Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (28)

27

Още от първия миг на запознанството им Еван се чувстваше уютно в компанията на Робин Ейнзли и това се дължеше на неговото топло и дружелюбно отношение към нея. Той беше естествен, добронамерен и честен. Разговаряше с нея, сякаш тя беше единствената му довереница. И вероятно беше точно така. Когато бяха заедно, той разтваряше душата си пред нея и тя постепенно осъзна каква важна част от живота му бе станала. Тя беше негова внучка и той се отнасяше с нея като с такава. Еван също го бе приела за свой дядо. И не беше само заради биологичната им връзка. Успя да го обикне като човек. Но това не намали любовта й към Ричард Хюс. Той беше неин дядо през целия й живот, до смъртта си.

Седеше на терасата на Лекланд Прайъри и чакаше Робин да излезе при нея. Беше тъжна заради решението на родителите си да се върнат в Щатите малко по-рано от предвиденото. Толкова много се бе надявала да ги склони да дойдат до Йоркшир и да постоят малко в Пенистоун Роял с Пола! Да се запознаят с Робин. Но идеята не се осъществи.

Терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон ги бяха накарали да осъзнаят, че сега мястото им е у дома. Трябваше да се върнат, да се опитат да помогнат „по всякакъв възможен начин“, както й обясни майка й вчера. Еван можеше да разбере патриотичните им чувства, тя самата се чувстваше по същия начин. Но имаше задължения тук и през следващите седмици присъствието й в магазина беше важно.

„Ще ги запозная другия път — реши тя. — Нали трябва да дойдат за сватбата ми? Ако изобщо има сватба“ — помисли си тъжно. Гидиън се държеше странно напоследък. Не се бяха виждали цяла седмица и нямаха възможност да изгладят недоразумението помежду си. Тя беше заета в Лийдс, а той беше денонощно в редакцията, за да отразява всичко, свързано с терористичните атаки.

Затова остана в Лондон за уикенда и въпреки че разбираше причината, тя тъгуваше, че няма да бъде с него. Но вестникът беше на първо място, отдавна го беше разбрала. Всички Харт слагаха на първо място работата си.

Еван си наля още една чаша кафе, добави мляко и подсладител, отпи, облегна се назад и се наслади на прекрасния септемврийски ден. Денят беше необичайно топъл, небето беше ясносиньо, а слънцето блестеше ярко като през лятото. Въздухът трептеше от чистота. Тази сутрин нямаше мъгла и хълмовете блестяха като кристал, огрян от ярката слънчева светлина.

Чу стъпките на Робин, обърна се и го посрещна с усмивка.

Той също й се усмихна и седна тежко на пейката до нея.

— Съжалявам, че те оставих да чакаш, но сестра ми Едуина искаше да обсъдим някои неща. По работа. А тя не приема „не“ за отговор. — Засмя се и добави: — Вече надхвърля деветдесет, но никой не би повярвал.

— Знам — кимна Еван. — Теса и Индия наскоро коментираха, че изглежда много по-млада.

— Не само изглежда — усмихна се той. — Тя си мисли, че е по-млада, уверявам те.

— Робин, искам да ти кажа нещо. — Наведе смутено глава. — Страхувам се, че няма да мога да доведа родителите си в Йоркшир, както го бях намислила. Те решиха да съкратят престоя си в Англия. След терористичните атаки решиха, че сега мястото им е в Америка.

В погледа му проблесна разочарование, но той кимна с разбиране.

— Напълно ги разбирам. Аз също бих се чувствал така, ако някой нападне моята страна. Щатите се готвят за война. Във вторник ще имаме повече информация. Майка ти и баща ти сега трябва да са там, това е напълно естествено. — Той я погледна, усмихна й се мило и каза: — Но съм сигурен, че скоро ще се върнат тук. Освен това не решихме ли, че е по-добре баща ти да не знае кой съм аз?

Тя кимна.

— Така беше, но сега не съм толкова сигурна, че решението ни е правилно. Гидиън е убеден, че татко трябва да научи истината, както и мама, особено сега, когато сме сгодени. Всички останали знаят. Няма начин някой да не се изпусне, не мислиш ли?

— Много вероятно. Но все пак мога да се срещна с Оуен и друг път. Не се измъчвай за това, Еван.

— Благодаря ти за разбирането, Робин. Винаги си бил много мил с мен.

— Защото те обичам, момичето ми. Ти си единствената ми внучка. — Той си наля втора чаша кафе, добави захар и продължи предпазливо: — Еван, искам да ти обясня нещо, но то трябва да си остане само между нас.

— Разбира се. Знаеш, че никога няма да предам доверието ти.

— Знам, мила. Но това, което ще ти кажа сега, трябва да остане в тайна, защото не бива да стига до ушите на Джонатан за нищо на света. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна тихо тя и неочаквано потръпна от студ, както винаги, когато чуеше името му.

Робин бръкна в джоба на овехтелия си костюм от туид, извади бял лист и й го подаде.

— Основах попечителски фонд на твое име. Всички подробности ще прочетеш в документа. Те са обработени така, че никой да не може да проследи връзката ти с мен. Обаче, за да сме напълно спокойни, моля те, не го обсъждай с никого, дори с Гидиън. Договорихме ли се?

— Напълно. Обещавам, че няма да кажа на никого — отговори тя и продължи бързо: — Но не беше нужно. Казах ти го и преди, не искам нищо от теб, Робин. Само любовта ти.

— Знам, знам — отвърна припряно той. — Но съм направил много инвестиции, за които синът ми не знае и няма как да ги свърже с мен. Просто прехвърлих една част на теб…

— Но, Робин…

Той вдигна пръст и я изгледа строго:

— Без, но, Еван. Не искам повече да слушам за това. Сложи документа в чантата си и го прочети по-късно, изучи го, после го прибери на сигурно място.

Тя му се подчини сложи документа в чантата си. Обърна се и хвана ръката му.

— Благодаря ти, Робин, много си щедър с мен — прошепна, дълбоко трогната от жеста му.

— За мен е истинско удоволствие, мила. Сега ми кажи как е Пола. Знам, че преживя истински ужас заради Шейн и вероятността да стане жертва на терористите. Дейзи ми се обади и ми разказа за това.

— Сега вече е добре. В сряда беше напълно изтощена от напрежението и тревогата. Линет ми разказа какво са изживели. Тази сутрин, преди да дойда при теб, закусвахме заедно с Лини. Между другото, тя ти изпраща много поздрави. Както и да е, летище „Кенеди“ вече е отворено и Шейн ще си бъде в Лондон утре сутринта. Ще лети с конкорд, после компанията ще го извози до Йедън. — Тя замълча за момент и му се усмихна свенливо. — Чудесно е човек да има брак като техния. Линет казва, че двамата с Пола все още са влюбени един в друг.

Робин се вгледа в очите й и измърмори:

— Наистина е така. Но ти ми изглеждаш някак тъжна, Еван. Да не би между вас с Гидиън нещата да не вървят добре?

— Не, всичко е наред… — Прехапа устни, но след малко продължи: — Просто ми се струва… че още ми се сърди, дето не казах на нашите за годежа ни.

Робин въздъхна и поклати глава.

— Мъжете са такива магарета понякога. Аз също съм мъж и знам много добре. Колко пъти през живота си съм постъпвал като пълен глупак! Надявам се Гидиън да преосмисли нещата и да забрави за случилото се. Двамата вече сте сгодени, всички знаят за това, включително и родителите ти. Сега е време да седнете и да помислите за сватбата, да насрочите датата, а не да се джафкате като псета.

— Не, ние не се джафкаме — обясни тя. — Просто… напоследък е малки хаплив с мен. Като че ли ме отбягва. И мълчи.

— Ще дойде ли този уикенд до Йоркшир?

— Не. Реши да остане в Лондон с баща си и Тоби. Казва, че трябва да е в течение на събитията, защото новините се менят с всеки изминал час.

— Разбира се, той е истински Харт. Изцяло отдаден на работата си. И предполагам, че така трябва. Гидиън е истински вестникар, като Уинстън и чичовците ми.

Двамата поговориха още малко, после Еван каза:

— Съжалявам, че няма да мога да остана за обяд, но обещах на Линет да се видим, за да направим план за сватбения ден. Ще обядваме заедно и после ще поработим.

Тя му се усмихна и стана. Робин също се изправи. Двамата прекосиха терасата и отидоха зад къщата, където бе паркирана колата й.

— Надявам се да обядваме заедно следващия уикенд — каза той. — Кога се връщаш в Лондон?

— Във вторник. Ще остана няколко дни с родителите си, преди да си заминат, и ще се върна в петък сутринта. В събота ще поработим с Индия и няма да мога да дойда, но какво ще кажеш за неделя?

— Неделя е много добре — потвърди той и лицето му се разведри.

Те стигнаха до колата. Робин я прегърна и я целуна.

— Надявам се да убедим Гидиън да обядва с нас.

— И на мен ми се иска. Ще се постарая да го доведа. — Тя отключи вратата на колата, влезе и смъкна стъклото на прозореца. — Благодаря ти за всичко, Робин. Ще се видим следващата седмица.

— Нямам търпение, мила.

Еван завъртя ключа и се намръщи. Моторът не запали. Опита пак, но без успех. Робин запита:

— Дали не я задави?

— Не, подадох плавно.

— Може да е акумулаторът. Това е една от старите коли на Пола, нали? Един от уморените й коне, както се изразява тя самата.

— Да, оставила я е на мое разположение. Но мисля, че й трябва основен ремонт.

— И на мен така ми се струва. Но няма нищо страшно. Можеш да вземеш моя роувър. Той е в отлично състояние.

— Но няма ли да ти трябва? — попита Еван и излезе от ягуара на Пола.

— Знаеш, че любимата ми таратайка е в гаража. Чака да я изведа на разходка.

— Ох, да! Твоето красиво бентли континентал, модел деветстотин и шейсета година.

— О, значи помниш какво съм ти казал за него? — засмя се доволно той.

— Разбира се. Каза ми, че моторът се запалва с манивела като старите коли от началото на века. Помня всичко казано от теб, Робин.

— Обикновено момичетата не се интересуват от техническите подробности, но ти си друга — засмя се щастливо той и я поведе към гаража.

След няколко минути Еван вече изкарваше роувъра на алеята.

— Страхотна е, Робин — провикна се през прозореца. — Благодаря ти много! Ще я върна утре сутринта. Линет и Индия ще ме придружат с друга кола, за да ме върнат обратно.

— Не е проблем — извика след нея той и й махна с ръка за довиждане. — Карай внимателно, момичето ми.

 

 

Еван хареса стабилния роувър и откри, че въпреки внушителния си вид се кара с лекота. Тръгна гладко, премина през желязната порта на Лекланд Прайъри и зави наляво по пътя за селцето Лекланд, откъдето щеше да хване главния път за Пенистоун Роял.

Облегна се назад и реши, че наистина харесва старите коли. Имаше нещо специално в тях. Може би луксът на отдавна отминали времена. Знаеше, че и Пола ги харесва. Веднъж й бе споменала, че всички в семейството карат стари коли. „Може би пестят — се бе засмяла тя, — но се съмнявам.“ Дори и Индия караше стария астън мартин и всички мъже в рода й завиждаха. А Гидиън напразно се надяваше на четирийсет и две годишното бентли на Робин.

Когато стигна до върха на хълма, Еван сложи крак на спирачките и потегли внимателно надолу. Наклонът беше доста силен и тя леко се притесни, когато започна да се спуска по него. Натисна по-силно спирачките, но не последва нищо. Не работеха. Колата постепенно набра инерция и полетя надолу.

Стиснала здраво волана, тя се опита да остане спокойна. Изведнъж видя каруца да се задава отдясно. След малко щеше да бъде на кръстовището в подножието. Тя също. Натисна силно клаксона. Мъжът в каруцата вдигна глава, видя я, но не реагира. Единственият начин беше тя да завие, за да избегне удара, който вероятно щеше да доведе до смъртта на човека и животното, като се имаше предвид с каква бясна скорост се движеше. Напрегна се, стисна зъби и нави кормилото докрай, успя да завие наляво, но твърде късно видя каменната ограда пред себе си. Изпречи се пред нея някак изведнъж и Еван разбра, че не може да избегне удара.

Някой бе бърникал в колата. Кой? Това бе последната й мисъл, преди всичко да потъне в мрак.

 

 

Били Рамсботъм чу трясъка, изправи се бързо и видя смачканата кола. Веднага хвана поводите, подсвирна на коня и да тръгна надолу, за да потърси помощ. Но преди да излезе на главния път, видя срещу него да се задава Фрейзи Гилигър с велосипеда си.

— Какво става, Били? Каква е тази реактивна скорост от теб? Да не е станало нещо?

— Да, човече. Там, в подножието на хълма. Едно маце катастрофира с колата си. Веднага познах, че е роувър. Сигурно е на господин Ейнзли. Не вярвам да е жива, човече. Горкото маце!

— Боже мой! Сигурно е госпожица Еван — извика Фрейзи и без повече приказки завъртя педалите нагоре към Лекланд Прайъри.

Задъхвайки се, стигна до имението, със сетни сили премина през главната порта и се насочи към къщата. Скочи от колелото, захвърли го на земята и влетя в кухнята.

Болтън, икономът, тъкмо обясняваше нещо на готвача, господин Пикъринг. Видя го и го изгледа уплашено.

— За бога, Фрейзи, какво става?

— Госпожица Еван катастрофира с роувъра. Видях я, но не спрях. Исках да ви съобщя възможно най-бързо. Били я е видял да се удря в каменната стена. Сигурен е, че положението й е много тежко. Звъни за линейка, Пърси!

— Ох, божичко, разбира се, линейка! — Разтреперан, той се обърна към готвача: — Мод, моля те, обади се за линейка, аз ще отида да съобщя на господин Ейнзли. Звъни в болницата в Рипън, зарежи Харогейт. Рипън е по-близо и ще ни изпратят линейка. Ще се погрижат за нея. Ако не могат, ще я закарат до Харогейт.

— Веднага, господин Болтън — отвърна Пикъринг и забърза към телефона.

Болтън влезе в библиотеката и след секунди вече предаваше думите на Фрейзи на Робин. Възрастният човек стоеше близо до прозореца, но докато слушаше иконома си, се наложи да се хване за облегалката на близкия стол, за да остане прав. Сърцето му заблъска в гърдите и краката му се подкосиха.

— Жива ли е? — успя да попита.

— Не знам, сър. Тръгвам веднага натам. Пикъринг ще извика линейка.

— Идвам с теб — заяви Робин.

— Добре, сър.

Той излетя от библиотеката, следван от Робин, чийто свят изведнъж бе започнал да се разпада. Да загуби това момиче, когато току-що го бе открил, беше непосилна за него мисъл. „Не, господи, не позволявай животът да си отиде от нея — замоли се той. — Та тя е едва в началото. Остави ми я жива, господи!“ Еван беше в зората на живота си. Всичко при нея все още предстоеше — Гидиън, „Хартс“, деца, внуци…

Докато бързаше след иконома си, изведнъж се замисли дали някой не бе повредил колата. Всички знаеха, че я ползва много по-често от бентлито. Еван беше отличен шофьор. Какво можеше да се е объркало?

Изведнъж му мина през ума, че ако по колата е пипано, клопката е била за него, не за Еван. Той свърза всичко с името, което не излизаше от ума му, и замръзна на място. „Не — отхвърли веднага тази възможност, — не би го направил. Защо ще иска да ме убива?“

 

 

На Болтън му бяха нужни само няколко минути, за да стигне до разбитата кола. Настоя Робин да остане в колата.

— Нека да отида сам при нея, сър — поиска той. — Моля ви!

— Добре, добре — неохотно се съгласи Ейнзли.

Болтън слезе, отиде до смачкания роувър и надникна вътре. Еван лежеше върху кормилото. Тялото й бе наклонено напред под странен ъгъл, но коланът й беше сложен и това му даде някаква надежда. Нямаше как да разбере дали е още жива и вече мислеше да се връща, когато чу приглушен стон. Сърцето му подскочи от радост и той хукна обратно, за да съобщи новината на Робин.

— Жива е, сър! — извика. — Чух я да стене. Не посмях да я докосна. Предпочитам да изчакаме линейката. Те са професионалисти, знаят какво да правят.

— Благодаря ти, господи! — промълви Робин и усети, че от плещите му пада огромен товар. — Прав си, Болтън. Знам, че не е добре за ранения да се движи много. Неподготвеният човек може да нанесе още по-големи поражения.

Той се облегна на кожената седалка и задиша по-леко. Затвори очи и произнесе благодарствена молитва към бога, в който вярваше искрено. Отдавна бе разбрал какво успокоение носи молитвата в такива кризисни моменти. Божествената сила беше надежда, а сега на него му трябваше именно това: надежда. И той се замоли за оцеляването на внучката си.

Болтън се върна отново при колата. Вече не чуваше стоновете на Еван и вярата му, че тя все още е жива, започна да отслабва. Неочаквано чу сирените. Няколко минути по-късно линейката вече набираше скорост нагоре по пътя.

Спря почти до него и от вратите й изскочиха двама санитари и един парамедик. Извадиха внимателно Еван от колата, сложиха я в носилката и я вкараха в линейката.

— Коя е тя? — попита го шофьорът.

— Еван Хюс. Внучка на господин Робин Ейнзли — обясни той.

— От Лекланд Прайъри?

— Точно така. Жива ли е?

Шофьорът кимна.

— Но й трябва спешна лекарска помощ. Веднага тръгваме за болницата. В момента не мога да определя какво е състоянието й.

— Слава богу, че все пак има надежда. Ние ще караме след вас до Рипън.

— Ще се видим там тогава — махна му шофьорът.

Болтън кара след тях до болницата, паркира на обществения паркинг и настани Робин в чакалнята. Седна до него и двамата зачакаха мълчаливо някой да им съобщи новини за Еван. Робин изведнъж се сети, че трябва да уведоми Линет за случилото се. Тя очакваше да се срещне с Еван за обяд.

— Имаш ли мобилен телефон, Болтън? — попита.

— Да, господине. Заповядайте.

Робин набра номера на Пенистоун Роял и позна гласа на Линет. Разказа й набързо за случилото се и добави:

— Еван е жива, но още не знаем колко сериозни са раните й.

— Боже мой! Идвам веднага, чичо Робин.

— Не, Линет, не е необходимо. Не можем да помогнем с нищо в момента. Аз ще остана и ще те информирам за всяка промяна. Обещавам.

— Не искам да те оставям сам в такъв момент — отвърна решително тя. — Казах, че идвам. Не се опитвай да ме разубеждаваш. Но първо ще се свържа с мама. Тя е в магазина в Харогейт. Ще се видим след половин час.

— Добре тогава — отстъпи той. Знаеше, че е безсмислено да спори с нея. Линет се бе метнала изцяло на майка му. Решеше ли да направи нещо и господ не можеше да я спре.

Около половин час след този разговор се появи доктор Гибсън. За облекчение на Робин той се усмихваше.

— Добро утро, господин Ейнзли — кимна приветливо. — Прегледах внимателно госпожица Хюс и мога да кажа, че ще се оправи. Разбира се, в момента е в шок, има счупено ребро, счупен глезен и много охлузвания по ръцете и краката. Но мога да ви уверя, че няма вътрешни увреждания. И мисля, че ще се зарадвате да научите, че бебето също е добре. Тя е голяма късметлийка. Пораженията можеха да бъдат много по-големи и необратими. Можеше да загуби бебето и това щеше да е най-малкото.

С цената на големи усилия Робин успя да запази самообладание и да прикрие изненадата си.

Той беше вече на пределна възраст и трудно нещо можеше да го изкара от равновесие. Но новината за бременността на Еван наистина го изненада. Уж я беше преценил правилно. Вярваше, че е практична и предпазлива, затова му бе трудно да проумее как бе допуснала да се случи такова нещо преди сватбата. После изведнъж му хрумна, че може да го е направила нарочно. За да си подсигури мястото до Гидиън. Но изведнъж се разколеба. Нямаше основание да мисли така за нея. Каквато и да беше причината, той обичаше тази млада жена с цялото си сърце и едва сдържа радостта си, че е бременна и носи неговото правнуче.

Лекарят отвори една врата, покани Робин в стаичка с едно легло и тактично излезе. Облечена в бяла болнична нощница, Еван лежеше в легло на колела с вдигнат високо нагоре крак. Беше съвсем бледа. На бузата й имаше голяма синина. Тя се опита да обърне главата си към него, но тялото й се сви в болезнена конвулсия. Робин разбра, че болката е непоносима.

Тя се опита да каже нещо и той се надвеси над нея, за да чуе думите й.

— Съжалявам за колата — изрече с чужд, несвойствен за нея глас.

— Какво значение има колата, мила? Важното е, че ти си жива. — Целуна я по челото, после взе ръката й в своята. — Ще имаш ли сили да ми кажеш какво стана? Или да го оставим за по-късно?

— Спирачките… отказаха, като се спусках. Изгубих контрол… — Тя пое няколко пъти въздух, после продължи: — Появи се каруца. Трябваше да завия, за да избегна удара.

Робин замълча за минутка, после я погледна въпросително.

— Как мислиш, дали спирачките са отказали, защото колата е стара? Или защото някой си е поиграл с тях?

— Не знам…

Той поклати глава и стисна устни.

— Роувърът е поддържан в изрядно състояние. Ще проверя спирачките, но може би и полицията ще иска да ги погледне.

Еван въздъхна, но замълча. Не искаше да споменава името, което се въртеше в главата й.

— Телефонирах на Линет — продължи Робин. — Тя вече пътува насам.

Дръпна един стол по-близо до леглото й и седна.

— Няма да си тръгна, ще чакам да ме изгонят — й обясни, после кимна към вдигнатия нависоко гипсиран крак и попита: — Сигурно е много болезнено?

Тя кимна и внезапно усети слабост.

— Еван, доктор Гибсън ми каза, че бебето е в отлично състояние — доверително прошепна той.

Тя го изгледа слисано и бузите й внезапно порозовяха. Размърда устни и прошепна:

— Моля те, не казвай на никого.

— Разбира се, имаш думата ми. Как го приема Гидиън?

— Той не знае.

— Защо не си му казала?

— Не искам това да повлияе на… нашето бъдеще.

— Разбирам. Независимо дали ще се ожените или не, искам да знаеш, че винаги ще бъда до теб и до моето правнуче. Можеш да разчиташ на мен.

Очите й светнаха и на устните й се появи измъчена усмивка.

— Благодаря ти, Робин.

На вратата се почука и той каза високо:

— Влез.

Линет връхлетя в стаята и след миг вече беше до леглото.

— Уплаших се до смърт, като чух за катастрофата, Еван. Как стана? — Хвана ръката на Еван и се взря тревожно в лицето й.

— Спирачките са отказали. Много мило, че дойде веднага, Линет. Благодаря ти — обади се Робин.

Линет му се усмихна и отново се обърна към Еван. Прогони мислите за Джонатан Ейнзли и попита:

— Какви са пораженията?

— Счупено ребро, счупен глезен… — прошепна Еван. — Както виждаш, цялата съм в гипс.

— Слава богу, че си се разминала само с това.

 

 

Ръсел (Дъсти) Роудс излезе от асансьора на петия етаж в магазин „Хартс“ в Лийдс. Огледа се и веднага разбра защо секретарката на Индия го предупреди да внимава. Трябваше да върви по оградена с въже пътека, за да намери Индия.

Видя я по средата на етажа, облечена в бежов панталон и блуза, с очила тип костенурка, вдигнати над светлорусата й коса. Обикновено тя се обличаше леко екстравагантно и по последна дума на модата, но този следобед приличаше на делова дама. Облеклото й беше съвсем подходящо за случая, практично, както очакваше и той, защото тя беше практична жена. Наоколо тънеше в прах, тухли и мазилка. Очевидно сега разбиваха стени.

Индия говореше с двама работници. Изглеждаше загрижена и за миг той се поколеба. Може би не бе улучил подходящ момент. Двамата не се бяха виждали повече от седмица. При последната им среща се бяха разделили доста хладно. Тя престана да отговаря на телефонните му обаждания, затова Дъсти реши да дойде тук.

След кратко колебание той събра смелост, заобиколи успешно количките и кофите с мазилка и се насочи към нея.

Пръв го забеляза един от работниците.

— Хей, Дъсти, как си? — усмихна се широко той. Очите му блеснаха. — Отдавна не сме се виждали, приятелю.

Индия се обърна рязко към него. На лицето й за миг се изписа изненада, но веднага надяна маската на покерджия и скри чувствата си зад нея.

— Здравей, Индия — каза той.

— Дъсти — промърмори тя и наклони глава.

Той кимна приятелски на работника и каза:

— Ти си Джаки Пикълс, нали?

Мъжът се ухили щастливо:

— Точно така, Дъсти. Значи все още помниш приятелите си от училище, а?

— До един — засмя се Дъсти. — Помня всички от Тикър Лейн в горната част на Армли.

— Много вода изтече оттогава. — Почеса се по врата мъжът и погледна към работника до себе си. — Бас държа, че не позна Хари Дуайт, нали, Дъсти?

— Губиш баса, Джаки. Здрасти, Хари. За последно се видяхме в гимназията на Западен Лийдс, нали?

Хари се усмихна:

— Беше много отдавна, Дъсти. Сега съм женен мъж с две деца.

Индия, която проследи с голям интерес размяната на реплики между мъжете, реши, че е време да се намеси.

— Дошъл си да говориш с мен, нали?

— Да — отвърна той и отново се обърна към Джаки: — Какъв е проблемът тук, братле? Обзалагам се, че става дума за тези стоманени трегери.

— Точно така. На скиците на лейди Индия не са отбелязани, защото не знаехме, че ги има. Открихме ги едва когато бутнахме стената.

— Покажи ми плана, Индия — погледна я той. — Знаеш, че съм учил архитектура.

— Да, знам — отвърна тя и му подаде плана. — Искам да махнем ей тези греди.

Дъсти разгледа плана на сградата, приближи се до трегера, изучи с поглед тавана и заяви:

— Залагам и последния си долар, че тези стоманени пилони поддържат тавана, който е и под на горния етаж.

— И ние така го виждаме — кимна Хари. — Не могат да се пипат.

Дъсти се обърна към Индия и обясни:

— Ако се махнат, ще отслабим пода на горния етаж. По-добре е да ги включиш някак в интериора.

Двамата мъже му се усмихнаха с благодарност.

Индия го изгледа ядосано, но после размисли и на лицето й се появи усмивка.

— Добре, тогава. — Обърна се към работниците и каза: — Моля да ме извините за минутка. Може би и за вас е време за един чай?

— Благодарим, лейди Индия — отвърнаха в хор те и намигнаха на Дъсти.

— И ти си сигурен, че не мога да ги срежа? — обърна се към него тя.

— Можеш, но аз не бих го направил. Все едно да заредиш бомба със закъснител.

— Разбирам — кимна и го изгледа настойчиво. — Появяването ти е изненада. Защо дойде?

Разговорът с двамата му съученици някак си разчупи леда между тях и даде сили на Дъсти да отговори уверено:

— Първо, за да се извиня. И второ… да ти обясня… за Мелинда и Атланта.

— По-добре да отидем в кабинета ми.

— Благодаря, Индия.

Те се качиха в асансьора и изминаха двата етажа до седмия в пълно мълчание. Щом пристигнаха, Индия отвори вратата, пропусна го пред себе си и изрече:

— Добре, нека да поговорим, но те предупреждавам, че нямам много време.

— Няма да отнеме много — отвърна той и затвори вратата. Явно разговорът нямаше да е лесен.

Индия застана зад бюрото си. Появата му я бе извадила от равновесие, но разговорът с работниците й помогна да възвърне самочувствието си. За своя изненада откри, че сега е напълно спокойна. Дори си призна, макар и с неохота, че той й липсва и че единствено силната й воля я бе възпряла да хукне към Уилоу Хаус и да му се хвърли на врата. Все още го обичаше и образът му я преследваше и денем, и нощем.

Дъсти изглеждаше добре, реши тя, след като го огледа крадешком. Но под очите му имаше тъмни кръгове. Сигурно се бе заровил в студиото сред картините и се бе опитал да компенсира липсата й с рисуване, осъзна изведнъж тя.

Дъсти застана пред бюрото й и започна несигурно:

— Индия, признавам, че всичко беше много глупаво. Трябваше да ти разкажа за детето, когато ти обясних коя е Мелинда. Но се срамувах или по-скоро… се страхувах. Освен това не съм свикнал да обсъждам личния си живот с друг човек.

— Знам — отвърна Индия. Седна и с жест го покани да седне и той.

Дъсти дръпна един стол пред бюрото й, седна и продължи:

— Никога не съм споделял проблемите си. Аз съм самотник и държа на личната си свобода, знаеш това. И никога не съм се обвързвал с жена. Преди много години се заклех, че няма да се женя. И така беше до онзи ден, когато ти си тръгна от мен. Дотогава не си давах сметка какво чувствам към теб.

Тя го изгледа с присвити очи и каза рязко:

— Поне си честен. Това, което ми казваш, означава едно: че аз съм поредната случайна жена в живота ти и няма смисъл да споделяш миналото си с мен. Права ли съм?

— Предполагам, че донякъде… Ти знаеш, че бях хлътнал по теб. Просто не си давах сметка колко дълбоко. Аз те уважавам, Индия. Възхищавам ти се. Осъзнах всичко това в онзи следобед, когато Мелинда връхлетя в студиото. Но бях объркан, мислех повече за собственото си его и не знаех как да ти обясня, че имам дете.

— Щях да те разбера, Дъсти, и точно затова ме заболя. Ти просто не ме прецени правилно. Не ми даде възможност да те изслушам и да простя.

— Разбирам го и много съжалявам за това. Постъпих като кретен.

— Е, беше много мило да дойдеш дотук и да поднесеш извиненията си. — Тя се изправи. — Сега трябва да се връщам…

— Индия, искам да ти кажа още нещо — прекъсна я той. — Винаги съм помагал на Мелинда, на майка й и на Атланта. Аз плащам за лечението на Мелинда.

Тя кимна и тръгна бързо към вратата. Изведнъж реши, че има много по-важна работа.

— Просто исках да изясня всичко… — измънка той.

— Защо не си се оженил за нея? — попита тя и неочаквано осъзна, че иска да научи повече. Ако можеше — всичко.

— Не я обичах. Всъщност ние скъсахме, преди тя да разбере, че е бременна.

— Разбирам.

Дъсти тръгна към вратата, осъзнавайки, че разговорът им е приключил. Изведнъж усети празнина в сърцето си. Каза цялата истина за Мелинда, нямаше какво повече да добави. Тя явно не беше в настроение да слуша любовните му излияния.

— Кога започна с наркотиците? — попита тихо тя.

— Веднага след раждането на Атланта. Слава на бога, че не беше преди това. Детето се роди здраво.

Той отвори вратата, обърна се към нея и каза с измъчена усмивка:

— Ами… това беше. Предполагам…

Гърлото му изведнъж се сви и той с изненада разбра, че е готов да се разплаче. Какъв глупак беше само!

Индия се взря в гърба му и изведнъж паниката я завладя. Не можеше да го остави да си тръгне! Сега беше моментът да изясни всичко между тях. Излезе пред бюрото и извика:

— Дъсти, чакай! Не си отивай!

Той се обърна веднага и очите му се разшириха, когато се вгледа в нейните. Те бяха изпълнени с любов.

Затвори вратата и бързо се приближи към нея.

— Какво има, Индия?

— Обичам те, Дъсти — произнесе тихо тя. — Обичам те още от първия ден, когато те срещнах. Исках да го знаеш, преди да си тръгнеш.

— Искаш ли да остана?

— Да, Дъсти, да!

Той протегна ръце и я прегърна здраво, решен да не я изпуска никога.

— И аз те обичам, скъпа. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб. Ако ти ме искаш.

Тя потърси очите му. Нейните бяха пълни със сълзи.

— Това предложение за женитба ли е?

— Да, Индия. Обичам те и искам да станеш моя жена.

— Аз също искам да бъда твоя съпруга — прошепна тя, повдигна се на пръсти и го целуна.