Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (11)

11.

Полетът продължаваше вече три часа. От неудобната поза кракът на Мартина се схвана. Болката започна от стъпалото и проряза прасеца. Момичето захапа пуловера си, за да не изкрещи. Умираше от студ, глад и жажда. И макар че якето, сандвичите и шишето с вода бяха на една ръка разстояние, не можеше да ги вземе, без да я усетят пилотът или Рубен Джеймс. Мартина се примъкна по-близо до Бен и успя да опъне крака си, за да облекчи болката. Сгуши се до приятеля си и затвори очи. Събитията от тази сутрин отново се занизаха пред нея.

Всичко започна в четири и половина. Както седяха с Бен, скрити в багажното отделение на самолета, внезапно ги лъхна студен въздух. Пилотът на самолета беше отворил вратата и лампите светнаха. Струваше им се невъзможно да не ги забележи, но той хвърли няколко куфара отзад и запали двигателите. След няколко минути чуха гласа на Рубен Джеймс. В багажното се намести още един кашон и след минута самолетът се понесе по импровизираната писта.

А сега какво ще правят?

Този въпрос не излизаше от главата на Мартина, откакто излетяха. Трябваше да помисли предварително какво ще правят, след като се качат на самолета, обвиняваше се тя. С Бен щяха да се озоват в чужда страна без паспорти, без близките им да знаят къде са, без план, без пари! С дребните монети в джоба си не можеше да купи дори един хамбургер. А как ще се върнат в „Савубона“?

Мартина знаеше за Намибия само това, което прочете в туристическия справочник. Това е една от най-слабо населените държави в света — един милион и осемстотин хиляди души население на площ от осемстотин хиляди квадратни километра. Тук живеят едни от последните номадски племена в Африка, най-древните от които са бушмените. Шейсет процента от територията й е заета от пустините Калахари и Намиб. Декември е сред най-горещите месеци — температурите се качват над четирийсет градуса.

С всяка следваща минута все по-силна паника обземаше Мартина. Не стига, че се излага на неоправдан риск, но въвлече и най-добрия си приятел. Затова, че остави Грейс да се разправя с Гуин Томас, не се чувстваше много виновна, понеже сангома сама й позволи да стигне „колкото далече трябва“. Най-много се тревожеше за баба си. При добро стечение на обстоятелствата Гуин Томас можеше да не се обади няколко дни, а дотогава двамата с Бен може и да са се върнали в „Савубона“. Или поне така й се искаше…

Самолетът започна да се спуска и Мартина наостри уши. Сръчка Бен, който беше задрямал. Момчето отвори очи и се огледа объркано, докато разбере къде се намира. После се усмихна на Мартина. Това я накара да се почувства по-добре. Поне не е сама. Бяха заедно с Бен.

Изведнъж земята сякаш се надигна и се удари в корема на самолета. Машината подскочи и спря. Двигателите угаснаха и всичко утихна.

— Кацане като по учебник, ако мога сам да се похваля — засмя се пилотът. — Не остава много. Само да презаредим, да се оправим с митницата и тръгваме. Обзалагам се, че ще си отдъхнеш, когато всичко приключи.

— Отдъхвам си, когато съм далеч от „Савубона“ — отвърна Рубен Джеймс. — Не ми стига онази бойна бабичка Гуин Томас, ами и внучка й се оказа костелив орех. С тези зелени очи сякаш гледа в теб като с рентген. Вчера ме заплаши, представяш ли си? Каза, че в резервата имало хора със сили, които аз не разбирам, и че те щели да ме спрат. — Той се засмя. — Мисълта, че това кльощаво хлапе или някой друг от персонала може да набучи игли във вуду кукла или да забърка магьосническа отвара, за да ми попречи на плана, който замислям от години, е смехотворна. Обаче го каза така, че почти й повярвах.

— Какво ще правиш с нея? — попита пилотът, но преди Джеймс да отговори, на прозореца се показа лицето на един митнически служител.

През следващите няколко минути пилотът и Рубен Джеймс бяха заети с оправяне на документи и зареждане на гориво. После самолетът се вдигна във въздуха и летя още четирийсет и пет минути. Мартина изпитваше отчаяна нужда да отиде до тоалетната. За щастие, точно когато се канеше да сподели желанието си с Бен, самолетът започна да се спуска и кацна.

— Радвам се, че това е последният ни полет с такъв товар — каза пилотът, когато двигателите изгаснаха. — Нервите ми няма да издържат още един път. Ако митничарят беше проверил багажното, животът ми нямаше да струва и пукната пара.

— Мисли си за сметката в швейцарската банка — напомни му Рубен Джеймс.

— Няма да ми е от полза, ако съм зад решетките.

— Всъщност ние не нарушаваме закона, само го заобикаляме. Правим услуга на народа.

— Смяташ ли, че ще погледнат така на нещата?

— Със сигурност — увери го Рубен Джеймс, — къде другаде ще имат прясна вода и храна три пъти на ден?

Двамата с пилота слязоха от самолета и поздравиха шофьора на колата. Чу се ръмжене на двигател, което постепенно се стопи в далечината.

Мартина и Бен бавно се изправиха на крака, отвориха внимателно вратата и излязоха навън. Жегата ги удари като с чук.

Пред очите им се разкри огромна пустиня, но не от златист пясък, а с високи до небето червеникави дюни. Те се извисяваха като огромни планини. Вятърът беше изваял по тях остри като бръснач била, стръмни склонове, мрачни клисури и дефилета. Утринното слънце ги озаряваше с призрачна светлина. Беше красива, но страховита гледка.

На Мартина й призля. Тя се подпря с ръка на крилото на самолета. Бен улови погледа й и тя разбра, че двамата си мислят едно и също. Бяха сами в пустинята, на хиляди километри от дома, с два сандвича със сирене и едно шише вода.