Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (14)

XIV.

До края на нощта Мартина се мяташе и въртеше на твърдото легло, измъчваше се заради баба си и се питаше дали направи добре, като даде лекарството на болното бебе. Успя да заспи на зазоряване и минути по-късно Бен я събуди.

— Емелия е много по-добре и пие мляко — съобщи той. — Нгвеня се върна и му разказаха цялата история. Казва, че Одило се усмихва до уши за първи път, откакто е изгубил работата си.

Колкото и да беше доволна да чуе такива новини, за Мартина беше ужасно да я събудят след толкова кратка дрямка. Много искаше да отидат в „Мързеливия Джей“ и да търсят отговори на въпросите, но копнееше и за малко истински сън. Епичното пътуване до Зимбабве, усилието да запази срещата с Кан в тайна, арестът на баба й и заплашителното поведение на знахаря — всичко това й дойде в повече.

Можеше да си представи какво ще се говори, когато се върнат с Бен в училище. Луси и Люк щяха да са ходили на сърфинг и плаж на Средиземно море, Джейк щеше да се скъса от хвалби за лагера по ръгби, а Клодис ще разказва небивалици за изкачването на планината Дракенсбърг с баща си.

Разбира се, щяха да попитат нея и Бен какво са правили през ваканцията и Мартина щеше да занарежда: „Ами, да видим. Първо, Бен за малко не се преби в един водопад, после видяхме как хладнокръвно застрелват лъв, а на следващия ден почти ме разкъса леопард. А, да, и две корумпирани ченгета вкараха баба ми в затвора, а ние с Бен трябваше да се крием в отдалечено селце, където имаше бебе с ужасна треска и аз трябваше да помогна да го спасим. Като изключим всичко това, си прекарахме страхотно“.

Нгвеня прекъсна мислите й, като сложи пред нея чаша чай и купичка каша.

— Яж бързо — каза той. — Трябва да отидем в „Мързеливия Джей“, преди слънцето да се е вдигнало.

Бен се присъедини към нея. Току-що се беше полял с леденостудена вода и трепереше на свежия утринен въздух.

— Как се чувстваш? — попита я той, потривайки настръхналата кожа на ръцете си. — Спа по-малко и от мен.

— Страх ме е — призна Мартина. — Боя се за нас, но най-много ме е страх за Кан, за баба и Сейди. Ами ако не успеем да им помогнем? Насреща си имаме корумпирани полицаи, ловци — изнудвачи и дивата природа. В Зимбабве сякаш има други правила. Законите тук не означават нищо.

Мартина почти насила преглътна няколко лъжици каша.

— А ти? Какво предчувствие имаш за днес?

— Не мисля, че на Рекс Ратклиф ще му се размине, дето кара толкова много хора и животни да страдат — отговори Бен. — Някой трябва да го спре и защо да не сме ние? Знам, че изглежда невъзможно, но смятам, че сме добър екип, особено когато става дума за невъзможни неща. Да си представим резултата, който искаме, и да опитаме да го постигнем. Искаме баба ти и Сейди да се приберат у дома — номер едно. Искаме да спасим Кан и да му намерим място, където да живее на свобода, далече от всякакви ловци. Опитай, Мартина! Представи си го!

Мартина затвори очи и си представи Савубона. Видя себе си, белия жираф и баба си да гледат как слънцето изгрява над езерото. Джеми беше положил глава на рамото й. Баба й сочеше към хипопотамите и казваше нещо, което я разсмя.

След това се опита да си представи Кан на сигурно място. Мартина смяташе, че Савубона е най-доброто убежище за диви животни, затова го видя точно там. Лежеше на голям камък, високо в планината, с глава, обърната към езерото, предните му лапи — изпънати напред като на сфинкс, и наблюдаваше нея, Гуин Томас и белия жираф. В представата на Мартина Кан се изправи и тръгна надолу по склона. Под лапите му се търкулнаха няколко камъчета.

Тогава картината се замъгли. Мартина се опита да я извика отново в съзнанието си, но не успя.

Момичето се върна в колибата да си вземе комплекта за първа помощ, но щом влезе, се сети, че снощи го остави до огъня. Тъкмо тръгна да излиза, когато видя една костенурка бебе да върви към нея. Мартина истински се зарадва на животинчето.

— Толкова си сладка! — възкликна тя и клекна до нея. — Откъде се взе?

Момичето вдигна костенурката и видя, че на гърба й има нещо. В колибата беше твърде тъмно, за да види какво е, затова я изнесе на светлина. Нгвеня беше закачил фенер на една кука на стената. Мартина вдигна костенурката към премигващото пламъче и едва се сдържа да не извика. На гърба на животинчето беше завързан идеално изработен миниатюрен ковчег.

Бен се приближи, носеше й комплекта. Като видя костенурката, момчето зяпна в недоумение:

— Това да не е нечия представа за черен хумор? Къде я намери?

— Някой я пусна в колибата — отговори Мартина, треперейки. Беше й толкова противно, че искаше да изхвърли костенурката в храстите, но знаеше, че животното не е виновно. Отвърза ковчега, стъпка го и внимателно пусна костенурката да си върви.

— Това е предупреждение. Познай от един път кой го е изпратил.

— Знахарят?

— Сигурно се е почувствал унизен, че дадох лекарството на Мърси и Одило.

— Той сам се унижи — напомни й Бен. — Ти не си виновна, че той се напи.

— Все едно, трябва да сме много внимателни!

Мартина духна пламъка на лампата и завърза комплекта за кръста си. В здрача на утрото се чу потропване на конски копита. Кожените поводи на Сироко се озоваха в ръцете й.

— Тръгвайте! — заповяда Нгвеня. — Трябва да бързаме!

* * *

Стигнаха „Мързеливия Джей“ в шест сутринта. Завързаха конете и минаха пеша последния километър. Беше вече светло и Бен се тревожеше, че са закъснели, но Нгвеня беше изчислил времето перфектно. Пристигнаха точно когато ловците бяха навън и стреляха. Значи имаха около час, преди мъжете да се върнат, натоварени с кървавите трупове на убитите животни, и да похапнат крокодилски пържоли или биволски наденички за закуска.

— Трябва да се разделим, в случай че ни открият — каза Нгвеня. — По-лесно е двама да спасят един, отколкото един да спасява двама.

Мартина се канеше да възрази, но Бен я изпревари:

— Съжалявам, Нгвеня — каза момчето. — Направих тази грешка в пещерата на леопарда и няма да я повторя. С Мартина няма да се разделим. Това, което правим, е много рисковано. Ако не сме заедно, едва ли ще можем да се справим.

— Съгласна съм — присъедини се Мартина. — Никъде не тръгвам без Бен.

Нгвеня се развесели от желанието им да се предпазят един друг.

— Както искате. Аз отивам в хижата, където отсядат туристите, и ще се опитам да проникна в офиса, може да има някакви документи.

— Добре — каза Мартина. — Ние отиваме да проверим животните.

Нгвеня охлади ентусиазма им:

— Стойте настрана от лъвовете и гепардите. Достатъчно е, че ме убедихте да ви доведа тук. Моля ви, не си навличайте неприятности с тях. Не мислете, че ще ви станат приятели, само защото Магнус и конете ви харесват.

Мартина ангелски се усмихна:

— Не се тревожи, Нгвеня! Ще гледаме, но няма да пипаме.

Да влезеш в „Мързеливия Джей“ не беше трудно. Охранителят на входа беше свикнал посетителите да пристигат с превозни средства, не пеша. Той дори не вдигна поглед от вестника си, когато се промъкнаха под бариерата и притичаха през паркинга, разположен между външната ограда с остри като бръснач шипове на върха и портите на ловната хижа.

Нгвеня се обърна към Мартина:

— Надявам се, че баба ти и Гого няма да ми се ядосат, че ви доведох тук.

— Няма — увери го тя. — Особено ако намерим доказателство, че господин Ратклиф се опитва да извади Сейди от бизнеса и да продаде кожата на Кан за хиляди долари.

— Бъдете много внимателни — пак ги предупреди Нгвеня. — Плъха е зъл човек. Видяхте на какво е способен. Ако ви залови, не знам какво може да направи.

Ниско приведен, Нгвеня тръгна покрай стената, заобикаляща хижата. Бен и Мартина също не губиха време. Мушнаха се под въртящата се врата и влязоха в помещението, където държаха животните.

Още щом влязоха в постройката от бетон и стомана, си дадоха сметка, че се намират в зоопарк, където се ловува. Повечето клетки бяха пълни с лъвове и гепарди, но имаше и три черни носорога в специално заграждение, както и изкуствено езерце, където половин дузина крокодили се излежаваха на слънце.

Животните бяха добре гледани и клетките — чисти, но очите им бяха изпълнени с ужас. Мартина още си спомняше за простреляния лъв. Кръвта му изтичаше по ботушите на ловеца, а дебелакът позираше за снимка. Беше наясно, че животните знаят какво ги очаква. Ден след ден те чуваха предсмъртния рев на приятелите си и бяха заставени да очакват дрънкането на ключове, което ще обяви собствената им смърт.

— Мартина — прошепна Бен, — някой идва.

Двамата хукнаха между клетките. Край езерцето с крокодили видяха стълба, която ги отведе до един склад. Децата бързо се скриха в него. През открехнатата врата наблюдаваха как някакъв мъж с ведро мина през въртящата се врата, тръгна покрай клетките и подсвирвайки си, започна да налива вода в поилките. Ведрото се изпразни и мъжът се върна обратно по пътя, от който дойде.

Щом се скри от очите им, децата се огледаха по-спокойно. Като всичко друго в „Мързеливия Джей“ и складът беше чист и подреден. Половината от помещението беше превърнато в канцелария с бюро, стол, шкаф за папки и няколко кашона с лъскави брошури, където „Мързеливия Джей“ беше представен като място за „върховно сафари преживяване“. Останалата част от помещението беше натъпкана с чували кучешка храна.

— Лесен начин да храниш лъвове и гепарди — обясни Мартина на Бен. — Много паркове го правят, но за животните не е добре.

Погледите им бяха привлечени от електрическия панел на задната стена. На него имаше два реда червени лампи, номерирани от едно до тридесет. Единият ред беше обозначен „врата — отваряне“, а другият — „врата — затваряне“.

Бен погледна Мартина.

— И ти ли мислиш същото?

Мартина нервно се засмя:

— Изкушаващо е, но не можем да пуснем лъвовете на свобода… Или пък можем?

Бен се приближи до бюрото и седна на стола.

— Идеята не е лоша. За съжаление могат да изядат Рекс Ратклиф или някой от ловците му, а това няма да е добре.

— Дори ако си го заслужават? — подхвърли Мартина.

— Дори ако си го заслужават…

Бен отвори регистъра на бюрото и започна да прелиства.

— Това е гадно. Изглежда тук се поставя рекорд по убиване на животни за един ден. Миналата седмица са убили пет куду, един лъв, две антилопи и два слона.

— Споменават ли за Кан?

Бен прелисти няколко страници.

— Не, доколкото виждам.

— Провери следващите дати. Може да е записан — настоя Мартина и хвърли поглед към вратата. Не видя друг, освен пазача, който наливаше вода в коритото на носорозите.

Бен приключи с търсенето.

— Нищо… Я чакай малко. Това, което пише за утре, е различно от всичко останало. Написано е с главни букви: „ОПЕРАЦИЯ ДИВА КОТКА — 5 часа сутринта, Слонската скала“.

— Слонската скала! — изпищя Мартина. — Това е на територията на „Черния орел“! Как смеят да влизат в имота на Сейди? Това доказва, че Рекс Ратклиф нарочно е накарал да ги арестуват с баба ми, за да ги отстрани от пътя си. А операция „Дива котка“ сигурно значи, че ще преследват Кан!

Бен откъсна страницата от регистъра и я прибра в джоба си.

— Взимам това като доказателство. На горния край на страницата стои логото на „Мързеливия Джей“ и може да ни послужи в съда.

По бетонната пътека се чуха стъпки. Бен едва успя да заобиколи бюрото и да се престори, че разглежда плакат на слон, пред който крачи мъж с рошави руси мустаци.

Като ги видя, човекът се стъписа — трябваха му няколко секунди, за да реагира. После изръмжа:

— Кои сте вие и какво, по дяволите, правите тук?

— Добро утро, сър! — поздрави Бен спокойно. — Съжалявам, ако не е трябвало да влизаме тук. Родителите ни са горе, в хижата, а ние сме любопитни да видим как се развива една истинска ловна операция…

— Наистина сте любопитни — каза саркастично мъжът. — Мога ли да ви помогна?

— Чудехме се дали имате брошура — отговори Бен.

— Брошура? Да, разбира се, че ще получите брошура — и той подаде на Бен една от кашона. — Как казахте, че се казват родителите ви?

— Джоунс — отвърна Мартина. — Господин и госпожа Джоунс.

— Името на моите родители е Мойо — добави Бен. — Господин и госпожа Мойо.

— Мойо и Джоунс — повтори той бавно, сякаш се мъчеше да си представи лицата на хората. — Много интересно! Случайно аз съм управителят на хижата и категорично мога да кажа, че в нея не са отседнали хора с тези имена.

— Ние не сме отседнали — обясни Мартина. — Ние просто се отбихме за закуска и сафари.

Той зацъка с език.

— Добър опит, но имаме политика да не допускаме деца тук и стриктно я спазваме. Децата се натъжават от вида на мъртвите животни.

Мъжът вдигна телефона.

— Охрана? Имаме двама натрапници в отделението с лъвовете и гепардите.

Мартина хвърли бърз поглед към Бен и с брадичка посочи електрическото табло.

— Мисля, че е добра идея — каза Бен на глас.

Мъжът затвори телефона.

— Кое е добра идея? Да повикам охраната?

Той така и не успя да довърши изречението. Преди да помръдне, Бен се плъзна като котка покрай бюрото, натисна редичката с лампи „врата — отваряне“ и излетя от склада, а Мартина светкавично го последва.

Бен имаше част от секундата, за да я инструктира:

— Мартина, остави го да ме подгони, после заключи вратата, за да не може да се върне и да заключи клетките. Покатери се на стената и ще се срещнем от другата страна.

Мартина почти се сблъска с управителя, който трополеше по стълбите. Мъжът направи вял опит да я сграбчи и хукна след Бен, който беше истинският обект на гнева му. Когато Бен приближи първата клетка, двама охранители се появиха откъм въртящата се врата. Управителят им направи знак да го хванат, но със закъснение се сети, че първо трябва да предотврати бягството на лъвовете и гепардите. Втурна се обратно към склада, но беше късно. Мартина беше заключила вратата и седеше на стената с ключ в ръка.

— Дай ми го — извика управителят, подскачайки от гняв под нея. — Имаш ли представа какво направи?

— Искаш ли го? — подразни го Мартина, като държеше ключа далеч от него. — Ела и си го вземи!

После го хвърли в езерцето на крокодилите, където по чиста случайност той се удари в камък и попадна точно в отворената паст на едно от припичащите се на слънце влечуги. Челюстите му мигновено щракнаха. Мартина се възползва от паниката на управителя и скочи от другата страна на зида, а после хукна към паркинга.

Най-много я беше страх, че няма да намери Бен, но той връхлетя откъм въртящата се врата, запъхтян.

— Къде са пазачите? — попита Мартина в паника.

Бен се ухили:

— Мисля, че един-два лъва ги задържаха.

На хоризонта се появи облак прах, който изтри усмивките от лицата им.

— Ловците! — разтревожи се Бен. — Връщат се!

Момчето хвана Мартина за ръка и двамата хукнаха по алеята и край будката на охраната. Този път пазачът ги видя, но вниманието му беше отклонено от два прелитащи гепарда, следвани от тромав носорог. Гепардите се промъкнаха под бариерата, а носорогът се блъсна в нея. Гледката на просторната савана и усещането за свобода бяха погълнали вниманието на животните и те дори не забелязаха Мартина и Бен. Докато децата тичаха след животните, чуха охранителя да крещи по радиостанцията, че му трябва подкрепление.

Бен беше шампион по бягане на дълги разстояния и тичаше без проблеми към гъстите храсти отсреща. Мартина обаче беше един от най-слабите спортисти в училище „Каракал“. До конете оставаше още малко, но краката й натежаха като олово. В далечината се появиха две бъгита в камуфлажен цвят. Идваха право срещу тях.

Мартина се спря да си поеме въздух.

— Продължавай без мен — обърна се тя към Бен. — Намери Нгвеня и предупреди Сейди и Гуин Томас за утрешния лов в „Черния орел“. Аз ще се оправя. Дори Рекс Ратклиф няма да посмее да прати дете в затвора.

— Да не си полудяла!? — отговори Бен. — Няма начин да те оставя тук! Помниш ли какво ти каза Грейс?

Двамата хукнаха отново, но ги застигнаха викове, а едно от бъгитата излезе от пътя и ги подгони през храстите. Болките в краката на Мартина станаха непоносими и тя спря задъхана.

— Не мога да продължа — едва си поемаше дъх, докато навлизаха в някаква рехава горичка. — Умолявам те, Бен, спасявай се! Заради Кан!

— Не! — отвърна Бен и стисна ръката й още по-силно. — Ще ги посрещнем заедно!

Бъгито буквално пореше високата жълтеникава трева, после със скърцане спря под едно магнолиево дърво. Петима мъже в камуфлажни дрехи се изсипаха от него и наобиколиха децата. Стояха около тях мълчаливо и се взираха към бъгито в очакване.

Вратата се отвори бавно. Подадоха се чифт каубойски ботуши от алигаторска кожа, последвани от мършаво тяло, изтупано в костюм за сафари, и лице с неестествено бяла кожа и с гел на черната коса. Това беше най-странното лице, което Мартина някога бе виждала. Острите му линии се събираха в муцуна с безкръвни устни, иззад които стърчаха два криви жълти зъба. Приличаше на резултат от генетичен експеримент между гризач и човек.

Облегнат на бастун, мъжът сковано тръгна към Бен и Мартина, като ги гледаше отвисоко.

— Това те ли са? — запита муцунестият с писклив от възмущение глас. — Това ли са децата, които застрашават голямата ми ловна операция?

— Вие сигурно сте господин Рат — каза Мартина.