Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (10)

X.

Погребваха Мартина жива. Влажна, хладна пръст с мирис на червеи и изгнили листа пълнеше устата, очите и ушите й. Колкото по-бързо се опитваше да я изплюе и да я отмахне от себе си, толкова повече хвърляха отгоре й. Опита се да вика, но от устата й не излезе звук. Опита се да избяга, но краката не я слушаха.

— Мартина, Мартина, събуди се!

Мартина седна в леглото и жадно пое въздух, облекчена, че в него няма червеи и пясък. Очите й свикнаха с тъмното. Бен стоеше напълно облечен пред прозореца. Обсипаното със звезди небе осветяваше в гръб дребното му силно тяло.

— Ей, нямах намерение да те плаша — прошепна той. — Кошмар ли сънуваше? Добре ли си?

Мартина разтърка очи, за да се разбуди.

— Колко е часът?

— Малко след четири сутринта. Знам, че е дяволски рано, но не мога да заспя. Все мисля за Кан. Трябва да го намерим. Как можем да го защитим, ако дори не знаем къде е?

Мартина се разсъни за миг.

— Прав си. Трябва да го намерим и да измислим как да го спасим. Но какво ще кажем на Сейди и на баба ми? Не вярвам да се съгласят да ни пуснат да търсим един от най-големите леопарди на света в тая дяволска тъмница, дори да знаят, че се опитваме да му помогнем.

— Ще им оставим бележка, че сме излезли на ранна езда — предложи Бен. — Което е вярно. Ние отиваме на ранна езда. Само дето е няколко часа по-рано от обичайното и в същото време ще се оглеждаме за леопарда.

Планът изглеждаше приемлив. Мартина скочи от леглото и навлече дънките, обувките и една фланела, докато Бен пишеше бележка на Сейди и Гуин Томас. Пътьом напълниха джобовете си със сухари — единственото лакомство, което не беше потънало в заключения килер на Сейди. Гонеше ги вълчи глад, защото предишната вечер почти не бяха докоснали вечерята си.

Магнус, птицата носорог, беше единственото същество, което ги видя да напускат къщата. Последва ги до конюшните и с навирена глава наблюдаваше как оседлават конете на светлината на фенерчето на Мартина.

— Никога ли не спиш, Магнус? — попита Мартина и избърза, за да попречи на лукавата птица да се добере до блестящото й розово фенерче, сложено на пода на конюшнята. — И преди ти казах — дръж си крадливата човка далеч от нещата ми!

Тръгнаха по пътеката, заобикаляща Слонската скала, и гледаха да се движат само по тревата, която растеше отстрани, за да не се чува шумът от конските копита.

— Ш-ш-ш, Сироко! — изшътка Мартина, когато арабската кобила започна да пръхти.

Бен яздеше Касиди, а Мартина водеше Джак.

Стигнаха до селото на Нгвеня за по-малко от десет минути. На фона на нощното небе силуетите на покривите на колибите напомняха пирамиди. Децата вързаха конете и влязоха през главната порта. Във въздуха се носеше опушената миризма на горящи дърва, смесена с аромат на садза — царевична каша, основната храна на зимбабвийците. Едно задрямало куче се разбуди и излая вяло няколко пъти, но Бен го погали и то утихна.

Нгвеня им показа дома си един ден, докато яздеха близо до селото му. Затова беше лесно да го открият. Почукаха на вратата и Нгвеня се появи, като мигаше сънено.

— Какво правите тук? — попита Нгвеня с тревога. — Гого и госпожа Томас знаят ли къде сте? Да не се е случило нещо в къщата?

Бен го увери, че всичко е наред и набързо му разказа за случилото се миналия ден.

— Сега разбираш, че трябва да намерим леопарда — завърши Мартина разпалено. — Не можем да го защитим, ако не знаем къде е. Само че имаме нужда от помощта ти, защото нямаме идея откъде да започнем. Особено в тъмното.

Нгвеня се засмя:

— Имате ли представа колко е трудно да намерите този леопард? Самият аз никога не съм го виждал. В тези хълмове има много, много пещери, тунели и скривалища. Невъзможно е! Вървете да си лягате и на закуска ще говорите с Гого.

Мартина се опита да потисне раздразнението си.

— Но ти трябва да имаш някаква представа къде може да е — настоя тя. — Сигурно някой е споменавал, че го е виждал на този или онзи хълм. Можем да започнем от последното място, където е бил видян. Вероятно вече не е там, но е възможно Бен да го проследи до новото му скривалище.

— Не! — каза Нгвеня упорито. — Гого и госпожа Томас ще ми се разсърдят. Първо трябва да говорите с тях. Това не е домашната ви котка. Този леопард може да ви убие с една лапа.

— Това е същият леопард, когото ловците могат да убият с един изстрел, ако не ги спрем — уточни Мартина.

Без да каже и дума, Нгвеня влезе в колибата и затръшна вратата.

— Губим си времето — каза Бен. — Той няма да промени мнението си.

Мартина приближи уста до пръстената стена на жилището.

— Ами братовчед ти? — извика тя. — Мислех, че твоят род се е заклел да брани леопарда. Знае ли някой от рода, че братовчед ти и приятелите му искат да го убият, за да се докопат до съкровището на Лобенгула?

Вратата на колибата се отвори.

— Моля ви! — започна Нгвеня умолително. — Не бива да говорите за тези неща. В това село има хора, които не са от нашия род.

— Тогава ни помогни!

Нгвеня я погледна с раздразнение.

— Не знам къде да го търсим. Носят се само слухове. Никой не знае със сигурност.

Погледът на Мартина беше непоколебим.

— В сърцето си ти знаеш къде е.

Нгвеня наведе очи. Беше ясно, че се бори със себе си. Накрая взе решение.

— Само да си взема обувките и пушката — каза той.

* * *

Благодарение на дългите часове яздене Мартина беше в много по-добра форма, отколкото при пристигането си в „Черния орел“. Но изкачването по гранитната планина й се струваше безкрайно. На върха имаше пещера. Каменните й стени бяха почти бели и тя се виждаше отдалеч на фона на избеляващото нощно небе. На входа й като часовой се възправяше скален отломък с форма на идеално кръгла колона. Като се приближиха, забелязаха, че по стените на пещерата има живописни бушменски рисунки, а в дъното й се открива тесен тунел.

— Тук са видели леопарда за последен път — каза Нгвеня и посочи с пушката, която беше взел за всеки случай. — Но минаха много седмици, откакто чух за това.

— Нгвеня и аз ще влезем в тунела, за да видим дали има някакви следи — обяви Бен. — Опасно е да влизаме и тримата заедно. Мартина, ти оставаш, за да пазиш.

— Не! — извика Мартина уплашено. — Не бива да се разделяме! Спомни си предупреждението на Грейс!

— Не се тревожи! — отвърна Бен. — Няма да е за дълго и няма да се отдалечаваме много. Ако имаш нужда от нас, извикай и ние ще дотичаме.

Нгвеня се съгласи.

— За теб е по-безопасно да останеш тук. Ако леопардът е в леговището си, ще се наложи да се върнем по-бързо и от вятъра. Двама ще го направят по-лесно от трима.

— А и трябва някой да пази отвън — добави Бен. — Ако леопардът е на лов и се върне, докато сме в пещерата, ще стане страшно.

Мартина никак не беше доволна, че ще остане съвсем сама, но не искаше да я мислят за страхливка. А и наистина беше важно някой да пази отвън.

След като тръгнаха, тя се опита да се отърси от страховете си и реши да бъде добра охрана и много да внимава какво става в долината. Хоризонтът вече се беше обагрил в оранжево. Зората си пробиваше път. Мартина се почувства по-добре. Имаше нещо в изгрева на слънцето, което й помагаше да преодолее пъплещото безпокойство от кошмара, който сънува.

Тя свали фланелата си и я метна върху един камък. Усети с кожата си хладния бриз. Наоколо хълмовете на Матопо се простираха, оцветени в зелено и кафяво. Скали с форма на кубета, кули, зверове и птици се извисяваха или бяха полегнали някак несигурно. Доколкото можеше да види, единствените движещи се същества в сенките на долината бяха конете им, вързани в подножието на планината. Един самотен даман^[1], любима храна на леопардите, душеше на входа на пещерата, но като видя, че има компания, бързо избяга.

Развиделяваше се и Мартина отиде да разгледа пещерните рисунки. Харесваше й да се взира в тях. Незнайно защо те винаги я привличаха и вълнуваха, а образите тук бяха изключително добре запазени. Пепеляворозовото, сивото и охрата бяха преживели хиляди години, без да се променят. Виждаха се обичайните сцени на лов, ритуални танци и церемонии. Мартина с изненада откри голяма прилика между тези рисунки и изображенията в Стаята на спомените в Савубона — сякаш бяха от ръката на един и същ художник. Момичето си помисли, че техниките на рисуване са се предавали от поколение на поколение.

Едно изображение беше малко встрани от другите. Мартина се приближи, за да го разгледа. Момиче стоеше на входа на пещера — пещерата, в която тя се намираше сега — огромният й кръгъл отвор и колоната пазач го доказваха. Зад колоната, свит в поза за скок, стоеше приклекнал леопард — същият, който беше видяла нарисуван на пясъка.

Мартина замръзна.

Ами ако тя е момичето от рисунката? Ами ако леопардът…?

Знаеше отговора, преди да довърши мисълта си!

Подуши го, преди да го види. Не беше неприятна миризма — дори би казала, че в нея имаше нещо прекрасно. Беше ухание на диво, свободно същество. Но и миризма на убиец.

В Савубона Мартина се подготвяше за този миг стотици пъти. Нужно й беше, ако се сблъска с хищник, докато е с Джеми в резервата. Във въображението си винаги успяваше да избяга с галопиращия бял жираф. Но сега беше сама, без Джеми.

Бавно вдигна очи. Царственият леопард стоеше на площадката над нея! Кремавозлатистата му козина сияеше като коприна, тъмните му петна искряха, а жълтите очи светеха като топазени огньове. Мартина се възхищаваше на леопардите по картинките и винаги бе искала да види възрастен леопард на живо. Срещата й със спасените малки леопардчета в Савубона беше кратка, защото Тендай нямаше търпение да ги върне на майка им. Но нищо на света не би могло да я подготви за срещата с величествения Кан от плът и кръв. От него се излъчваха могъщество и непокорство.

С един скок Кан я събори на земята. Огромните му лапи се стовариха на гърдите й и ноктите му прорязаха кожата й. Мартина лежеше ранена и я болеше, усещаше как кръвта се стича на струйки по тялото й.

Кан се беше надвесил над нея с лапи от двете страни на тялото й. Очите му бяха пълни с гняв и омраза. Мартина знаеше, че би я убил без усилие. Леопардът изрева диво и бърните му оголиха розови венци, а зъбите му бяха толкова близо до гърлото й, че тя усети горещия му дъх в лицето си.

„Извикай и ние ще дотичаме“, обеща Бен, но щеше да е мъртва много преди той да стигне дотук, а и Кан вероятно щеше да умре, защото въпреки родовата клетва Нгвеня нямаше да се поколебае да застреля леопарда и да я спаси.

Два пъти досега дарбата на Мартина й помогна да избегне смъртоносна опасност: веднъж — когато онзи ротвайлер се опита да й попречи да спаси Джеми, и още веднъж — когато голямата бяла акула щеше да изяде американския турист. И двата пъти успя, защото съумя да се концентрира и да насочи волята си, а сега страхът я беше сковал. Лежеше безпомощна и изплашена на земята и въпреки това не мразеше леопарда, че иска да я убие. Той имаше много сериозни причини да мрази хората. Мартина разбираше, че и той самият се страхува.

Но в жълтите му очи имаше още нещо, освен омраза и гняв. Имаше почти човешка тъга и огромна умора, сякаш бе на края на силите си от постоянната битка за оцеляване. Внезапно Мартина усети, че беше загрижена за това великолепно животно. Усети същата огромна и чиста обич към леопарда, каквато бе усетила към Джеми през нощта, когато се срещнаха за първи път.

— Моля те, не ме наранявай — каза тихо тя. — Искам само да ти помогна.

Леопардът изрева. Това бе предизвикателният, пълен с гняв рев, който чу първата нощ в „Черния орел“. От непосредствена близост обаче той смразяваше кръвта.

Чуха се приближаващи стъпки — Бен и Нгвеня тичаха към нея. Мартина не знаеше от какво се бои повече — че Кан ще я размаже, преди приятелите й да дойдат, или че ще дойдат навреме и ще го застрелят, за да я спасят. Тъкмо да затвори очи и да се помоли краят да е бърз, когато част от дивото в Кан сякаш изчезна. Той я погледна със странно изражение, после изчезна в гората. Мартина бързо се изправи и се изтупа от прахоляка.

Бен изскочи от тунела като куршум.

— Мартина! Мартина! О, слава богу, че си добре! Чу ли този рев? Изкара ни акъла. Не трябваше да те оставяме. Не знам какво си бях въобразил. Просто ми изглеждаше най-безопасно за теб.

Бен внезапно осъзна, че Мартина мълчи. Тогава забеляза червените петна по тениската й.

— Това кръв ли е?

На върха на езика й беше да разкаже за Кан, но Нгвеня дотича и ги застави да се махнат веднага — да не би леопардът да е още наблизо. Мартина усети, че няма думи, с които да разкаже какво се бе случило току-що.

Как да разкаже, че животното, което ловците в Матопо не могат да открият повече от двадесет години, я събори на земята и стоя над нея с ясното намерение да я убие, но нещо премина помежду им — сякаш бе взаимно разбиране — и накрая, в последния възможен миг, Кан промени решението си.

Как да обясни, че погледна в огнените му жълти очи и през омразата видя умората и тъгата на едно създание, преследвано ден след ден през цялото си съществуване? Как да обясни, че го обича, без да го познава?

— Добре съм — отговори Мартина. — Подхлъзнах се на един камък. Чух рева и малко се изплаших, но знаех, че сте наблизо, че ще дотичате, ако имам нужда от вас, и така и стана.