Л. Дж. Смит
Пленница (1)

1

Огън, помисли си Каси. Всичко около нея бе потънало в есенни багри. Жълто-оранжевият захарен клен, яркочервеното лаврово дърво, аленият сумрак. Сякаш целият свят беше с цвета на стихията на Фей.

„И аз съм в капан насред всичко това.“

Гаденето в стомаха на Каси ставаше все по-силно с всяка крачка, която правеше по „Кроухейвън Роуд“.

Жълтата викторианска къща в края на улицата изглеждаше красива както винаги. Слънчевата светлина отскачаше в пъстроцветни искри от призмите, висящи на най-високия прозорец. Момиче с дълга светлокестенява коса извика от верандата:

— Побързай, Каси! Закъсняваш!

— Съжалявам — отговори Каси и се забърза, макар и всъщност да й се искаше да се обърне и да побегне обратно. Внезапно я обзе чувството, че тайните й мисли няма как да не са изписани на лицето й. Лоръл трябваше само да я погледне и щеше да разбере за случилото с Адам миналата нощ и за сделката й с Фей.

Лоръл обаче просто я прегърна през кръста и я избута нагоре по стълбите към стаята на Диана. Диана стоеше пред голям шкаф от орехово дърво. Мелани беше на леглото, а Шон се въртеше неспокойно на перваза на прозореца и потриваше коленете си.

Адам беше застанал до него.

Той вдигна поглед, когато Каси влезе.

Макар и Каси да срещна синьо-сивите му очи само за миг, това беше достатъчно. Те бяха с цвета на най-мистичната окраска на океана, когато под огряната от слънцето повърхност се крият непонятни дълбини. Иначе лицето му беше съвсем същото — пленително и интригуващо. Лицето му с високи скули и стиснати устни беше гордо, но в същото време чувствено и живо. След като снощи бе видяла как очите му потъмняват от страст и беше усетила устните му, сега той и изглеждаше различен.

„Нито с дума, поглед или дело“, каза си пламенно тя и заби поглед в пода, без да смее да вдигне очи. Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш можеше да види пуловерът и отпред да потрепва. О, боже, как щеше да продължи напред и да удържи на клетвата си? Трябваше й невероятно количество енергия да седне до Мелани, без да го погледне и да не се поддаде на обаянието му.

„По-добре свиквай — каза си тя. — Защото отсега нататък ще ти се случва много често.“

— Добре, вече всички сме тук — каза Диана и затвори вратата. — Нарочно не извиках останалите — продължи тя и се обърна към събралите се. — Не ги поканих, защото техните интереси са различни от нашите.

— Меко казано — промърмори Лоръл.

— Ще им стане неприятно, ако разберат — рече Шон. Черните му очи се местеха от Адам към Диана и обратно.

— Голяма работа — каза Мелани хладно. Студените и сиви очи се впиха в Шон и той се изчерви. — Това е много по-важно от пристъпите на ярост на Фей. Трябва да разберем какво стана с тъмната енергия… незабавно.

— Мисля, че знам как — промълви Диана. Тя извади от една бяла кадифена торбичка бледозелен камък, окачен на сребърна верижка.

— Махало — изрече Мелани.

— Да. Това е оливин — обясни Диана на Каси, — камък, който предизвиква видения. Нали, Мелани? По принцип използваме чист кварц за махало, но този път смятам, че оливинът е по-подходящ… По-добре ще улови следата на тъмната енергия. Ще го отнесем на мястото, където тя ни се изплъзна. Махалото ще се наклони в посоката, в която е тръгнала и ще започне да се люлее.

— Поне се надяваме да стане така — добави Лоръл.

— Е, това е на теория — вмъкна Мелани.

Диана погледна Адам, който беше нетипично мълчалив.

— Какво мислиш?

— Заслужава си да опитаме. Но ще ни трябва голяма психическа сила. Трябва всички да се съсредоточим, най-вече защото кръгът няма да е пълен — гласът му беше спокоен и равен и Каси му се възхити. Тя стоеше с лице към Диана, но държеше очите си вперени в шкафа от орехово дърво.

Диана се обърна към Каси.

— А ти какво мислиш?

— Аз? — отвърна Каси учудено, откъсвайки поглед от вратата на шкафа. Не очакваше да я питат; тя не знаеше нищо нито за махалото, нито за оливина. За свой ужас усети как лицето й почервенява.

— Да, ти. Може и да не познаваш методите, които използваме, но в повечето случаи имаш усещане за нещата.

— О! Ами… — Каси се опита да потисне вината и ужаса. — Мисля, че… идеята е добра — каза накрая, осъзнавайки колко нелепо прозвучаха думите й. — Струва ми се уместно.

Мелани завъртя очи, но Диана кимна сериозно, както преди малко беше кимнала и на Адам.

— Добре тогава. Остава само да опитаме — рече тя, пусна оливина и сребърната верижка в дланта на лявата си ръка и ги стисна в юмрук. — Да вървим. — Каси не можеше да диша; главата й се въртеше от контакта с ясните зелени очи на Диана. Бяха малко по-тъмни от оливина, но някак прозрачно нежни, сякаш осветени от вътрешна светлина.

„Не мога да го направя“, помисли си тя. Остана изненадана колко очевидно и просто се оказа всичко, веднъж щом успя да погледне Диана в очите.

„Не мога да го направя. Трябва да отрежа Фей и да кажа на Диана. Това е. Сама ще кажа на Диана, преди Фей да го направи и ще я убедя да ми повярва. Тя ще разбере. Тя е толкова добра, трябва да разбере.“

Всички се бяха изправили. Каси също стана и се обърна към вратата, за да прикрие вълнението си. „Сега ли да й кажа? Може да я помоля да остане“, чудеше се тя, когато вратата се отвори със замах пред лицето й.

В коридора стоеше Фей.

Сюзан и Дебора бяха зад нея. Момичето с ягодовочервената коса гледаше злобно, а лицето на рокерката беше по-мрачно от всякога. Зад тях бяха братята Хендерсън. Крис се беше навъсил, а на лицето на Дъг бе изписана дива и ужасно смущаваща усмивка.

— Отивате някъде без нас ли? — попита Фей. Тя говореше на Диана, но очите й бяха втренчени в Каси.

— Не сега — промълви Лоръл.

Диана издиша бавно.

— Мислех, че няма да ви е интересно — каза тя. — Смятаме да проследим тъмната енергия.

— Мислеше, че няма да ни е интересно? Май напоследък сте доста заети. Разбира се, мога да говоря само от мое име, но ме интересува всичко, което кръгът прави. А теб, Дебора?

Гримасата на рокерката рязко премина в зла усмивка.

— Интересува ме — отговори тя.

— Теб, Сюзан?

— И мен — звънна гласът на Сюзан.

— Ами теб. Крис?

— Да…

— Добре — рече Диана и бузите й поруменяха; Адам беше застанал до нея. — Разбрахме. Така или иначе ще е по-добре кръгът да е пълен… Но къде е Ник?

— Нямам представа — каза студено Фей. — Не си беше вкъщи.

Диана се поколеба, после сви рамене.

— Ще направим каквото можем, с каквото разполагаме — промълви тя. — Да вървим в гаража.

Тя махна на Мелани и Лоръл и те тръгнаха първи, разбутвайки с лакти шайката на Фей, които сякаш искаха спорът да продължи. Адам първо изпрати Шон през вратата, а после подбра братята Хендерсън. Дебора и Сюзан погледнаха към Фей и последваха момчетата.

Каси остана назад с надеждата да говори с Диана насаме. Диана обаче изглежда бе забравила за нея; беше впила поглед във Фей, подминавайки я с вдигната глава.

— Диана! — извика след нея Фей. Диана не се обърна, но раменете й се напрегнаха и беше видимо, че я слуша. — Ще загубиш всички — продължи Фей и се подсмихна леко, когато Диана тръгна по стъпалата.

Хапейки устната си. Каси ядосано пристъпи напред. „Ще сръгам здраво Фей“, мислеше си тя. Фей обаче се завъртя с лице към нея и напълно блокира пътя й.

— О, не. Ти никъде няма да ходиш. Трябва да поговорим — каза тя.

— Не искам да говоря с теб.

Фей не й обърна внимание.

— Тук ли е? — тя бързо отиде до шкафа и дръпна дръжката на едно от чекмеджетата. То обаче беше заключено. Всички чекмеджета бяха заключени. — По дяволите. Но пък може да разбереш къде държи ключа. Искам го колкото може по-скоро, ясно?

— Фей, ти не ме слушаш! Промених решението си. Няма да го направя.

Фей, която кръстосваше стаята като пантера и се възползваше от възможността да разгледа нещата на Диана, се закова на място. Обърна се бавно към Каси и се усмихна.

— О, Каси — рече тя, — наистина ще ме убиеш.

— Говоря сериозно. Промених решението си. — Фей само и се усмихна, облегна се на стената и поклати глава. Присвитите й златисти очи заблестяха развеселено, а катраненочерната й грива падна на раменете. Никога досега не беше изглеждала толкова красива или толкова опасна.

— Каси, ела тук — в гласа на Фей се прокрадна нетърпение; звучеше като учител, който трябваше да изтърпи изоставащ с материала ученик. — Искам да ти покажа нещо. — Хвана Каси за лакътя и я завлече до прозореца. — Сега погледни долу. Какво виждаш?

Каси спря да се дърпа и погледна. Видя клуба — най-популярните ученици в гимназията на Ню Салем, децата, които омагьосваха и тормозеха и ученици, и учители. Видя ги събрани на алеята пред къщата на Диана, косите им блестяха на първите лъчи на залеза, светлочервената коса на Сюзан аленееше, тъмните къдрици на Дебора бяха станали рубинени, а дългата светлокестенява коса на Лоръл и късите кестеняви коси на Мелани и братята Хендерсън хвърляха жълти отблясъци на фона на яркото зарево в небето.

Тя видя и Адам и Диана — стояха един до друг и сребристата глава на Диана лежеше на рамото на Адам. Той я прегръщаше покровителствено. Неговата коса беше с цвят на вино.

Фей проговори зад гърба на Каси:

— Ако й кажеш, ще я убиеш. Ще унищожиш вярата й във всичко, което някога е означавало нещо за нея. Ще й отнемеш единственото, на което се уповава и на което разчита. Това ли искаш?

— Фей… — кипна Каси.

— И между другото, ще бъдеш изгонена от клуба. Знаеш това, нали? Как мислиш ще се почувстват Мелани и Лоръл, когато разберат, че си играеш с гаджето на Диана? Никога няма да ти проговорят, нито дори заради кръга. Сборището ще бъде унищожено.

Каси стисна зъби. Искаше й се да удари Фей, но така нищо нямаше да постигне. Защото Фей беше права. Каси щеше да понесе да я изгонят от клуба и да се примири с липсата на приятели в училище. Дори можеше да свикне с мисълта за ликвидирането на сборището. Но само като си представеше лицето на Диана…

Това щеше да я убие. Ако Фей й разкажеше по нейния начин, точно това щеше да се случи. Идеята на Каси да признае на Диана и да я помоли за разбиране се спука като сапунен балон.

— А и аз не искам нещо неразумно — продължи Фей някак напевно. — Искам само да погледна черепа. Знам какво правя. Ще ми го донесеш, нали. Каси? Нали? Днес?

Каси затвори очи. Под клепачите й светлината беше червена като огън.