Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия (3)

Трета глава

Даш присъства на един безкраен обяд на Дружеството по надбягванията, без да чуе и дума от дискусията.

Представяше си Моли Пим в нейното огромно викторианско легло.

Дори простена тихо, навел се над пилешките крокети, което предизвика недоумяващите погледи на присъстващите. Не успяваше да прогони ваденията и те му пречеха да се съсредоточи.

Искаше да я види отново. Веднага! Беше странно, но имаше нужда да се наслаждава на Моли Пим, да чуе отново гласа й, да притисне тялото й до себе си. Не можеше да потисне това желание. Да, тя явно беше опасна. За по-малко от час беше влязла под кожата му и бе завладяла част от него, която смяташе за отдавна мъртва. Беше повече от сексуално желание, въпреки че в момента искаше точно това.

Съжали, че не я отвлече.

— Само да мога да я задържа по-далече от татко! — мърмореше си той в колата на път за имението.

Дилън О’Донъли щеше да изпадне в ярост в момента, в който зърнеше дъщерята на Пади Пим.

Докато размишляваше как да постъпи, за да избегне прякото стълкновение, Даш премина през живописната Саратога. Въпреки че състезателният сезон все още не беше открит, градът вече беше украсен с цветя и знамена. Нова боя съживяваше кокетните фасади на елегантните къщи във викториански стил. Туристи излизаха на групи от шумните бистра.

Само след няколко седмици улиците ще бъдат претъпкани със знаменитости, които ще се надяват да бъдат забелязани, богати наследнички с перли и натруфени шапки и обикновени нюйоркчани, дошли на екскурзия. Конните надбягвания! Даш беше отсъствал твърде дълго и сега с удоволствие наблюдаваше отново оживлението в родния си град.

На двайсетина километра от града се простираше имението на О’Донъли — с елитна конюшня за състезателни коне, достойна дори за стара Англия. Даш мина през охранителната система, махна с ръка на портиера и форсира колата към вътрешността на имението.

След като прегледа пощата с помощта на предания секретар на баща си, Даш влезе в кабинета си, затвори вратата и запали пура. Вдигна крака върху махагоновото бюро и се замисли.

Животът явно обичаше да прави неочаквани завои. Преди година подготвяше автомобилно рали във Франция — работа, която прие, за да направи услуга на приятел, производител на хубави спортни коли. Но случаен разговор с баща му, при който гласът на стареца звучеше доста объркано, промени намеренията му. Той имаше задължения и трябваше да ги изпълнява. Една катастрофа в началото на ралито като че ли реши окончателно въпроса. И сега той беше у дома, в имението на О’Донъли, опитваше се да не нарушава мира вкъщи и да ръководи финансовите операции на фермата. Баща му действително беше объркан. Даш се изненада от плачевното състояние на нещата. И сега трябваше с магическа пръчица да реши всички проблеми, които напредналата възраст на баща му беше създала. Не беше лесно, но той се зае енергично с тях.

Докато размишляваше, Даш отново се загледа в снимките, закачени в рамки на отсрещната стена — състезателните коне на О’Донъли, обкичени с венците на победителите; расовите коне на О’Донъли и техните коняри; кобилите на О’Донъли и пъргавите им жребчета. Ей богу, бяха изключителни!

Бащата на Даш нареди снимките да се закачат същия ден, когато той се нанесе в стаята. Очевидно се надяваше, че тази колекция от славното минало ще събуди чувството му за семейна гордост.

Даш наистина изпитваше гордост. Въпреки че избяга веднага щом порасна достатъчно, за да се освободи от опеката на баща си, той обичаше имението и силно се надяваше, че ще може да го спаси.

Но днес откри, че е завладян от ново чувство.

И то бе свързано с Моли Пим.

Мисълта за нея не му даваше покой и натрапчиво жужеше в главата му. Защо точно сега трябваше да бъде ангажиран с финансовите проблеми на фермата? Моли имаше силен характер. Буен нрав. И гореща кръв! Подсказа му го видяното в спалнята й. Въображението му отново се възпламени.

Помъчи се да я прогони от мислите си, но не можа. Как ли би изглеждала с измити ръце и сресана коса, а твърдостта в очите й — заменена с нежен любящ поглед?

Как ли я обгръща кокетната нощничка? Почти осезателно почувства близостта на тялото й, представи си как се плъзват по раменете й онези тънки презрамки и разкриват стегнатите й гърди.

— Татко!

Момчето нахлу с трясък в кабинета, без да има представа какво видение прекъсва. Даш се изправи бързо на стола.

Осемгодишният му син приличаше едновременно на уличен хлапак и рап певец, облякъл се в сумрака на някой килер. Широки къси панталонки висяха около мършавите му крака, а огромната му неонова тениска беше подходяща за бейзболен играч. Очевидно тази сутрин го беше обличал по-големият му брат. Връзките на огромните му маратонки се развяваха след него, когато влетя през вратата, останал без дъх. На лицето си беше сложил черни пластмасови очила, които му придаваха леко учудено, несигурно изражение.

— Татко! Дошъл съм да те предупредя! Имаш време само колкото да се измъкнеш оттук, но трябва веднага да се размърдаш.

Със завръщането си в имението му се наложи да играе и ролята, която избягваше от доста време — баща на трите си деца. По време на брака си, който в основни линии беше споразумение между него и Били, той никога не се беше проявявал като грижовен родител. Били, изглежда, и не очакваше нищо повече през тези дванайсет години — време на приливи и отливи в техните чувства. А след развода тя като че ли искаше да запази дистанцията, за да спаси мира в собственото си семейство. Родителите на Били, част от хайлайфа на Ню Йорк, въздъхнаха облекчено, когато Даш излезе от живота на дъщеря им и те се заеха с отглеждането на децата.

Ала това лято Били замина като вихрушка за Европа и предприе стъпка, която ужаси благопристойните й родители. В един от редките моменти на самостоятелност тя не се подчини на семейната воля и изпрати децата при Даш, като заяви, че това ще се отрази добре на всички.

Тъй като я познаваше добре, той предположи, че най-вероятно е намислила далеч по-сложен план. Тя невинаги се бе подчинявала на родителите си. Омъжи се за Даш и го заведе в къщата си като трофей от състезание. Бедата беше там, че Даш не можа да се впише нито в структурата на семейството, нито в атмосферата на апартамента им на Парк Авеню, нито във вилата на брега на океана. Всички приятелки на Били се тълпяха около него и често ставаха причина за редица неловки ситуации. Беше му много трудно да поддържа светски разговори за пазара, модерната живопис и благотворителните балове. Бързо разбра, че нетрадиционният избор на съпруг е бил част от плана на Били да грабне вниманието на останалите. Тя непрекъснато правеше планове. Беше умна, но не достатъчно проницателна, за да предвиди последствията.

Ала сега трябваше да изиграе ролята на строг баща и той погледна недоволно сина си:

— Монтгомъри, отново се държиш като дивак.

— Спести си лекцията, татко. — Монтгомъри беше твърде устат и остроумен за своите осем години. Причината се криеше в тийнейджърската възраст на брат му, покрай когото се въртеше непрекъснато, и на по-голямата му сестра, която сега се бореше с хормоналните промени на пубертета. Монтгомъри опря мръсните си ръце върху бюрото и се наведе, дишайки театрално. — Превключи на скорост! Старецът идва!

— Няма да ти позволя да наричаш така дядо си, младежо — каза Даш с тон, който, надяваше се, семейството на Били би одобрило.

— Е — очите на момчето се бяха разширили от ужас, — аз няма да се задържам, защото не ми ще да изслушам поредната му проповед. Той е по-лош дори от другия ми дядо! Само крещи. Ще се видим по-късно… И не казвай, че не съм те предупредил!

Преди Даш да успее да възрази, Монтгомъри отвори прозореца и изскочи навън. Приземи се върху рододендрона и изпищя. Но очевидно нараняването не беше сериозно, защото само секунда по-късно чу бягащите му стъпки.

Даш се замисли дали да не го последва.

Но закъсня с части от секундата.

Дилън О’Донъли отвори рязко вратата и само с една крачка се озова в средата на стаята. Имаше фигурата на як и горд ирландец, отстояващ правата си върху своята земя; римски император, стъпил на бойното поле; мъж на действието, готов за настъпление. Широкоплещест здравеняк, пълен с огън.

— Младежо — изрева той, — къде е онзи нехранимайко, синът ти? Видях го да влиза тук само преди минута, така че не отричай!

Даш не промени привидно спокойната си поза, всмукна от пурата, издуха дима и погледна невъзмутимо баща си.

— Кой нехранимайко имаш предвид, татко? Аз имам двама.

— И нито един от тях няма да носи с чест името О’Донъли, ако не действаш с твърда ръка. Бившата ти съпруга не може да ги възпита, така че остава на теб! — Дилън затръшна вратата на кабинета и започна да се разхожда гневно напред-назад, а от ботушите му падаше слама по мъхестия килим.

Даш не можеше да не се възхищава от стария О’Донъли. За своите почти осемдесет години Дилън беше удивително мъжествен и енергичен. Всеки ден той работеше по осемнайсет часа в конюшните — много повече от останалите работници. Единствено лекото му накуцване, получено, след като го ритна един раздразнителен жребец — победител от три турнира — го караше да страда физически.

Имаше и други слаби места, разбира се. Внушителната физика и гръмките ругатни му бяха създали повече проблеми и с възрастта ставаше все по-лошо. Никога не беше обичал финансовата страна на бизнеса си и отегчението му от досадното счетоводство все повече се задълбочаваше. Дилън щеше да съсипе имението през следващите пет години, ако Даш не се беше върнал, за да се заеме с нещата. Дори сега той не беше сигурен, че ще успее да спаси цялото имущество. Дилън наивно вярваше в приятелите и доброто старо време. Но с това не се плащаха сметки, а още при първия преглед върху финансовото състояние, Даш откри големите дългове.

Дилън не даваше пет пари за подробностите.

— Не разбирам как се примиряваш с небрежното възпитание на децата си, което им е дала онази жена! Те са цяла напаст — и тримата!

— Били свърши добра работа, ако питаш мен — рече спокойно Даш. — Те са умни и изглеждат щастливи. Какво повече бих могъл да желая?

— Добри обноски на първо място!

— Защо? Никой тук не ги притежава, включително и ти. Какво те тревожи всъщност, татко? Има нещо!

— О, както обикновено — махна нетърпеливо с ръка Дилън. — Онзи проклет счетоводител дойде отново, докато теб те нямаше. Досаждаше ми с въпроси за такси, които съм плащал преди три години! Какъв е този счетоводител, който ще си губи времето с минали сметки?

Той се опитва да оправи бъркотията, направена от теб, помисли си Даш. Но не каза нищо.

— Ще говоря с него — обеща той на баща си.

— Не можеш да очакваш — все още се мръщеше старецът — някой да си спомня всички сметки, които е плащал.

— Точно така. Искаш ли пура, татко?

Тази хитрост винаги успяваше. Дилън забрави за досадните писарушки и позволи на Даш да му избере пура от специалната кутия с овлажнител на бюрото. Твърде малко неща ги сближаваха, но едно от тях беше страстта им към хубавите пури.

— Слушай, татко — започна внимателно Даш, — напоследък много мислих за Картофено пюре.

— Красавец е, нали? Никога не съм виждал жребец като него.

Даш търпеливо изслуша Дилън, докато изброи най-добрите качества на коня. Старецът бе изпълнен с благоговение пред способностите на Картофено пюре. Ала не вярваше, че може да бъде опитомен, обязден и дори завързан за оградата, без да я вдигне цялата със себе си, после да обиколи Саратога и да изнесе цяло представление, а притежателите му да изглеждат като пълни глупаци. Беше див и опустошителен кон, според баща му — дявол с грива и опашка.

Даш, от друга страна, знаеше, че единствено жребецът бе в състояние да спаси имението от фалит.

— Трябва да го продадем на закупвачите за клане — заяви Дилън.

— Нямам намерение да се предавам, татко. Все още не — каза Даш, втренчен в пурата си.

— Ти така и не се научи кога трябва да спреш, за да избегнеш загубите, момчето ми. Така счупи крака си в Швейцария. Какво, по дяволите, правеше там? Забравил съм.

— Следвах шампиона на слалом с видеокамера, закрепена на ските. Справях се съвсем добре, докато не ударих онзи… Това вече няма значение. Слушай, татко, Картофено пюре е бисерът на фермата.

— Никога не се отказваш, нали? — Дилън вдигна краката си на бюрото. — Е, това не е чак толкова лошо. Порасна и стана стабилен мъж!

Но само защото се отделих от теб, едва се овладя да не изрече Даш.

— На каква отчаяна стъпка си се решил? — ухили се Дилън. — Отново ще наемеш някоя луда глава да го обязди? Като онзи от Калифорния?

Даш потисна въздишката си. Беше опитвал какво ли не и повечето случаи бяха чиста загуба на пари.

— Трябва да ми обещаеш, че ще останеш спокоен, татко. — Даш извади пурата от устата си, спусна крака на земята и се облегна с лакти на бюрото. — Споразумяхме се, че конят е мой, нали? Той вече не е твоя собственост, той е мой жребец. Ти ми го даде.

— Кажи какво си намислил, младежо! — намръщи се старецът.

— Наех една жена. Експерт по трудните коне. Тя е най-добрата.

— Е, и?

— Тя е дъщеря на Пади Пим.

Сякаш ударен от ток, Дилън скочи на крака. Наведе се над бюрото, като дишаше тежко и едва преглъщаше напиращата ярост. Насочи треперещия си пръст към Даш.

— Ти… Ти…

— Тя ще дойде следобед и ще се радвам, ако стоиш настрана…

— Ти не си вече мой син! — избухна Дилън.

— Татко…

— Няма да позволя на никой от фамилията Пим да пристъпи в моята собственост!

— Нашата — поправи го Даш, тъй като Дилън вече му беше прехвърлил половината от имота.

— Ще я застрелям, щом я видя! — Старецът все още не се беше отказал да раздава правосъдие.

Даш едва сдържа усмивката си, когато си спомни надписа на табелата пред имението на Пим.

— Може би ще успея да се разбера с нея по-добре, отколкото си мислех. Слушай, татко, мисля, че е време да оставим глупавите спомени зад нас! Пади го няма вече и той никога не е искал да ти причини зло…

— Не е искал да ми причини зло!

— Той е мъртъв и ти трябва да му простиш…

— Не ми казвай как да живея — озъби се Дилън. — Ти може да си дошъл да поправиш някои мои грешки, но никога няма да разбереш такива като Пади Пим.

— Добре — отвърна Даш, — но Картофено пюре сега е мой и аз ще наема Моли Пим да го тренира.

— Опитай и ще съжаляваш, момче!

Дилън винаги държеше да има последната дума. Излезе с трясък от кабинета и затръшна вратата след себе си.

— Е, като че ли мина по-добре, отколкото си представях — промърмори Даш, захапа пурата и се загледа в тавана.

 

 

Моли Пим се появи около час по-късно.

С раздрънкан пикал, който вдигаше повече шум от танковете „Шърман“, тя мина през главния портал на имението и продължи с грохот по алеята като настъпваща армия. Спирачките изскърцаха пронизително, когато спря пред кабинета на Даш. Чул как двигателят се задави и замлъкна, той излезе да я посрещне.

Древното превозно средство изглеждаше като мръсно петно сред великолепието на имението, но Моли слезе от него с гордост. Само като я видя да затръшва вратата на колата, Даш се усмихна. Посипалата се от удара ръжда сякаш не впечатли Моли. А трикракото й куче седеше на предната седалка с изплезен език — още едно петно.

Няколко глави, в това число и две-три конски, се подадоха от близкия обор, за да разберат причината за този шум.

— На друго място ли искаш да паркирам? — попита Моли, видяла приближаващия Даш.

— Ще наредя да се погрижат за колата — отвърна той спокойно и протегна ръка: — Добре дошла, госпожице Моли.

Тя енергично отвърна на ръкостискането, но му се стори, че леко потрепери, когато задържа дланта й секунда по-дълго от необходимото.

Даш забеляза, че е измила лицето си, но не е сменила дрехите. Не беше сметнала за необходимо да се облече специално за деловото си посещение в конюшнята му. Хареса му липсата на показност, особено след като знаеше за романтичната страна от характера й. Светлата й коса беше разбъркана от вятъра, а бронзовата й кожа сякаш блестеше на следобедното слънце. Изглеждаше дива и дръзка — жена, която си заслужава да бъде преследвана.

Но Даш видя несигурност в дъното на очите й. Това го учуди, но и зарадва. Резките думи и грубият тон не бяха нищо друго, освен защитна броня. Можеше да се обзаложи, че дълбоко в себе си тя беше чувствителна и нежна.

— Проблеми ли имаш, О’Донъли?

Той осъзна, че се беше загледал във фигурата й и едва сега пусна ръката й.

— Защо питаш?

— Гледаш ме така, сякаш не си хапвал хубаво ядене от седмици. Не те ли нахраниха днес на височайшия обяд?

— Може би ми трябва друг тип храна.

Тя пропусна думите покрай ушите си и огледа безукорно поддържаното имение. Даш опита да си представи какво вижда тя и предположи, че изобилието от цветя, прясно боядисаните бели огради и блясъкът на полирания месинг я е изненадал. Вероятно всичко й се е сторило много скъпо. На няколко крачки от тях двама от работниците разседлаваха кобила, която трябваше да отиде при един от расовите им жребци. Само Даш знаеше каква отчаяна нужда имаха от парите, които щяха да получат за оплождането на кобилата.

Силно цвилене отекна в конюшнята и женската наостри уши. Даш се усмихна — привличането между конете означаваше пари в банката.

Моли извърна глава за момент, за да чуе коня, след това подритна с ботушите си близката саксия и каза:

— Много приятно местенце притежаваш, О’Донъли. Къде икономът ти сервира чая?

— По-късно — отвърна Даш. — Всъщност, на верандата. Днес имаме посещение на шейх от Средния Изток — иска да си купи кон. Можеш да се запознаеш с него.

— Кога ще видя жребеца?

Моли знаеше, че е по-добре да се съсредоточи върху целта на посещението си. Но само един поглед към Даш О’Донъли я караше да се разтрепери. Защо беше така дяволски привлекателен? Застанал срещу слънцето, той приличаше на кинозвезда — един от онези силни мъже, които играеха ченгета или шпиони, или… супермени. Когато пое ръката й, тя положи твърде много усилия, за да не се изчерви. Колко нелепо — да се изчервява заради един мъж!

Срещна погледа му и гореща вълна заля гърдите й, като бързо обхвана цялото й тяло. Беше неудържимо. Беше подлудяващо.

Бегла усмивка проблесна в погледа на Даш. Явно безпогрешно усещаше какво точно изпитва тя. В следващия момент той сякаш се овладя и каза:

— Хайде, ще ти покажа жребеца веднага, ако искаш.

— Това е единствената причина, поради която съм тук.

Той се засмя и я поведе по идеално павирана алея към гараж с блестящо поддържани автомобили. В хладния сумрак Моли забеляза ниска спортна кола, товарен пикап с широки гуми, камион и джип. На задната стена беше облегнат доста използван, но добре изглеждащ мотор.

— Твой ли е? — посочи мотора Моли.

— Да — кимна и отвори вратата на джипа, — но с това ще стигнем по-бързо до нашата цел днес. Влизай!

Моли се покатери в джипа, без да поеме протегнатата му ръка. Когато седна и затвори вратата, тя сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително.

Сухар нададе радостен лай и изскочи от пикапа на другия край на алеята. Бързо измина разстоянието и с един скок се намести с мръсните си лапи на задната седалка в блестящата от чистота кола.

— С нас ли ще дойде? — попита ужасен Даш.

— Сухар навсякъде идва с мен. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна той, но погледна кучето с очевидно предубеждение. — Освен ако няма намерение да си хапне отново от моите дрехи.

— Мисля, че си в безопасност. Нахраних го, преди да тръгнем.

— Да се надяваме, че няма да иска десерт. — Даш заобиколи джипа и се настани зад волана. Ключовете бяха на таблото. Моли предположи, че той не се страхува от кражба. Преди да навлезе в свещените земи на О’Донъли тя премина през две системи за сигурност и охрана.

Даш запали мотора, излезе леко от гаража и се отдалечи от сградите. Потеглиха по най-стръмната от трите алеи, които започваха от канцелариите. Бяла ограда очертаваше алеята, а красиви кленове хвърляха приятна сянка по целия път.

Накъдето и да се обърнеше, Моли виждаше белезите на голямо богатство. Беше очевидно, че фамилията О’Донъли е плувала в охолство поколения наред.

А конете! Моли видя изящни коне, пасящи спокойно по ливадите. Лъскавата им козина и обкованите с месинг оглавници им придаваха вид на шампиони. Стадо от прекрасни едногодишни животни препускаше около малък хълм.

Половин дузина кобили с малки жребчета стояха близо до оградата и спокойно наблюдаваха преминаващия джип. Моли се опита да не мисли, че само една от тези породисти кобили би могла да спаси собствената й ферма от разоряване.

И може би точно в този момент Моли реши, че колкото и да й платят, тя ще приеме работата. Само частица от тяхното богатство би могла да възстанови нейната ферма.

— За какво мислиш? — попита Даш.

— Кобилите ти са доста едри — опита се да подреди мислите си Моли. — Хранили сте ги твърде много миналата зима.

— Сега ще успеят да отслабнат — увери я той.

— Какво е това? — посочи тя голяма бронзова статуя на кон, която украсяваше върха на хълма.

— Гробът на Корал. Баща ми я поръча още преди години, когато той беше на върха на кариерата си. — Гласът му звучеше приглушено и Моли го погледна.

Така ли й се струваше или на него наистина му беше мъчно за коня? Не беше предназначена за неговия гроб, но… Това изглежда добро място за нея.

— Да, наистина — отбеляза Моли, поглеждайки статуята, поставена на почетно място над имението. — Но какво е това?

— Кое? — Даш намали, за да погледне, но въпреки това джипът за малко не излезе от пътя и той изруга. — Този малък негодник! Трябваше да го… — Замълча навреме, изправи колата и превключи скоростите. Но вместо да се насочи към статуята, където едно момче изглежда покриваше бронза с боя, Даш продължи по алеята. Ала докато се отдалечаваха, бе стиснал толкова здраво кормилото, че кокалчетата му побеляха.

— Кое е това момче? — попита Моли. — Държеше кофа с боя, нали? Съсипваше вашата статуя!

— Да — процеди през зъби Даш, — това е моят син.

— Твой какво? — загледа се в него Моли. Не беше допускала подобна възможност. — Ти си женен?!

— Разведен съм — отвърна Даш. — Но това лято аз съм настойник на трите си деца.

Разбира се, той беше достатъчно възрастен, за да има деца. Щеше да е малко странно, ако нямаше. И все пак, беше изненадана.

— Изобщо не съм мислила… Искам да кажа, нямаш вид на баща.

— И децата ми казват същото.

— Не се ли разбираш с тях?

— По-лошо е, отколкото съм си представял — изръмжа Даш. — Възпитава ги майка им, а тя е скарана с дисциплината, нали разбираш, и те… Е, много са непослушни.

— Като баща си?

— Признавам, че бях отсъстващ баща — не се ядоса Даш. — Но съпругата ми и нейното семейство предпочитаха да се показвам само при важни случаи.

— Това харесваше ли ти?

— Твърде много. Не бях напълно изключен от техния живот, но всички изглеждаха по-щастливи, когато ме нямаше.

— Жена ти също ли?

— Нека кажем, че се чувстваше облекчена.

— Тя омъжи ли се отново?

— Не, тя е журналистка, а освен това се занимава и с благотворителна дейност. Това отнема доста голяма част от времето й. Тя е твърде заета, но ценя възпитанието, което е дала на децата ни, като се има предвид големият натиск от страна на семейството й. А при това е и красива жена.

— Звучи така, сякаш си се оженил не само заради красотата й.

— Е — засмя се той, — със сигурност именно красотата й ни сближи в началото.

— Вероятно е подхождала на твоя стил на живот.

— Да, така е — кимна той, развеселен. — Оженихме се млади, недоволни от обществото, а след това всеки тръгна по своя път. Аз обикалях света, докато тя живееше в Ню Йорк и работеше за вестника, собственост на семейството й. За мен тя беше като база за излитане и въпреки че започнахме семейния си живот почти случайно, изглежда това я устройваше.

— А теб?

— Какво мен?

— Каза, че не си напълно изключен от живота на децата. С какво допринасяш за отглеждането им? С пари?

— Били произхожда от заможно семейство — каза Даш, — така че моят финансов принос е по-скоро само заради принципа. Мислиш, че съм бил ужасен баща. Е, признавам го. Появявах се в живота им от време на време и така… Но аз не мога да наваксам пропуснатите години за едно лято.

— И за това ги оставяш да боядисват бронзовите статуи?

— Ще обсъдим с Джон неговото поведение, но по-късно.

Джон е разглезено дете, помисли си Моли. Богато, разглезено и твърдоглаво дете, чийто баща също беше богат, разглезен и твърдоглав. Нищо чудно, че Даш не може да се справи с тях. Все едно да управлява собствените си неуправляеми страсти. А Даш О’Донъли изглежда имаше от тях в изобилие.

— Не съм те наел, за да анализираш семейния ми живот, нали — прекъсна той размишленията й с ироничен глас.

— Не си ме наел въобще — възрази Моли. — Ставаше дума да хвърля един поглед на този твой жребец-чудо. Къде е той?

— Държим го на по-високо пасище, за да не нарани някого.

Джипът изръмжа нагоре към последния хълм. От най-високата точка се откриваше великолепна панорама към цялото имение — дългите огради, смарагдовозелените ливади и черните покриви на конюшните — всичко беше като на длан. От другата страна на хълма се намираше огромната бяла къща на О’Донъли с висок портал, пред който се разстилаше изкуствено езеро. Пътят правеше лека извивка пред входната врата и Моли си представи елегантните коли и слизащите от тях изискано облечени гости, поканени за бала на домакините. Моли зърна също плувен басейн и обширна цветна градина.

— Ето там е Картофено пюре — показа Даш, когато колата отново се спусна по хълма.

На дивия син на Корал бе предоставена ливада, достойна за принца на конете. Пасището му беше дълъг, леко полегат склон, който се виждаше от самата къща. Редица от гъсто засадени дървета хвърляше сянка върху поляната, изпъстрена с килим от цветя.

Даш спря джипа до оградата и Моли слезе веднага.

Само миг, преди да се появи той.

Жребецът извести пристигането си с буйно предизвикателно цвилене, което отекна между хълмовете. След това изскочи от сянката на дърветата в галоп, копитата му разриваха земята и издаваха тътен като гръмотевична буря в тихия следобед. Беше много тъмен, с лек червеникав оттенък на козината и черни петна, дълги крака, голям гръден кош, но беше учудващо слаб за височината си. Опашката му, дълга и черна, се развяваше буйно след него.

— Внимавай! — извика Даш, когато жребецът направи завой и се насочи право към тях със скоростта на реактивен самолет при излитане. — И друг път е чупил огради.

Без да показва признаци на уплаха, Моли стоеше като вкаменена пред препускащото животно. Възхищаваше се на дължината на краката му, движението на мускулите под мократа му от пот кожа. Жребецът летеше към нея с бясна решителност. После изведнъж рязко намали скоростта и спря само на около метър от тях, разпръсквайки кал около себе си.

Моли внимателно пристъпи напред и се наведе над оградата, за да го види.

Жребецът замръзна и на свой ред впери в нея големите си диви очи. Ушите му бяха нащрек. Ноздрите му се разширяваха от тежкото дишане. Главата му беше като изваяна, вратът се извиваше елегантно надолу, а хълбоците му излъчваха сила. Но когато се загледа в Моли, кожата му нервно потръпна, мускулите му потрепериха, ала не от умора.

— Той е изнервен — каза меко Моли, без да сваля очи от стройния кон.

— Изнервен? Не, той просто е ядосан през цялото време.

— Не точно гневът кара един млад кон да изглежда по този начин. Друго е.

— Храним го правилно. Малко зърно, витамини…

— Не е това — прекъсна го нетърпеливо Моли. — Първо трябва да го преместите.

— Да го преместя? — възрази Даш. — Това е най-доброто пасище във фермата. Всичко, от което има нужда…

— Не е подходящо за него — отново се намеси Моли. — Вятърът е силен.

— Вятърът? Виж какво, госпожице Моли. Бях подготвен да чуя някои необичайни идеи от теб, но…

— Той ще умре след месец… може би два… ако го оставите тук. Той няма никаква плът върху костите си, само мускули и оголени нерви. — Гласът й стана напрегнат. — Нервността го изяжда отвътре. Чувства се несигурен. Като кораб без котва е.

— Без какво?

— Конят се нуждае от свое място, също като хората. Той е нещастен и уплашен… но отстрани изглежда като ядосан. Цялото това тичане наоколо… Той просто търси.

Даш я наблюдаваше внимателно, когато тя се обърна към дивия кон. Беше невероятно, знаеше го, но жребецът и Моли като че ли се разбираха. Пред очите му се осъществяваше телепатия между жената и животното. Между две диви и красиви създания. Жребецът вдигна високо глава, за да види по-добре Моли. А когато се обърна към нея, Даш видя същото напрегнато изражение и на нейното лице.

— Откъде разбра всичко това? — попита объркан Даш.

— Просто разбрах — прошепна тя.

Озадачен, но заинтригуван, Даш откри, че й вярва. Може би беше магия. Може би — реалност. Той нямаме какво повече да губи. Трябваше да повярва на Моли Пим и на странния й начин на общуване с конете.

— Добре — каза той, като се боеше да поиска по-определен отговор. — Ще се заемеш ли с него?

— Да — изправи се Моли и го погледна открито, — ще се заема с него. Но не и с теб.

— Страхувам се, че ние сме комплект.

— Ще трябва да го разделим.

— Няма да стане — поклати глава Даш.

— Но аз действително мога да му помогна. — Лицето на Моли пламна. — Мога да го накарам да се почувства по-добре, да го успокоя. Ще го заведа в моята ферма и…

— Застрахователната компания държи той да не напуска имението. Ще трябва да останеш тук с него. Не подлежи на обсъждане. Получаваш ни двамата, госпожице Моли, или нито един от нас.