Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения в Африка (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The last leopard, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Димитрова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2014)
- Разпознаване и начална корекция
- tanqdim(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми(2015)
Издание:
Лорън Сейнт Джон. Последният леопард
Американска. Първо издание
ИК „Фют“, София, 2010
Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова
ISBN: 978-954-625-635-5
История
- —Добавяне
V.
Гуин Томас заговори първа.
— Е — започна тя намусено, — не е точно посрещането, което очаквах. Особено след като сме пътували близо две хиляди километра… — Но в същия миг през лицето й мина сянка на тревога и добави: — О, боже, ами ако нещо се е случило със Сейди? Никога няма да си простя, че не пристигнахме по-рано!
— Мисля, че току-що една завеса се помръдна — съобщи Бен.
Момчето не посмя да им каже, че в рамката на един прозорец забеляза нечие изплашено лице. Бен замълча, защото не искаше да тревожи излишно Мартина и баба й. Докато се чудеше дали все пак да не им каже, вратата на къщата се отвори и от нея се показа симпатична жена, подпряна на патерици. Изглеждаше доста по-млада от шестдесет години. Гуин Томас им беше казала, че Сейди е нейна връстница. Жената беше с лятна рокля на цветя, очевидно преживяла доста сезони. Роклята се вееше над розовия гипс, който обхващаше целия ляв крак чак до пръстите на стъпалото. Сандалът на другия крак май беше направен от рециклирана автомобилна гума.
— Като начало може да изтриеш тази кисела физиономия от лицето си — каза жената вместо поздрав. — Знам какво си мислиш: „Карах толкова дълго дотук, а Сейди не е развяла знамената, за да ме посрещне“. Съжалявам, мила, обслужването в „Черния орел“ вече не е каквото беше, откакто се опитвам да пера и да готвя на един крак.
Последва кратка пауза и Мартина очакваше баба й да избухне. Но вместо това загорялото лице на Гуин Томас се разтегна в широка усмивка.
— Виждам, че освен този розов гипс нищо друго не се е променило — отговори тя. — Свадлива си, както винаги!
После се втурна напред и прегърна Сейди, като се стараеше да пази болния й крак.
— Радвам се да те видя, скъпа! Колко време мина! — изрече тя. — Сейди, запознай се с внучката ми Мартина и нейния приятел Бен!
Сейди прегърна и двамата.
— Здравей, Мартина! Здравей, Бен! Броях часовете до пристигането ви. Когато днес слънцето започна да залязва и от вас все още нямаше и помен, се отчаях.
В гласа й наистина прозвуча отчаяние и Мартина си спомни подозренията на Гуин Томас, че в „Черния орел“ става и нещо друго, че не счупеният крак на Сейди е проблемът.
— Дойдохме възможно най-бързо — обясни Гуин Томас. — Помислих си, че е добре Мартина и Бен да посетят няколко интересни места по пътя.
— Разбира се, разбира се! Не исках да прозвучи егоистично. Просто с нетърпение очаквах пристигането ви. Сега сте тук и друго няма значение. Изненадана съм, че охраната на парка ви е пуснала по това време. Напоследък имам търкания с тях. Но наскоро един от бившите ми служители започна работа там и ако сте попаднали в неговата смяна, сигурна съм, че се е държал като душица.
Очите й се разшириха, когато Мартина и Бен започнаха да разтоварват от багажника куфарите си и консерви от гуава[1], пушена риба тон и нарязани домати, както и пакети с ориз и сухари.
— Но какво е всичко това?
Гуин Томас се усмихна:
— Не бях сигурна дали в Матопо има достатъчно продукти, за да изхраним тези двамата цял месец. Изглеждат недохранени, но биха могли да изядат и двете ни.
— Не трябваше да носите всичко това — възропта Сейди, после се засмя. — Но колкото повече, толкова по-весело.
Мартина отбеляза, че Сейди не протестира много дълго.
После Сейди изведнъж се сети за задълженията си на домакиня и възкликна:
— Бедничките, сигурно сте изтощени! Ще ви покажа вашата къща.
* * *
Вечеряха на светлината на свещи.
— По-романтично е — обясни домакинята.
Мартина се запита дали това е причината, или просто тук няма ток, но после реши, че това няма значение. Наистина беше по-романтично да вършиш всичко на свещи.
Както става в Африка, нощта падна изведнъж. В седем без петнадесет червеното слънце се плъзна зад Слонската скала. Така наричаха планината, която внасяше драматичен оттенък в пейзажа около „Черния орел“. Около седем мракът вече беше мастиленосин. Такова нещо може да се види само далеч от светлините на града.
Сейди ги отведе до къщата им по пътека, осветена от котешки очи. Тези лампи работят със слънчева енергия, обясни тя, и така не зависят от капризното електрическо захранване на комплекса. В къщата имаше три спални, салон и баня — с оскъдно обзавеждане, с избелели завеси и овехтели постелки, но удобни. От време на време по стените им от полиран камък се плъзваше заблудено гущерче.
Вечеряха пюре от американски орех[2]. Докато се хранеха, Сейди им разказа за Матопо. Спомена, че историята му била описана в рисунките по пещерите. Мартина наостри уши, щом чу за скални рисунки и за миг се видя как броди из пещерите с надеждата да открие още подробности за съдбата си. Но после си каза, че би било абсурдно и дори твърде себелюбиво. Със сигурност древните художници са имали по-важна работа от това да обикалят Африка и да предсказват бъдещето на някакво бяло дете, което още не се е родило.
— Утре сутрин ще се запознаете с Нгвеня, моята дясна ръка — обяви Сейди. — Той е пазач и се грижи за конете в „Черния орел“. Всъщност Нгвеня е единственият служител, който ми остана. Той е от племето ндебеле и е много по-вещ познавач на Матопо от мен, затова запазете всичките си въпроси за него.
Гуин Томас сви устни.
— Нгвеня? Прилича на зулуската дума за леопард „ингве“. Дали има връзка?
— „Ингвеня“ означава леопард на езика ндебеле. Оттук идва името на неговия род. Изразяваме уважението си към Нгвеня, като се обръщаме към него с името на рода му. Като член на своя род той се е заклел да защитава и почита леопардите, но е доста трудно в тежки времена като днешното. Навремето Матопо беше мястото с най-много леопарди в света, но вече не е така.
— Леопарди? — прекъсна я Мартина. — Тук? В Матопо?
— Да, леопарди — отговори Сейди. — Защо? Специален интерес ли имаш към тях?
Мартина се направи, че устата й е пълна и не може да говори, и Сейди продължи:
— Леопардите са нощни животни, което — сигурна съм, знаеш — означава, че ловуват главно нощем. Те са най-боязливите и най-неуловимите сред големите котки. Затова е трудно да бъдат преброени. В Матопо има ловци, които не са срещали нито един леопард, въпреки че работят тук повече от двадесет години.
— Ти каза, че тук е имало много леопарди — намеси се Гуин Томас. — Какво се е случило с тях?
— Бракониерството и безконтролният лов ги унищожиха — Сейди говореше с горчивина. — Други измряха от глад, защото животните, с които се хранят, също бяха изтребени от ловци и бракониери. В Зимбабве леопардите са на ръба на изчезването. В Матопо знам само за един. Малко хора са го зървали и твърдят, че е най-едрият леопард, който са виждали. Толкова е хитър и неуловим, че според местните хора дори всички големи котки в околността да бъдат изловени, той ще е единственият оцелял. Наричат го Кан. Вярват, че е близо денят, в който той ще е последният оцелял леопард.
— Вие виждали ли сте го? — попита Бен.
Сейди погледна Бен със странно изражение, сякаш го вижда за първи път.
— Веднъж! — отговори тя рязко. — Видях го веднъж, но беше толкова отдавна, че почти не го помня.
Привършваха с вечерята, когато Гуин Томас се сети за нещо и заговори раздразнено:
— Сейди, забравих да ти кажа, че горивото ни свърши. Опитахме се да намерим в Булавейо, но нямахме късмет. Добрахме се до теб на бензинови пари. Надявам се, че имаш някакви запаси тук.
— Боя се, че нямам — отговори Сейди. — Бензиновозите идват веднъж в месеца. Следващата доставка е — чакай да видя… — тя се изправи на патериците и заподскача към календара, на който се виждаше местен пейзаж — дванадесети август, мисля.
— След две седмици! — избухна Гуин Томас, но се овладя и добави по-любезно: — Това са почти четиринадесет дни. А ако има спешен случай? Ако искаме да се разходим до Матопо?
— Затова са конете — каза Сейди внимателно и на Мартина й се стори, че тя не съжалява особено, че са блокирани в „Черния орел“ за седмици напред — може би нямаше да съжалява, ако останеха и завинаги.
— Това е беда! — извика баба й.
— Гуин, Гуин, Гуин! — Сейди я погледна с упрек, сякаш Гуин Томас беше непослушно дете. — Сега си на почивка. Убедена съм, че от години не си почивала както трябва. Знам, че те помолих да ми помогнеш с хотела за месец и че неизбежно ще има някои досадни задачи всеки ден, но това, че няма посетители, означава, че ще имаш много време за почивка. Тук поне е спокойно. Нямаме телевизор и компютри, а телефонните връзки са отчайващо неблагонадеждни. Що се отнася до спешните случаи, зимбабвийците обичат да казват: „Направи си план“. Това е националното ни мото. Каквото и да ти поднесе животът, трябва да се усмихваш и да намираш решение.
— Сигурно си права, Сейди — отвърна примирено Гуин. — Аз толкова съм свикнала с ежедневните си грижи в Савубона, където постоянно идват посетители или нови животни, които имат нужда от внимание, че една принудителна почивка може да ми се отрази добре. Във всеки случай няма да навреди на Мартина и на Бен. Те още се възстановяват от ужасната училищна екскурзия през юни. Определено всички се нуждаем от отпускане. Ако ще трябва да чакаме няколко седмици да пристигне бензинът, така да бъде!
Мартина улови погледа на Бен и видя, че и той е слисан почти колкото нея. Едно е да се озовеш на края на света по свой избор. Съвсем друго е да си хванат в капан там.
* * *
Мартина облече пижамата и се пъхна в леглото. В този момент се сети, че забрави комплекта за първа помощ на облегалката на стола в трапезарията. Толкова й се спеше, че реши да го остави там до сутринта, но Тендай й наду главата със заръки да го държи близо до себе си, дори когато най-малко очаква да й потрябва. „Дръж комплекта винаги до себе си, в случай че имаш нужда от него!“ — постоянно й повтаряше той.
Бен и баба й вече бяха изгасили свещите си. Мартина прекоси на пръсти къщата и пое по пътеката към къщата на Сейди, където се намираха рецепцията и трапезарията. Котешките очи осветяваха пътя. Вратата на трапезарията беше открехната. Комплектът за първа помощ беше точно там, където го остави. Мартина взе чантичката и тъкмо излизаше, когато чу гласа на Сейди. Стори й се, че долавя в него неприкрит гняв. Изненадана, Мартина се върна и долепи ухо до стената, която отделяше трапезарията от рецепцията.
Сейди говореше по телефона.
— Не ти искам проклетите пари! — ядосано каза тя. — Искам да ни оставиш на мира! Нищо не може да промени мнението ми! Никога! Ще го вземеш само през трупа ми!
Сейди тръшна слушалката и се чу потропване на дърво — явно взе патериците си. Мартина изхвърча бързо навън. В ключалката се превъртя ключ и прозорците на трапезарията угаснаха.
Въпреки умората Мартина дълго не можа да заспи. Отново и отново си повтаряше чутото. Кой заплашваше Сейди и защо? „Ще го вземеш само през трупа ми!“ — беше казала тя. Доста крайни думи! Какво защитава Сейди? Какво искат да вземат „те“? Какво означава репликата за проклетите пари?
Дали някой не изнудва Сейди?
Мартина вече се унасяше, когато далечен рев на леопард раздра тишината. Това не беше обикновен рев. Излъчваше ярост и неподчинение, протест на диво, необуздано животно, което сякаш обявяваше война. Дивите свободни звуци докоснаха сърцето й.
Когато се събуди сутринта, Мартина не беше сигурна дали не е сънувала.