Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения в Африка (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The last leopard, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Димитрова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2014)
- Разпознаване и начална корекция
- tanqdim(2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми(2015)
Издание:
Лорън Сейнт Джон. Последният леопард
Американска. Първо издание
ИК „Фют“, София, 2010
Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова
ISBN: 978-954-625-635-5
История
- —Добавяне
XXІІ.
Чук-чук-чук! Чат-чат-чат! Чук-чук-чук! Чат-чат-чат!
— Магнус, остави ме на мира! — измърмори Мартина. — Много е рано! Казах ти и преди да не ме будиш толкова рано!
Момичето се протегна сковано и ръката й докосна нещо кадифено и меко, което издаде нещо средно между ръмжене и мъркане. Мартина скочи на крака в тъмното. Ужасът от предишния ден нахлу в главата й. Намираше се на десетки метри под земята с най-големия леопард на света, в пещера, която скоро щеше да се превърне в техен гроб.
Момичето затърси пипнешком свещта и кибрита. Пещерата се изпълни със светлина. Кан също се изправи, очите му се извиха към нея като фарове. Погледът му не беше пълен с любов, но определено в него я нямаше и някогашната омраза. Мартина се наведе напред без страх и огледа раната на гърдите му. Нямаше подуване и тъканта беше розова, изглеждаше здрава. Остана доволна от работата си.
— Не е зле за аматьор — похвали се сама Мартина и прокара ръка по възхитителната петниста козина на Кан.
Леопардът нададе смразяващ кръвта рев и скочи на крака. Мартина замръзна. Дойде ли време да си плати за това, че премина границата? Ще се обърне ли срещу нея? И точно тогава го чу отново — далечно почукване.
Кан безшумно се придвижи към центъра на пещерата и легна там с наострени уши. Звукът май идваше отгоре. Той изви очи към Мартина.
— Може би са приятелите ни — каза му тя. — Може би са ни открили и идват да ни спасят.
Мартина с изумление установи, че при тази мисъл изпита слаба тъга. Разбира се, че искаше да я спасят. Разбира се, че искаше да види Бен и баба си, и всички останали. Но знаеше също, че магическото време, когато двамата с Кан бяха сами срещу целия свят, никога няма да се повтори. Веднага щом някой друг влезе в пещерата, магията ще бъде пропъдена заедно с утринната светлина.
В главата на Мартина се роди и друга, още по-обезпокоителна мисъл. Ами ако неясното потропване не идва от приятелите й? Ако Грифин и компания търсят отмъщение или пък са ловците на Рекс Ратклиф с пушките? Тези варианти я накараха да не вика за помощ. И все пак всичко това е по-добро от перспективата да умре от глад в тази тъмна дупка.
Мартина се изправи във вдлъбнатината, в която бяха прекарали нощта, мислеше си колко изненадващо топла и удобна беше за каменно легло. В ума й се мярна някаква мисъл, но изчезна, преди да успее да я улови. Чукането отвън започна отново, но вече не беше толкова силно. Спасителният отряд се отдалечаваше.
Мартина вдигна свещта и се сети за това, че стената отзад й се стори малко по-различна от останалите стени на пещерата. Тя започна да я проучва, като я почукваше с пръсти.
Неуловимата мисъл се върна. Имаше връзка с един коментар на Нгвеня, докато им разказваше за съкровището на Лобенгула. Бе споменал, че групата по заравянето „го скрила добре и запечатала входа с каменна стена“.
Мартина прокара ръка по стената и в този момент разбра. Стената не е естествена! Беше направена от човек. Ето кое не й е „наред“. Който и да я е построил, направил го бе отлично. Точно бе възпроизвел цвета и структурата на камъка, и то на огромно пространство. Само някой, който прекара достатъчно време в пещерата, би забелязал разликата.
Косъмчетата по врата й настръхнаха. Тя се взря във вдлъбнатината. Последното убежище на леопарда е тайното място на кралското съкровище…
Кан ръмжеше срещу камъка и бясно размахваше опашка. Започна да обикаля пещерата, като леко се олюляваше на краката си от загубата на кръв. На Мартина й се стори, че чува гласове, но мислите й така я бяха погълнали, че реши, че си въобразява.
Наведе се и започна да изучава гладката вдлъбнатина върху каменния под. Беше доста изтъркана, вероятно е служела за легло на Кан в продължение на месеци или дори години. Но сега забеляза, че това всъщност не беше камък, а много стара кожа. С остро парче скала Мартина успя да повдигне едното й ъгълче. Отдолу имаше дървен капак, който се отмести лесно. А под него се откри подземие, издълбано в камъка. Беше пълно с прашни чували и три потъмнели метални кутии, които може да са и от сребро. Единият чувал беше малко разпорен и на светлината на свещта от дупката проблесна златна монета.
— Мартина! — Гласът на Бен заглъхна. — Мартина, долу ли си? О, моля те, Мартина, нека си жива! Мартина!
Като насън Мартина върна дървения капак на мястото му, намести кожата, отиде до купчината отломки и пръст и използва тениската си, за да пренесе няколко големи камъка и пръст до вдлъбнатината. Накрая заглади пръстта и постави фланелката отгоре й. После бавно се приближи до Кан. Клекна до него и го прегърна.
— Бен! Бен, тук съм! — извика тя, а гласът й се върна като ехо обратно: „Бе-е-ен! Бе-е-е-е-ен, ту-у-у-ук съ-ъ-ъ-ъ-ъм!“.