Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (32)

31

Не я бе виждал седем години. Седем дълги години. Но всичко беше както преди… отново я желаеше безумно, отново мечтаеше да я прегърне, макар и за миг. Мислеше само за това, как да открадне няколко минути насаме с нея или поне… да подържи ръката й.

Беше женен от шест години. Имаше син. Казваше се Джонатан. Но малкият Джони беше като майка си. Приличаше много повече на Валъри, отколкото на него. Беше хубаво светлокосо момче, но в него нямаше нищо от Харт, поне Робин не успяваше да го види.

Обаче произходът на другия му син, малкия Оуен, не подлежеше на съмнение. Момчето приличаше на него във всяко отношение. Чертите на Харт веднага се виждаха. Дори и пръстите на ръцете му бяха като неговите — дълги и тънки. Дали Ема бе забелязала приликата. Сигурно. И имаше ли това някакво значение? Несъмнено. Той подозираше, че майка му знае за връзката му с Глини. Беше достатъчно умна и прозорлива. И разбираше човешките сърца. Освен това двете с Глини бяха много близки. Вероятно тя бе споделила нещо с нея, но Ема не бе споменавала, защото никога не би предала доверието на приятелката си.

Докато караше по шосето от Лийдс за Пенистоун Роял в съботната вечер, анализира реакцията на майка си, когато той се появи в петъчния следобед в дома й. Разбира се, че беше смутена, но успя веднага да скрие смущението и страха си зад добре познатата му маска. Ема умееше да прикрива истинските си чувства.

Мислите за нея предизвикаха лека усмивка. Двамата с майка му често кръстосваха шпаги, караха се дори и за дреболии, но той я обичаше, уважаваше я и знаеше, че е нейният любим син. Но беше сигурен, че няма да одобри това, което бе на път да извърши сега. Той самият не го одобряваше. Но не можеше да устои. Трябваше да поговори с Глини насаме.

Робин изобщо не беше сигурен, че тя ще иска да го изслуша. Вероятно щеше да му затръшне вратата. Но не можеше да постъпи другояче. Трябваше да я види още веднъж.

Пенистоун Роял тънеше в мрак. Светеха само два прозореца — единият на първия, а другият на втория етаж — този на майка му и на Глинис. Сутринта Ема му бе казала, че двете ще вечерят сами, а Уинстън и Шарлот ще дойдат на обяд в неделя. Той имаше намерение да я изнуди да го покани на този обяд, но се отказа. Нямаше да е честно спрямо нея.

Паркира под сянката на дърветата в края на алеята, слезе от колата и затвори тихо вратата. Огледа се и изтича към задната врата за кухнята и сервизните помещения.

Вдигна глава и се загледа в красивата юнска нощ. Небето беше наситеносиньо, почти черно, осеяно с хиляди искрящи звезди. Лунният диск беше съвършен в своя кръг и осветяваше пътя му със студената си светлина.

Робин бръкна в джоба на сакото си, напипа ключа от кухненската врата. Какъв късмет, че го пазеше още от младежките си години. Влезе тихо и заключи вратата. Прекоси безшумно помещението и скоро се оказа в задния коридор.

След секунди вече се изкачваше по стълбите. Премина тихо през първия етаж — царството на майка му, и бързо продължи към втория. Без колебание се отправи към Синята стая. Знаеше, че Глини е там.

Научи го от Оуен, когато вчера го заведе да види кравите. Момчето нямаше търпение да му се похвали, че ще спи самичък в Златната стая като голямо момче, а майка му ще остане в Синята. Каза му също, че са отседнали в „Хайд парк“. В своята невинност му бе дало пълна информация за пребиваването им тук. А Робин бе на седмото небе, че момчето е негово умалено копие.

Луната надничаше от прозореца в края на коридора и осветяваше слабо пътя му. Той премина на пръсти по дебелия персийски килим и скоро застана пред вратата с месингова табела „Синята стая“. Почука леко и зачака.

След секунди вратата се открехна.

Щом го видя, очите й се разшириха от страх и удивление. Той сложи пръст на устните си и изшътка. Бутна вратата и влезе в стаята, преди тя да успее да го спре.

Глинис отстъпи навътре и се втренчи изплашено в него. Той затвори вратата, облегна се на нея и прошепна:

— Трябва да говоря с теб.

Тя прекоси бързо гостната и побърза да се отдалечи от него, като застана до прозореца, но осъзнала изведнъж, че е само по ефирна копринена нощница, бързо се скри в спалнята.

Той остана облегнат на вратата, опита се да изглежда спокоен, но сърцето му биеше като чук по наковалня. Заповяда си да остане тук, да не хуква след нея в спалнята. Убеден във вродения й женски свян, той разбра, че е отишла там само за да си наметне халат. И наистина, след секунда тя беше отново пред него. Върху нощницата си беше облякла синьо копринено кимоно.

Робин заключи вратата и тръгна към нея.

— Защо заключи вратата? — прошепна тя. Сините й очи засвяткаха от гняв. Или може би от… страх.

— Само заради сина ни. Оуен може да се събуди и да те потърси. Така няма да може да отвори вратата неочаквано. Ще имам време да се скрия в спалнята и ти спокойно ще го върнеш отново в леглото. Има ли логика в това, което казвам?

Глинис не отговори.

— Той не бива да ме вижда тук. Особено през нощта.

— Никой не бива да те вижда.

— Знам.

— Какво искаш от мен, Робин? — попита тя и го изгледа студено, но се разтрепери и вълнението й стана очевидно за него.

— Да си поговорим, Глини.

— Нямам какво да ти кажа.

— Но аз имам. Съзнавам много добре, че не е времето, нито мястото. Затова дойдох да те помоля да се срещнем, когато се върнете в града.

— Не! — отвърна рязко тя.

— В случай че промениш решението си… — Порови из джобовете си и извади един плик. — Тук е адресът. Има и ключ. Вземи го.

— Защо?

— Искам да се видим там през седмицата. Само да си поговорим. Трябва на всяка цена да говоря с теб, Глини!

— Казах ти, не искам изобщо да те слушам.

— Адресът… е от къщата на Едуина в Белгрейвия. Там отсяда, когато си идва от Ирландия. Записал съм ти и телефонния номер. Моля те, Глини, ела да поговорихме! В сряда.

Той й подаде плика, но тя скръсти здраво ръце пред гърдите си и стисна устни. В очите й блесна упорито пламъче.

Той остави плика на бюрото.

— Просто искам да ти разкажа защо стана така. Това е.

— Ох, Робин, моля те… — не се сдържа тя. — Трябва да се махнеш оттук. Веднага.

Без да помръдне, той продължи с лека усмивка:

— Момчето е толкова хубаво, Глинис! Толкова умно и добре възпитано…

Тя не отговори.

Неочаквано той се приближи до нея и преди тя да може да възрази или да избяга, я грабна и я притисна до гърдите си.

— Ох, Глини! Глини! — прошепна и притисна устни в извивката на врата й, оттам продължи нагоре към лицето и накрая намери устните й.

Тя отговори на целувката му и зашепна името му като насън. Усети ръцете му на бедрата си и затвори блажено очи. Той я желаеше. Тя го желаеше, и за миг бе готова да послуша сърцето си и да се предаде. Да го поведе към спалнята.

Но не го направи. Отблъсна го нежно, задавена от горчиви ридания.

— Ох, любов моя, моля те! — прошепна той и потърси очите й. Цветът им беше като неговия, но и огънят на страстта, който гореше в тях, беше силен колкото неговия.

— Не, Робин, не!

— Да, Глини, да!

Тя поклати глава, отскубна се от ръцете му и отиде до вратата.

— Моля те! Трябва да си тръгнеш.

— Телефонния номер на Едуина… — съвзе се бавно той. — Моля те, обади ми се между дванайсет и дванайсет и половина, ако няма да дойдеш.

Тя замълча.

Той отиде до вратата, отключи я и спря за миг.

— Трябва да ми съобщиш, ако решиш да не идваш. Моля те, обещай ми!

Тя не намери сили да отговори, само кимна.

 

 

Когато той си тръгна, Глини се отпусна в леглото си и се замисли за жалкото си бягство. Малко й оставаше да се поддаде на чара му и тогава какво щеше да стане с нея? Щеше цял живот да се презира, че падна в краката му при първия негов жест. Но имаше и друго. Как щеше да погледне мъжа си в очите след изневярата? Ричард беше добър човек, грижеше се всеотдайно за Оуен и я обичаше с цялото си сърце. Тя също го обичаше по свой си начин и полагаше усилия да бъде добрата съпруга, каквато той заслужаваше. Но на първо място, да бъде добра майка на Оуен.

„Робин, ах, Робин… Да знаеш само колко те обичам… колко много те желая! Как мечтая за прегръдките ти, за ръцете ти…“ — Тя притисна лице във възглавницата и дълго плака.

Уикендът премина без други инциденти. Робин не се появи в неделя и Глинис установи с изненада, че е разочарована. Укори се за това, напомни си, че вече е омъжена жена, улегнала дама, а не вятърничаво момиче и в крайна сметка успя да се отърси от мислите за него. Положи сериозни усилия да си върне доброто настроение.

Тя винаги се бе чувствала добре с Ема. Двете си приличаха в много отношения и по природа бяха позитивно настроени към света и хората. Глинис можеше да разговаря с нея на всякакви теми и Ема с удоволствие участваше в разговорите. Така че на неделната закуска двете жени доста си поговориха. После бабата и майката изведоха Оуен на разходка. Той видя езерото и ги поведе натам, крещейки щастливо, че отива да нахрани патиците. Двете го последваха, покорени от детската му непринуденост. Оуен очевидно си прекарваше добре. Цяла сутрин тичаше из градината, скачаше и бъбреше безкрай, и Глини със задоволство отбеляза одобрението в очите на Ема.

Веднъж тя даже не се сдържа, обърна се към бившата си секретарка и възкликна:

— Толкова сладко дете, Глини! Справила си се наистина чудесно. Надявам се догодина да дойдете и да прекарате известно време с мен.

— И на мен ми се иска, госпожо Харт. Мама настоява да доведа Оуен в Ронда и следващото лято… Ще видим.

Ема въздъхна и каза тъжно:

— Липсваш ми, Глини. Знаеш, че по време на войната не беше само моя секретарка, но и близка приятелка. Винаги съм те обичала и сега… Та той е мой внук, скъпа. Ако нещата се бяха развили по друг начин, сега можеше да си ми снаха.

Глини кимна и се загледа в далечината.

— Знам какво искате да кажете, но аз вярвам в предопределението. Тук… се намеси съдбата. И подреди живота ни по този начин. Нещата не са изцяло в ръцете ни. Човешкият живот е подвластен на по-висша сила. — Усмихна се и продължи тихо: — Има и още нещо, което искам да обсъдим с вас, госпожо Харт. За парите… не е необходимо да изпращате всеки месец пари. Прекалено много са… а Ричард може спокойно да издържа семейството ни. Ние нямаме нужда от тях.

— За бога, Глинис! Знам, че Ричард се справя добре. И със сигурност не съм искала да го подценявам или да го обиждам с тях. Аз ги пращам на теб. Ти отказа помощта на Робин по време на войната и сега… това е моят начин да осигуря бъдещето на Оуен. Вложи парите в банка и нека тече лихвата. Когато дойде време за колеж, таксата ще е готова. Ще продължавам да ги изпращам, скъпа, поне това мога да направя за него. Точка по въпроса.

Глинис отново се опита да възрази, но напразно. Знаеше, че щом Ема си науми нещо, никой не може да промени решението й. Накрая вдигна ръце и благодари на приятелката си за щедрия жест. Нямаше какво друго да направи.

 

 

Уинстън и Шарлот дойдоха няколко часа по-рано. Срещата беше много приятна. Веднага стана ясно, че братът на Ема е силно впечатлен от Оуен, но дори и да беше забелязал семейната прилика, с нищо не го показа. Уинстън беше дипломатът на рода.

Веднага след обяда двамата с Шарлот си тръгнаха, а Глини се качи в стаята си, за да приготви багажа. Щяха да си тръгнат рано на другата сутрин. Докато сгъваше дрехите на Оуен, откри, че въздъхва с облекчение. Денят беше спокоен и мина без непредвидени срещи.

Гласчето на сина й звънна зад нея:

— Мамо, защо Робин не дойде да ме види днес? Когато ме заведе при кравите, ми обеща, че ще дойде и в неделя.

Той остави книжката си и вдигна невинните си очи към нея. Тя се насили да му се усмихне.

— Той е зает човек, миличък. Може би е затрупан с работа.

— Разбирам — отвърна разочаровано той и измърмори: — Аз много го харесвам, той беше любезен с мен. — Майка му не отговори и той продължи: — Знаеш ли, че е политик? Ще ме заведе в Камарата на общините.

— Не знам, миличък… — започна тя, но момчето я прекъсна и каза убедено:

— Наистина, мамо. Той ми обеща. Знам, че ще изпълни обещанието си.

Усетила вълнението на сина си, Глини побърза да го успокои:

— Сигурно ще го спази, Оуен. Всъщност съм убедена в това.