Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (11)

XI.

Яздеха към дома в светлината на утрото с цвят на пчелен мед и дъвчеха сухари. И тримата бяха потънали в мислите си. Мартина мислеше за Кан и кога ще го види отново. Беше решена да направи всичко по силите си, за да го предпази от жестоките хора на Рекс Ратклиф.

Бен си мислеше за Касиди, която никога не тръгваше натам, накъдето й кажат. Мислеше и за Мартина. Беше сигурен, че е видяла леопарда и то не само го е видяла, но и раните са от него. Само че вместо да усеща обида, че тя не си призна, мълчанието й го караше да й се възхищава още повече.

Бен не понасяше кухите самохвалковци. Знаеше чудесно, че с изключение на Мартина в училище „Каракал“ няма нито едно дете, което, ако оцелее след среща с огромен леопард, не би се фукало до края на дните си.

Мартина беше различна. Тя ще направи най-доброто за Кан. Наблюдаваше я как внимателно и сигурно превежда Сироко през тесния поток и после нагоре по другия бряг и се усмихна. Не би могъл да има по-чудесен най-добър приятел.

Междувременно Нгвеня се чувстваше като провалил се човек. Още щом пуснаха Кан на свобода, той се закле да държи леопарда далече от ръцете на ловци и бракониери. А трябваше да дойдат две деца, които даже не бяха от Матопо, за да го подтикнат да направи нещо и да му посочат очевидното — не може да спаси леопарда, ако дори не знае къде се намира той.

Нгвеня помогна на полковник Скот да пуснат Кан на свобода и още тогава му стана ясно, че това не е обикновен леопард. Лапите на Кан имаха размер на бейзболни ръкавици. Нгвеня беше съсипан, че е бил толкова близо до животното, а не успя да го види. Също като Бен той бе убеден, че Мартина е видяла леопарда. Изглежда, че я беше одрал. Но тя не обели и дума за това, а сега спокойно яздеше, сякаш подобни неща й се случват всеки ден.

Няма съмнение, че Мартина е необичайно дете. На вид изглеждаше съвсем обикновена с късата си кестенява коса, зелени очи и кльощави крачета, но беше забелязал, че Магнус и конете много се привързаха към нея. Пък и тази работа с язденето на жирафа… Явно у Мартина имаше нещо много повече, отколкото виждат човешките очи.

Беше почти осем сутринта, когато тримата конници заобиколиха Слонската скала. Първото, което видяха, беше кола на сини и бели ивици, паркирана на алеята пред хотела — виждаше се дори през евкалиптовите дръвчета. Нгвеня внезапно дръпна юздите на Мартина и Бен и спря конете.

— Полиция! — прошепна той, сложи пръст на устните си и скочи на земята, като им даде знак да сторят същото.

— Полиция! — извика Мартина, забравила да сниши гласа си. — Какво чакаме тогава? Отивам да видя какво става. Нещо лошо може да се е случило с баба и Сейди. Може да са ги обрали. Всичко може да е.

— Не, не! — Нгвеня грубо я сграбчи за рамото. — В тази страна полицията е по-опасна от престъпниците. Може да са патрулиращи полицаи, а може Гого и баба ти да са ги повикали. Трябва да се приближим много внимателно.

Поведоха конете обратно по пътя, откъдето дойдоха, и ги вързаха под група дървета. После се промъкнаха откъм задната част на конюшните между евкалиптите и стигнаха на един хвърлей място до полицейската кола. Нисък каменен зид ги скриваше добре. Мартина се вцепени. Баба й беше с белезници, а Сейди протестираше пред някакъв млад полицай, който я беше сграбчил за ръката.

— Не отричам, че казах на господин Рат, че ще застрелям него и ловците му, ако стъпят на земята ми — роптаеше Сейди.

— Господин Ратклиф — поправи я полицаят. — Името му е Ратклиф.

Сейди се намръщи:

— Както и да е. Пак бих му казала същото. Но едно е да кажеш нещо, друго е да го направиш. Господин Рат е жив, нали?

— Сейди — намеси се Гуин Томас ужасена, — колкото по-малко говориш, толкова по-добре! Да помогнем на този мил полицай и да отидем в участъка — сигурна съм, че всичко ще се изясни за нула време.

— Защо искате да убиете господин Рат… т.е. господин Ратклиф? — попита другият полицай. — Да не му завиждате, че неговият бизнес върви добре, а „Черния орел“ има затруднения?

— Не ставайте смешен! — сряза го Сейди. — Как да завиждам на човек, чийто бизнес е да избива животни? А ако „Черния орел“ има затруднения, то е, защото господин Рат прогони всичките ми клиенти. Него трябва да арестувате, не мен и със сигурност не моята приятелка, която не е направила абсолютно нищо.

— Сейди — викна Гуин Томас, — нито дума повече! Искаш да ни заключат и да изхвърлят ключа ли? Офицер, ще ни прочетете ли правата?

Младият полицай се слиса от факта, че някой го моли да си свърши работата. Зад зида Нгвеня и децата се опитваха да разберат странния обрат на събитията.

— Имате право да мълчите — полицаят нареждаше монотонно. — Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас…

— Чакай — прекъсна го колегата му. — Къде е човекът, който работи за вас? Нгвеня, нали? Господин Ратклиф спомена и за някакви деца.

През лицето на Гуин Томас премина страх.

— Той как е…? — започна Сейди. — Оставете! Да, прав сте, внучката на госпожа Томас и едно момче, Бен, бяха тук, но знаете как е с децата в днешно време — постоянно търсят развлечения. Стана им скучно, тук нямаме телевизия, видео и такива неща. Накарах Нгвеня да ги откара в Булавейо при едни мои приятели за няколко дни. Той имаше някаква работа в града. Ще прекара известно време там и ще ги доведе обратно към края на седмицата.

— Да, децата излизат скъпо — съгласи се младият полицай мрачно. — Моят син непрекъснато иска нови обувки, дрехи, дискове, учебници. И непрекъснато яде. Казвам му…

— Млъкни, Шепърд! — сряза го навъсеният полицай. — Много говориш. Да отведем тези жени в участъка.

Служителите на реда поведоха необичайните си заподозрени към колата, когато Магнус долетя отнякъде и кацна на земята. Заподскача към кафеникавите тухли, приближи се до Мартина, изправи глава и отвори човка, сякаш ей сега ще й заговори.

Мартина се опита да го прогони, преди да е насочил вниманието на полицаите към тях. Нгвеня дори го ръгна с една пръчка, но Магнус просто отскочи настрани.

— Какво прави тази смешна птица? — запита полицаят, докато заключваше Гуин Томас на задната седалка на колата. После любопитството му надделя и той се отправи към Магнус и зида.

През една малка дупчица в стената Мартина успя да срещне погледа на Сейди. Собственичката на „Черния орел“ веднага се ориентира в ситуацията и разбра защо Магнус се държи толкова странно.

— На ваше място не бих се приближила до птицата — предупреди тя полицая. — Чували сте за смъртоносния птичи грип, нали? Доказано е, че птиците носорози са особено податливи на този грип. Тази птица киха от няколко дена.

Магнус избра точно този момент, за да се спусне от стената и да нападне ключовете, които дрънчаха и проблясваха на колана на полицая.

Полицаят се разкрещя като момиченце.

— Махай се, болна птицо! — изкряска той, размахвайки ръце. — Махай се! — после се втурна към колата и запали двигателя.

Сейди се възползва от объркването и каза високо:

— Радвам се, че децата не са тук, защото щяха да се тревожат за нас, а няма причина. Станало е абсурдно недоразумение. Ще се приберем за обяд, сигурна съм. Но каквото и да се случи, добре е да знаем, че те са в безопасност с Нгвеня. Той ще се погрижи за тях.

— Защо крещите така, нали съм точно до вас? — и младият полицай я натика на задната седалка и хвърли патериците й вътре. — Да тръгваме! Бавите ни!

Чу се хрущене на чакъл и полицейската кола потегли. Скоро моторът заглъхна и настъпи тишина.

На Мартина започна да й се гади. Обикновено баба й се тревожеше за нея, а сега беше точно обратното.

— Какво ще правим? — попита Бен.

Лицето на Нгвеня беше мрачно:

— Трябва да измислим план.