Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (23)

22

Гидиън взе куфарчето си, сложи мобилния телефон в джоба на сакото си и тръгна към вратата. В този момент обаче телефонът на бюрото му иззвъня.

Бързо се върна, пресегна се и вдигна слушалката.

— Гидиън Харт?

— Аз съм, Анди. Може ли да те видя за момент?

— Тъкмо излизах. Някакъв проблем ли има?

— Може би.

— Добре. Чакам те в кабинета си.

— След минутка съм при теб.

Гидиън остави куфарчето си на пода до бюрото, отиде до прозореца и се загледа в покривите на сградите. Хоризонтът трептеше в странно сияние, сякаш някъде имаше пожар, но той знаеше, че сиянието не идва от живи пламъци, а от последните целувки на залязващите слънчеви лъчи. Въздъхна тежко и затвори очи. Беше адски уморен. Понеделникът винаги беше тежък за него. Сега беше почти десет вечерта, а той още беше в редакцията. Добре поне, че в края на седмицата баща му най-сетне щеше да се прибере в Лондон. В негово отсъствие Гидиън трябваше да поеме отговорността за цялата верига вестници, а това беше много работа. Освен това „Лондон Ивнинг Поуст“ си беше изцяло негова грижа.

Замисли се за Анди Макхай, най-добрия му разследващ репортер. Искрено се надяваше да не му носи новините, които всъщност очакваше — тревожни, дори страховити за семейното спокойствие.

Минута по-късно на вратата се почука и той се обърна.

Анди влезе в кабинета с думите:

— Извинявай, Гид, но ми се стори, че ще бързаш да го чуеш веднага.

Затвори вратата, дойде до прозореца и застана до Гидиън.

— Добре. Казвай направо, без заобикалки — погледна го Гидиън.

— Става дума за Дъсти Роудс.

— Да му се не види! Знаех си, че рано или късно ще изскочи нещо неприятно. За какво става въпрос?

— Виж, не е потресаваща новина, слава богу. Както знаеш, полицията в Харогейт и болничната администрация забравиха напълно за скандалната случка. Но в „Дейли Мейл“ се готвят да поместят специален материал по въпроса. Утре или в сряда. Обширно интервю с Мелинда Колдуел.

— Слава богу, че не са разследвали самия инцидент. Името на Индия няма да бъде замесено.

— Сигурно си прав. Предполагам, че името й не е споменато, макар да не сме напълно сигурни. Но има нещо друго. Тази Колдуел има дете от Дъсти. Тригодишно момиченце на име Атланта.

Гидиън изгледа смаяно репортера:

— Боже мой! Той никога не го е споменавал пред Индия. Знам го със сигурност. Иначе тя щеше да го сподели с мен или с някой друг от братовчедите. Ние сме много близки. Тази новина ще бъде истински шок за нея. Ще промени коренно всичко. Оказва се, че той е измамник.

— Може би не. Убеден съм, че връзката между Дъсти и тази Колдуел е приключила, и то преди много време. Двамата с Хари Форстър разровихме всичко около миналото му и си слагам главата в торбата, че двамата са скъсали през 1998, може би точно след раждането на детето. Той е бил напълно искрен с Индия.

— Просто е пропуснал да й спомене, че има тригодишна дъщеря. Може да се окачестви като спестяване на истината, а не преднамерена лъжа.

— Фактите са такива — сви рамене Анди.

— Как разбра за детето, Анди?

— Знаеш, че намерих връзка в клиниката, където я лекуват от пристрастяването й. Намерих там един медицински работник. Впрочем, струваше ни доста пари. Натоварихме го да следи състоянието на Мелинда и да ни информира за всяко посещение. Той ми позвъни тази вечер. Преди две седмици при Мелинда дошла една нейна приятелка — Кери Вале. Тя често я посещавала през изминалите месеци. Но този път с нея имало още една жена, която също се представила за приятелка на болната. Казвам, представила се, защото се оказало, че е журналистка от „Мейл“. Двете явно са подлъгали Мелинда да продаде историята си. „Ужасният ми живот с най-великия жив британски художник“ или нещо от този род. Моят човек Бари сподели, че тази вечер тя му се похвалила. Казала му, че й платили много пари, за да разкаже своята история, макар той да подозира, че се е водила повече от желание за мъст, отколкото от алчност. Иска да си го върне на Дъсти, дето я зарязал. Знаеш как става… Когато жената се развилнее и адът мълчи.

Гидиън седна зад бюрото и се замисли. После се обърна към репортера:

— Ела, Анди. Седни за малко — посочи му стола от другата страна на бюрото. — Хайде да се опитаме да преценим последиците за Индия от това интервю.

Анди кимна, приседна на стола и също се замисли.

— Всъщност не мисля, че ще има някакви големи сътресения за нея, Гид. Имам предвид, когато статията излезе. Няма нищо лошо да поддържа връзка с Дъсти. Той е ерген, не е обвързан. Не мисля, че трябва да се прави трагедия, ако не й е казал за детето. Казвам „ако“, защото може да й е споделил, нали?

— Съмнявам се. Тя непременно би казала на някого от нас. Но иначе съм съгласен с теб. — Въздъхна шумно и потъна в удобния кожен стол. — Ще трябва да я предупредя, преди да излезе интервюто. Мислиш, че ще е утре, така ли?

— Да, и една от причините да настоявам да говорим още сега е, че другите таблоиди непременно ще отразят тази информация и ще реагират по някакъв начин. Излезе ли интервюто, всички ще се втурнат да разнищят докрай историята за детето на Дъсти. Ще обсадят Уилоу Хол и ще го измъчат с въпросите си. Ако Индия е с него, няма начин да не попадне в обектива им. Ще я разпънат на кръст. Знаеш ги какви са, няма спасение от тях.

— По дяволите! — изруга Гидиън. — Мога да си представя заглавията. Ще жилят силно, въпреки различните гледни точки. Но наистина си постъпил хитро с онзи… Бари. Поне ще имаме малко време да се подготвим.

— Ще следя всяка нова стъпка на репортерите им. Но от това повече не мога да направя, нито мога да спра другите вестници да ровят.

— Напълно го осъзнавам. Както и да е, да благодарим на малкото, с което разполагаме. Ще уведомя Индия и ако е в Уилоу Хол, ще я предупредя веднага да се изнесе оттам.

 

 

Линет седеше в приемната на втория етаж и разглеждаше скиците за сватбената си рокля и за тоалетите на шаферките. Беше ги разпръснала на масичката за кафе и ги оглеждаше една след друга. Изведнъж вдигна поглед към Еван в другия край на стаята до еркерния прозорец.

— Знам, че работиш върху списъка с утрешните задачи за Лийдс, но би ли ми отделила няколко минути?

— Разбира се! Какво ти трябва?

— Очите ти. Просто не мога да реша за роклята. Моля те, помогни ми. Ти имаш отличен вкус.

Еван отиде до масата, вдигна една от скиците, разгледа я и присви устни.

— Не, тази не! Прекалено е модерна. — После бавно разгледа всички предложения и ги отхвърли едно по едно. — Ако трябва да съм честна, не мога да се спра на нито една, Лини. Тази не е толкова лоша — избра една и я подаде на братовчедка си. — Макар да не е роклята, в която си те представям в този специален ден.

— Как си ме представяш? — попита Линет, облегна се назад и я погледна.

— Мисля, че трябва да си едновременно елегантна и романтична. — Тя започна да движи ръцете си пред нея, сякаш се опитваше да нарисува образа й с ръце. — Според мен трябва да се спреш на нещо, което напомня за средновековието. Не, не точно, но нещо… от тюдорите. Да, точно така. И да не е бяло. Бялото ще е много силно за бялата ти кожа и червената коса. Например кремав цвят… богат набор и… от сатен. Тежък сатен. Може да пришием перли към нея. Представям си, че ще си с висока талия. Царствен стил с висока талия и дълги ръкави. Може би с кринолин. Стил Елизабет Тюдор. Ето така ми се ще да изглеждаш — като млада кралица от династията на Тюдорите. И ти наистина ще бъдеш кралица в този ден.

Линет я гледаше, без да мигне. Зелените й очи блестяха като изумруди.

— Много ми харесва. Слушай, ти си моден дизайнер. Защо не я изработиш ти? Моля те, моля те, Еван! Кажи да! Ако започнеш сега, ще имаш достатъчно време. Днес сме четвърти септември, а сватбата е на първи декември. Има цели три месеца.

— Наистина ли искаш аз да направя модел за сватбената ти рокля? — изгледа я неуверено тя. — Сигурна ли си, че не искаш рокля от Балмен или Ив Сен Лоран? Или друго голямо име?

— Не. Искам Еван Хюс. Кажи, че ще го направиш за мен. Моля те!

В този момент телефонът на бюрото иззвъня. Линет стана и вдигна слушалката:

— Здравейте? Пенистоун Роял?

— Аз съм, Гидиън.

— Здравей, скъпи. Еван ли търсиш? Тя е при мен.

— Ще говоря и с нея, но първо искам да чуя Индия.

— Ох, Гид. Тя отиде в Нидързли да вечеря с баба си. Едуина настоя да се запознае с Дъсти Роудс и те заминаха с колата още към шест и половина. Търси ли я на мобилния й?

— Изключен е. Хм. При Дъсти ли ще остане тази нощ? Или ще се върне в Пенистоун Роял? Знаеш ли нещо по въпроса.

— Ще се върне тук, в това съм сигурна. Говореха си с Еван да пътуват утре сутринта заедно до Лийдс. Там са в разгара на работата.

— Много се радвам — някак странно възкликна Гидиън. И обясни: — Имам предвид, че ще се видите тази вечер.

— Гидиън, струваш ми се възбуден. Има ли нещо, за което трябва да се притесняваме?

— Ами… може да се каже — въздъхна той и разказа всичко научено от Анди Макхай.

Когато свърши, Линет каза:

— Съмнявам се, че знае за детето. Веднъж ми сподели, че се радва, дето не е бил женен и няма деца. Пфу! Няма да се зарадва на разкритията, нали, Гид?

— Никак даже. Знаеш колко открита и честна е с всички. И как не може да търпи лъжите на другите.

— Може би се е срамувал да й сподели всичко — замисли се тя както винаги готова да извини всеки.

— Може и да си права. От друга страна, не ти ли се струва, че може да й го е казал след инцидента? Тази история с Мелинда Колдуел се разкри внезапно и драматично. Сигурно й е дал някакво обяснение. Защо да не й каже цялата истина?

Не би ли трябвало да й се довери?

— Предполагам, че отговорът е да, но ние не познаваме добре Дъсти Роудс, нали?

В този момент Индия влезе в стаята, чу последните й думи и я изгледа озадачено.

— Здрасти, Индия — скочи Еван и й се усмихна. После се обърна към Линет и й даде знак с очи. — Лини, Индия се прибра.

— Видях. Гид, Индия току-що влезе. Ще й дам слушалката, преди да се чуеш с Еван.

Индия отиде при нея, смръщи се и измърмори недоволно.

— Защо се занимавате с Дъсти?

Линет й подаде слушалката, без да отговори. После седна до Еван и двете се спогледаха. Знаеха, че Индия ще се разстрои. Как иначе?

Те се загледаха мълчаливо в Индия, докато тя притискаше слушалката до ухото си и слушаше Гидиън. Изглеждаше спокойна, но те забелязаха ясно пулсиращата на слепоочието й вена и превърналите се в две тесни цепки металносиви очи. Беше бясна, но се владееше.

Той приключи и Индия отговори:

— Да, разбира се. Няма да оставам в Уилоу Хол, Гид. Няма защо да си навличам неприятности. И без това имах намерение тази седмица да остана в Пенистоун Роял заради работата по магазините. Така връзката ми с Еван ще бъде непрекъсната. Ох, сега ще ти я дам. Благодаря за предупреждението и за съвета, Гидиън.

Еван се втурна към телефона и грабна слушалката от ръцете й.

— Как си, Гидиън?

— Уморен. Направо съм съсипан днес. Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че татко си идва и от другия понеделник ще поеме работата си.

— Предполагам. Този месец наистина беше изтощителен за теб. — Тя попита тихо: — Вече не ми се сърдиш, нали, скъпи?

— Не, любов моя. Работата ме разсея — засмя се той. — Обичам те, слънчице, не забравяй това, и няма да те разлюбя само защото от време на време имаме търкания. Само едно нещо ме ядосва през последните дни. Че не те намирам в леглото си вечер.

Тя също се засмя, макар и двамата да съзнаваха, че нещата не са толкова прости. Той й се сърдеше през цялата изминала седмица, но днес говореше като стария Гидиън и това я обнадежди.

— Между другото, тази седмица ще остана в Пенистоун Роял.

— Заради работата?

— Отчасти. Но и заради Робин. Обещах му да го посетя. Нали това не е проблем за теб?

— Не. Всъщност си мисля, че мама и татко ще дойдат от летището направо в Пенистоун Хаус. Винаги правят така, когато се връщат от чужбина. Така че скоро и аз ще дойда там. Ще ме чакаш ли?

— С най-голямо нетърпение. — Тя прошепна: — От разговора ви с Линет разбрах, че има проблеми с Дъсти.

— Линет ще ти разкаже подробностите, но основното е, че той има дете от жената, която го рани. И не е казал на Индия.

— Колко глупаво от негова страна!

— И аз така мисля. Сега трябва да тръгвам, скъпа. Ужасно съм уморен. Ще ти се обадя утре. Целувам те.

— И аз. Обичам те, Гидиън.

— И аз.

Еван затвори телефона и се върна при братовчедките си. Индия беше пребледняла, чертите на лицето й се бяха изострили.

— Е, Еван, какво мислиш по въпроса? — попита тихо тя и вдигна вежди.

Еван седна срещу двете и бавно отговори:

— Ами… аз всъщност не знам цялата история. Какво е станало?

Линет й обясни всичко и заключи:

— Гидиън се тревожи за последиците от интереса на таблоидите към тази история. Знаеш колко обичат скандалите, особено ако в тях са замесени имената на известни хора.

Еван погледна със съчувствие Индия.

— И ти никога не си чувала за това дете? — попита тихо.

— Нито дума. И не мога да си обясня защо не ми каза след инцидента. Няма логика. Разказа ми всичко за Мелинда… защо скри за момиченцето?

— Може би се е срамувал — предположи Линет и стисна окуражително ръката й.

— И аз мисля така — отбеляза Еван. — Това е единственото възможно обяснение. И къде е сега това дете? Кой се грижи за него, докато майка му се лекува?

— Вероятно баба му — замисли се Линет.

— Ах, защо скри от мен? Чувствам се като пълна глупачка — промълви Индия. — Сякаш съм попаднала случайно в живота му.

— Как прекарахте у леля Едуина? — попита Линет, за да я разсее от тъжните мисли. — Как мина вечерята?

— Много добре.

— Тя хареса ли го?

— Направо се влюби в него. Той се постара доста. Така я омая, че й паднаха гащите.

Въпреки сериозната ситуация Еван не можа да сдържи смеха си, Линет веднага се присъедини към нея и след миг Индия също се засмя. От смеха им изведнъж в стаята сякаш стана по-светло.

— Ох, Индия, понякога направо ме застрелваш с приказките си — извика Линет и изтри появилите се в очите й сълзи.

— Представям си леля Едуина без гащи. Но сега сериозно, какво мислиш да правиш?

— Ще му се обадя и ще му искам обяснение. Какво друго бих могла да направя?

— Кога мислиш да му кажеш? — настоя Линет.

— Утре сутринта. Докато пътуваме за Лийдс. С Еван ще тръгнем малко по-рано и ще спрем във Фолифут. С мен ли си, Еван?

— Иска ли питане. Можеш спокойно да му хвърлиш ръкавицата. Аз ще бъда твой секундант. Правило номер едно на Ема Харт, нали?

 

 

Дъсти Роудс спеше. Но слънцето надникна в стаята му и той се размърда. Трябваше да отиде в студиото и да се опита да порисува. Отвори очи и внезапно осъзна, че в стаята има човек.

Примигна няколко пъти и въпреки все още слабата дневна светлина, видя жена до леглото си. Отне му известно време, докато я познае.

— Индия! — възкликна изненадано, скочи от леглото и се приближи към нея.

Тя не отговори. Остана за миг загледана в него. После каза тихо:

— Дойдох да те предупредя.

— Да ме предупредиш? За какво?

— Мелинда Колдуел е продала историята си на „Дейли Мейл“. Днес излиза голямо интервю с нея.

Стомахът му се сви, макар да знаеше, че все някога тази история ще излезе наяве. Взе вестника от ръцете й, захвърли го на леглото и се загледа в нея, неспособен да каже нещо. Забеляза студения блясък в очите й, сурово стиснатите устни и разбра, че положението е сериозно.

Изведнъж усети колко глупав и уязвим изглежда, застанал чисто гол срещу облечената за работа Индия. Грабна халата от близкия стол и го облече.

— Не е в днешния брой — съобщи с леден тон тя. — Но вътре има анонс. Ще пуснат интервюто в два поредни броя. Започват от утре. Помислих си, че трябва да знаеш. Братовчед ми Гидиън подозира, че останалите таблоиди ще се опитат да изстискат нещо от ситуацията, ще те обсадят за интервюта, затова ти предлагам да заминеш някъде за седмица, докато духовете се успокоят.

— Но тук сега е безопасно. Благодарение на теб и Джак Фиг — възрази той. — Аз съм напълно защитен зад вратите на дома си.

— Исках да те предупредя. Какво ще правиш, си е твоя работа. Искам също да ти задам един въпрос.

— Питай, любов моя — каза той и пристъпи към нея. Тя моментално отстъпи крачка назад. Той поклати глава. Нямаше представа как може да си я върне. — Знаеш, че можеш да ме попиташ за всичко.

— Защо не ми каза, че имаш дете от Мелинда Колдуел.

Той остана загледан в нея. Знаеше, че няма извинение за поведението му. Трябваше да й каже, да й обясни. Изведнъж се почувства неудобно и заприлича на безпомощно дете.

— Мислех си, че това може да се отрази на отношенията ни.

— То наистина се отрази, но само защото не ми се довери и не сподели с мен. Подцени ме, Дъсти, и от това ме боли най-много. Това означава, че не си разбрал нищо за мен. Тази нощ си мислех… ти нямаш представа коя съм, какъв е моят емоционален свят, какви са разбиранията ми за живота. Изобщо не ме познаваш и не мисля, че е възможно да продължим връзката си.

— Не казвай това! — извика Дъсти. — Познавам те много добре и те разбирам. И наистина те обичам, Индия. Ти си много важна за мен, сигурен съм, че си го разбрала.

Тя поклати глава.

— Знам едно… ти имаш напълно погрешно отношение към семейството ми. Обяви ги за сноби и отказа да се запознаеш с тях. Но те не са, Дъсти. Те са чудесни, нормални, трудолюбиви хора. Ти просто не си направи труда да ги опознаеш. И това ми говори, че си арогантен, себичен и… страхливец.

— Как можеш да говориш такива неща? Нали снощи се запознах с баба ти?

— О, не ставай смешен! Една дама на деветдесет и пет, която омая за пет секунди, флиртуваше безобразно с нея. Говоря за братовчедите си, най-добрите ми приятели. Не искаш да се запознаеш с тях, защото те е страх, че са над твоето интелектуално ниво и няма да можеш така лесно да ги манипулираш.

— Индия, престани, не отивай толкова далеч. Щях да ти кажа за Атланта, когато излязох от болницата, но не исках да развалям романтичния момент…

— Е, сега е сигурно, че развали всичко — прекъсна го с едва прикрита ярост, обърна се и тръгна бързо към вратата.

— Хей, чакай малко! Да не би да късаш с мен, защото имам дете, за бога? — избухна той.

— Не, разбира се. Имам сърце, за да разбера, че си баща, че това момиченце е част от живота ти и ти имаш задължения към него. Напускам те, защото ми нямаш доверие, не ме познаваш и не правиш никакви усилия да видиш нещата от моята гледна точка.

— Не постъпваш честно с мен, Индия.

— Ти също, Дъсти. Аз… те обичам. Много. Знам, че и ти ме обичаш. Но знам също, че не искаш нашата връзка да се развива, не искаш да се обвързваш с мен. — Тя сви рамене. — Какво ми остава тогава? Трябва да продължа напред, колкото и да боли.

Отвори вратата и изтича надолу по стълбите.

Той хукна след нея, хвана се за перилата на стълбищната площадката и извика:

— Индия, почакай!

— Всичко свърши, Дъсти — отвърна тя, без да спре и без да се обърне.

— А какво ще стане с портрета?

— По дяволите портрета — извика тя, докато пресичаше хола и отваряше външната врата. Затръшна я така силно, че се уплаши да не счупи стъклата, но те само изтракаха заплашително.

Дъсти остана така за известно време, неспособен да помръдне. Най-накрая излезе от вцепенението си и се върна съкрушен в спалнята. Щеше ли да си я върне някога? Тя беше бясна и той много добре разбираше защо. Изруга се наум. Защо не й се довери докрай? Но той никога не се доверяваше на тези, които наистина го обичаха. Щеше ли най-сетне да се поучи от миналите си грешки?

Индия се затича с всички сили към паркирания зад къщата астън мартин. Влетя в колата и веднага се обърна към Еван.

— Добре ли си, скъпа? — сложи ръка на рамото й Еван. — Изглеждаш бяла като платно.

— Добре съм — изрече и избухна в сълзи.

Еван я прегърна, предложи й салфетка и се опита да я успокои. И Индия наистина успя да се овладее, издуха носа си и запали колата.

— Да се махаме оттук — почти изсъска и настъпи газта. — Искам да се отдалеча колкото може повече от господин Роудс.

— Давай — измърмори Еван и реши за момента да не задава никакви въпроси.

Щом излязоха на пътя за Лийдс, Индия сама й разказа всичко.

— Още го обичам. Но не мога да бъда с мъж, който не желае да разбере откъде идвам и как съм се оформила като личност. Така че, точка. Ще го преодолея. Рано или късно.

— Сигурна съм в това — отвърна Еван, но се запита дали наистина ще успее.