Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (16)

XVI.

Един час след като операция „Дива котка“ официално бе започнала, Мартина се опитваше да балансира върху една щайга в някакъв мръсен склад, закован с дъски. Това място явно някога е било магазин, а сега Мартина надничаше през една пролука към похитителите си. Двама от тях спяха върху тезгяха — единият, завит с раздърпано одеяло, другият върху вехт матрак. Грифин също не остана дълго на крак. Седеше на верандата, ровеше вяло в жарта, останала от огъня предишната вечер, и от време на време стискаше глава, сякаш искаше да се увери, че е неговата.

Мартина се надяваше да има болезнен махмурлук или още по-добре — мигрена, заради която да му направят лоботомия^[1]. Беше му бясна! Той и гадните му приятелчета държаха в плен двамата с Бен вече почти денонощие. Отвлякоха ги около девет сутринта и до шест вечерта ги оставиха без храна и вода, защото Мартина отказа да даде на Грифин каквато и да е информация за дарбата си.

— Твоя работа, щом искаш ти и приятелят ти да умрете от глад — каза той. — За теб ще е по-лесно да говориш.

— Ние не сме престъпници — добави един от хората му. — Не се тревожи, няма да ви сторим зло. Само търсим съкровище, което напразно лежи някъде в земята, а всеки предприемчив мъж от племето ндебеле има право да се радва на златните му плодове, ако успее да го намери.

Накрая двамата с Бен бяха толкова гладни и жадни, че Мартина съчини история за това как има сила да гадае по чаени листенца, сварени в сок на алое и коралово дърво^[2]. Обясни, че отварата е силно отровна и не бива да се пие, но тя ще я прецеди по специален начин. Грифин веднага хукна да търси съставките, а Мартина се съсредоточи над канчето и се престори на шокирана да види в листенцата, че господин Ратклиф организира голямо преследване на леопарда, което ще започне от Слонската скала в пет часа сутринта на следващия ден.

Тази информация спечели вода за двамата с Бен, а също и вечеря от садза, шкембе и други говежди дреболии, които не ставаха за ядене. Месото вонеше толкова отвратително, че само от миризмата им се догади и се задоволиха с малко садза.

Мартина каза на Грифин за лова съвсем умишлено. Знаеше, че той ще иска да стигне до леопарда преди Ратклиф и че с Бен все някак ще успеят да избягат и да спасят Кан. Не й хрумна, че иманярите ще са нетърпеливи да хванат Кан първи и че ще влачат и тях двамата с Бен из хълмовете в Матопо чак до един часа през нощта, за да накарат леопарда да излезе от леговището си. Мартина имаше чувството, че не е спала от седмици, и почти плачеше от умора.

Рано сутринта ги заключиха в този прашен склад без прозорци само с бутилка вода. Наоколо се търкаляха една дървена щайга и два чувала. Грифин беше решил, че чувалите стават за легла. Навън, в порутения магазин, иманярите продължиха да пият бира.

Мартина не можа да мигне. Едно от многото неща, които я държаха будна, беше притеснението, че спасителният й комплект все още виси вързан за седлото на Сироко. Закачи го там, докато яздеше, за да не се нарани с швейцарското си ножче, ако падне от коня и торбичката се окаже под нея. Не можеше да знае за появата на Грифин и компания.

Сега се чувстваше като развалина. Косата й стърчеше на всички страни и Мартина беше готова на всичко за един душ. Надникна през процепа и с удоволствие отбеляза, че Грифин изглежда по-зле и от нея. Бен пък седеше по турски на пода, с длани на бедрата и затворени очи — въплъщение на самото спокойствие.

— Не разбирам как може да седиш толкова спокойно, докато ловците на Плъха преследват Кан — каза Мартина обвинително и слезе от нестабилния си пост. — Той може да лежи кървящ някъде. Не те ли е грижа какво става с него?

Бен отвори очи.

— Мисля, че вече знаеш отговора на този въпрос.

Момчето грациозно се изправи на крака и започна да проучва всеки сантиметър от склада — стените, пода и тавана.

— Какво правиш?

Бен не отговори. Долепи нос до ръждясала водопроводна тръба и така дълго я зяпа, че накрая стана кривоглед.

Мартина се притесни, че стресът от изминалата седмица му се е отразил по-зле, отколкото тя предполагаше.

— Бен, ела и седни! — подкани го тя. — Съжалявам за онова, което казах за Кан. Знам, че те е грижа за него, колкото и мен.

Бен продължи да се взира в тръбата.

— Мартина, какво ни каза Нгвеня за „кошмара на лъвовете“?

— За какво говориш?

— Сериозно. Помниш ли какво каза?

Тя въздъхна.

— Разбира се. Каза: „Където има от тези мравки, няма лъвове. И змии не се намират край тях“.

Бен се ухили.

— Така си и мислех. Лягай на земята! Имам идея.