Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (15)

XV.

— Ратклиф! — изкрещя човекът гризач. — Името ми е Ратклиф!

Това беше всичко, което успя да каже, защото някъде над главите им се разнесе рев — толкова ужасяващ, че господин Плъх изпусна бастуна си, а един мъж припадна на място.

Сякаш от небето Кан се стовари сред групата.

Пред очите на Мартина минаха бързи като светкавица образи. Златистото тяло на леопарда покри господин Рат, сякаш ловецът най-после се сдоби с мечтаното леопардово палто. После двамата с Бен тичаха, за да си спасят живота. Лъкатушеха сред дърветата по тясна пътека, а после нагоре — към задния вход на „Черния орел“, където ги чакаха конете.

— Къде е Нгвеня? — притесни се Мартина.

— Тук съм — отговори приятелят им, който тичаше зад тях с голяма пластмасова кутия в ръце. И той дишаше тежко.

Нгвеня сложи ръце на раменете им и започна да се смее.

— Всичко видях — каза той. — Чаках ви, скрит сред дърветата, и видях как джипът ви преследва. Чух господин Ратклиф и ловците му да ви заплашват. Изчаквах подходящ момент да се намеся, когато забелязах леопарда да се крие в магнолията. Видях, че е готов да нападне. О, Мартина, той е най-красивото животно, което някога съм виждал! Какви цветове само! Козината му блести като слънце, а петната му са като черни диаманти.

Мартина беше твърде разстроена, за да се вълнува от козината на Кан.

— Видя ли какво стана с него? — попита тя.

— Ужасявам се, като си помисля, че може да са стреляли по него.

Нгвеня се ухили:

— Не се тревожи, приятелко, нямаше стрелба. Един от ловците отиде за пушка, но Кан разпори гърдите му с едно махване на лапата си. Мисля, че този човек ще прекара доста месеци в болница. Отнесоха го заедно с господин Ратклиф в колата. Плъха кървеше и скимтеше като кученце, но бях близо и го чух да казва: „Операция «Дива котка» трябва да продължи по план“. Не знам какво значи това.

— Но ние знаем — отговори Бен и подаде на Нгвеня листа, който откъсна от регистъра. — Преследването на Кан започва утре в пет сутринта. Трябва да намерим начин да ги спрем.

Нгвеня погледна написаното.

— Слонската скала? Събират се при Слонската скала!? Кои са те, че да влизат на земята на Гого?

— Това казваме и ние — заяви Мартина. — Хубавото е, че това доказва, че Плъха е накарал да арестуват Сейди и баба ми, за да не му пречат. Сега само трябва да уведомим властите.

Нгвеня вдигна пластмасовата кутия. От нея се разплиска кафява течност.

— Това ще ни помогне. В „Мързеливия Джей“ намерих две неща. Открих един сервитьор от племето ндебеле, който може да разкаже много интересни неща за отровата, която му платили да постави във водохранилището за добитък на „Черния орел“. Той призна, че е сложил малко, но се почувствал виновен и не изсипал останалото количество. Неговият баща и дядо му някога гледали добитък и той усетил, че като наранява кравите, посрамва паметта на предците си. Ето защо скрил шишето с отровата в един баобаб в района на „Черния орел“. Обещава да покаже на полицията къде е, ако му намеря друга работа.

— Каза, че си намерил две неща — рече Бен. — Другото бензин ли е?

— Да. Ще яздя до хотела, ще напълня резервоара на някой джип и ще замина за Булавейо, за да отнеса информацията на областния прокурор. Чувал съм, че е честен човек. С малко късмет, баба ти и Гого ще си бъдат вкъщи до вечерта.

— Идваме с теб! — каза Мартина.

Нгвеня поклати глава.

— По-добре е да останете с Мърси и Одило, в случай че има проблем с полицията. Ще ви заведа до селото, преди да тръгна за Булавейо.

— Ще се оправим и сами — каза Мартина. — Мисля, че трябва веднага да тръгваш за Булавейо. Колкото по-бързо убедиш областния прокурор да освободи баба и Сейди, толкова по-добре.

Нгвеня не беше сигурен:

— Ще можете ли да се справите сами?

Бен се усмихна:

— Лесна работа!

* * *

След като Нгвеня препусна на гърба на Червена мъгла, Бен и Мартина поеха по дългия път към селото, който минаваше през скалите и хълмовете в имота на Сейди. На Мартина би й харесало да галопира толкова бързо, колкото позволява теренът, но ездата на Бен не беше толкова добра, а и Мамбо отказваше да бъде командван.

— Трябваше да вземем Касиди — мърмореше Мартина, докато Мамбо се тътреше уморено. Все едно се бореше за „Оскар“, като се вживяваше в ролята на бедно, измъчено пони, което не е виждало друго, освен тежък труд и мъка. Но истината беше, че е дебел, разглезен и прекарва времето си в ядене и спане.

— Не е виновен конят — великодушно отбеляза Бен. — Май не съм роден за ездач. Следващия път ще си донеса велосипед.

— Много си добър — отвърна Мартина. — Конете знаят, че с теб и убийство би им се разминало, това е проблемът.

— Ти се държиш ангелски с тях и при теб помага — отбеляза Бен. — Разликата е, че умееш да общуваш с тях. Разбират те. Дори леопардът те разбира. Затова се притече на помощ.

— Той не спасяваше мен — запротестира Мартина. — Той дори не ме познава. Вероятно е забелязал господин Рат и го е взел за най-големия гризач, който е виждал, и е решил да закуси…

Бен я гледаше внимателно:

— Сигурна ли си? Искам да кажа, сигурна ли си, че Кан не те познава?

— Извинявай! — каза Мартина, засрамена, че го е крила от най-добрия си приятел. — Чаках удобен момент, за да ти кажа. Бен, той можеше да ме убие, но не го направи. Стоеше над мен и имах усещането, че гледам право в душата му. Беше вълшебно и плашещо едновременно. Не знаех как да ти го разкажа.

Бен се усмихна:

— Не е необходимо. Аз разбрах.

— Бен?

— Да.

— Трябва да го спасим.

— Ще го спасим! Обещавам ти!

— Бен?

Той се усмихна.

— Да, Мартина.

— Благодаря ти, че остана с мен, когато ловците ни гонеха. Лесно можеше да избягаш. Ти си фантастичен спринтьор.

— И ти щеше да направиш същото за мен.

Този път тя му се усмихна.

— Да, щях.

Странно изражение се появи на лицето на Бен.

— Мартина?

В гласа му имаше нещо, което я накара да спре Сироко.

— Бен, какво има? Имаш вид на човек, видял нещо ужасяващо.

— Кан видях онзи ден, нали? — попита той. — Денят, когато паднах във водопада. На рисунката на скалите беше Кан, знам, че беше той. Но кой може да я нарисува там — зад завеса от вода!? За малко не умрях, когато се наведох да я видя. Мислиш ли, че е било предсказание? Смяташ ли, че Грейс е права и че нашите съдби са свързани?

— Не съм сигурна — отговори Мартина, макар че всъщност беше съвсем сигурна, че двамата с Бен са свързани и че той е видял рисунката, когато е трябвало да я види, и че неслучайно я е видял. Колкото до това кой я е направил там, може да е била нарисувана преди цял век от същите хора, които са предсказали, че Кан ще скочи върху нея.

Преди да му каже още нещо, Сироко подскочи изплашена. Ако язденето на Джеми не беше научило Мартина да реагира светкавично, момичето щеше да се стовари на земята. Сега само се озова с крака покрай ушите на Сироко и трябваше да се покатери по гривата и отново да я яхне.

Тревата се раздвижи и братовчедът на Нгвеня и приятелите му се изправиха насред пътеката.

Грифин все още беше облечен като гангстер — с мека шапка и жилетка, макар и много мръсни.

— Значи е вярно? — каза той. — Детето, което язди бял жираф, наистина има власт над всички животни. Коне, птици, дори леопарди — той се засмя. — Новините пътуват бързо из нашия край.

— Какво искаш? — запита Бен, като доближи Мамбо до Сироко.

Грифин се пресегна и сграбчи поводите на двата коня, а Мартина я лъхна дъх на одеколон.

— Искам приятелката ти да ми помогне да реша проблема, който имам с един леопард.

Мартина беше бясна. Знаеше, че едно смушкване би накарало арабската кобила да препусне като вятър по хълма, оставяйки Грифин и алчните му приятелчета иманяри да й дишат праха, но това означава да изостави Бен и Мамбо на съдбата им, а не би го направила за нищо на света.

— Знам какво искаш — каза тя презрително. — Искаш да ме използваш, за да контролираш леопарда, да го намериш и убиеш. Мислиш, че Кан ще те заведе до съкровището на Лобенгула.

Грифин се ухили с вълчата си усмивка.

— Значи си чула за нашия план. Може да си права, може и да не си. Казах ти, че ако ни съдействаш с леопарда, ще ти дадем малко злато или дори диамант.

— Не бих ти съдействала, дори животът ми да зависи от това.

— Може и така да стане — сухо отвърна Грифин.