Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (21)

XXI.

Кан изрева заплашително. Тишината и мастиленият мрак сякаш усилиха рева му. Мартина се сви на топка. Ако можеше да види очите му, щеше да опита да приложи дарбата си, за да спре нападението му, но без светлина беше безсилна.

Без да променя позицията си, тя отвори торбичката и зарови из нея с надежда да открие нещо животоспасяващо, което е пропуснала първия път. Но освен лекарството против главоболие на Грейс и тубичката с лепило, друго нямаше. Птицата бе свършила дяволски добра работа и бе свила всички лъскави предмети. Странно, въпреки това торбичката бе доста тежка. Ето защо Мартина не бе забелязала по-рано липсата.

Тя дръпна ципа на вътрешното отделение, което рядко използваше, и пръстите й докоснаха нещо твърдо и гладко. Свещи! Зад тях имаше смачкана кутия кибрит. Бяха ги взели с Бен, когато тръгваха от къщата, и ги прибра в торбичката, без да се замисля.

Не чуваше Кан, но усещаше, че е наблизо. Щеше да е по-спокойна, ако и той не вижда в тъмното, но Мартина знаеше, че леопардите са нощни животни и виждат отлично в мрака. По всяка вероятност Кан следеше всяко нейно движение.

Мартина драсна клечка кибрит и я доближи до фитила. Кан изръмжа при изпращяването на свещта и появата на колебливата жълта светлинка. Както предполагаше, леопардът беше доста близо до нея, но не беше в поза за скок. Лежеше в гладка вдлъбнатина на каменния под. Гръдният му кош се издигаше и спускаше забързано. Дишаше на пресекулки. Скоро Мартина разбра защо. Леопардът лежеше в локва гъста, тъмна кръв, която оцветяваше златистата му козина в алено. На гърдите му зееше голяма рана.

Очите на Мартина се наляха със сълзи. Тя забрави страха, забрави, че Кан е хищник, забрави всичко, освен че е обещала да го защитава и че се провали.

— Кан — прошепна тя. — Съжалявам!

Очите на животното бяха пълни с болка. Той се надигна с усилие и се отправи колебливо към едно закътано място. Мартина вдигна свещта, за да може олюляващият се пламък да го осветява. Животното пиеше вода от малка вадичка. Следите от водата по гладките камъни показваха, че оттук някога е извирал голям поток, дори може би подземна река, но явно изворът бе пресъхнал с времето и сега от него се проточваше само тънка струйка вода.

Леопардът пи дълго, после се върна във вдлъбнатината и легна. На пода под гърдите му продължаваше обилно да се стича кръв. Той изръмжа кротко на себе си и заблиза окървавените си лапи.

Мартина се отчая. Истинска мъка бе да вижда как това гордо, великолепно животно постепенно губи сили. Беше убедена, че леопардът ще умре до час, ако продължава да губи кръв.

Кан страдаше истински и не представляваше заплаха за Мартина. Тя бавно се изправи и се заоглежда наоколо. Скоро се убеди, че положението им е отчайващо. Кухината, в която се намираха, изглежда бе край на тунел, прокопан от водата. Сега тунелът бе препречен от огромна скала. Мартина приближи свещта до дупката, откъдето извираше поточето, но не видя какво има от другата страна. Дали скалата беше част от свлачище, или си бе там от векове — трудно можеше да се каже.

Мартина огледа тавана над главите им, но и оттам не повя надежда. Дупката, през която пропадна, също бе затрупана, а и беше твърде високо. Накрая Мартина проучи стените. Бяха от твърда скала. Стената зад леопарда сякаш се различаваше от останалите. Мартина я разглежда дълго, но не разбра защо й се струва така.

Тя ясно осъзна, че единственият шанс двамата с Кан да оцелеят, беше някой отвън да ги спаси. Само че никой не знаеше, че са тук. Дори да вика, едва ли някой ще я чуе.

На Мартина й се доплака. Някои от изпитанията, през които премина през последните осем месеца, бяха толкова ужасяващи, че мислеше, че нищо по-страшно не може да й се случи. А ето я сега тук, погребана жива заедно с един великолепен леопард.

— Няма да успееш да се справиш този път — каза си Мартина на висок глас и дори успя да изкриви устни в подобие на усмивка.

Погледна кървящия леопард, пое си дълбоко въздух и се взе в ръце. Тендай винаги й повтаряше, че колкото по-безнадеждна изглежда една ситуация, толкова по-силно трябва да се съсредоточиш върху това, което може да се направи — минута по минута. А това, което трябва да направи сега, е да помогне на леопарда.

Първо, трябва да спре кръвта. Но как? Бяха затворени в пещера, а спасителният комплект бе почти празен. Но Тендай и Грейс твърдяха, че и в най-безплодните места могат да се намерят лечебни треви или помощни средства, с които да се спаси живот.

„Когато си огледал всичко със собствените си очи и не си видял нищо, което може да ти помогне, тогава се огледай с очите на бушмен или животно — би казал Тендай. — Местните хора живеят в пустинята Калахари, където ти или аз не виждаме нищо, освен пясък. Но те винаги намират лекарство и храна, когато имат нужда.“

Мартина започна да оглежда пещерата с очите на бушмен. Единствената природна суровина беше водата. Не знаеше колко е чиста, но животните имат верен инстинкт за тези неща и щом Кан пи толкова много, значи с водата всичко е наред. Сама по себе си водата няма да им помогне особено, но ако изворът е бил изложен на слънчева светлина преди срутването, трябва да има мъх. А Грейс я беше научила, че за раните мъхът е почти толкова ефикасен, колкото и превръзка от марля.

Мартина се приближи до поточето, като не изпускаше Кан от очи. Леопардът дори не повдигна глава. Това беше ясен знак, че положението му е критично. Момичето въздъхна с облекчение, като видя плътните зелени петна около водата. С остър къс скала отряза две квадратни парчета от най-добрата природна превръзка.

Ето че направи първата крачка.

Сега трябва да намери антисептик или антибиотик. Дали лекарството на Грейс срещу главоболие няма да свърши работа?

Мартина се върна и се зарови отново в комплекта. Докато вървеше, усети, че подметката на дясната й обувка лепне по земята. Това я подсети, че преди да пропадне, настъпи парче пчелен восък. Мед! Пчелният мед беше отличен природен антибиотик. Ами ако парчето восък е паднало с нея? Това променя всичко.

Мартина изтича при купчината пръст и камъни и я разрови като териер, който упорито търси кокал. Почти веднага намери восъка. Изми го на поточето и изяде няколко парченца за енергия. Това повдигна настроението й.

Сега й предстоеше най-трудното.

Кан почиваше, полегнал във вдлъбнатината на камъка. Той излъчваше такова спокойствие, че Мартина се зачуди дали не е идвал често тук, дали това не е тайното му скривалище. В началото Мартина мислеше, че и Кан е пропаднал през тавана на пещерата, но ако това е бърлогата му, значи той вече е бил вътре, когато тя попадна тук. И ако е така, значи свлачището е затворило тунела, през който леопардът е влязъл.

Сякаш усетил, че е обект на внимание, Кан издаде предупредителен рев — толкова страшен, че сърцето на Мартина едва не изскочи. Успокои я мисълта, че вече имаше две възможности да я нарани, а не го направи. Дори втория път Кан всъщност я спаси от господин Плъх и неговите главорези.

Мартина реши, че единственото, което може да направи, за да се успокои, е да си представи, че леопардът е уголемена версия на Шелби и Уориър, котките на баба й. Тя взе мъха, восъка и почти празния си комплект за първа помощ. Тръгна бавно към Кан и седна до него, сякаш си имаше работа с ранени леопарди всеки ден.

На примигващата светлина на свещта Кан я изгледа с такова изумление, че ако състоянието му не беше сериозно, Мартина би се пръснала от смях. Леопардът беше толкова удивен, че някой се осмелява да се приближи до него, че дори не му идваше наум да протестира. Лежеше на една страна — тих и покорен.

Преди Кан да промени мнението си, Мартина притисна мъха към раната на гърдите, с което си спечели диво изръмжаване, но само толкова. Другата й ръка беше върху сърцето му. Тя затвори очи. Почти два месеца изминаха от последния път, когато й се наложи да призове дарбата си. Не беше убедена, че ще успее, но се съсредоточи върху копринената козина на Кан под дланите си и равномерното тупкане на сърцето му. Ръцете й се загряха. Проблясъци от светлина и спомени нахлуха в ума й — като прещракване на развален телевизор.

Видя лица на хора, живели много преди нея, които бяха по-мили и по-мъдри, отколкото можеше да си представи — те пееха с нея и я окуражаваха и на Мартина й се стори, че говореха езика, който знахарят използва, и че тя разбира този език. Магическа енергия струеше от тях и преминаваше в нея.

Отначало леопардът се сви при докосването й, сякаш ръцете й го изгаряха, но постепенно се отпусна. Мартина отвори очи и отмести мъха. Кървенето бе спряло. Извади кърпичката си, намокри я, почисти раната и избърса кожата около нея. После наложи восъка върху откритата рана.

През цялото време Кан лежеше спокойно, въпреки че леко трепереше. Щом почисти кръвта, Мартина видя, че дупката от куршума не е толкова голяма и дълбока, колкото се опасяваше. Раната бе кървяла много, но ръбовете й бяха чисти. В такъв случай можеше да използва тубичката с лепило, за да я затвори. Преди доста време използва мравки термити, за да зашие едно ранено куду, но Грейс мъдро отбеляза, че невинаги ще са й под ръка и че лепилото ще е полезно допълнение към спасителния й комплект.

— Мислех, че е добре да се използва нещо по-природно за лечение на рани вместо лепило от железарския магазин — отбеляза тогава Мартина.

— Не е важно дали идва от природата, мила — отговори Грейс, — а дали върши работа.

Ако използва лепилото, няма да има обезглавени мравки при шиенето, а това определено беше добре. Мартина изстиска малко на единия ръб на раната и притисна двете страни една към друга. Залепнаха отлично.

Вече беше сигурна в Кан и изля част от болкоуспокояващото лекарство в единия край на устата му. Той облиза устни и сбърчи нос, откривайки страховити зъби. Очевидно не хареса противния вкус, но явно разбра, че е за добро.

След като най-главното бе свършено, Мартина изведнъж усети колко е уморена. Докато се занимаваше с Кан, нямаше време да мисли за себе си. Сега не можеше да спре да трепери. Изми ръцете и лицето си в поточето. Измъчваше я мисълта какво ще стане, ако никой не ги открие. Ами ако тази студена пещера се превърне в тяхна гробница?

Доколкото можеше да прецени, направи всичко по силите си. Имаше светлина и храна (е, няколко хапки пчелен восък) и двамата имаха вода. Водата можеше да ги спаси за седмици, въпреки че ако не ги открият, това едва ли ще е за добро. Щяха да гладуват дълго време. И което е по-лошо, ще умрат от глад в тъмното. Имаше само две свещи и едната вече изгоря наполовина.

Чудеше се какво ли прави Бен. Беше я защитил от ловците с риск за себе си, но дали все пак ги е надхитрил, дали е успял да избяга. С малко късмет полицейската сирена, която чу, можеше да е на отряд добри полицаи, които са спасили Бен от Плъха и хората му, след което са тръгнали да претърсват хълмовете за нея и Кан.

Мислеше за баба си и се надяваше тя да не е много изплашена от нейното изчезване, за Джеми, който й липсваше толкова много, за Грейс, която би се гордяла как Мартина използва знанията си, за да излекува леопарда, за Тендай и неговите уроци по оцеляване в саваната, благодарение на които прецени ситуацията хладнокръвно, докато много други деца щяха да изпаднат в истерия и отчаяние, и разбира се, за родителите си, които може и да си бяха отишли, но винаги бяха с нея и я пазеха — всяка минута, всеки ден.

Часовникът й показваше, че е рано вечерта, но в пещерата времето нямаше значение. Мартина се облегна на студената стена и се опита да поспи. Боеше се да духне свещта и да приеме потискащата тъмнина. Но се боеше да я остави да гори, за да не се стопи напълно. Щеше да я държи запалена, докато не почувства, че заспива. Свещта й даваше усещане за топлина. Температурата в пещерата падаше с всяка минута.

Мартина гледаше с копнеж златистите очертания на леопарда. Чудеше се дали и той е толкова изплашен и самотен колкото нея. Опита се да си напомни, че леопардите са най-непредсказуемите и жестоки големи котки и че едва ли Кан изпитва подобни чувства, но й беше трудно да повярва.

Приближи се и легна във вдлъбнатината до него. Беше учудващо меко, почти като на възглавница. Кан отвори наполовина едно око, но не направи нищо, с което да покаже, че е против. С разтуптяно сърце Мартина духна свещта и се притисна в копринения му гръб, като внимателно избягваше раната. Кан не реагира и тя постави ръка върху него, едната й длан се отпусна върху голямата му лапа — усещаше острите му нокти и горещината на грапавите възглавнички.

Тъкмо заспиваше, когато чу как той захърка — силно като трактор, от което и двамата завибрираха. Уморена усмивка мина по лицето на Мартина.

Беше райско усещане — да спиш в прегръдката на див леопард!