Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия (10)

Десета глава

Даш изпрати децата си обратно в Ню Йорк, когато майка им се завърна от пътуването си. След това прекара три седмици в подготовка за пазара на едногодишни коне. Водеше разговори с потенциални купувачи и организираше делови вечери. Уреждаше финансови операции със своите банкери. Прекарваше часове наред на тренировъчната писта.

Само за да забрави Моли Пим.

Не можеше ли да разбере чувствата му? Не проумяваше ли истината? Не виждаше ли, че никога не е имал намерение да я лъже, нито пък да отнема безценния й жребец?

И защо трябваше да й обяснява всичко подробно? Можеше просто да му се довери. По дяволите! По дяволите!

Е, той ще я забрави. Жена, която иска твърде много, не заслужава да притежава нищо.

 

 

Моли напусна щата и замина за Флорида.

Прехвърли конете от фермата си в други конюшни, осребри чека, дошъл по пощата от имението О’Донъли без никаква друга допълнителна бележка, качи се на пикапа и замина.

Камионът й се повреди в Южна Каролина и механикът от гаража заяви, че е невъзможно да бъде поправен.

Тя нае кола, защото в автобуса нямаше да допуснат Сухар и пристигна при майка си около четири часа следобед.

— Моли! — Майка й се уплаши, когато отвори вратата. — Какво, за бога, правиш тук?

Моли беше решила да не я тревожи, но не издържа и избухна в сълзи. Долорес, приятелката на майка й, наля чаша чай за Моли, докато Маргарет се опитваше да успокои дъщеря си.

— Какво се е случило, миличка? Нещо с фермата ли? Изгоря ли? Да не си катастрофирала? Разкажи ми, моля те!

Изминаха няколко минути, преди Моли да успее да проговори и съвсем скоро майка й разбра, че въпросът не е на живот и смърт и че всичко е заради един мъж.

— Знам, че се увлякох — разказваше тя на майка си, — но той е толкова… Толкова… О, не знам.

Маргарет и Долорес кимнаха съчувствено.

— Такива са мъжете! — намеси се Долорес. — Сдъвкват сърцето ти и го захвърлят, а след това без угризение отиват да поиграят голф на спокойствие.

— Голф ли?

— Моят Чарли непрекъснато играеше голф. Получи сърдечен удар при едно състезание и почина, преди да дойде линейката. Бих казала, че си го заслужаваше!

— Сигурна съм, че на Моли й трябва малко време, за да се успокои, докато онзи млад мъж предприеме нещо.

— Той никога няма да го направи, мамо — поклати глава Моли. — Твърде трудно е за него. По-скоро би преминал като ракета през живота си съвсем сам, отколкото да направи усилие да… да…

— Добре, добре, Моли. Поплачи си — потупа я Маргарет по рамото. — Но мисля, че няколко слънчеви бани ще ти се отразят добре. Ще ходим и на надбягвания. Ще бъде чудесно. Можеш да полежиш на плажа, да поплуваш…

Предложението й допадна. Избърса сълзите и вдигна високо брадичка, твърдо решена да възстанови нормалния ход на живота си.

Времето беше чудесно и само за няколко дни кожата й придоби златист загар. Конните надбягвания бяха истинско забавление. Моли помогна на майка си и на Долорес да спечелят осемдесет долара на залаганията още първия ден. Хапваха пържена риба, пиеха чай с лед, забавляваха се с игра на карти… Но Моли подозираше, че Долорес нарочно я оставя да спечели. В горещите следобеди гледаха сълзливи сериали по телевизията и подремваха. По цял ден Сухар се излежаваше на линолеума, дишайки тежко, но държеше Моли под око, за да не излезе без него.

Измина седмица. А след това още една. И скоро месец юли отлетя. Моли се беше настанила удобно в къщата, но беше неспокойна. Нощем не можеше да спи, обръщаше се в леглото, бълнуваше и се опитваше да не сънува.

Даш се появяваше непрекъснато в сънищата й. Не казваше нищо, но я караше да се чувства жена.

Един следобед, когато тъкмо приключваше поредния сериал, а двете възрастни жени бяха заспали в шезлонгите, на вратата се позвъни и Моли стана да отвори.

Последният човек, когото очакваше да види, беше Дилън О’Донъли.

— Значи си тук! — каза той, загледан в нея. Тя не успя да пророни и дума. — Дошъл съм при теб — изръмжа той.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Участваме в надбягванията с няколко тригодишни коне. Джулио случайно те видял.

— Джулио?

„Къде е Даш?“ — искаше да попита Моли.

— Той е долу в колата. Казва, че се страхува да дойде.

— Джулио е умно момче — погледна тя уморено Дилън. — Какво ти се е случило?

— Бастунът ли имаш предвид? Ами ти какво очакваш? Онзи твой проклет жребец ме ритна. И вероятно ще трябва да лекувам коляното си тази зима.

Имаше един куп остроумни реплики, с които можеше да му отговори, но се задоволи само да отбележи:

— Той не е мой жребец.

— Не е, наистина — съгласи се Дилън. — Но има нужда от теб.

Моли не беше сигурна, че е чула добре. Но за да спести срещата на майка си с Дилън, пристъпи напред и затвори тихо вратата след себе си. След това направи няколко крачки по верандата, облегна се на перилата и се загледа в стареца.

— Чу ли какво ти казах? — попита той. — Жребецът има нужда от теб.

— Чух те. Опитвам се да разбера защо си бил толкова път, за да ми го кажеш.

— Да, знам, че изглежда подозрително — кимна Дилън. — Опитах се да накарам Даш да те намери и да те върне, но той не го направи. Всъщност Даш почти не ми говори тези дни — промълви той сякаш на себе си.

— Така ли? — Моли се опита да изглежда безразлична.

— Сърдит ми е. Казва, че аз съм виновен. Не виждам защо, но той… Е, той е умен мъж и сигурно е прав. Той иска да се върнеш и да ни помогнеш с жребеца, но само ако обещая да не се намесвам. Но аз не мога да го направя, нали разбираш?

— Предполагам, че си пъхаш носа навсякъде? — скръсти ръце тя.

— Виж какво — изсумтя той, — нека да преминем направо към въпроса. Аз, старецът, съм дошъл с молба към теб, момиче! Можеш поне малко да ме улесниш. Имаме нужда от теб. — Моли чакаше. — Този жребец е все още твърде див, за да се състезава. Но вече изпратихме името му за състезанието в Хоупфул. Тази събота е.

Моли знаеше за Хоупфул. Това бяха надбягвания за обещаващи двегодишни коне и представляваха нещо като предварителна квалификация за дербито в Кентъки и Трипъл Краун през пролетта. Победителят в Хоупфул щеше да бъде в центъра на вниманието през следващата година.

Тя разбираше какво означава за Даш да представи жребец точно на това надбягване.

— Сглупил си, като си го записал.

— Сигурно, но вече е факт. Не искам да оттеглям името му.

— Е? — попита тя.

— Държиш аз да го кажа? — загледа се той в нея. — Добре. Искам да се качиш на самолета с мен и да дойдеш в Саратога. Ще ми помогнеш с коня и той сигурно ще успее да се състезава в събота. Разбира се, това може да бъде и пълен провал…

— Картофено пюре няма да се провали!

— А може и да стане победител.

— А ти обичаш само победителите!

— Имаш ли нещо против тях?

— Не — отвърна Моли, внезапно почувствала се твърде уморена, за да обяснява правилата на човешката етика на мъж, който вече е твърде стар, та да може да се промени. — Аз просто не мога да бъда така коравосърдечна като теб.

— Отново говориш за баща си. А може би действително не съм бил прав навремето. Сигурно трябваше да му оставя кобилата да поработи още с нея. Не го направих… Грешката е моя. Но аз не съм го убил. Късметът му изигра лош номер и умря, когато не трябваше.

— Искаш да те разцелувам и да забравим?

— По дяволите, не — рязко отговори Дилън. — Мрази ме до края на живота си… или на моя живот, но не смесвай чувствата си към мен с тези към сина ми.

— Какво знаеш ти? — изсумтя Моли.

— Всичко, което искам да знам! — отвърна той. — Е, какъв е отговорът ти? Идваш ли?

— Не съм длъжна да ти помагам.

— Не, но да ми обърнеш гръб означава, че загърбваш и Даш, а ти не искаш това, нали?

— Н-не.

— Тогава, хайде. Потегляй! Летим днес следобед.

— Слушай — обърна се тя. — Не искам да виждам Даш.

— Защо? — изгледа я свирепо Дилън.

— Това си е моя работа. Няма да се върна в твоята къща и няма да се мотая във фермата ти. Но ще помогна на жребеца, защото не искам ти да го провалиш. Но това е всичко. Нито крачка повече. Имам си причини, които не те засягат. Ясно ли е?

— Пет пари не давам за причините ти, момиче! Само искам да си на състезателната писта в събота.

 

 

Да върви по улиците на Саратога беше като връщане във времето. Целият град беше обхванат от празнично веселие. Баровете и кафенетата бяха пълни с редовните посетители на надбягванията. Вестниците бяха изпъстрени с вълнуващи статии. Местните хотели и гостилници бяха претъпкани с туристи, жадни да наблюдават годишното състезание на красивата писта в Саратога.

Но Моли избягваше шумните и оживени места в парка. Вече три дни влизаше през задния вход на обора, където бяха настанени конете на О’Донъли за състезанието. Задният двор на хиподрума беше като втори дом за Моли Пим. Тя седеше върху балите със сено и опознаваше конярите и треньорите откакто порасна достатъчно, за да може да говори.

— Здрасти, Моли! Какво правиш?

— Това Моли Пим ли е? Ела насам, момиче! Дай да те погледна! Ей, хубава е като картинка, нали, Блеки?

— О, Моли, чух, че се опитваш да вдигнеш на крака фермата, която баща ти купи през четирийсет и девета. Нищо ли не успя да научиш през всичките тези години, докато Пади превиваше гръб от работа?

Моли им махна с ръка и се здрависа с някои стари приятели. За пръв път от много седмици насам тя чувстваше, че отново диша с пълни гърди. Бяха я приветствали с добре дошла във второто й семейство — доста пъстроцветно, може би, но все пак семейство.

Радваше се да види отново Картофено пюре и той я посрещна не по-малко възторжено. Даде му стръкче мента и започна да му шепне мили думи, докато той дъвчеше, после обхвана главата му и го почеса зад ушите.

Язди го в четвъртък и в петък сутринта, като не позволи на никого да се приближи до него, докато не го успокои съвсем. Но въпреки това смяташе, че му е рано да се състезава. Той все още се интересуваше повече от боричканията между жребците на състезателната писта, отколкото от самото бягане. Препоръката й беше да изтеглят името му от списъка.

Но Дилън беше категоричен.

В събота Моли сама го оседла с цветовете на О’Донъли, зелено и бяло, и го поведе към останалите коне.

Хиподрумът в Саратога беше един от най-красивите в страната, с огромни сенчести дървета, красива ограда, която да възпира любопитните тълпи, и големи червено-бели знамена на града, развяващи се от лекия вятър. Картофено пюре наостри уши и започна да разглежда любопитно наоколо. Беше възбуден и нищо не можеше да го успокои. Само за няколко минути кожата му се покри с пот и непрекъснато побутваше ръката на Моли за още мента.

— Това е лудост! — обърна се тя към Дилън, когато той пристигна с жокея. — Някой ще пострада.

— Махни се оттук, момиче, щом толкова се страхуваш.

— Не се страхувам! Подай ми поводите! — посегна тя към него. — Аз сама ще го заведа на пистата.

Дилън кимна, обърна се с гръб към нея, поколеба се и отново я погледна:

— Има още нещо, което искам да ти кажа преди състезанието.

— Каквото и да е, вече е твърде късно.

— Може би не е. С тази луда глава на раменете, не съм сигурен, че ще стигнеш далече — каза Дилън. — Но ако от време на време проявяваш и малко разум, никой няма да е в състояние да ти се изпречи на пътя.

— Защо ми казваш всичко това сега?

— Времето не е важно. Можеш да постигнеш много, способна си също като баща си. Но трябва да научиш още някои неща. Независимо какво ще се случи днес, намери си прилична работа при някой добър треньор.

— Знаеш, че няма да мета обори.

— Не е необходимо да започваш от най-ниското стъпало.

— Жените винаги трябва да доказват себе си.

— Не и ти — отвърна Дилън. — Вече си завоювала свое място, освен ако не го провалиш от гордост. Това исках да ти кажа.

Беше достатъчно. Той се отдалечи и не се обърна повече.

Работник от фермата винаги водеше състезателния кон към стартовата линия, въпреки че жокеят вече го беше яхнал. Тясното седло и високите стремена на ездача го затрудняваха да контролира животното под себе си и затова Моли се качи на втори кон, наричан по традиция „пони“ и поведе Картофено пюре и жокея му, стария Уили Бартман, към пистата.

— Какво ще ме посъветваш, Моли? — попита Уили, като се опитваше да надвика тълпата, докато обикаляха в кръг заедно с останалите състезатели в очакване на повикването.

— Дилън не ти ли даде инструкции?

— Да! — отвърна той със смях. — „Гледай да се задържиш на седлото и наблюдавай какво ще се случи!“ Не обичам такива инструкции, Моли. Изнервят ме.

— Не съм сигурна какво ще направи, ако е начело. Затова го дръж в пакет заедно с останалите до последната минута и малко преди финала го пусни — той ще е запазил достатъчно сили за края.

— Добре! — Уили оправи каишката на шлема си и подръпна поводите на коня.

— Моли! Моли! Ей, Моли!

Чу името си някъде сред тълпата, огледа се и видя децата на Даш.

— Здрасти, Моли! Ние сме тук! — крещяха Монтгомъри, Ники и Джон и радостно усмихнати, нетърпеливо подскачаха на едно място, за да ги забележи. — Успех! Ще се видим при победителите!

Моли веднага забеляза, че Даш не е с децата. Махна им с ръка и се залови за работа.

Картофено пюре не обичаше да го водят, но тя опита да се наложи. Трябваше да тръгват. Последваха другите жребци и преминаха през сенчестия коридор. Когато излязоха на открито, бяха заслепени от ярката слънчева светлина и оглушени от високоговорителите и рева на тълпата. Очите на Картофено пюре хвърляха искри. Той почувства пистата под себе си, усети скоростта на вятъра и понечи да се втурне напред. Моли и Уили с мъка го удържаха. Тя се съсредоточи върху жребеца и забрави за всичко останало. Беше трудна битка, но успяха да го отведат успешно до вратичките, без да наранят никого. Когато видя дървената преграда, конят се хвърли нетърпеливо напред и въжето се вряза болезнено в ръката на Моли. Тя извика, но го удържа.

— Пожелай ми успех! — извика Уили.

— Късмет! — провикна се тя и добави по-тихо: — Ще имаш нужда от него.

Моли свърна своето „пони“ и се върна в конюшнята. Освободи го и тръгна да си пробива път към оградата, за да проследи самото надбягване.

„Страхотно състезание!“ — по-късно й разказваха другите.

Но Моли видя само бързото отваряне на вратичките — всички жребци с изключение на Картофено пюре се втурнаха едновременно напред. Той тръгна лошо, препъна се и едва тогава се окопити и полетя след групата със скоростта на демон.

Пред голямата трибуна всички преминаха в пакет, а Картофено пюре галопираше след тях. Очите на Моли се навлажниха, когато видя как нейната любов препуска зад останалите с всички сили. Но той се приближаваше все повече към тях! След първата обиколка той ги настигна и влезе в пакета. Започна усилена борба да пробие напред. Ликуващата тълпа скочи на крака, за да проследи жребците в далечната част на трасето.

— Боже мой! — изкрещя някой в ухото на Моли.

— Това твоят жребец ли е? Господи, той е…

След това всички започнаха неистово да крещят, да се бутат, Моли се хвана за оградата с разтуптяно сърце. Но в следващия момент някой я измести грубо и тя се загуби в разлюляната тълпа. Опита отново да си пробие път напред, но не виждаше нищо. Виковете ставаха все по-силни.

Успя да чуе само накъсаните възторжени думи по микрофона.

— С една глава начело е Страст, следва го Стрела, а Горещ вятър е трети…

Името на Картофено пюре не беше сред победителите.

Върна се обратно при своето „пони“. Нямаше смисъл да се блъска повече. Уили и някой от помощниците щяха да го доведат в обора. Трябваше да побърза, за да може да стигне навреме, да успокои Картофено пюре и да провери дали всичко е наред.

Отдръпна се да направи път на следващата група състезателни коне, които се отправяха към стартовата линия, когато видя ликуващите работници от фермата на О’Донъли.

— Той не спечели — повтаряше тя, докато те подскачаха и не преставаха да надават нечленоразделни звуци.

Картофено пюре все още го нямаше. Изминаха десетина минути. Моли започна да се тревожи.

Най-сетне той се появи, заобиколен отвсякъде от служителите на имението, Дилън, децата… и Даш, който водеше коня за юздите.

— Къде беше? — бяха първите думи на Даш.

— А ти къде беше? Какво се случи?

— Той спечели, Моли!

— Но… но… Аз не чух името му.

— Защото ние го сменихме — подскочи весело към нея Монтгомъри и я прегърна. — Татко, тя не знае новото му име!

— Какво? Какво ново име?

— Страстта на Пим! — отвърна Даш, пусна Картофено пюре и я взе в прегръдките си. — Мислехме, че ще го одобриш.