Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия (2)

Втора глава

— О, за бога!

Моли не беше сигурна, че ще запази самообладание, затова се обърна и се насочи към обора с високо вдигната глава.

— Почакай! — извика той след нея. — Ти, разбира се, не вярваш в тази глупост, нали? — Тя продължи да върви. — Баща ти умря от съвсем естествена смърт.

Раздразнителността беше най-лошото качество на Моли що се отнася до отношенията й с хората. С конете можеше да бъде безкрайно търпелива. Но не и с хората. Особено с мъжете, които носеха името О’Донъли.

— Аз знам от какво почина баща ми, хубавецо — обърна се рязко тя. — От предателство.

— Предателство? — разсмя се той нервно. — Това е вече твърде много!

— Той ви вярваше. Направи сделка с вас.

— С баща ми — поправи я Даш О’Донъли.

— Ти също трябва да си участвал в сделката, не отричай.

— Знам само, че са се споразумели да притежават обща кобила.

— Не каква да е кобила. А превъзходна.

— Всички коне са превъзходни, докато не стъпят на пистата.

Моли отказа да слуша повече и потъна в тъмния обор, но О’Донъли я последва.

— С тази кобила не можеше да се постигне нищо повече и затова я продадохме, преди да започнем да губим.

— Сигурен ли си, че нищо повече не можеше да се постигне?

— Така каза баща ми и аз трябва да му вярвам.

— Е, той е глупак. Нетърпелив и алчен глупак.

— Времето е пари в този бизнес, госпожице Пим.

— Не ме поучавай, О’Донъли. По това време ти покоряваше някъде планините, нали? Или се гмуркаше около Бахамите? Какво, по дяволите, знаеш ти? — Моли опита да си спомни всички клюки за Даш О’Донъли — дезертьорът, напуснал света на конните надбягвания, за да остави собствена следа като професионален авантюрист. Поло, бързи коли, опасни пещери — достойно амплоа за репортер на модните лъскави списания. Но тези екзотични пътешествия вероятно са били финансирани с доларите на баща му. — Зная всичко за теб и за живота ти на плейбой — изстреля тя. — Ти си богаташки син, за когото животът е само игра.

Кратък тик пробяга по лицето на О’Донъли и погледът му се вледени.

— Вече приключих с това.

— О, значи изоставяш авантюрите и се връщаш да си поиграеш със семейния бизнес, така ли? Е, не очаквай да те приветствам с отворени обятия. Аз загубих почти всичко именно заради фамилията О’Донъли.

— Наша грешка ли е, че баща ти не е плащал редовно застрахователните си вноски?

Това преля чашата. Моли грабна вилата от купата сено и я насочи към него.

— Ти и твоят старец оставихте кобилата ни да пострада, защото знаехте много добре, че смъртта й ще отстрани баща ми от надбягванията.

— Това е нагла лъжа — каза О’Донъли, без да помръдне.

— Баща ми беше твърде силна конкуренция за вас.

— Да, твоят старец беше много добър — отвърна Даш. — Но всички знаят, че той нямаше усет за бизнес. Много съжалявам за смъртта му, но…

— О, спести си думите.

— Никой не твърди, че надбягванията с коне са почтена игра, госпожице Пим.

— С положителност не и ти, нито онзи стар крадец на коне — баща ти! — Моли почувства напиращите сълзи и вилата потрепери в ръцете й. Тя пое дълбоко въздух. — Обзалагам се, ще си доволен да чуеш, че последните думи на баща ми бяха за Дилън О’Донъли. Надяваше се някой ден да се срещнат в ада!

Моли захвърли вилата с трясък и прокле слабостта си. Облегна се на яслата и вдигна ръка, за да изтрие търкулналата се сълза. Тя презираше слабостта и мисълта да изгуби самообладание пред един мъж я накара да изправи гръб.

В настъпилата тишина О’Донъли вдигна вилата с лекота.

— Аз не мога да променя миналото, госпожице Пим — каза той след малко. — И със сигурност не мога да върна обратно баща ти, нито да компенсирам тази загуба в живота ти!

— О, млъкни!

Той направи крачка напред и хвана здраво ръката й. Тя се отдръпна, но не успя да се противопостави на силата му и нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.

— Може би аз ще ти помогна да стъпиш отново на крака — каза О’Донъли, срещнал враждебния й поглед.

— Нямам нужда от проклетата ти благотворителност — опита да се освободи тя.

— Но аз се нуждая от твоята.

— Няма да я получиш!

— Госпожице Пим…

— Нищо няма да промени решението ми, а още по-малко — проявата на сила.

— Сигурна ли си? — Той леко отпусна пръсти, но не я освободи.

— По-скоро ще стана метачка в някой краварник! — Тя успя да запази гласа си спокоен, но някак необяснимо потрепери.

Вероятно той също го почувства, защото отново я погледна в очите.

— Е, в такъв случай — каза с променен глас, — може би ще трябва да те отвлека.

В първия момент Моли се почуди дали той не се шегува. Усети, че ако все пак говори сериозно, не би направила нищо, за да му попречи. При тази мисъл я обля гореща вълна.

— Пусни ме — промълви и пламна, осъзнала потреперването на гласа си.

Миг по-късно той се подчини, но никой от двамата не помръдна. Бяха толкова близо един до друг, че чуваха дишането си. Почти осезателно усещаха наелектризирания въздух помежду им. Въпреки че през целия си живот беше работила с мъже, а с някои от тях се срещаше от време на време, тя за първи път се чувстваше така несигурна. Това я плашеше! А в същото време беше чудесно!

Моли се овладя и отстъпи, но гърбът й опря в стената. Той продължаваше да държи вилата в лявата си ръка. Внимателно я подпря до стената и се обърна към нея:

— Бих искал да промениш решението си. Само заради Картофено пюре.

— Картофено пюре?

— Глупаво е, знам — усмихна се той, — но още не сме му дали официално име. Той е истински красавец. Трябва да го видиш. Крака от желязо, сърце на лъв… невъзможно е да се опише.

„Опитай“ — искаше да му каже, доволна, че за миг забрави за подлостта към баща й. Конете бяха нейната слабост и едно силно животно с див нрав винаги я интригуваше. Докато слушаше разказа на О’Донъли за неговия жребец, тя усети, че я обзема желание да види това чудо.

— По цял ден обикаля в галоп ливадите и се надбягва с вятъра — продължи сякаш на себе си О’Донъли. — Баща ми трябваше да зареже всичко останало, но той не може да се занимава само с него. И аз се съгласих да се върна вкъщи, за да помогна, макар да ми липсва опит.

— И колко време смяташ да останеш?

— Да си призная още не съм решил. Но сега имението има нужда от мен и затова съм тук. Само да можех да направя нещо с този жребец. Той ще стане чудесен, ако го подхване опитен треньор.

Даш погледна крадешком към Моли Пим. Беше красива. Предположи, че е на около двайсет и няколко години, все още пълна с огън. Искаше да го изгони, но в очите й се беше появил нов израз. Любопитство. Копнеж.

О, никак не е трудно да изкусиш ирландка, помисли си той весело. Как не се сети по-рано? Подхвани темата за конете и само наблюдавай как омеква като тесто. Няма нужда да я отвличаш. Просто разходи един кон изкушение пред очите й и можеш да я заведеш, където пожелаеш.

— Бих искал да направя всичко възможно за този кон — добави той с наведена глава и меланхолична нотка в гласа, — защото Картофено пюре е истинско чудо. Невероятна скорост. Той лети. Но какъв нрав! Груб и…

— Просто не се отнасяте както трябва с него — промърмори Моли. — Все още не съм срещала кон, който да не може да бъде укротен.

— Опитахме всичко, каквото знаехме, но не се получи. Ако не дойдеш, предполагам, че ще трябва да…

— Нали ти самият каза, че той е чудо. — Тя пристъпи напред с ръце на хълбоците. — Не можеш да убиеш едно чудо.

— Рано или късно той ще нарани някого.

Тя изсумтя подигравателно и тръгна с широка крачка към вътрешността на обора. Черен кон подаде глава от съседното отделение и се загледа в нея. Моли машинално протегна ръка към него и той с обич отърка нос в пръстите й. Тя се обърна през рамо към Даш и каза грубо:

— Ако смяташ да се заемеш с този бизнес, по-добре е да проявяваш повече състрадание към конете.

— Съгласен съм. Но аз съм загрижен и за хората, които работят в конюшните. Картофено пюре ще убие някого. — Той приближи и потупа коня по врата.

Тя се извърна и Даш реши, че действително е красива, въпреки усилието да скрие женствеността си. Дрехите й бяха груби, но проблясващите сини очи и устните, които потрепваха в ъглите, когато беше ядосана, бяха невероятно привлекателни. Да, беше истинска жена, със самочувствие и естествен сексапил. Къдриците червеникава коса, прилепнали нежно към извивката на врата й, бяха така изкусителни, че той почти посегна да навие една от тях около пръста си. А вместо това почеса коня й.

— Състезателните коне не са злобни — каза тя.

— Така ли мислиш? — провокира я Даш.

— Вероятно е уплашен или подсъзнателно свързва хората с нещо неприятно.

— И аз искам да знам причината — въздъхна Даш и продължи да гали коня. — Жалко, че не искаш да му дадеш шанс. — Тя мълчеше. — Искам да кажа — внимателно добави Даш, — че би могла да му хвърлиш един поглед и да видиш как може да се реши проблемът.

Отговор не последва.

Даш не беше добър актьор, но отново опита да въздъхне тежко.

— Разбирам те. Хората… Особено семейството… са по-важни от конете.

Тя пристъпи от крак на крак и промърмори:

— Предполагам, ще мога да отделя няколко часа и да дойда до имението.

— Какво?

— Най-малкото, което мога да направя, е да го погледна — сви рамене тя.

Спечелих я! Даш бързо обузда радостта си и каза сериозно:

— Е, това е много щедър жест от твоя страна, госпожице Моли.

— Не, съвсем егоистично желание — проблесна погледът й. — Искам да видя жребеца заради себе си. Но няма да разговарям с баща ти, ясно?

— Вероятно ще успея да направя нещо, за да не се срещнете.

— Обещай! Защото, ако го видя, може да се опитам да го убия.

— Споразумяхме се! — рече Даш, като се надяваше на помощ от дявола, за да успее да удържи обещанието си. Да се справи с експлозивната Моли Пим беше съвсем малко по-трудно, отколкото да направи същото с Дилън О’Донъли.

— Но не съм казала, че ще направя нещо, нали? — продължи Моли. — Само ще хвърля един поглед на жребеца. Не се опитвай да ме принуждаваш да направя нещо повече. Ще ти струва петстотин долара. Такса за консултация.

— Съгласен съм.

Не последва ръкостискане, но настъпи продължително мълчание, изпълнено с напрежение. С безпогрешния си усет Даш долови невероятното привличане, породило се помежду им. През живота си бе срещал достатъчно жени, за да знае колко рядко се случва подобно нещо. Чиста химия — комбинация от точно необходимите елементи в точно необходимото време, за да се предизвика вълнуваща реакция. А понякога — и експлозия.

Някои жени непрекъснато излъчваха предизвикателни сигнали. Но жената пред него си беше създала защитна броня, която прикриваше и нейната сила, и нейната уязвимост.

Внимавай, рече си той. Тя е личност. Даш, момчето ми, госпожица Пим ще влезе под кожата ти още преди да дойде в леглото ти.

Тишината бе нарушена от внезапния лай на кучето отвън.

Моли се извърна, явно също толкова доволна, колкото и Даш, от прекъсването на потока чувствени сигнали.

— Някой идва.

— Може би ти донесох късмет и бизнесът ще потръгне.

— Съмнявам се — отвърна непочтително тя. С няколко бързи крачки отиде до отворената врата и погледна на двора. — Виж какво, О’Донъли, не ме разбирай погрешно, но какво ще кажеш да си тръгнеш?

— Какво има?

— Нищо. Това е… Вероятно е някой от банката. Предпочитам да си върша работата сама.

— Добре — сви рамене Даш — и без това е време да си тръгвам.

— Почакай! — хвана го тя за ръката и веднага го пусна, сякаш се опари. Страните й внезапно порозовяха. — Слушай, нямам време да ти обяснявам, но не можеш ли просто да изчезнеш? Искам да кажа, преди новодошлият да те е видял. Не искам от банката да знаят, че си бил тук.

— А защо не?

— Не ти дължа обяснение — избухна гневно тя. — Влез в къщата и изчакай! Става ли? Мини през тези храсти! — посочи тя избуялия буренак.

— Госпожице Пим…

— Тръгвай, по дяволите!

— Аз нямам какво да крия.

— Но аз… Дявол да го вземе, не ми дължиш нищо, но не можеш ли просто да изчезнеш?

А когато тя обърна отчаяното си лице към него, Даш се засмя:

— Искаш да кажеш, да ти направя услуга?

— Да, услуга! — отвърна тя и стисна здраво юмруци.

Той си помисли да й припомни магическата думичка „моля“, но нещо в изражението й му подсказа, че по-скоро би умряла, отколкото да бъде вежлива с него. А той нямаше интерес да разваля настроението й. Харесваха му проблясъците на огъня, който тлееше в Моли Пим.

— Добре — каза след кратко колебание. — Ще се скрия в къщата.

— Чудесно. А сега, тръгвай!

Моли го блъсна грубо и той, без да знае точно защо, се измъкна крадешком по посока на къщата.

Стигна навеса с подивелите рози точно навреме. В следващия момент от завоя на алеята се появи нисък мъж в строг костюм, който бършеше потта от плешивото си теме с бяла кърпичка. Моли тръгна да го пресрещне.

Даш се озова на стара тераса с каменна настилка. Трева беше поникнала между напуканите плочи, а розите, които я обграждаха, почти я бяха завладели. Очарователно място, отбеляза мислено Даш. Но природата бавно го превзема.

Каква жена беше Моли Пим? При своите пътувания той никога не беше срещал толкова твърд и така чувствителен човек като нея. Вратата пред него му предоставяше възможност да научи нещо повече.

И за да задоволи любопитството си, той я отвори и влезе в къщата.

Озова се в преддверие, което навярно е било доста уютно в най-добрите си дни. Но сега дървеният под скърцаше под краката му, а боята на тавана висеше на огромни люспи. Даш забеляза светлото петно на стената и се досети, че някога там е висяла картина. Зачуди се коя ли заложна къща краси сега.

Въпреки топлото лятно слънце навън, къщата беше дяволски студена. Пестеливата госпожица Моли не даваше нито пени за отопление, нито за осветление.

Той се вмъкна крадешком в полутъмната всекидневна и различи сложните извивки на стара мебелировка във викториански стил, допълнена с фини покривки за облегалките. Дантелени пердета висяха на прозорците, а парчета цветно стъкло украсяваха полицата над камината. Беше много приятна стая, но очевидно рядко се използваше. Тънък слой прах покриваше всяка вещ.

Пред Даш се откри непозната досега страна от работата със състезателни коне. Баща му тренираше жребци за арабски шейхове и европейски кралски семейства. А други треньори, макар и толкова добри като Пади Пим, не успяваха да осигурят дори собствения си живот. Запуснатата къща с прашните мебели и подивелите храсти му разкри нещо съвсем ново за него.

Даш прекоси стаята и се озова пред двукрила резбована врата. Беше сигурен, че ще види една не по-малко прашна трапезария.

Но масата и китайският порцелан бяха преместени в дъното, а стаята — подредена като спалня.

И то каква спалня!

— Е-е, госпожице Моли! — усмихна се Даш.

Влезе и се огледа. В средата беше поставено огромно викторианско легло, покрито с планина от дантели и дузина избелели кадифени възглавнички. Даш прокара пръсти по набраните къдри на балдахина, който вероятно беше от преправено дантелено перде.

Леко ухание идваше от антична тоалетна масичка, където многобройни кристални шишенца подчертаваха красотата на овално огледало в дървена рамка, украсена с резба.

Даш опита да си представи рязката Моли Пим, потънала в сън сред това море от женственост, без дрехи, сложила само лек парфюм върху себе си. Въпреки че тя имаше тяло на манекен, не бе очаквал да открие нещо романтично у нея.

— Но какво е това?

Той повдигна една тънка връвчица от розова дантела и осъзна, че разглежда фина сексапилна нощничка — дреха, която трудно си представяше върху слабото и недостъпно тяло на Моли.

— Може да е на сестра й! — промърмори на себе си Даш.

Чу отварянето на външната врата и подскочи като крадец, хванат на местопрестъплението. Бързо се измъкна и затвори вратата на спалнята точно навреме.

Моли влетя в стаята ядосана и останала без дъх.

Даш трепна, осъзнал, че все още държи в ръката си нежната розова нощничка. Скри я зад гърба си и опита да наподоби невинно изражение.

— Как мина?

— Страхотно! — отвърна тя, изпълнена със сарказъм. Извади рязко една цветна носна кърпа от горното си джобче и избърса потта от врата си. — Той реши, че паркираната луксозна кола долу пред портала е моя. Струвала повече от ипотеката на имението. Казах му да я вземе.

— Ключовете са у мен, така че не може да я е взел.

— Е, искаше да го направи.

— Закъсняла си с плащанията? — предположи Даш.

— По-лошо — промърмори тя, но изведнъж замълча. Беше й трудно да признае пред един О’Донъли за последното предупреждение, което е получила от банката. — Не е твоя работа! — тросна се тя. — А ти приключи ли тук, О’Донъли?

— Все още ли важи споразумението помежду ни?

— Да, да. Ще дойда у вас днес следобед.

— Мога да те закарам с моята кола.

— Страхуваш се, че ще променя решението си? — погледна го косо тя.

— Не — призна честно Даш. Той се гордееше със способността си да разгадава човешките характери и беше сигурен, че Моли е почтена. Но не му се тръгваше. Все още не. Тъкмо започваше да открива личността й под защитната броня, която беше изградила около себе си, и искаше да научи повече.

— Имаш ли нещо за пиене? — реши в последния момент да опита стария трик. — Може би чаша вода?

— Разбира се. — В погледа й проблесна подозрение, но след това сви рамене. — Кухнята е натам. Не прекарвам много време в нея.

Даш предположи, че тя ползва колкото е възможно по-малко помещения, за да си спестява разходите. Моли му показа пътя през старата всекидневна към задната част на къщата. Кухнята беше по-светла, с високи прозорци и голяма стара печка в ъгъла. Стените бяха боядисани в светложълто. Кутии с подправки бяха наредени на полицата до прозореца, а голяма удобна кухненска маса беше сложена до тухленото огнище. Бе затрупана със списания, тетрадки и неотворена поща. Даш забеляза, че повечето от писмата бяха за неплатени сметки. На масата лежаха и няколко мундщука, юзди и други дреболии, оставени за почистване. Беше прав. Тя използваше само кухнята и съседната трапезария, която беше превърнала в спалня.

Моли взе чаша и му наля вода. Докато беше с гръб към него, Даш бързо пусна нощничката в джоба на сакото си.

— Вземи — обърна се тя към него. — Дано те охлади.

Даш се почуди дали не е прочела мислите му. Завъртя чашата, за да избегне счупеното ръбче в единия край и отпи от водата. Студена и сладка. Той задържа погледа си върху лицето на жената и реши, че Моли Пим не е нито студена, нито сладка. Подозираше, че е гореща и интригуваща.

— Сега по-добре ли е? — попита тя, като отвърна на погледа му с повдигане на веждите.

— След малко ще стане още по-добре — той отпи отново. — Ще ми кажеш ли защо трябваше да се крия от банковия служител?

— Просто не исках да те види тук. — Тя му обърна гръб и се престори, че подрежда масата. — Той се надява, че ще успея да открия някоя вълшебница, която да ми помогне да си платя сметките. А ти ще изглеждаш като отговор на неговите… Е, не искам да му давам празни надежди.

— И това е всичко? — повтори той.

— Всичко, което ти трябва да знаеш.

— Бях само любопитен.

Не си единственият, за малко да се изпусне Моли. Опитваше се да разтвори мундщука от една юзда и се чудеше защо все още не е изгонила Даш О’Донъли от къщата си. Може и да е привлекателен, но е О’Донъли и това трябваше да реши въпроса още преди час. Но необяснимо защо Моли не можеше да го отпрати.

— Ще ми кажеш ли защо се захвана с работата на баща си? — опита да влезе в обичайния си тон тя.

— Не съм се захванал все още — отговори веднага О’Донъли. — Нямам необходимия опит.

— Това е ясно за всеки глупак — отвърна неучтиво тя.

— Сякаш чувам баща ми — засмя се той.

— Баща ти действително трябва да е болен, за да те допусне в своето царство.

— Остарява — призна О’Донъли, пристъпи към умивалника и се облегна на него.

— Имаш ли намерение да вървиш по неговите стъпки?

— Поколения наред семейството ми се е занимавало с два типа бизнес — коне и комар — усмихна се той. — Прапрадядо ми е един от основателите на конните състезания в Саратога. А през Гражданската война, когато правителството е конфискувало всички коне, той е успял да събере достатъчно животни за първото състезание. И това е било, разбира се, не от любов към конете.

— Бил е комарджия? — учуди се Моли. — И ти ли си такъв? Но комарът е незаконен.

— Не и този, с който аз се занимавам.

— Аха — кимна тя, спомнила си какво беше чула за младия О’Донъли. Неговото семейство винаги е било благодатна тема за клюки сред комарджиите, а Моли беше присъствала на достатъчно залагания, за да не пропусне нито една от историите за О’Донъли. — Покоряване на планини и подводен риболов, ски и бързи коли. А те са своего рода хазарт, нали?

— Харесва ми да живея по този начин — усмихна се доволно О’Донъли.

— А печелиш ли от тези удоволствия? Или татенцето финансира забавленията ти?

— Справям се. Списанията ми плащат, за да върша куп неща и да пиша за тях. Но не ме привличат парите.

— Рискът, може би? — предположи Моли, видяла блясъка в очите му.

— Приключението! — поправи я Даш и срещна погледа й.

— И конните надбягвания са следващото приключение, така ли?

— Може би. Ще зависи от теб.

— Не обичам да съм приключение за мъжете, О’Донъли!

— Не обичаш ли мъжете? Или се страхуваш от приключенията?

— Харесвам мъжете, но искам сама да съм си господар.

— Винаги ли?

— Да, винаги! — отсече тя.

— Не останах с такова впечатление. Особено ако съдя по това. — Даш извади розовата нощничка от джоба на сакото си.

Сякаш я удари с юмрук в стомаха.

— Откъде я взе? — Моли скочи и грабна дантелата от пръстите му. — По дяволите, ровил си из къщата ми?

— Да — засмя се той на опита й да я свие на топка. — Трябва да призная, че си далеч по-интересна от останалите в бранша, които срещах напоследък. Виждам, че не спиш с конете си.

— Ти, арогантен…

— Чакай, чакай — успокои я той. — Каза, че ти си господарят. Така ли е и в спалнята ти?

— Върви по дяволите! — изсъска тя вбесена.

— Вероятно вече съм тръгнал натам — съгласи се веднага той, играейки ролята на чаровен негодник. — Разкажи ми за твоя любовен живот, Моли. Бих искал да знам кой има удоволствието да споделя компанията ти, когато носиш това хубаво нещо…

— Махай се от земята ми, О’Донъли.

— Но ние тъкмо стигнахме до най-интересната част.

— Трябваше отдавна да съм те изхвърлила оттук.

— А защо не го направи?

Моли не беше сигурна какво точно се случи. Но тя внезапно се озова пред него, дишаше тежко и се бореше с желанието си да реагира съвсем инстинктивно на неговото предизвикателство. Същите чувства бяха изписани и на лицето на О’Донъли. Тя не можеше нито да проговори, нито да помръдне.

— И защо не ме изхвърли? — подразни я нежно той.

— Защото… Защото…

— Ти също обичаш приключенията, нали?

— Твърде много съм заета с борбата за оцеляване… Нещо, което ти никога няма да разбереш, сигурна съм.

— Разбирам много повече, отколкото би могла да предположиш! — О’Донъли остави чашата.

Хвана Моли за раменете и я привлече към себе си. Огънят, който се излъчваше от него, я изгори през дрехите. Почувства напрежението на тялото му, усети силата на мъж, способен да покорява планини. Опря ръце на гърдите му и изведнъж почувства под дланите си силните удари на сърцето му. Тя също не успяваше да успокои собствения си пулс.

Той се наведе да я целуне, но Моли го погледна остро:

— Не!

— Ще го направя! — промърмори той. — Глупаво е, но ти го искаш не по-малко от мен.

Но не я целуна. Остана неподвижен, обвил с ръце тялото й, с блестящи от възбуда очи. Въпреки че се овладя и потисна импулсивността си, желанието остана да гори дълбоко в Моли.

— Видя ли? — попита меко Даш. — Нещо става, нали? Нещо възбуждащо и вълнуващо.

— Не разбирам за какво говориш.

Той беше близо, мъчително близо, устните му бяха на няколко сантиметра от нейните. Но не я целуна. Гледаше я и изчакваше да се разгори страстта й. Моли несигурно си пое дъх и тогава той се наведе над нея.

Устните му я намериха с изненадваща нежност. Навлажни нейните с леко докосване на езика, а след това ги притисна бавно в страстна целувка. С едно изящно еротично движение езикът му потъна още по-дълбоко и отстрани последните й задръжки.

Въпреки че разумът й настояваше да се съпротивлява, друга част от нея искаше да отстъпи. Моли послуша по-тихия глас и се отдаде на целувката му, докато не осъзна, че самата тя й отговаря. Не мислеше кой е той и защо е дошъл. Той беше тук и само това имаше значение. Всички тревоги, цялото напрежение, натрупало се от последните седмици, изчезна като с магическа пръчица.

Той се чувстваше изумително с нея, невероятен и силен. Моли се подчини на чувственото удоволствие и всичките й сетива се устремиха към него. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му, достигнаха извивката на врата и гъстата тъмна коса на тила.

Той простена, когато тя се приближи още по-плътно и гърдите й се притиснаха силно към него. Дясното й бедро инстинктивно се вмъкна между коленете му.

Чувстваше се прекрасно. Чудесно! Фантастично! Даш обхвана кръста й и я привлече още по-близо. Тя сякаш забрави за съпротивата си.

Не беше сигурна колко дълго продължи това. Сплели ръцете си в прегръдка, те се целуваха, отдадени един на друг, загубили представа за времето. Но един подсъзнателен глас я разбуди и Моли бавно започна да идва на себе си. С нежелание отблъсна раменете му. Даш се подчини на мълчаливата команда, въпреки че когато се отдръпна, бе останал без дъх.

— Достатъчно — успя да промълви Моли, но не се осмели да го погледне в очите. Коленете й трепереха и тя посегна към масата, за да се облегне на нея.

— Не и за мен.

— Не мога!

— Заради името ми ли?

— По много причини! — И едната от тях беше страхът. В сегашното си състояние Моли не беше сигурна, че ще може да се спре, ако нещата станеха неуправляеми.

— Ние още не сме приключили!

— Напротив, това беше всичко!

Той се засмя и докосна устните си, сякаш да задържи вкуса от целувката още малко.

— Ако вярваш на думите си, значи не си толкова умна, колкото си мислех, госпожице Моли. Ще се видим следобед.

— Не…

— Ти се съгласи да погледнеш жребеца.

— Няма да дойда.

— Ще дойдеш. Ще се видим в три часа. — И си тръгна, без да каже нищо повече.

Когато чу затръшването на външната врата, Моли се строполи на един от кухненските столове. Обхвана главата си с ръце, пое дълбоко въздух и опита да подреди нахлулите мисли. Какво се беше случило? Да целува един О’Донъли, и то един час след като се беше запознала с него. Един красив, сексапилен О’Донъли, който можеше да чете мислите й! И при това се беше съгласила да се срещнат отново.

Ще откаже! Да върви по дяволите! Нека задържи за себе си проклетите петстотин долара.

Петстотин долара! С парите щеше да изкара доста време.

Моли затвори очи и изстена, отпускайки глава на масата.

— Парите са ми необходими! И то твърде много! — Ще трябва да отиде до имението на О’Донъли, за да ги получи. И се надяваше, че той ще стои по-далече от нея. Моли имаше странното чувство, че не е достатъчно силна, за да му се противопостави.