично. Досега нито един мъж не я беше възбуждал така.

Но тя запази самообладание. Беше твърда и независима и остана доволна, че го спря, преди ситуацията да излезе извън контрол… Без да го ядоса. Той беше приел условията й и тя се чувстваше силна.

Въпреки това подозираше, че Даш е по-силен. Щеше да бъде истинска битка да работи близо до него.

Наближиха офиса и забелязаха озадачаваща сцена.

Голяма бяла лимузина беше паркирана на пътя, заобиколена от половин дузина мъже с напрегнати лица в тъмни костюми и портативни радиотелефони в ръце.

— Нашите посетители от Средния Изток — обясни Даш. — Те… Но какво става тук, дявол да го вземе?

Върху капака на колата се бяха настанили трима тийнейджъри. Единият носеше традиционна арабска дреха, а другите двама бяха типични американски деца, според Моли, като се изключи факта, че бяха въоръжени с автомати. Бодигардовете ги наблюдаваха нервно.

— По дяволите! — Даш рязко натисна спирачката и закова джипа.

В този момент момичето от групата се прицели и дръпна спусъка. На няколко метра от нея върху оградата бяха наредени чаши за вино и когато куршумът удари първата от тях, тя се разлетя на хиляди парчета. Хлапаците ликуваха.

Даш скочи от джипа и се устреми към тях. Моли се измъкна и го последва. Когато той стигна до децата, момчето в бялата роба пое оръжието от момичето, прицели се и гръмна друга чаша от редицата.

— Какво означава това? — прогърмя гласът на Даш.

Момичето се обърна към него, но, заслепено от слънцето, присви очи предизвикателно. Носеше тюрбан, който явно наскоро й беше подарен, защото не стоеше съвсем стабилно на главата й.

— Здрасти, татко. Направихме си малко учебна стрелба.

Тя беше хубава, дребна и руса, но беше успяла да намали до голяма степен естествената си красота. Косата й висеше на неравни слепени кичури, боядисани в долната си част в лилаво. Позата й върху колата беше на малка филмова звезда — кръстосани крака, отметната назад глава. Посрещна спокойно гнева на баща си.

— Да не сте полудели? — изкрещя Даш. — Някой можеше да пострада!

— По-спокойно, де! — намеси се презрително другото момче. Дъвчеше дъвка и носеше огромна тениска с щамповани големи червени устни върху нея. — Мама ни позволява да стреляме по глинени панички в Нюпорт.

— Тук не е Нюпорт! — рязко отсече Даш, като дръпна момчето. — Това е коневъдна ферма с животни за милиони долари. Ако ослепите и едно от тях със своето безогледно…

— Ние стреляме по чаши, бе човек! — прекъсна го момчето.

— Достатъчно! — извика Даш. — Веднага слезте от тази кола! Дайте ми оръжието! И двамата се качвайте в стаите си и да не съм ви видял, докато…

— Но дядо ни каза да забавляваме Амал, татко — възпротиви се момичето, като потупа по рамото момчето, облечено в арабски дрехи. — Той трябва да прекара добре, нали разбираш?

— Ти трябваше да го забавляваш — поправи я Джон. — Хей, кое е това маце?

— Казвам се Моли — отвърна тя, като реши, че определението „маце“ е предназначено за нея.

— Моли — процеди през зъби Даш, — това е синът ми Джон и дъщеря ми Николет. Те трябваше да се грижат за брат си Монтгомъри днес следобед, но един Бог знае какво е станало с него.

— Успокой се, де — каза провлечено Джон. — Гами се заигра зад къщата.

На Моли не й хареса арогантният му поглед и му отвърна по същия предизвикателен начин. Беше удовлетворена, когато Джон не издържа и с пламнали уши погледна встрани.

— Сигурна съм, че децата не са искали да направят нищо лошо, Даш — каза тя. — Те знаят как се борави с оръжие, щом и друг път са стреляли. Убедена съм, че ще почистят счупените стъкла още сега.

Силно гримираните очи на Ники се разтвориха широко и тя закима енергично.

— Да, да, ще почистим. Нали, Джон? Нищо не сме повредили.

— Започвайте веднага — нареди Даш. — След това намерете Монтгомъри. Амал ще дойде с мен.

— Какво да правим? — проточи жаловито момичето. — Толкова е скучно! Не можем да отидем по магазините, кабелната телевизия не струва. Тук нищо не се случва!

— Ето ти пари, отидете до града. Джулио ще ви закара.

— Страхотно! — светнаха очите на Ники. — Колко ми даваш?

— А ти от колко имаш нужда? — изведнъж се обърка Даш.

— Петдесет долара! — намеси се Джон. — За вечеря и видеоигри.

Явно Даш недоумяваше какво могат да направят с толкова пари двама тийнейджъри.

— Ето — подаде им парите — и се махайте оттук, преди да сте направили още някоя беля.

Джон остави оръжието и потупа Амал по рамото.

— Радвам се, че се запознах с теб, приятел. Заповядай пак и ще ти покажа онези списания, за които ти говорих.

— Джон! — повиши предупредително глас Даш. Момчето повдигна рамене и се отдалечи. А след това подметна през рамо към баща си: — Имаш вкус за жените, приятел, но нямаш чувство за хумор.

Ники намигна на Амал и му хвърли тюрбана. Кокетно размаха пръсти за довиждане на смаяния младеж и изтича след брат си.

— Тези деца ще ме довършат — въздъхна тежко Даш.

— Амал — засмя се Моли. — Да отидем на разходка? Господин О’Донъли ще има делова среща. Двамата с теб ще се разходим из конюшните, докато те разговарят, нали? Обичаш ли конете?

— Много! — отвърна сърдечно момчето.

— Благодаря! — каза Даш с облекчение. — Отивам да се видя с баща му и ще се опитам да намеря някой, който да го разведе наоколо. Ако почакаш около половин час…

— Ще почакам.

— Моли…

— Стига — усмихна се тя. — Приеми го като още една услуга.

Той нямаше време да отговори, защото само след секунда вратата на офиса се отвори с трясък и висок мъж с побелели коси излезе на верандата. Гласът му беше дълбок и силен.

— Това баща ти ли е? — попита Моли и без да дочака отговор се обърна към стареца, който с убийствен поглед вече се насочваше към нея.

— Махай се от земята ми! — изкрещя той. — Ти си дъщерята на онзи Пим… Ти си… Боже мой! — внезапно спря той, изненадан, че тя не помръдваше от пътя му, готова за борба. — Мътните го взели — премигна той, — изглеждаш точно като Маргарет.

— Тя ми е майка — отвърна рязко Моли.

Даш затвори очи и се помоли да се разтвори земята и двамата да изчезнат, преди да е станала експлозията. Трябваше да се досети, че Дилън ще се навърта наоколо само за да може да изгони дъщерята на Пади Пим от земята си. Моли също изглеждаше готова за битка.

— Татко — уплаши се Даш за здравето на баща си, когато видя как лицето му стана алено.

— Аз мога и сам да водя своите битки — изръмжа Дилън и тръгна заплашително към Моли.

— Ти си твърде стар, за да водиш каквито и да било битки — реагира веднага тя и сложи ръце на кръста си, вирнала брадичка. — Вече не ставаш почти за нищо, нали, старче?

— Млъквай, ти…

— Не можеш да ми заповядваш!

— За бога, ще те нашибам с камшика.

— Само опитай — предизвика го Моли — и ще ти счупя ръцете.

— Донесете ми сапун — изгърмя Дилън, — за да измия устата на това момиче.

— Ти не можеш да се пребориш и с коте — повиши глас тя, възприемайки неговия тон. — Престани да ме заплашваш или наистина ще пострадаш!

— Ти си една малка твърдоглавка — внезапно гръмко се разсмя Дилън. — Също като майка си.

— Не искам да слушам глупости — с потъмняло от напрежение лице каза Моли.

— Нито пък отстъпваш от борбата — каза Дилън с учудване, примесено с раздразнение. — Също като твоя старец. Неговият инат му навлече доста неприятности.

— Не толкова, колкото ти му създаде — отвърна тя.

— О, той беше глупав стар ирландец, който предпочиташе да се занимава с черна магия, а не с разумни неща. Предполагам, че и ти затова си тук? За да омаеш онзи луд кон на сина ми?

— Моята сделка е с него, а не с теб — отвърна остро Моли. — Не ти дължа нищо, освен един изстрел в гърба, може би. Даш, подай ми едно от онези оръжия. Защо ли се занимавам…

Даш едва успя да отдръпне карабините и откри, че словесният двубой между двамата го е разсмял. Бяха вбесени и непрощаващи, вирнали упорито брадички като малки деца на съседското игрище.

— Престанете и двамата! — извика той.

— Тя започна — оправда се Дилън. — Обиди ме…

— Престани, татко! Моля те! Наех Моли и с това приключваме. Ще бъдеш учтив с нея, разбрахме ли се?

— Той е прекалено твърдоглав — изскърца гласът на Моли.

— А ти — обърна се Даш към нея — ще заключиш езика си или аз ще се заема с това. Чу ли ме?

Погледът му изглежда е бил достатъчно красноречив, защото Моли не възрази.

— Така е по-добре — продължи той. — Татко, искам да погледнеш вечерните дажби в оборите. Аз ще отида да говоря с посетителите. Моли, ще се видим по-късно. Ще вечеряме заедно.

— Ти не можеш да вечеряш с нея! Клиентите ни имат нужда от теб през цялото време.

— Татко, престани или…

— Няма да остана за вечеря — прекъсна ги Моли. — Отивам си!

— Отиваш ли си? — отекна Даш и плановете му за една очарователна вечеря започнаха да се стопяват.

— Ще се върна утре — каза твърдо тя. — Ако ми обещаеш, че този стар козел няма да ми се пречка в краката.

— Моли…

— Пусни я да си върви — посъветва го Дилън. — Може би ще си счупи врата на път за вкъщи.

— Татко!

Моли тръсна глава и тръгна към пикала.

— За бога — каза Дилън, докато я гледаше как потегля, — тя е хубаво момиче. Колко жалко, че ще трябва да я убия със собствените си ръце.

— Татко! — промълви Даш с последни сили. — По дяволите, няма ли да млъкнеш!