Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (4)

3

— Телефонът ти звъни — кимна Ръсел Роудс (или както всички го наричаха Дъсти) към Индия, която стоеше до прозореца.

Тя се обърна, огледа стаята и се намръщи:

— По дяволите, къде ми е чантата?

— На стола, под дрехите ти.

— Ох, боже, прав си! — възкликна тя и изтича към стола.

Придържайки с една ръка увитата около тялото си хавлиена кърпа, грабна чантата с другата и затърси телефона си.

Откри го след цяла вечност и най-после го сложи до ухото си:

— Ало?

— Индия?

— Здравей, Линет.

— Къде си? Пристигна ли в магазина?

— Не. Спрях за малко да… обядвам.

Дъсти я погледна дяволито и едва сподави смеха си.

— Индия, имаме голям проблем. Адел изчезна преди няколко часа. Теса не е на себе си.

— Божичко! — седна на стола Индия.

— Може просто да се е изгубила из ливадите — продължи Линет, — но се съмнявам. И двете с Теса смятаме, че Марк я е отвлякъл.

— Съгласна съм с вас. Но не вярвам да й стори нещо…

— И аз — прекъсна я братовчедка й. — Но човек никога не знае как ще реагира тип като него, така че трябва да се доберем до нея, преди да се е случило нещо. Повиках Джак Фиг. За всеки случай я издирват в района на Пенистоун Хаус. Аз ще съм там след половин час.

— Може би е по-добре да се прибера и аз.

— Първо си довърши обяда. В момента не виждам какво може да се направи, освен да успокояваме Теса. Тя е много разстроена.

— Мога да си представя. — Индия се поколеба за момент, после попита: — Нали не мислиш, че Джонатан Линзли би могъл да е замесен в това?

— Надявам се с цялото си сърце, но ако е така, нещата коренно се променят.

— Права си, но какво…

— Стига толкова, Индия. Поне не сега. Ще се видим по-късно.

— Тръгвам след минути.

Индия затвори телефона и го пъхна в чантата си. Изглеждаше разтревожена.

— Какво става? — попита Дъсти и стана от леглото. — Виждам, че си изплашена. Не точно изплашена, ти не се плашиш от нищо, нали? Може би точната дума е загрижена. Или разтревожена?

Индия го погледна и кимна:

— Така е, разтревожена съм. Адел, дъщерята на Теса, е изчезнала и Линет мисли, че може да е дело на Марк Лонгдън.

— Лоша работа. Ти какво мислиш?

— И аз мисля като нея. Марк не е цвете за мирисане. Би могъл да постъпи така.

— Дали не се е изгубила из онази необятна местност? — вдигна вежди той.

— Възможно е, но досега щяха да я открият. Тя проходи наскоро. Колко далеч би могла да стигне? Линет каза, че липсва от няколко часа, а издирването е започнало веднага.

— Защо би я отвлякъл? Ох, глупав въпрос, Роудс! — отговори си сам той и поклати глава. — Ясно е, че ще я използва като оръжие срещу Теса. — Прокара ръка през красивите си черни къдрици и мрачно изрече: — Хора! Какви боклуци са те! Наистина е гадно копеле, щом е решил да използва дъщерята срещу майката.

Индия въздъхна и взе дрехите от стола си.

— Имаш време, скъпа. До Пенистоун Хаус е по-малко от час. Ела. Върни се в леглото — каза тихо, почти нежно Дъсти и тя се засмя на опита му да я прелъсти. Колко бели бяха зъбите му, особено на фона на матовата му кожа! — Ела при мен, скъпа. Нека го направим още веднъж.

Индия поклати глава.

— Трябва да помисля върху случилото се, Дъсти — решително заяви тя, но погледът й показваше, че се колебае.

Той веднага забеляза това. Разбрал, че тя се бори с желанието, стана и тръгна към нея, като се усмихваше. Ах, тази негова омайваща усмивка!

Индия забеляза хищното пламъче в сините му очи. Опасност? Стомахът й се сви от сладостно предчувствие. Винаги успяваше да я накара да се чувства така… да я разтърси така, че тя да забрави за всичко останало. Можеше да прави с нея каквото си поиска… възбуждаше се само от погледа му… от едно негово докосване.

„Колко е красив“ — помисли си тя, когато той я доближи. Сякаш някакъв древен ваятел бе прекарал часове наред върху всяка черта на лицето му, за да доведе творбата си до съвършенство — прав, патрициански нос, широко чело, високи скули, идеално закръглена брадичка и извити в идеална дъга вежди над ослепително сините очи. Горящата в тях страст палеше пожари в душата й, но когато се ядосаше, късчетата лед в тях можеха да я накарат да затрака със зъби от студ. Дъсти не беше от сладникавите красавци, които дамите обсъждаха на сутрешните си матинета. Напротив, лицето му беше грубо изсечено, ъглите по него бяха остри и излъчваха сила, сякаш скулпторът изведнъж бе решил да нанесе последните черти с един замах на длетото.

Мъжественото лице отговаряше идеално на тялото му. Гръдният му кош бе широк, раменете — яки, с добре развити мускули. Беше около метър и седемдесет и пет, но изглеждаше по-висок заради добре развития торс и изправената стойка. Когато го видя за пръв път, тя веднага разбра, че ще си паснат идеално в леглото. Всяка извивка на тялото му й говореше за това. Досега никой не й бе действал по такъв начин.

Той застана пред нея. Усмивката продължаваше да играе на устните му. Притисна се до тялото й; хавлиената кърпа и дрехите паднаха на пода. Ръцете му погалиха раменете й. Устните му намериха нейните. Целуна я страстно и тя усети ерекцията му. За момент се поддаде на изкушението да се върне отново в леглото.

Но си припомни правилата на Харт и разбра, че трябва да тръгне веднага за Пенистоун Хаус. Въпреки че го желаеше до полуда, сигналната лампичка в нея замига в червено.

Една Харт беше в беда и всички останали от рода трябваше да застанат до нея и да я защитят.

Индия сложи ръце на кръста му и го отблъсна нежно от себе си. Той се възпротиви, но след миг се отдръпна сам. В очите му имаше ням въпрос.

— Знаеш правилата — каза тихо тя. — Казвала съм ти ги неведнъж.

— Каквито и да са обстоятелствата, Харт винаги се притичва на помощ на Харт — издекламира той. — Виждаш ли? Знам ги наизуст.

— Моля те, не ми се сърди!

— Не се сърдя — обърна й той гръб и отиде към прозореца. В погледа му се четеше недоволство.

Без повече приказки тя събра дрехите си от пода, влезе в банята и се облече, леко се гримира и обу елегантните кожени чехли. Върна се в стаята и го завари все още до прозореца, но вече беше с дънки и тениска.

Той чу потракването на токчетата й и се обърна.

— Извинявай — измърмори и изведнъж съжали за поведението си.

Индия се приближи и докосна с пръст брадичката му.

— Знаеш, че искам да остана. Знаеш също какво изпитвам към теб. Но чувството за дълг към семейството е нещо, което не мога да пренебрегна. То просто… е запечатано в съзнанието ми.

Той хвана ръцете й и ги целуна.

— Знам. Но понякога ми излиза от ума — засмя се с дълбокия си гърлен смях. — Всъщност през повечето време. — И я поведе към вратата. — Добре, ще те пусна. Но при едно условие.

Тя усети закачливата нотка и видя игривото пламъче в очите му.

— Готова съм на всякакви условия, щом включват и теб.

— Ще съжаляваш, че си го казала, когато чуеш за какво става дума.

— Наистина ли? — премрежи изкусително поглед тя.

— Искам да ми позираш — каза бързо той.

— Искаш да ти позирам? Да ме рисуваш? Мен?

Забелязал объркването й, той разбра, че е искрена. Самият той се смути. Спря за момент на стълбите, точно под купола на остъкления таван. Светлината през него подпали русата й коса и сребристите й очи светнаха със своя вътрешна светлина. Но лицето й остана мрачно, сякаш в нея бушуваха силни страсти, устните й бяха подути от скорошната им любов. Дъхът му секна. Ръцете го засърбяха за работа. Искаше му се да започне картината още сега.

— Плашиш ме — възкликна тя. — Защо ме гледаш така странно?

И несъзнателно вдигна ръка да оправи косата си. Изведнъж се разтревожи за външния си вид.

— Сигурно изглеждам ужасно.

Той взе лицето й в ръце и се вгледа в красивите й очи.

— Ще ми се да започна веднага портрета ти. Да уловя момента. Изглеждаш толкова уязвима и нежна! Възбудата все още витае около теб. Изглеждаш като жена, която току-що е правила любов.

— То си е точно така.

— Ще го направиш ли, Индия? Ще ми позираш ли?

— Ако наистина го желаеш…

Той се усмихна, сплете пръсти в нейните и я поведе надолу по стълбите. Спря на площадката и я погледна изпитателно.

— Как ще го обясниш?

— Не разбирам — каза Индия.

— Какво ще кажеш на баща си за портрета?

— Пак не те разбирам, Дъсти.

Той я придърпа към себе си и се вгледа в очите й. Играеше ли си с него? Изведнъж разбра. Тя наистина не разбираше. Поклати глава и се засмя. После обясни:

— Всяка моя картина веднага се излага. Дори и портретите на частни клиенти. Освен това се снимат за вестниците и списанията. Няма начин баща ти да не види снимката на портрета ти в някой вестник. И ще разбере, че съм те прелъстил.

Думата я подразни. Откровеността му не й хареса, но въпреки това му се усмихна.

— Не ставай глупав. Няма да си помисли такова нещо.

— Няма начин да не се сети, ако те нарисувам така, както изглеждаш в момента. Няма да е необходимо голямо въображение, за да се сети.

— Няма да се разстрои, уверявам те. Татко е модерен човек.

— Но също така е граф на Дънвейл. Повярвай ми, ще се разстрои. Не би искал светът да научи, че дъщеря му… знаеш какво… с мен. С мен — син на представители на презряната работническа класа и израснал из задните улички на Лийдс. Със сигурност няма да му хареса.

— Сега ти изглупяваш. Ти си най-добрият художник в света, Дъсти. Всеки познава творбите ти. Освен това не ме засяга какво мисли този или онзи. На двайсет и седем години съм и мога да правя каквото си искам. Искам да ме нарисуваш, дори съм поласкана от предложението ти.

— Значи се договорихме?

— Разбира се — подаде ръка тя. — Дай лапа.

Той се засмя и с готовност й стисна ръката. После я взе в прегръдките си и я завъртя.

— Но има още едно условие. Преди да започна да те рисувам, трябва да бъдем заедно, ако се сещаш какво имам предвид. Трябва да постигна същото изражение на лицето ви, лейди Индия, иначе няма да се получи. Разбирате ли ме?

— Напълно, господин Роудс. И съм съгласна с вас.

Той я хвана за ръката и я поведе навън.

— Хайде! Ще те изпратя до колата.

Те излязоха от южната страна на къщата, където имаше голям портал с четири високи колони.

Августовската горещина ги блъсна веднага.

— Каква задуха! — намръщи се Дъсти. — Мирише ми на дъжд.

Погледна към небето и прехапа устни.

— Буреносни облаци. Дано стигнеш до Пенистоун Хаус, преди да завали.

— Дано — измърмори тя, загледана в небето, но за разлика от него не се тревожеше за себе си, а за Адел и хората, които я издирваха. Надяваше се да я открият преди бурята и да завари малката чаровница вкъщи. Другата възможност я накара да потръпне.

Дъсти долови тревогата й и й стисна ръката.

— Може би трябва да дойда с теб. Вие сте три жени…

— Четири с Еван — прекъсна го Индия.

— Добре, четири. Но може да потрябва мъжка помощ. Аз мога да се справя с Марк Лонгдън. Той сигурно ще се появи и ще изложи претенциите си. А доколкото знам от разказите ти, този тип не е от най-разбраните.

— Така е, но мисля, че ще се справим и сами. Не се тревожи. Имаме си Уигс, градинаря, и управителя, Джо.

— Имате си и друго правило — без външна намеса. Нали, Индия?

Тя го погледна, опитвайки се да разбере настроението му. В очите му светеше игриво пламъче и тя се отпусна.

— Какво да кажа, господин Роудс? Бързо напредвате с материала.

— Вие също, госпожице Индия — погали я по косата той. Тя не отговори и той стана сериозен. — Колко време ще останеш там?

— Преди да се случи това, имах намерение да остана една седмица. Но сега… кой знае… Може да се върна в Лийдс още утре. Ако ситуацията се усложни, някой трябва да се заеме с магазина.

— Кога мога да започна портрета?

— Надявам се, още утре. Зависи.

Той усети притеснението й и сложи ръка на рамото й.

— Сигурен съм, че още днес нещата ще се изяснят. Наистина го мисля и се надявам всичко да мине без сериозни инциденти.

— Благодаря ти… — Гласът й секна. Бързо наведе глава и зарови трескаво из чантата си за ключовете. Извади ги и тръгна към колата.

— Завиждам ти за това бижу — потупа капака на колата Дъсти. — „Астън Мартин ДБ2/4“ — истинско произведение на изкуството.

Индия се усмихна.

— Беше много мило от страна на татко да се раздели с любимия си автомобил. — Целуна го, влезе в колата и добави закачливо: — Но аз предпочитам да се возя на друго, нали знаеш?

— Не го забравяй — засмя се той. — Обади се по-късно.

— Непременно. — Тя му изпрати въздушна целувка и запали мотора.

Дъсти изчака колата да се скрие от погледа му, обърна се и тръгна през двора към езерото. Спря пред него и се загледа в кристалночистите води. Гледката беше неописуема — съвършеното отражение на къщата на хълма от времето на крал Джордж се поклащаше леко на повърхността на езерото. Един огледален образ, отпечатан върху прозрачните като стъкло води. Колко добри бяха тези архитекти от седемнайсети и осемнайсети век. Навсякъде, където релефът позволяваше, бяха издигнали къщите на възвишения. Под тях бяха построили изкуствени езера, така че да се получи двоен образ и къщата да разкрие цялата си прелест. Наистина, впечатляващо.

Той бе изучавал малко архитектура. Предметът беше включен в програмата му в Академията по изкуствата. Особено го бе заинтересувала работата на Андрея Паласио. Винаги бе харесвал паладианската вила в Английския парк. Гледката представляваше изключително съчетание между архитектура и природа. Дъсти обичаше класическите постройки. Обичаше класиката и ренесанса във всички сфери на науката и изкуството. Неговата къща бе построена преди двеста седемдесет и пет години от Уилям Кент, ученик на великия архитект от седемнайсети век Иниго Джоунс, и можеше да е сигурен, че е в паладиански стил. Той се влюби в нея от пръв поглед, макар че постройката беше в окаяно състояние. Но консултантите го увериха, че повредите са само повърхностни и че при умела реставрация всичко може да се възстанови в оригиналния му вид. Така и стана.

Дъсти тръгна към къщата. Докато изкачваше хълма, мислите му отново се върнаха към Индия Стандиш. Ако някой подхождаше на тази къща, това несъмнено беше тя. Тя беше израснала в огромна къща от времето на крал Джордж. Затова се чувстваше като у дома си в Уилоу Хол. Той също, въпреки че бе израснал в най-бедния квартал на Лийдс.

През последните осем и половина години бе отдал голяма част от времето, усилията, любовта и парите си на Уилоу Хол. И бе успял да го направи свой дом. Не си представяше, че някога ще живее другаде.

Той се изкачи на върха и поспря за момент да огледа фасадата на къщата. Отново се възхити на бледия камък, който караше постройката да блести като полиран кристал на следобедното слънце.

Вдигна поглед към небето и с радост откри, че облаците са се разнесли. Изкачи стълбите на терасата и тръгна към студиото. То се намираше вляво на главната постройка и бе строено по негов проект. Отвън приличаше на къща за гости и беше умалено подобие на Уилоу Хол.

Отвътре представляваше обширно помещение с таван, който сякаш достигаше до небето, и огромни прозорци на двете дълги стени. Таванът беше остъклен и слънцето огряваше помещението през целия ден. Дъсти примигна от ярката светлина и натисна няколко бутона. Капаците на прозорците се затвориха и прогониха следобедната горещина. Стаята потъна в полумрак.

Той отиде до платното, грабна въглена и направи няколко скици на лицето на Индия. Внезапно спря, захвърли въглена и се отпусна в креслото.

Защо искаше да я нарисува? Идеята беше глупава и предвещаваше неприятности. Във всяко отношение. Неприятности за нея. Неприятности и за него. Баща й нямаше да хареса тази връзка, каквото и да си въобразяваше тя. Знаеше го със сигурност. Те принадлежаха на различни светове. Тя беше дъщеря на граф. Той беше син на работници. Наистина, беше известен. Много известен. Талантлив. Богат. И влюбен в работата си. Но графът на Дънвейл не се интересуваше от това. Други неща имаха значение за него. Потекло, наследство, имоти и разни глупости, като например кое училище е завършил, какво е работил баща му, как говори.

Не, всичко това не беше честно към нея, нито към него. Не биваше да се задълбочава. Вместо да рисува, той си губеше времето с нея. Индия щеше да му донесе само неприятности.

Червеният телефон на бюрото му иззвъня. Той го изгледа неодобрително, нямаше желание да вдигне слушалката. Но звъненето продължи. Той преброи шест позвънявания, после стана и отговори:

— Ало?

— Ръсел?

— Здравей, Мелинда.

— Как позна, че съм аз?

— По гласа.

— Ръсел, искам да изляза оттук. Накарай доктор Джетърс да ме пусне.

— Знаеш, че не мога. Трябва да останеш, докато той реши, че си напълно детоксикирана.

— Ръсел, помоли го.

— Знаеш, че няма да ме послуша.

— Моля те, не ме наказвай по този начин!

— Не го правя, Мелинда. Ти сама взе решение да се лекуваш.

— Ще кажа на Атланта какво правиш с мен.

— Нищо не правя с теб. А и тя е прекалено малка, за да разбере.

— Тя добре ли е?

— Да, чувства се отлично. Онзи ден говорих с майка ти и тя ми каза, че е щастлива като птичка. Виж, Мелинда, трябва да затварям. В момента работя.

— Ще се обадиш ли на доктор Джетърс? Моля те!

— Ще му звънна утре. Сега си почивай. Дочуване.

Той затвори и остана загледан в телефона. Ето това беше проблем. Какво щеше да прави с Мелинда и с детето? Мисълта, че някой ще научи за тях, го изплаши, макар да знаеше, че рано или късно истината ще излезе наяве. Беше прекалено известен, за да… Бързо прогони ужасната мисъл. Нямаше сили да продължи.

И защо настояваше да рисува Индия? Защото беше красива и чувствена и в главата му портретът й вече беше завършен. Не можеше да не я нарисува. Това беше по-силно от него.

Неочаквано се сети за Теса Лонгдън и Адел. Много добре разбираше как се чувства тя в момента. Неговата дъщеря беше също на три години и ако той беше в нейното положение, сигурно щеше да полудее.

 

 

Индия караше бързо. Скоро напусна Харогейт и излезе на пътя за Пенистоун Хаус. Облаците се понесоха към Северно море. Това я успокои. Издирването на Адел щеше да продължи.

Но дали наистина се бе изгубила в имението? Не, това не беше възможно. Марк Лонгдън я бе отвлякъл. Вероятно щеше да я използва в пазарлъка с Теса, както бе предположил Дъсти. Какъв особен човек беше Дъсти! Толкова противоречива личност! Имаше много комплекси и повечето от тях бяха свързани с произхода и разликата в социалното им положение — неща, които за нея бяха без значение. Той обаче не й вярваше. Но тя се бе влюбила в него от пръв поглед и нищо не можеше да промени чувствата й. Той беше единственият мъж, когото желаеше, и беше готова на всичко, за да го има. Завинаги. Като съпруг. Но знаеше, че няма да го постигне лесно.

Дъсти мразеше да ограничават свободата му. Нито обичаше да се ангажира с нещо или с някого. Може би затова все още беше ерген, не бе имал и дълготрайни връзки. „Чукай и бягай — това е моят девиз“ — й каза още на първата им среща, сякаш искаше да я предупреди. После се засмя, като че ли отношението му към любовта го забавляваше.

Той често се смееше и това й харесваше. Не обичаше мрачни хора. Дъсти винаги беше в отлична форма, весел, оптимистично настроен и готов да се зарадва на всичко, освен на семейното щастие, разбира се. Тази тема беше табу, не бе разрешена дори за обсъждане.

Дъсти държеше да бъде един от бохемите, както наричаше своите приятели актьори, писатели, политици, журналисти. Често казваше: „Аз съм един от онези, които обществото не харесва“. Виждаше се в ролята на Джак хлапето, по-скоро Джак — лошото хлапе. Обичаше да пие в съмнителни компании, да се забърква в скандали и въобще да го смятат за бунтар. Но през последните три месеца, откакто беше с него, тя разбра, че този негов медиен образ е поза. Всъщност почти не пиеше, цяла вечер пълнеше чашата си с лед, подправен с капка „Столичная“, но иначе се хвалеше, че пие много. Мъжете Харт пиеха много повече от него. Той не носеше на пиене и се пазеше, защото знаеше, че за да започне работа на сутринта, ръката му трябва да е стабилна.

Неговият стил беше класически реализъм и още в началото на кариерата му много известни критици виждаха в него един нов Пиетро Анигони. Крещяха с пълно гърло, че той е наследникът и продължителят на творчеството на големия италиански художник, починал през 1988 година. Наричаха го гений и го боготворяха, както бяха боготворили и Анигони? С особеното внимание върху детайлите и фона, независимо дали рисуваше пейзаж или човешки фигури, картините му напомняха за големите майстори на Ренесанса. Неговите портрети, пейзажи и морски картини бяха така подробни и цветовете му толкова истински, че хората не можеха да откъснат очи от тях.

Никой, който рисува така прецизно, не може да бъде пияница, му бе казала веднъж тя. Той й бе намигнал и се бе усмихнал. Тя усещаше, че славата му на скандалджия също е пресилена. Всъщност компанията му беше просто шумна. Имаше много смях, викове, побутване с лакът и потупване по гърба. Останалото беше мит, създаден, за да се поддържа интересът на пресата. Той харесваше създадения от тях скандален медиен образ.

Щом проумя всичко това, тя избухна в смях. Беше в магазина с Линет, когато изведнъж прозря истината. Братовчедка й я погледна изненадано, поклати глава и каза със съчувствие:

— Хората, които се смеят без причина, ги откарват на едно място с усмирителна риза. Особено ако се случва в най-луксозния магазин в Англия и с безумния си смях привлекат вниманието на всички клиенти.

— Извинявай — едва успя да изрече, — но не можах да се въздържа. Току-що осъзнах, че гаджето ми е литературен герой.

— Зарежи го веднага! — посъветва я Линет. — Не ти трябва лъжец. Иначе рискуваш момчетата да го напердашат.

— Кои момчета?

— Джулиан, Гидиън, Тоби и дори Дезмънд. Ще му видят сметката набързо.

— Вярно е.

— Между другото, като каза гадже, МИЛ ли имаше предвид?

— Какво е МИЛ?

— Много известна личност. Каза ми, че се виждаш с много известен мъж, но не искаш да ми кажеш името му.

— Ръсел Роудс.

— Дъсти Роудс?! Художника? — изненада се братовчедка й.

Индия само кимна, доволна от изненадата на братовчедка си.

— Много е хубав, Индия.

— Хубав, но с много комплекси.

— Че не са ли всички мъже такива? — ухили й се Линет.

Индия се засмя:

— Но поне не се е женил и няма да има разни бивши и деца, с които да го деля. Преди мен не е имал продължителна връзка.

— Знаеш ли, татко много харесва картините му. Иска Дъсти да нарисува мама, но тя е прекалено заета, няма време да му позира. Знаеш колко време изисква това. А ми се ще да намери това време.

— Дъсти е идеалният художник за тази работа. Би могъл да й направи чудесен средновековен портрет.

Линет я засипа с въпроси за Дъсти и докато обикаляха из магазина, Индия отговори на много от тях, но и много останаха без отговор. Не й се искаше да разкрива подробности за връзката им. Не още. Безпокоеше я отношението на Дъсти към семейството й. Без да се е срещал с тях, той ги бе охарактеризирал с една-единствена, произнесена с презрение дума — аристократи. „Сноби с вирнати носове. И купища празни приказки.“ Нищо от това не беше истина и тя се бе опитала да му обясни, да му разкаже за живота на прабаба си, за това как е започнала от нулата, но той я бе прекъснал и бе сменил темата.

В началото си мислеше, че причината за отношението му се крие в неговото собствено детство, преминало из бедните улици на Лийдс. Винаги го споменаваше. Но скоро разбра, че всъщност мисълта за него не го потиска. Дъсти беше един от най-самоуверените хора, които бе срещала. Контролираше се напълно и когато пожелаеше, демонстрираше завладяващ чар и перфектни маниери.

И въпреки това беше убеден, че баща й няма да го хареса и ще се обяви против тяхната връзка. Тя знаеше, че родителите й ще го харесат не само защото се възхищаваха на творчеството му. „Трябва да му дам време“ — си каза тя и зави към градчето. След няколко минути напусна главния път и пое по алеята, която я отведе до портата на имението.

Трябваше да се съсредоточи върху Теса и настоящия проблем. Нямаше представа какво ще завари вътре. Молеше се да са открили Адел и всичко да е приключило. Или поне нещата да се изяснят по-бързо.

Помисли си за Джонатан Ейнзли. Последните сведения показваха, че Марк Лонгдън е попаднал под негово влияние. Какъв ужас! Дали Джонатан не стоеше на дъното на всичко това. И Адел да беше отвлечена под негово давление? Или не? Отговорите предстояха.