Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (31)

30

Глини влезе в кабинета й и на Ема й се стори, че сякаш никога не го е напускала. Това я върна назад, в годините на войната. Спомените нахлуха в съзнанието й и я стиснаха за гърлото.

Пресече бързо разстоянието между тях и прегърна с обич бившата си секретарка. Взря се в очите й и възкликна с усмивка:

— Глинис! Изобщо не си се променила! Същата си. Може би си малко по-слаба, но си ослепително красива както винаги.

— Вече съм с няколко години по-възрастна, госпожо Харт, но благодаря за комплимента. А вие, бих казала, че не сте добавили и един ден повече към годините си.

Ема се засмя с глас и поведе гостенката си към ниската масичка в дъното на стаята.

— Ще ти издам една тайна. — Наведе се доверително към нея, когато двете седнаха на фотьойлите една срещу друга. — Този април навърших шейсет и една. Но изобщо не се чувствам на толкова. Дълбоко в себе си все още съм младо момиче.

— И така изглеждате — искрено каза Глини.

— Исках да те заведа на обяд, скъпа, но по телефона ти настоя за кратка среща и спомена за някакъв проблем. Ще споделиш ли с мен?

— Не, не, госпожо Харт. Просто, виждате ли… Оуен е с мен. Искаше да разгледа Лондон. Той обича да обядва с мен, затова предложих да се видим на чай.

Ема кимна и се засмя отново.

— Можехме да го вземем с нас на обяд. Все пак не забравяй, че той е мой внук. Толкова се радвам, че е тук! Последния път, когато го видях, той едва пристъпваше.

— Сега вече е голямо момче. Гордея се с него. — Тя се поколеба за миг, после тихо продължи: — Прилича изцяло на Робин.

— Наистина ли? — зарадва се Ема и зелените й очи светнаха. — И къде е той сега?

— С братовчедка ми Гуинет. Заведе го в Зоологическата градина. Тя се омъжи и сега живее в Хампстед, но апартаментът им е малък и аз реших, че е по-добре да отседнем в хотел. Затова сме в „Хайд парк“.

— Разбирам. Тя е добре, нали? Имам предвид, братовчедка ти?

— Ох, да. Още няма деца, но е щастлива със съпруга си… — Гласът й изведнъж заглъхна.

Настъпи кратко мълчание.

Ема се облегна назад и огледа внимателно Глинис. Запита се дали бившата й секретарка е щастлива със своя съпруг. Дали все още се чувства добре с Ричард Хюс. Глинис й пишеше редовно, но почти не коментираше личния си живот.

Младата жена усети изпитателния й поглед и се покашля смутено.

— Гледате ме много настойчиво, госпожо Харт. Сега е мой ред да попитам има ли някакъв проблем?

— Нищо подобно, скъпа. Просто се питах дали бракът ти е щастлив. Не споделяш нищо в писмата си. За Ричард Хюс имам предвид. Аз винаги съм го харесвала, но не го познавам добре.

— Той е много добър човек и всичко между нас е наред. Бракът ни е стабилен и… той обича Оуен като свое дете. Грижи се за него от първия ден на раждането му, знаете това. И никога не ме е питал кой е истинският му баща. Той… е деликатен човек.

— Значи, правилно съм го оценила навремето. Радвам се за теб, Глини. Между другото, той защо не дойде с теб?

— Честно казано, имаше желание, но не успя. Виждате ли, през изминалите години бизнесът му се разрасна неимоверно. Той наистина се справя много добре в антикварния бизнес в Манхатън. Дори обзаведе няколко апартамента на наши клиенти, ценители на мебелите от времето на крал Джордж. Той е експерт в тази област. В момента има няколко големи обекта и нищо не може да го накара да се откъсне от работата си. — Тя мило се усмихна. — В това отношение прилича на вас, госпожо Харт. Сигурна съм, че работата ми при вас ми помага да го разбера по-добре.

Двете се засмяха заговорнически. В същия момент на вратата се почука силно и тя се отвори. Алис, секретарката на Ема, подаде глава и попита:

— Да сервирам ли чая, госпожо?

— Да, благодаря ти, Алис — отвърна тя и се обърна към посетителката си. — Какви са ви плановете за уикенда?

Глинис сви рамене.

— Нищо конкретно. Мислех да заведа Оуен на екскурзия до Хамптън. Ще ми се да опознае другата си родина… моята родина.

— Какво ще кажеш да му покажем Йоркшир? — вдигна вежди Ема. И видяла изненадата й, продължи бързо: — Мисля, че трябва да доведеш Оуен в Пенистоун Роял. Да постои малко с мен. За уикенда. Аз заминавам тази вечер. Ако тръгнете утре сутринта, ще прекарате там петък вечерта, съботата и неделята. Сигурна съм, че на него ще му хареса.

— Ох, госпожо Харт, със сигурност ще му хареса, но сигурна ли сте, че няма да е неудобно? — блеснаха сините очи на Глинис.

— От къде на къде? Ще се радвам да опозная Оуен. Макар вече да го познавам добре. Твоите писма са много изчерпателни на тази тема. Но да се видя очи в очи с внучето си, това е… как да кажа… това би ме направило много щастлива.

— Само едно нещо… — Глинис спря и лицето й потъмня. — Той няма да е там, нали? Не искам да го срещна.

— Няма, Глинис, успокой се. Робин винаги ми се обажда, преди да дойде да ме види. Но тези дни ще бъде в Лондон. Стана член на Парламента и в момента имат много работа.

Глинис кимна мълчаливо. Не намери сили да зададе още въпроси, нито да произнесе името му.

Алис влезе с подноса за чай и го сложи на масичката между тях, усмихна се на Ема и изчезна зад вратата.

Ема наля чай за себе си и за гостенката си, подаде й чашата и каза:

— Томкинс ще ме закара до имението, но ще имам грижата да ви осигуря превоз за утре.

— Няма нужда да правите това за мен, госпожо Харт — възпротиви се Глинис. — Ние ще си вземем влака до Харогейт. Наистина, не виждам нужда…

— Мисля, че е по-добре да дойдете с кола — отсече Ема. — Влаковете са много бавни и често закъсняват. Но ако предпочиташ да пътувате сами, можеш да вземеш райлито ми. Няма никакъв проблем.

— Ако сте сигурна, че няма да ви затрудни — кимна гостенката, — наистина предпочитам да пътувам с вашата кола. Това ще бъде чудесен начин Оуен да се запознае с провинцията.

— Значи се разбрахме — усмихна се Ема. — Нямам търпение да дойде уикендът. Мисля, че ще се забавляваме добре.

— Сега ние сме най-големият вестник на север — говореше Ема, загледана в Уинстън, — но аз искам да се разширим още. Да завладеем цялата страна.

Уинстън кимна, готов, както винаги да приеме нейната позиция. Много отдавна беше престанал да се изненадва на смелите й желания. За него тя беше истинска вълшебница. Чудото на рода. След края на войната бе разширила семейния бизнес до смайващи размери. Беше го превърнала във финансова империя. Той знаеше, че това се дължи на нейната решителност, здрава ръка и упорит труд. Но всичко това даде плодове и сега сестра му беше истински магнат.

— Защо мълчиш, Уинстън?

— Просто си мислех… че в момента на пазара няма друг вестник, който бихме могли да купим. Имам предвид националните вестници.

— Знам това. И аз мислих по въпроса и… реших, че може би трябва да основем наш вестник. Да започнем начисто.

— За бога, Ема! Това ще ни коства цяло състояние.

— А да купим няма ли да ни струва пак толкова? Хайде де, знаеш много добре, че ще ми смъкнат кожата, ако реша да купя някое голямо издание. Може дори да излезе по-евтино да създадем нов ежедневник.

— Добре, но нека не прибързваме. Спомни си какво казва Хенри Роситър. Само глупаците…

— … тичат натам, откъдето бягат ангелите — довърши Ема и се засмя. В очите й блесна немирно пламъче. — Но аз съм правила точно така през целия си живот. Означава ли, че съм глупачка?

— Никой не може да те нарече глупачка. Използвали са много други епитети, но не и този — заяви той.

— Все пак нека поне да обмислим тази възможност, Уинстън — каза тя с неочакван ентусиазъм. — А, има и още нещо. Миналия петък се видях с Блеки и го питах за онзи парцел, дето го гледахме с теб. С разрушената сграда. Той е на мнение, че трябва да го купим, понеже е в търговската част и цената му вероятно ще скочи двойно.

Уинстън кимна.

— Мога да ти кажа, че вече се покачи. Трябва да се заемем с този въпрос още в понеделник.

— Моля те, Уинстън, не го отлагай. Блеки казва, че с тази сделка не можем да загубим.

Ема стана и се загледа през прозореца. Времето беше топло и слънчево, както и през цялата изминала седмица. Градината й изглеждаше великолепно и тя си напомни да поздрави господин Рамсботъм, градинаря, за работата му. Трябваше да поощри и племенника му Уигс, който един ден щеше да наследи занаята от чичо си. Двамата бяха свършили чудесна работа.

Изведнъж се обърна отново към Уинстън и с усмивка изрече:

— Никога няма да се сетиш с кого пих чай вчера.

— Със сигурност няма да се сетя. Ти познаваш толкова много хора! Защо не ми кажеш направо?

— С Глинис. Сладката Глинис Дженкинс от Уелс.

— Боже мой! Да не се е върнала от Ню Йорк? — ухили се той и се плесна по челото. — Разбира се, щом си пила чай с нея! Колко дълго ще остане в Лондон? Бих искал да я видя.

— Няколко седмици, предполагам. Поканих я за уикенда с нейното момченце Оуен.

— На колко години е то? — поинтересува се Уинстън.

— На шест. И между другото, много умно дете, от това, което съм чувала за него. Тя прие с радост поканата ми. Чакам я по-късно днес. Много се радвам, че ще прекараме няколко дни заедно. Винаги съм я обичала много.

— Че кой от нас не я е обичал? — измърмори брат й и се загледа през прозореца.

— Какво искаш да кажеш? — попита бързо тя, доловила странна нотка в гласа му.

— Нищо конкретно. Тя беше много сладка и мила и мисля, че всички ние малко или много бяхме влюбени в нея. Не само мъжете, но и ти самата, както и другите жени от Харт. Глинис можеше да накара всеки да се влюби в нея. Беше много красива.

— И още е — уточни сестра му. — Малко е отслабнала, но все още е много обаятелна и мисля, че това няма да се промени. Защото идва отвътре и не е свързано с външната красота, но не всеки може да го разбере. Няма нищо общо с дължината на косата или с цвета на очите. — Ема се приближи до камината и продължи: — Мислех си, че ще й бъде приятно, ако с Шарлот дойдете утре на обяд. Или в неделя. Или пък утре на вечеря? Ако сте свободни, направо се уговаряме за вечеря. Ще поканя и Блеки. Той винаги е свободен.

— С удоволствие ще дойдем. Шарлот обича Глинис. Твърди, че тя е най-добрата секретарка, която някога сме имали. Ще я попитам кога ще е удобно за нас. Но доколкото знам, Блеки винаги идва на вечеря в петък.

— Така е, но какво му пречи да дойде и в събота?

Уинстън се засмя:

— Вие двамата защо не се ожените? И без това сте неразделни.

Тя го погледна изненадано.

— Не ме гледай така, момиче. Блеки те обожава и винаги е бил луд по теб. Но ти му обърна гръб и се омъжи за друг. Това е.

— Обичам Блеки, откакто се помня. Той е най-добрият ми приятел. Но не искам да се омъжвам отново.

— Дори и за онзи напет американски майор? — подразни я Уинстън и й намигна дяволито.

Ема го изгледа неразбиращо.

— Какъв американски майор?

— Не се прави, че не разбираш за кого говоря. Онзи, с когото се запозна у брат ни.

— Ох, онзи ли… Мислех, че говориш за красивия американски пилот, с когото се забавлявах по време на войната.

— Никога не съм знаел за това — изгледа я удивено брат й.

— Не съм длъжна да ти казвам всичко, нали?

— Как се казваше той?

— Джеймс Томпсън. И все още се казва така. Успя да оцелее и е жив и здрав. След войната ме е посещавал няколко пъти. Наистина е добър приятел.

— И как се запозна с него?

— Беше разпределен в Топклиф, а аз тогава организирах празненствата за Четвърти юли. Така се запознах с Джеймс и с целия екипаж.

— Разбирам — отвърна той и я изгледа, неспособен да скрие удивлението си. Не помнеше тя да е крила нещо от него, но относно този майор наистина бе мълчала като риба. Дали е била влюбена в него?

— Чувствала ли си се някога самотна, Ем? — изтърси той, преди да осъзнае нетактичността на въпроса.

— Как бих могла, скъпи, като всички вие се щурате около мен и непрекъснато надничате през рамото ми. Начело с Блеки. Винаги съм заобиколена от армия съгледвачи.

 

 

Ема веднага разбра какво имаше предвид Глини, като каза, че момчето прилича изцяло на Робин. Шестгодишното дете беше умалено копие на любимия й син. Имаше тъмната коса и сините очи на Робин — негова отличителна черта. Дори и формата на лицето му беше същата и отсега беше ясно, че като порасне, ще е висок и строен като баща си.

Оуен пристъпи към нея с подкупваща усмивка и протегна ръка:

— Аз съм Оуен Хюс — каза учтиво.

Ема му отвърна с широка усмивка и взе подадената й ръка в своята.

— А аз съм Ема Харт. Добре дошъл в Пенистоун Роял.

— Благодаря, госпожо. Радвам се да се запозная с вас.

— Всъщност ние с теб се познаваме, Оуен. Срещали сме се преди много години. Но не се надявам да помниш. Тогава беше още бебе. Едва прохождаше.

Той смръщи носле и повдигна интелигентните си очи към Глинис. Тя му обясни:

— Точно така, Оуен. Госпожа Харт те познава от бебе, но ние напуснахме Лондон отдавна, когато ти беше съвсем малък, и оттогава не те е виждала.

— И много съжалявам за това — обади се Ема и седна на един от столовете на терасата. — Не успях да видя как растеш, а много ми се искаше. Ти си доста висок за шестгодишно момче.

— Като татко — обясни гордо той. — Татко е висок, с тъмна коса и много красив. Така казва мама, и то си е самата истина.

Ема се засмя. Глинис също не се сдържа и прихна, погали Оуен по тъмната коса и каза:

— Много мило от ваша страна да ни поканите за уикенда, госпожо Харт. Винаги съм обичала тази къща. От нея лъха спокойствие и уют. Наистина ще си починем тук.

— Радвам се, че приехте поканата ми, Глинис. Къщата наистина е тиха, но се надявам Оуен да се забавлява в нея. Оуен, заповядай, седни на това столче до мен. Хайде малко да си поговорим, докато Хилда донесе чая. Обичаш ли чай?

Той кимна, съсредоточи цялото си внимание върху нея и накрая реши, че я харесва. Майка му бе казала, че някога е работила за госпожа Харт.

— Добре. Защото след това ще получиш закуска. Няма да има никакви плодове, нито сметана, само чай. Радвам се, че го одобряваш. Разкажи ми сега за пътуването си дотук.

— Мама караше, а аз видях овце, крави и много ниви. Вие имате ли крави?

— Разбира се — отвърна тя. — По-късно Томи ще те разходи из фермата ни. Обичаш ли животни?

— Да, но не искам да ставам фермер. Като порасна, ще стана президент на Съединените щати.

— Наистина ли си решил така? Е, това е много хубава мечта.

— Татко казва, че всеки може да стане президент, стига да е умен и да не се плаши от работа. И ако е с добро сърце. Аз мога да работя и татко казва, че съм умен. — Той замълча за миг, погледна към майка си и попита: — И съм добър, нали, мамо?

— Ти си най-доброто момче в целия свят и… — Глини съзря приближаващия към тях мъж и гърлото й изведнъж се сви. Нещо я стегна през гърдите и силите я напуснаха. Беше Робин Ейнзли. Последния човек в целия свят, когото искаше да види. Цялата се разтрепери и устата й пресъхна.

Робин пребледня, щом видя Глинис и детето. Неговото дете. Той се притесни. Защо реши да види майка си точно днес? Защо не й телефонира предварително, както правеше обикновено? Но не можеше да се върне назад сега. Изведнъж се изплаши… от нея, от себе си и от това, което можеше да стане. Нито за миг не бе спрял да я обича и да мечтае за ласките й. Тяхната страст бе неподвластна на времето…

И колко прекрасна, колко желана изглеждаше този следобед! Беше с лека синя копринена рокля, като цвета на небето. Като цвета на нейните очи! Сега тя беше около трийсетгодишна, на колкото беше и той, но изглеждаше все така млада и свежа. И много красива. Разкошната й кестенява коса с медни отблясъци беше подстригана по същия начин както преди — късо, като на паж. Боже, колко много я желаеше! Но това беше невъзможно. Беше се отказал от нея и я бе наранил жестоко. Сигурно го е изтрила завинаги от живота си. Щеше завинаги да остане недостъпна за него. Но нищо не му пречеше да помечтае.

Той се приближи и отиде първо при майка си. Лицето й беше непроницаемо. Наведе се и я целуна по бузата.

— Здравей, мамо.

— Здравей, скъпи — отвърна тя и изсъска в ухото му: — Защо не се обади предварително? — После добави на висок глас: — Помниш Глинис, нали?

— Да — отвърна прегракнало. Не му оставаше нищо друго, освен да се приближи към единствената жена, която някога бе обичал. Протегна ръка и сам се учуди, че успя да изрече:

— Здравей, Глинис.

Тя с неохота подаде разтрепераната си длан.

— Робин — едва произнесе името му.

Ръката й беше леденостудена. Искаше му се да я скрие в своята и да я стопли с целувки, но знаеше, че не може да направи това. Пусна я и погледна към малкото момченце, нейното и неговото дете.

— Здравей — изрече вдървено. — Аз съм Робин.

— Аз съм Оуен. Приятно ми е да се запозная с теб — отвърна послушно детето.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към вас за чая, приятелю?

— Не, разбира се. Нали, мамо?

Глинис успя да кимне.

— Робин е мой син — обясни на детето Ема, — както ти си син на мама.

„И мой“ — каза си Робин, докато сядаше на един от железните градински столове. Изведнъж го обзе непреодолимо желание да притисне малкото същество до гърдите си. То беше плод на тяхната любов. Неговата и на Глини.

Унесен в мисли, едва успя да чуе майка си, която казваше:

— Ох, Робин, извинявай, но би ли помолил Хилда да донесе чаша и за теб?

Той се извини и влезе в библиотеката през остъклената врата.

Глинис погледна изплашено към Ема, неспособна да говори, особено в присъствието на Оуен.

Ема се вгледа в очите й и разпозна безпогрешно чувството, което изпитваше младата жена. Беше страх. Притегли Оуен до себе си и прошепна в ухото му:

— Направи ми една услуга. Настигни Робин. Той отиде към кухнята. Мини през тази врата и после през Каменната зала. Кажи му, моля те, да ми донесе чаша студена вода.

— Дали ще я открия? — малко объркан попита Оуен.

— Ти си умно момче. Ще се оправиш — успокои го тя.

Щом останаха сами, тя се обърна бързо към Глинис и каза тихо:

— Това беше случайно, повярвай ми, Глини. Робин винаги се обажда, за да е сигурен, че съм си вкъщи. Не знам какво го прихвана днес.

Глинис не отговори. Очите й се напълниха със сълзи. Успя само да кимне. Робин! Тя продължаваше да го обича с цялото си сърце. Робин. Име, което не смееше да произнесе, освен когато беше сама, притиснала лице във възглавницата. Робин Ейнзли. Единствения мъж, когото някога бе обичала… и когото някога щеше да обича. О, какво не би дала, за да може отново да се сгуши в прегръдките му! Само толкова. Не смееше да мечтае за повече.

Гласът на Ема долетя до нея сякаш от много далеч:

— Не бива да се виждаш с него, Глини. Не бива да се срещате насаме.