Нанси Мартин
Укротяване на опърничавия (1)

Първа глава

Даш О’Донъли удари спирачки точно преди да нахлуе със спортната си английска кола в имението на единствената жена, способна да спаси неговия живот.

Написаната на ръка, леко изкривена табела гласеше: „Внимание! Частна собственост! По нарушителите се стреля!“.

Предупреждението не можеше да го спре. Конюшните за състезателни коне на Пади Пим бяха едни от най-престижните в района на Саратога. Но притежателят им беше мъртъв и сега имението се управляваше от своенравната му дъщеря Моли. Ако се съдеше по табелата, тя очевидно нямаше намерение да продължи бизнеса на баща си.

Но нещата щяха да се променят, независимо от желанието й.

— Дано всичко, което чух за теб, госпожице Моли, да е вярно — промърмори Даш, загледан намръщено в надписа. — Ти си последната ми надежда.

Избуялите храсти бяха твърде близо, за да може да отвори вратата на открития автомобил и Даш изскочи отгоре. Изруга, когато се опита с голи ръце да си проправи път през бодливите шубраци. Сякаш в отговор на грубия му тон, близкият къпинов храст го шибна през лицето.

Той инстинктивно притисна ръка към наранената си буза и се взря в кървавата следа, останала на дланта му.

— Вече проливаш кръв, както виждам? Е, в тази игра могат да участват двама, госпожице Моли!

Решително навлезе в храсталаците, със замах разчисти пътя пред старата порта и продължи по тясната криволичеща алея.

В топлия юнски ден въздухът беше пропит с утринна роса и аромат на люляци. Всеки друг би поспрял да се порадва на тяхната свежест. Но не и Даш. Не днес. Той крачеше бързо по пътя, без да поглежда встрани към очевидно добре проектираните, но оставени без грижи градини. Подивели рози обвиваха счупената ограда и буйно продължаваха нагоре към близките дъбови клони, а цветовете им бяха напъпили, жадни да се разтворят за следобедното жарко слънце. Неподкастряни от дълго време форзиции растяха необезпокоявани сред рехава тревица и море от бурени.

Зад обраслата с плевели ограда се простираше обширно пасище. Високи дървета хвърляха дебелата си сянка над ливадите, засети със специфичните за първокласните пасища треви. Някога тези поляни бяха пълни с породисти коне, които се състезаваха из цяла Америка.

Но сега не беше така.

След последния завой Даш забеляза първия признак на човешко присъствие. Вляво от пътя се виждаше стара, но интересна на вид къща във викториански стил. Тя сякаш изплува от избуялия храсталак. Верандата й се беше изкривила опасно на една страна, а фасадата й плачеше за ново боядисване.

Но къщата не беше от значение. Богатството на имението се състоеше в неговата земя и история. Даш можеше само да се надява, че все още е така.

— Има ли някой? — извика той към къщата. — Къде, по дяволите, са всички?

Никакъв отговор.

Той се запъти към обора, разположен само на двайсетина крачки от предната веранда. Изведнъж се озова в двор, покрит с калдъръм, сякаш изскочил от страниците на ирландска книжка с картинки. Но оборът, както и къщата, беше много стар и вече носеше признаците на разрухата. Каменната му основа беше разкъртена, а веселата червена боя на рамките на прозорците бе започнала да се лющи. Явно клиентите не се тълпяха тук.

Внезапен гърлен лай се разнесе от дъното на обора.

Миг по-късно огромно куче изскочи от сянката на отворената врата — най-грозното куче, което Даш беше виждал през живота си. Нахвърли се върху него с такава злост, сякаш не беше хранено дни наред.

— Дяволите да те вземат!

Даш едва успя да прескочи дървеното корито с вода и да се покатери на чепатото ябълково дърво, когато проклетото куче скочи към крачола на панталона му и се приземи с парче плат в устата.

— Ах, ти, мръсен помияр! — Даш здраво обхвана с ръце клона и остана да виси във въздуха. — Костюмът беше съвсем нов!

Старият пес пусна парчето на земята, седна щастливо и задиша тежко, провесил дългия си червен език, а голямата му отпусната уста се изкриви в доволна кучешка усмивка. Беше невероятно грозно животно — копой, смесица от всички познати породи досега, с груба кафеникава козина, изпъстрена с черни петна и муцуна, побеляла от старост. Едното му око беше синьо, а другото кафяво и… Даш едва сега забеляза — имаше само три крака. Задната му лява лапа липсваше, ала това сякаш ни най-малко не го смущаваше.

Даш обви с ръце клона, прехвърли единия си крак през него и чу как дървото изскърца под тежестта му.

— Махай се! — Даш се загледа в чудовището под себе си. — Не разпознаваш ли платежоспособните клиенти?

— Подушва безпогрешно нарушителите на частната собственост — сряза го женски глас от дъното на обора. — И определено не е очарован от теб, хубавецо.

Даш надникна иззад ябълковите цветчета, за да огледа жената.

Не знаеше какво да очаква. От всичко, което беше чул за нея, Моли Пим можеше да бъде както едрогърдеста фермерка, пореща тежко въздуха като носа на кораба „Кралица Мери“, така също и някоя кокалеста вещица, която се грижеше повече за външния вид на конете си, отколкото за своя собствен.

Даш ни най-малко не беше очаквал да занемее пред нея.

За малко да падне от клона, когато тя прекрачи прага и излезе на двора. Жената се облегна на вратата и продължи да навива ласото на ръката си. Блестящата й червеникавокестенява коса беше прибрана небрежно на кок, а изплъзналите се от него кичури обрамчваха тясно, загоряло от слънцето лице. Избеляла карирана риза прилепваше изкусително към гърдите й, а тесните джинси обгръщаха стройните й бедра с мекотата на всекидневно употребяваните дрехи. Бе грациозна и сексапилна — жена, която можеше да бъде отвлечена по причина, съвсем различна от тази, довела тук Даш О’Донъли.

Точно в този момент клонът под него изскърца застрашително и го откъсна от порочните му мисли.

— Нищо чудно, че всичко тук се руши — прозвуча дрезгаво гласът му. — Всеки път ли прогонваш евентуалните си клиенти, преди да са изложили предложенията си?

— Евентуален клиент? — Тя хвърли ласото върху близката купа сено и излезе бавно от сянката. — Ти такъв ли си, хубавецо?

Даш стисна здраво ръце и изскърца със зъби.

— Дошъл съм да говорим делово. Позволи ми да сляза и…

— Предпочитам да останеш там, където си. — Тя хвърли подозрителен поглед към него. — Обзалагам се, че си от банката!

Даш се опитваше да не изглежда жалък, но с всяка изминала минута се вбесяваше все повече.

— Не съм от банката!

— О, разбира се, че си! — Тя скръсти ръце и продължи: — Ти си от онези, които се разтапят в любезности по телефона, а след това вдигат скандал за всяко петминутно закъснение на плащанията!

— Грешиш!

— Мисля, че лъжеш, хубавецо! — разсмя се тя и в очите й проблеснаха весели искри.

— Не съм от банката! И не съм „хубавец“. Дай ми възможност да сляза и да обясня всичко.

— Всеки, който отива във ферма с обувки като твоите и… По дяволите, това наистина ли са тиранти под кашмиреното ти сако? Почакай. Какво ти липсва? О, да, забравил си сламената шапка?

Клонът заплашително се огъна към земята, но Даш отговори:

— Трябваше да се облека за важен обяд днес. Всъщност…

— Обяд! — обърна се тя с насмешливо подсвирване към кучето: — Чу ли, Сухар? Той отива на обяд!

Грозният помияр излая в отговор и гласът му прозвуча почти като смях.

— Виж какво, умнице! — избухна Даш. — Не знам какви проблеми имаш с банката, но мога да ти кажа, че има няколко основни правила в бизнеса, които могат да ти свършат добра работа.

— Така ли мислиш? — весело проблеснаха очите й.

— Да. Например, да се отнасяш с повече уважение към хората.

— Имаш предвид да се подмазвам.

— Би могла да вдигаш телефона от време на време.

— Няма никой, с когото да искам да разговарям.

— Колко жалко — каза Даш с променен глас.

— Виж какво, хубавецо! — каза тя студено и рязко. — Пристигаш тук с валсова стъпка…

— С валсова стъпка?! Аз едва успявам да запазя живота си, като вися на този клон. Махни кучето оттук и ми позволи да сляза, преди да съм решил да вложа парите си другаде. Или ти не се интересуваш от пари?

— Нямам нужда от тях.

— О, да, виждам. Това място изглежда изключително процъфтяващо в момента. Особено ми допадна джунглата, която си посадила от другата страна на оградата.

— Искаш да кажеш, че имението ми е занемарено?

— О, не. Самият аз много обичам плевелите. И оборът изглежда великолепно. А шефът на пожарната команда идвал ли е скоро?

— Кой, по дяволите, си ти все пак?

— Преди малко ти казах — перспективен клиент.

Тя го погледна за миг, явно преценявайки собственото си положение.

— Добре, Сухар! — каза тя накрая. — Остави го!

Чудовището веднага се отпусна в прахта, затвори очи и изпусна въздишка на облекчение като старец, приседнал на припек. И съвсем навреме. С глух трясък, клонът на Даш поддаде и само акробатичният отскок го спаси от унизителното падане в краката на сексапилната млада жена.

Макар и останал без дъх, той се приземи стабилно на земята. Изтупа панталоните си от прахта, изправи се и погледна Моли Пим, очаквайки да види усмивка на устните й.

Но тя не се усмихваше. Внезапно Даш осъзна, че тя притежава най-изумителните сини очи, онзи тип ирландски очи с дълги мигли, в които би искал да се потопи след чаша шампанско. Или след дълга любовна нощ, когато ще бъдат премрежени от сладка изнемога. Но всичко останало в нея не беше никак романтично. Ръцете й бяха груби, ноктите — къси и изпочупени. Острото й лице, твърде загоряло от слънцето, беше обсипано с лунички. Дрехите й бяха толкова износени, че той си помисли дали не са останали от баща й. Ботушите на краката й вероятно знаеха и по-добри времена, а от тялото й се носеше лек дъх на сено.

Но какво тяло! Даш не можа да сдържи възхищението си от леко загатнатите високи гърди, от дългите крака. Беше изключително съблазнителна жена. Почти усещаше тези дълги крака около себе си, а красивата червена коса — разпиляна върху възглавницата.

Огънят, който гореше в очите й, обаче изискваше уважение. Реши, че засега не трябва да избързва. Протегна ръка и каза:

— Мисля, че започнахме с погрешна стъпка.

— Нищо не сме започвали — отвърна тя веднага, без да поеме протегнатата му ръка. — Защо просто не ми кажеш кой си и какво искаш?

— Предполагам ти си Моли Пим?

— И какво, ако съм аз? — скръсти ръце тя.

— Все още ли се занимаваш с обучението на коне?

— Какво значение има това за теб?

— Мое мило момиче…

— Не съм твое момиче, нито пък на някой друг — избухна тя, — така че ако имаш да ми казваш нещо важно…

— Успокой се. Просто искам да знам дали имаш време да работиш за мен.

Тя се засмя отново и плъзна поглед по елегантните му дрехи.

— И какво трябва да правя? Да тренирам понита за разглезените ти деца?

— Не, да тренираш състезателен кон. И то много добър — опита да овладее гнева си той.

— Не тренирам състезателни коне просто така и за когото и да е — присви очи тя.

— Имам впечатлението, че в момента не тренираш за никого.

— Заета съм.

— Да — не можа да сдържи смеха си Даш, — да разгонваш банкови служители. Вероятно ти отнема доста време.

— Слушай, хубавецо — пристъпи тя към него и забоде пръст в гърдите му, — имам работа. Ако не стигнеш до същественото за трийсет секунди, ще…

— Имам труден кон. Добър е, но див. — Това беше достатъчно, за да я заинтересува. Отстъпи назад и го изгледа изпитателно. — Имам жребец, когото изобщо не можем да обуздаем — бързо продължи той, за да задържи интереса й. — Никой от моите хора не може дори да го оседлае.

— Понякога се изчаква с обучението. Остави го да порасне.

— Жребецът е особен. Ще бъде непобедим… Може би ще е най-добрият през последните двайсет години. Трябва да го превърнем в състезателен кон. — Даш не искаше да навлиза в подробности за причините. — Но това животно е лудо. Съвсем диво.

— Кастрирахте ли го?

— Не искам скопено животно — поклати глава Даш. — Искам да го използвам за разплод, след като приключи с надбягванията. — Нямаше желание да обяснява колко е важно за него да има състезателен жребец точно сега и допълни: — Родствената му линия е… Не искам да я прекъсна.

— Повтори оплождането. Ако този ти създава толкова грижи, опитай пак.

— Не мога — отвърна Даш. — Бащата беше Корал.

Моли Пим разбра. Корал беше един от най-добрите коне в историята на надбягванията — бързина, сърце и енергия, които нямаха конкуренция. Но той беше мъртъв и всички скърбяха за него през изминалата година.

— Корал беше чудо — усмихна се Моли Пим. — Но никой от наследниците му не успя да го замести.

Даш се опита да преглътне думите й. Истината болеше.

— Този е по-различен. Ще го усетиш, в него личи шампионът.

Наблюдаваше лицето й и видя, че е заинтригувана. Корал беше с удивителни състезателни възможности, но твърде незадоволителен като баща. Фактът, че не можа да създаде и един победител, беше станал източник на клюки сред познавачите. Но Даш знаеше, че най-накрая притежава жребец, който ще възвърне репутацията на Корал.

— И каква е моята роля в тази история? — Моли извърна скептично глава и тръсна огнената си коса.

— Казаха ми, че си най-добрата при работа с трудни коне.

— Кой ти каза?

— Блеки Сингълтън, Джордж Кларк, Монти Рой… А и не само те. — Имената, които Даш изреди, бяха на стари особняци, все приятели на починалия баща на Моли. — Джордж твърди, че той те е качил на твоето първо пони. Още не си имала и две години. Монти си спомни, че си укротила опърничава кобила, дори след като ти счупила ръката на две места. А Блеки каза, че е сменял пелените ти.

Моли поруменя и каза рязко:

— Трябва да те дам под съд за намеса в личния ми живот.

— Не трябва. Старците те обичат и много те уважават. Те ми казаха, че си най-добрата и аз искам да те наема.

— Предполагам, някой трябва да ти е споменал за моите методи — усмихна се хладно тя.

— Чух, че са нетрадиционни.

— Да — засмя се тя, — „нетрадиционни“ е добре казано. Нали знаеш, че ми е забранен достъпът до около половин дузина състезания.

— Неофициално. При това методите ти дават резултат. Посетих Мирабела — сви рамене той. — И разгледах видеоматериалите.

— Тези записи би трябвало да са унищожени — промърмори тя намръщено.

— Но не са. Видях какво можеш да направиш.

— Вярваш ли, че наистина мога да ти помогна?

За миг Даш забави отговора си. Всички смятаха, че Мирабела е безнадежден случай, докато Моли не беше се заела с нея. Даш видя доказателствата и не смяташе, че касетите са фалшифицирани. И въпреки това… се съмняваше.

— Честно казано — бавно продължи той, — нямам избор.

— Аз съм последният човек, към когото се обръщаш, нали?

— Виж, госпожице Пим. Готов съм да заплатя добри пари. А като гледам това място, те биха могли да ти свършат работа.

— Какво означава това? — стегна се отново тя.

Той огледа полуразрушените сгради и буренясалата градина.

— Фалирала си. Всеки глупак може да го разбере.

— Нямам време да отглеждам рози и да боядисвам сгради. Имам по-важни неща…

— Хайде стига! Това място е развалина! Развалина, за която не са полагани грижи от години. И очакваш да ти повярвам, че имението се разпада само защото още не си извадила ножиците за подкастряне на храстите? При това живееш в постоянен страх от банката.

— Баща ми остави някои дългове — отвърна тя през зъби, — това е всичко. В момента ги изплащам.

— И банката ти диша във врата на всяка стъпка.

— Мога да се справя.

— Сигурен съм — съгласи се Даш, забелязал войнствената й стойка, допълнена от стиснатите юмруци и смръщените вежди. Без съмнение ще бъде труден противник във всяка една ситуация, помисли си той.

— Защо не ми позволиш да облекча малко бремето ти? Ще ти платя две хиляди долара.

В следващия миг Моли Пим не беше сигурна дали е чула добре. Две хиляди долара?! Невероятно! Никой не печелеше толкова пари, не и извън престъпния свят, до който се беше докоснала веднъж по време на състезание.

— Добре! — каза високият мъж, облечен в кашмир, когато тя не отговори. — Нека бъдат три хиляди.

Моли се извърна, за да скрие изражението си. Три хиляди?! Боже мой! Това ще отдалечи кредиторите й за месеци напред!

Моли мразеше дълговете. Но мисълта да обяви фалит, за да се спаси от грешките на баща си, я отвращаваше. Застраховката му за живот едва успя да покрие разходите по прехвърлянето на собствеността, а пенсията от общественото осигуряване отиваше за майка й, която живееше в малка къща във Флорида. Останала съвсем сама вкъщи, Моли трябваше да води неимоверно жестока борба, за да запази своето родно гнездо. Единственото хубаво нещо, което старецът остави на дъщеря си, беше старата ирландска магия с конете.

Но тя не можеше да плаща сметките с магия.

Беше твърде горда, за да приеме предложението за трите хиляди долара веднага. Не искаше той да види отчаянието й. Ако имаше нещо, което да мрази повече от мъжете, които непрекъснато й искаха пари, то бе хубавец, който й предлагаше три хиляди долара. Беше унизително.

— Сега работя само за себе си — отговори тя, без да се обръща.

— Може би ще направиш изключение в този случай.

Моли се обърна бавно и се загледа в очите на мъжа, нахлул в нейна територия.

Притежаваше особен тип сурова красота. На около четирийсет години е, предположи тя. Черна коса, спортна фигура, волева челюст. Раменете му бяха необикновено широки и изпъваха кашмиреното сако. Както се бе облегнал на оградата, приличаше на тигър, изтегнал се на слънце, с тази разлика, че не беше спокоен. Тялото му бе напрегнато.

Странно беше усещането й, че точно тези дрехи не бяха всекидневното му облекло. Представяше си го по-скоро с кожено яке, джинси и стара памучна фланелка. Имаше вид на мъж, облякъл се твърде неохотно за специален случай. Подозираше, че под кашмира се крие доста труден човек.

Той приглади назад тъмната си коса и впери стоманеносивите си очи в нея.

— Добре, ще вдигна на четири хиляди, ако започнеш веднага. Искам моят жребец да участва в надбягванията за двегодишни коне тази есен и нямаме нито секунда за губене. Можеш да започнеш от утре.

— Не съм казала, че приемам работата, хубавецо!

Той се намръщи. Свикнал е да се разпорежда, реши Моли. Точно така се държаха богатите и красиви мъже. А той определено беше богат, също толкова, колкото и красив. Личеше от хубавите дрехи и добрите маниери.

Беше свикнал да командва и жените. Моли лесно го долови. Видя блясъка в очите му, когато оглеждаше фигурата й, видя и многозначителната усмивка на устните му. Той мислеше, че е необходим само един поглед на тези дяволски очи и тя ще бъде негова. О, той очакваше жените да падат в краката му. Смяташе, че тя скоро ще се озове в леглото му.

Моли си пое дълбоко въздух и каза възможно най-равнодушно:

— Отговорът ми е „не“.

— Не? — отекна гласът му, а лицето му потъмня. — Ти си луда!

— Не. Просто няма да работя за теб, това е всичко.

— Защо не?

— Защото си Даш О’Донъли — каза тя спокойно. — По-скоро ще отида в ада, отколкото да работя за човека, виновен за смъртта на баща ми.