Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (16)

15

Гидиън чакаше Еван във фоайето на хотел „Дорчестър“. Хвърли поглед към часовника над въртящата се врата и видя, че вече е един без десет. Тя щеше да се появи всеки момент. Еван беше много точна. И двамата притежаваха тази черта и това го радваше.

Изведнъж му се прииска да бъдат само двамата. Идеята за срещата с родителите й някак си бе загубила своята привлекателност. Може би защото през последните няколко дни всичко между него и Еван се промени. Всъщност предпочиташе господин и госпожа Хюс изобщо да не бяха идвали в Лондон. Откакто пристигнаха, Еван не беше на себе си. И непрекъснато се питаше дали да каже на баща си за Робин Ейнзли.

Отначало Гидиън заяви, че ще приеме всяко нейно решение. Но постепенно осъзна, че истината е много важна за всички тях. Баща й трябваше да знае, че във вените му тече кръвта на Харт, както тя знаеше за себе си.

Тревожните му мисли веднага се разпръснаха, щом я зърна да влиза през летящата врата. Тя го видя и на лицето й грейна усмивка. „Колко добре изглежда в тази светлосиня рокля“ — му мина през ума. Беше със сини сандали с високи токчета и изглеждаше стройна като топола. Сложила си беше гердан от опушено сини камъни и обици в същия цвят, които подхождаха идеално на очите й.

— Нали не съм закъсняла? — усмихна му се мило тя.

Той поклати глава:

— Дори си подранила. Но къде са родителите ти?

— Имаме среща тук в един и петнайсет. Исках да си осигуря няколко минути насаме с теб. Липсваше ми, Гид.

— И ти на мен — промълви той и хвана ръката й. — Хайде да седнем на онази масичка, искаш ли?

— Казах на мама, че ще бъдем в грилрума, така че можем да седнем.

Те влязоха в ресторанта и се настаниха на любимата маса на Гидиън в ъгъла. Той поръча шампанско, облегна се назад и я огледа с усмивка.

— Изглеждаш страхотно, Еван — започна, но изведнъж спря и я изгледа стреснато. — Не виждам пръстена.

Тя го погледна изплашено и се изчерви от неудобство.

— Не си им казала?

— Гидиън, не се ядосвай, моля те. Просто не посмях да им кажа онзи ден. Не ги бях виждала от толкова отдавна, татко беше в лошо настроение. Не исках да ги посрещам с тази новина. Реших, че е по-добре първо да се запознаят с теб.

— Толкова голямо значение ли има за теб тяхното мнение? И какво ще направиш, ако не ме одобрят? Ще ми върнеш пръстена?

— Не ставай глупав! Разбира се, че не. Знаеш, че те обичам и искам да прекарам живота си с теб. Но татко винаги ме е имал… малко или много за своя собственост. Трябва да преглътне факта, че няма да се прибера у дома, а ще остана да живея в Лондон. Има нужда от време, за да свикне с това.

— Наистина ще трябва да свикне — присви очи той.

— Моля те, Гид, погледни го от моя ъгъл. Моля те!

Той въздъхна и каза тихо:

— Опитвам се да те разбера, но… Добре, ами Робин? Каза ли на баща си, че всъщност е Харт? Член на фамилията, която той толкова много мрази?

Тя прехапа устни.

— Не. Мислех си, че е по-добре да не му стоварвам всичко това на главата още първия ден, след като не сме се виждали осем месеца. Виж, мама беше чудесна. Обядвах с нея вчера. Тя знае колко много те обичам и съм сигурна, че очаква двамата да се оженим. Дори ни даде благословията си.

— Едно хубаво нещо — измърмори той и раменете му най-после се отпуснаха. — Не искам да ти създавам главоболия, Еван, но държа те да узнаят за годежа ни, за да мога да съобщя на нашите, преди някой друг да го стори. Все пак всички братовчеди знаят за тайната ни, а не мога да ги моля да си мълчат.

Искаше й се тонът му да бъде малко по-спокоен.

— Обещавам, скъпи. Обещавам скоро да им кажа и да говоря с татко за Робин…

Появата на сервитьора с шампанското прекъсна разговора им. След малко чашите им бяха пълни. Тя отпи от своята и каза:

— Много ми се иска той да разбере правилно нещата между Глинис и Робин… Дано не се разстрои много.

— Предполагам, че за него ще е истински шок — призна с неохота Гидиън и смени темата. Заговори за вестника и за плановете си през следващите две години.

Гидиън беше приятно изненадан от семейство Хюс. Оуен и Мариета се оказаха много симпатични и баща й изобщо не изглеждаше такъв, за какъвто го представяше Еван.

Но докато двамата доближаваха масата им, той едва не ахна на глас. Приликата между Робин и баща й беше толкова голяма, че му подейства като шок. Общите черти бяха много повече, отколкото при Еван и дядо й. Не можеше да има никакво съмнение, че Оуен Хюс е от семейството. Висок, строен, симпатичен, с орловия нос на Робин и с тъмна прошарена коса, Оуен не можеше да бъде сбъркан. Отне му няколко секунди, за да осъзнае приликата му със собствения му дядо Уинстън Харт — брата на Ема.

Майката на Еван също го изненада. Красива и женствена, тя изглеждаше много млада за годините си. Нищо във вида й не подсказваше за маниакалната депресия. Напротив, тя беше в отлично настроение и усмивката не слизаше от лицето й. „Колко напредна медицината в наши дни“ — помисли си той.

Сервитьорът поднесе шампанско и за тях. Вдигнаха наздравици, пиха и подеха незначителен разговор, който изведнъж му се стори безкрайно дълъг. Той не издържа и реши да вземе нещата в свои ръце.

— Искаше ми се днес да ви изведа от града, да обядваме в Брей например, но за съжаление съм на работа. Налага ми се следобед да се върна в редакцията и времето ни щеше да мине само в пътуване дотам и обратно. Но може би другия път… знам, че обичате да плавате, господин Харт.

— Наистина обичам — отвърна Оуен. — Особено в такъв прекрасен топъл ден. От друга страна, пазя чудесни спомени от грилрума в „Дорчестър“. Майка ми ме водеше тук като малък.

— Наистина ли? — възкликна Гидиън и погледна учудено Еван. Тя също се изуми от думите на баща си. Нямаше представа, че като дете е идвал в Лондон. Запита се какво ли още не знаеше за него.

— През петдесетте години двамата с нея идвахме няколко пъти до Лондон — обясни баща й и Еван едва не хлъцна от изненада. Майка й я погледна разбиращо и й кимна леко.

Еван реши да смени темата:

— Казвах на Гидиън, че сте решили да си направите екскурзия до Франция. На юг ли смятате да отидете?

— Вероятно. Ще ми е приятно да заведа майка ти в Монте Карло. Тя не е ходила там.

— Напоследък го превърнаха в строителна площадка — обади се Гидиън. — Все повече заприличва на купчина бетон. Но ако сте решили, може с Еван да се присъединим към вас за два-три дни.

— Ще бъде хубаво — отвърна Оуен толкова тихо, че едва се чу. Очевидно не бе очарован от предложението.

— Ще бъде направо фантастично — зарадва се Мариета, — отдавна не сме почивали заедно, нали, Еван?

— Да, мамо.

— Нали казваше, че си много заета? Как ще отделиш цели два дни — обърна се към нея баща й и тя прочете в очите му молба за помощ.

— Наистина, точно в момента не мога, но след седмица-две ще успея да уредя един дълъг уикенд.

— Много добре — отвърна вяло той.

— Да поръчваме ли вече? — предложи Гидиън. — В неделя обичам да обядвам дълго и обилно. Съгласна ли сте с мен госпожо Харт?

— Напълно, Гидиън. И моля те, наричай ме Мариета.

— Благодаря ви.

— Знам, че това е един от любимите ти ресторанти. Еван ми каза. И затова очаквам ти да ни предложиш нещо от менюто — погледна го мило тя.

Мариета наистина хареса елегантния младеж. Видя й се открит, умен и с изискани маниери. Молеше се Оуен да не развали всичко с лошото си настроение и язвителните си забележки, защото за нея беше ясно: между дъщеря й и този младеж нещата бяха сериозни. Дали съпругът й можеше да го усети? Съмняваше се.

Гидиън прелисти менюто, после вдигна поглед към Мариета и й се усмихна.

— Аз си имам нещо като традиция тук. Обикновено започвам с пушена сьомга или скариди в гърне, после взимам нещо от специалитетите — печено агнешко бутче или говежда пържола.

— И йоркширски пудинг — добави Еван. — Гидиън твърди, че има само едно място, където правят истински йоркширски пудинг, и то е Йоркшир.

Гидиън се засмя:

— Признавам си, че съм предубеден като всеки роден и израснал в Йоркшир. Тук явно пазят старата рецепта и пудингът наистина е чудесен.

— Аз се спирам на говежда пържола. Вие какво си избрахте — вдигна поглед към майка си и баща си тя.

— И аз ще взема същото — реши майка й.

Оуен кимна.

— И аз си избрах пържолата. Ще започна със задушени скариди. Защо не ги опиташ, скъпа?

— Благодаря ти, но предпочитам аспержи. Студени със сос.

Всички дадоха поръчките си и Гидиън се обърна към тях:

— Като стана дума за Йоркшир, искам да ви поканя за няколко дни в Апингтън Хол, да се запознаете с родителите ми. Или пък в Пенистоун Роял, при леля Пола О’Нийл и съпруга й Шейн. Сигурен съм, че ще се зарадват на визитата ви. — И понеже не получи никакъв отговор, настоя: — Там природата е просто фантастична. Особено в Дейл, където живеем. Били ли сте някога в Йоркшир, господин Харт?

— Да — отвърна той, без да се замисли. Но веднага осъзна, че е направил грешка, и за да прикрие недоразумението, и да предотврати бъдещи въпроси по темата, добави бързо: — Като дете с мама обикаляхме много из Англия. Тя държеше да опозная родината й. Заведе ме дори в Шотландия и Уелс. Тя е от Уелс.

— И аз така съм чувал — отвърна Гидиън и хвърли красноречив поглед към Еван.

Тя бързо отмести очи. Не смееше да го погледне. И се обърна към баща си:

— Виж ти! Татко, ти си имал много тайни. Никога не си ми казвал, че си кръстосвал из Британия. Ти знаеше ли, мамо?

— Не, скъпа, никога не е споменавал — отвърна Мариета и това си беше самата истина.

— Сигурен съм, че ще бъдете очаровани от Пенистоун Роял — продължи Гидиън с надежда да го накара да каже нещо за Харт. — Това е истинско английско имение от миналия век. Но мебелите направо ще ви вземат ума. Моята прабаба, Ема Харт, беше истински майстор в обзавеждането и колекционираше мебели от времето на крал Джордж. Разбрах от Еван, че вие също сте специалист в тази област.

— Така поне си мисля — отвърна лаконично Оуен от страх да не изтърси още някоя тайна.

Предястията бяха сервирани и докато нарязваше на тънки парчета сьомгата, Еван погледна първо към майка си, после към баща си и каза:

— Ще е чудесно, ако решите да посетите Йоркшир. Ще прекараме един прекрасен уикенд.

— Не съм сигурен — изсумтя Оуен, както правеше, когато не беше съгласен с нещо.

— Аз пък си мисля, че ще бъде великолепно — обади се майка й и се усмихна на Еван и Гидиън. — Знаеш ли, Оуен, може да поработиш малко там. Да посетиш антикварните магазини в района. Чувала съм, че са много добри. Току-виж си открил нещо в стил Джордж.

— Ами да. Особено в Харогейт — обади се Еван. — Хубаво си помисли, татко.

— Ще видим — промърмори той и се съсредоточи върху скаридите си.

След малко Гидиън попита:

— Иска ли някой вино? Понеже всички сме на говеждо, мисля, че една бутилка червено ще бъде отличен избор.

— Благодаря — усмихна се отново Мариета в желанието си да предразположи този симпатичен млад човек и да го накара да се отпусне.

Гидиън повика с жест сервитьора и след обстойно проучване на листа с вината, поръча „Шато Дуарт-Милон“, любимото вино на баща му. После се обърна към Оуен:

— Татко много обича това вино. Сигурен съм, че и вие ще го харесате, господин Оуен. То е от Домейн Барон в Ротшилд и е наистина превъзходно.

Оуен кимна мълчаливо. Мисълта, че този млад мъж с красивата си външност, магнетизъм, самоувереност и чар е откраднал сърцето на дъщеря му, го натъжи. Щеше да му я отнеме, усещаше го. И колкото и нелепо да беше, той го презираше за това, което беше — Харт, и то истински Харт. Това го накара да се затвори в себе си, потънал в невесели мисли.

 

 

Обядът беше към края си, когато Гидиън вдигна чашата си, погледна към Оуен и Мариета и тържествено изрече:

— Бих искал да вдигнем тост за Еван.

Всички се стреснаха, особено Еван, тя се сви от страх, но те вдигнаха чашите си и зачакаха.

— Пия за Еван, най-прелестната жена, която някога съм срещал, и… моя бъдеща съпруга.

Настъпи тишина.

Уверен, че бомбата вече е хвърлена, той продължи уверено:

— Една от причините за този обяд днес е да ви съобщим, че ние с Еван се сгодихме. Надявам се да одобрите избора ни.

Оуен изгледа сърдито дъщеря си, прокашля се няколко пъти и най-после проговори:

— Ами защо не, щом Еван е решила така.

И я изгледа студено. Гидиън също я погледна и забеляза колко е пребледняла.

Доловила напрежението между съпруга си и дъщеря им, Мариета отново се намеси:

— Поздравяваме ви най-сърдечно! Имате благословията ни. Много се радваме за вас, мили мои. — Без да обръща внимание на явното неодобрение на Оуен, тя попита: — Кога смятате да го обявите официално?

— Защо не още сега? — отвърна с блеснал поглед Гидиън. После се обърна към Еван и каза непринудено: — Колко жалко, че не носиш пръстена си, скъпа.

Тя осъзна, че не може повече да се крие, и тихо отговори:

— Ами, той всъщност е тук, Гидиън.

И започна да рови в чантата си.

Миг по-късно пръстенът вече блестеше на ръката й и майка й му се възхищаваше, впечатлена от размера на сапфира и чистотата на малките диаманти около него.

— Много е красив, Еван! — повтаряше тя. — Ти си истинска късметлийка.

„Вече е сторено — помисли си доволно Гидиън. — И то в най-добрия Харт стил.“

 

 

Тъкмо излизаше от кабинета си за редакционния съвет в късния следобед, когато телефонът му иззвъня. Едва тогава осъзна, че е забравил да го пъхне в джоба си. Грабна го от бюрото си и извика:

— Ало?

— Аз съм — чу гласа на Еван.

— Здравей, слънчице. Извинявай, но в момента не мога да разговарям. Закъснявам за редколегията. Трафикът от „Дорчестър“ беше ужасен. Нещо важно ли е?

— За мен да. Гидиън, как можа?

— Как можах какво? — попита спокойно той, макар да знаеше за какво става въпрос и защо Еван е ядосана.

— Как можа да изтърсиш ей така, направо, за годежа ни. Толкова съм ти ядосана.

— Недей да се ядосваш, любов моя. Майка ти беше развълнувана, а и той не изглеждаше покрусен. Но може ли…

— Как не разбираш? Той наистина беше разстроен, че съм била, както той го нарече, толкова потайна. Че не съм му казала нищо предварително. Всъщност обядът беше пълен провал, а татко се разстрои.

— Наистина ли? Каква рязка промяна в настроението! Когато си тръгвах, беше съвсем спокоен. Както и да е, с това е приключено, да продължаваме нататък.

— Не, за мен не е приключено. Ти дори не ми намекна, че ще им съобщиш. Постави ме в толкова неловко положение.

— Не съм те поставял в никакво положение. Просто казах истината — ядоса се той, но бързо смекчи тона: — Престани да се измъчваш за това, скъпа. И забрави за недоволството на баща си. Помисли си как да му кажеш за Робин Ейнзли. Остават ти само няколко дни, за да го уведомиш за биологичния му баща. Изясни този въпрос, за да няма повече никакви тайни. Мисля, че за всички ни ще е по-добре.

— Не мога да му кажа сега — извика тя. — Ще му дойде прекалено, не разбираш ли?

— Мисля, че ще издържи — отвърна студено Гидиън. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Наистина закъснявам. Не могат да започнат без мен. Говори с баща си, скъпа. — И прекъсна разговора. Пъхна телефона в джоба си и излезе от кабинета си, чудейки се как такава умна и интелигентна жена като Еван може да бъде толкова нерешителна, когато стане въпрос за баща й.

Искаше му се да може да действа като истинска Харт. Да бъде силна и смела, като братовчедките му. Но това беше разбираемо, все пак не беше възпитана от семейство Харт.

Тази неприятна мисъл по-късно го накара да обмисли сериозно връзката си с Еван Харт.

 

 

Теса стоеше във фоайето на Нидързли Хаус и наблюдаваше как леля й Едуина слиза царствено по централното стълбище на имението. Роклята й беше разкошна, от лилава коприна — любимия й цвят. Цветът на кралете. И тя наистина изглеждаше като кралица. Бялата й коса бе прибрана в елегантен кок и гримът й, както винаги дискретен и положен изключително умело, скриваше поне двайсет години от възрастта й.

— Ето те и теб, Теса! — възкликна тя и се понесе величествено към племенницата си. — Изглеждаш много по-добре от очакваното, като се има предвид какво преживя напоследък. Какъв ужас, само!

— Благодаря ти, лельо Едуина. Ти също изглеждаш много добре. — Тя целуна леля си, огледа я още веднъж и не можа да се въздържи да не попита: — Тези перли истински ли са?

— Скъпо дете, цял свят знае, че никога не нося имитации. Естествено, че са истински. Купих ги преди няколко седмици. Перли от Южните морета, много са подходящи за този тоалет. Но защо стоим тук. Трябва да поседна.

Двете отидоха във всекидневната — сравнително малка стая, но въпреки това много елегантна, с красива камина и няколко високи прозореца, които гледаха към градината.

— Искаш ли да седнем там? — посочи Теса столовете и ниската масичка до отворения прозорец. Денят беше ужасно горещ и въпреки че слънцето вече бе залязло, летният зной все още се усещаше. Теса не обичаше топлото време и се надяваше да намери малко прохлада до прозореца.

— Разбира се — отвърна Едуина и се запъти към четирите стола и ниската масичка за кафе. — Поръчах на Фром да ни донесе шампанско. Или предпочиташ нещо друго за пиене?

— Шампанското е добре, благодаря. — Тя се разположи удобно на стола срещу леля си и каза: — Индия ще бъде тук всеки момент. Аз тръгнах от магазина в Харогейт, а тя пътува от Лийдс.

— Да, знам. Тя ми се обади и ме предупреди, че може да позакъснее, но нищо, скъпа, тъкмо ще си побъбрим двете, докато я чакаме. А, ето го и Фром — кимна към иконома, който носеше поднос с бутилка шампанско в кофичка с лед. — Фром, би ли ни донесъл и две чаши, моля?

— Разбира се, милейди — поклони се леко той и след миг вече носеше две изящни кристални чаши. Те ги поеха от ръцете му и благодариха.

Разляха пенливата течност, Едуина вдигна своята чаша и произнесе с усмивка:

— За теб, Теса, и за бляскавото ти бъдеще.

Теса докосна чашата на леля си със своята.

— И за твоето, лельо Едуина.

Възрастната жена се засмя:

— Добре казано, Теса, много добре дори. Благодаря ти, въпреки че нямам кой знае какви планове за бъдещето си.

— Лъжеш ме, лельо — усмихна Теса. — Очевидно е — щом си купуваш перли, явно имаш нещо наум. Чудесно е, че се грижиш за себе си. Това е доказателство за високия ти дух.

— Предполагам, че е така. — Едуина отпи от шампанското, облегна се на ръчно избродираните възглавнички на френския стол и продължи: — Кажи ми сега какво става с онзи идиот, мъжа ти. По мое мнение той се издъни тотално.

— Невъзможен е, лельо. Напълно съм съгласна с теб. Страшно се изложи и…

— Как си позволява да се отнася така с такова хубаво дете като теб? Възмутена съм от поведението му и се радвам, че предприе нужните стъпки, за да го прогониш от живота си — развълнува се Едуина.

— Разводът ще бъде факт съвсем скоро — увери я Теса.

— Не се колебай, момичето ми! Каквото и да ти коства, отърви се от него. Причини ти достатъчно страдания! Аз лично одобрявам разводите. Не е възможно двама души да останат заедно, ако това ги прави нещастни. Разбрах, че мръсникът имал големи претенции?

Теса кимна:

— Така е. Но мама се връща идната седмица и ще задейства нещата с адвокатите.

— Според мен плати му и забрави за него. — Тя отново отпи от шампанското и продължи: — Знаеш много добре, че всеки си има цена и понякога тя не се изразява в пари…

— Както е казвала майка ти — прекъсна я Теса. — Аз също знам правилата на Ема Харт.

— Радвам се да го чуя. Тя беше забележителна жена, легенда за своето време. Ако следваш съветите й, не можеш да сбъркаш. Както и да е, исках да кажа, че трябва да обмислиш и други възможности. Има много начини да хванеш мишката в капана.

— Но не и когато става въпрос за Марк, лельо. Него го интересуват единствено парите.

— И още някои неща, като имам предвид информацията за него. Например „вино, песни и жени“, ако мога да си послужа с литературните образци.

— Така е, но това вече не ме засяга. Не искам дори да се сещам за него.

— Много глупаво и жестоко от негова страна да отвлече Адел.

— Даде допълнителни козове на адвокатите ми и върза ръцете на неговите, ето това направи.

— Правилно.

Последва кратка пауза. Едуина погледна настойчиво племенницата си, приведе се към нея и каза загрижено:

— Дано не те е изплашил дотолкова, че да се откажеш от една следваща връзка, скъпа. Ти си млада и красива. Трябва да забравиш за този брак възможно най-бързо. Да престанеш да се страхуваш, че отново ще открадне Адел, и да отвориш сърцето си за любовта и щастието.

— Откъде знаеш, че се страхувам? — изгледа я подозрително Теса. Трябваше отново да си признае, че Едуина изглежда учудващо добре за годините си.

— Всяка майка би се страхувала за детето си, ако си има работа с такъв тип като Марк Лонгдън. Но аз се съмнявам, че ще опита отново. Особено когато Пола се върне и се заеме с него.

— Надявам се да излезеш права.

В този момент в стаята нахлу Индия, зачервена и задъхана.

— Съжалявам, бабо, но трафикът от Лийдс беше направо невъзможен.

— Не бързаме за никъде — успокои я баба й и поднесе бузата си за целувка. — Седни и си поеми дъх, скъпа. Налей си чаша шампанско. Ако си вземеш сама чаша, ще стане по-бързо, отколкото да чакаме Фром. Знаеш ли, той също започна да остарява.

Индия се засмя.

— Та той е само на петдесет, бабо. Много по-млад е от теб.

— Може би, но той няма моята енергия. Не може да ме стигне по стълбите. Шампанско или нещо не толкова газирано?

— Шампанско, благодаря — отвърна през смях младата жена и отиде до бюфета, където стояха чашите.

Баба й наистина беше невероятна. Пряма до грубост и свободомислеща до ексцентризъм. Но Индия я обожаваше. Баща й винаги повтаряше, че са загубили калъпа, след като са направили майка му.

Тя се върна при тях, наля си шампанско, каза „наздраве“, и отпи. После се наведе към баба си и попита:

— Кой ти разказа за Дъсти Роудс? За връзката ми с него и за нападението?

— Човек, който работи в болницата в Харогейт, но обещах да запазя името му в тайна и мисля да си изпълня обещанието, скъпа.

Индия я изгледа изненадано:

— Значи не е някой от семейството?

— В никакъв случай. Не съм говорила с Робин и Елизабет от седмици, а вие, по-младите, изобщо не се сещате да се обадите.

— Ох, бабо, не говори така. Караш ме да се чувствам ужасно.

— Не е необходимо. Думите ми не се отнасят за теб и Теса. Вие сте моите любимки, наполовина Феърли като мен. Липсвате ми, знаете ли? Напоследък не споделяте нищо със старата си баба.

Индия погледна към Теса, сигурна, че и тя се чувства виновна като нея. Преди да каже нещо, Едуина продължи:

— Знам, че вече е добре и че утре се прибира в Уилоу Хол. Надявам се по-късно тази седмица, ако всичко върви добре, да се запозная с него. Може да е на чай, на обяд или на вечеря, както предпочиташ.

— Ще се опитам да го уредя за вечеря, но да знаеш, че не е лесен човек.

— Постарай се, скъпа. Знаеш, че се държа и непрекъснато повтарям, че още не съм се запътила заникъде, но на моите години човек не знае какво може да му се случи утре. Животът може да ти поднесе изненада, когато най-малко очакваш.

— Не искам да слушам подобни приказки! — извика Индия. — Ти още дълго ще си с нас.

— Да се надяваме. Сега ми кажи, обичаш ли го достатъчно, за да прекараш живота си с него? — попита директно Едуина.

Младата жена кимна и понечи да каже нещо, но промени решението си и остана загледана в баба си.

Едуина кимна разбиращо:

— Не си сигурна в неговите намерения, нали?

— Както винаги си права.

— Ако ти го искаш, няма какво да те спре. Всичко зависи от теб, момичето ми. Винаги е било така. Мъжете обикновено са по-нерешителни, особено когато става дума за сериозно обвързване. Но аз ти вярвам, скъпа. Щом си се спряла на него, съм сигурна, че е достоен човек.

— Наистина е такъв. Поне аз вярвам, че е такъв.

— Сега… една от причините да ви поканя на вечеря е, че съм приготвила за вас специални подаръци. — Тя стана пъргаво от мястото си и им кимна. — След мен, момичета!

И тръгна към хола. Понесе се по същия царствен начин, както беше слязла от стълбите. Прекоси го и влезе в библиотеката. Индия и Теса я последваха, разменяйки си недоумяващи погледи.

Едуина извади от джоба си ключ, седна зад огромното си орехово бюро и отключи едно от чекмеджетата.

— Защо стърчите там и надничате като гладни гъсета? Седнете и двете на дивана.

Те изпълниха заповедта. Знаеха, че е по-добре да се подчиняват на графиня Дънвейл, особено когато е в едно от нейните странни настроения, които напоследък зачестяваха.

Едуина порови из чекмеджето, извади известна част от съдържанието му, за да си освободи място за действие, и след малко кимна към тях.

— Елате да ми помогнете да пренеса тези неща до всекидневната.

Тя стана и взе една от многото малки кутии, другите остави за тях.

Двете млади жени взеха останалата част и скоро домакинята и гостенките се настаниха отново на масата за кафе до отворения прозорец. Едуина усети любопитството на внучката си и любимата си племенница и се усмихна при мисълта за изненадата, която им бе подготвила.

„Това е приятна изненада“ — каза си, сигурна, че следващите няколко минути ще донесат радост и на нея, и на тях. Напоследък нямаше много поводи за радост, особено след отвличането на Адел и нещастието с Ръсел Роудс, нейния любим художник.

Едуина погледна Теса и бавно изрече:

— Ти си с две години по-голяма от Индия и затова ще започна от теб. Твоята баба Ема Харт беше изключителна жена и всичко, което си, всичко, което притежаваш, го дължиш на нея. На брилянтния й ум, на усета й към бизнеса, на нейната неизтощима енергия, трудолюбие и решителност. И на интуицията й, разбира се. Никога не го забравяй, Теса! Нека ти разкажа… Преди много години мама ми подари нещо. Тя знаеше колко е важно за мен то, защото аз винаги съм се чувствала Феърли, въпреки че не съм законна дъщеря. Разбира се, че бях и Харт, но тогава бях малко снобка и предпочитах да мисля за себе си като за аристократка, сякаш това има някакво значение в наши дни. — Едуина погледна към вещите, струпани върху масата, въздъхна дълбоко, сякаш си спомни нещо отдавна забравено, и тихо продължи: — Мама ми го подари за Коледа. Знаеше, че ще го пазя винаги, защото е било собственост на моята баба Адел Феърли.

Тя взе една стара кутия, облицована в черна износена кожа, отвори я и отново я остави на масата.

Индия и Теса погледнаха в кутията.

На черно кадифе, поставено в кръглата кутия, лежеше най-прекрасната диамантена огърлица, която някога бяха виждали. Приличаше по-скоро на избродирана на ръка дантела във формата на детски лигавник със стотици малки искрящи диаманти. Те блестяха като млечнобели пламъчета на електрическата светлина и представляваха зашеметяваща гледка. Двете жени с усилие откъснаха погледи от огърлицата и вдигнаха очи към Едуина, която ги наблюдаваше със задоволство. Първа се съвзе Индия.

— Прелестна е бабо, но как е попаднала в Ема, щом е принадлежала на Адел Феърли?

— Много преди да ми я подари, Ема я е купила на аукцион, където са разпродавали бижутата на Адел. Всъщност е купила цялата колекция.

— Защо е била продавана на аукцион? — учуди се Индия.

— Джералд Феърли е имал нужда от пари, за да закрепи бизнеса си, и е продал наследените от майка си бижута.

— Обявил ги е на търг и Ема ги е купила? — прошепна Теса.

— Да. Мисля, че е схванала иронията, както само тя умееше. Прабаба ви имаше чудесно чувство за хумор. Тази огърлица — посочи Едуина с пръст — е била любимата на Адел и когато Ема е била малко слугинче във Феърли Хол, е трябвало да я слага на врата на господарката и да я закопчава. Години по-късно тя стана господарка. Каква ирония, момичета, а?

— Наистина — поклати глава Индия. — Ема обичаше ли да я носи?

— О, изобщо не пожела да я сложи. Странно, но никой не я е слагал на врата си, преди мама да ми я подари. Аз съм я слагала няколко пъти. Сега е твоя, Теса.

— Ох, лельо Едуина! Не мога да я приема. Индия е твоя внучка и мисля, че е редно да остане за нея. Благодаря ти, но…

— Няма за какво. Това ли искаш да кажеш?

— Да.

— Не, Теса! — възкликна Индия. — Баба има правото да реши и тя иска да я даде на теб. — Обърна се към Едуина и я насърчи: — Трябва да постъпиш, както си го решила.

— Има основателна причина да я дам на Теса — каза баба й и премести поглед от Индия към племенницата си. — Джим Феърли, твоят баща, беше законен внук на Едуин. Затова прецених, че огърлицата трябва да бъде твоя. Има и още една причина… Ема обожаваше майка ти. И понеже Ема е първоначалният й собственик, съм сигурна, че един ден би предпочела огърлицата да е в ръцете на Пола вместо в моите.

— Но аз…

Възрастната жена вдигна ръка.

— Моля те, недей да спориш с мен, скъпа — каза властно тя. — Това е моят подарък за теб заради това, че си истинска Феърли по баща. Но не бива никога да забравяш, че си и Харт, Теса! Никога! Аз допуснах тази грешка и цял живот съжалявам за това. Обичам те, скъпа, и ти я подарявам от сърце.

— Благодаря — отговори разтреперана Теса. Опита се да преглътне, но сълзите изведнъж рукнаха от очите й.

— Сега е твой ред, мила — обърна се към внучката си Едуина. — Останалите бижута в тези кутии също са били на Адел Феърли. Ема е купила цялата колекция. И ми я завеща. Можеш да си избереш, каквото си поискаш, но аз си помислих, че това ще ти подхожда най-много.

Тя се наведе над масата, взе една червена кожена кутия и я отвори.

Двете жени се спогледаха, занемели от възхита, и впериха като по сигнал погледи в старата графиня.

— Това за мен ли е, бабо?

— Ако ти харесва, скъпа.

Индия притихна. Наведе се към масата и взе в ръце кутията. Огърлицата беше направена от големи и красиви перли в стил Едуард. В средата имаше огромен сапфир, заобиколен от по-малки розови перли на овал на подложка, и също като диамантената огърлица беше истинско произведение на изкуството.

— Помислих си, че ще ти отива, защото имаш дълга шия. В малката кутия има сапфирени обици. Ще си отиват с огърлицата. Ох, забравих, Теса. За теб също има диамантени обици. Защо не разровите из кутиите и не ги откриете сами? — предложи с усмивка Едуина и се облегна назад.

— Ама това наистина ли е за мен, бабо? — попита развълнувано Индия.

— Наистина, скъпа, защото те обичам много. И двете сте Феърли, част от моята кръв, и трябва да имате нещо от своята прабаба.

— Благодаря ти много! — възкликна Индия, остави огърлицата в кутията, стана и я прегърна едва сдържайки сълзите си.

Теса я последва и целуна звучно леля си по бузата. Едуина се засмя, доволна от изненадата, от радостта им и от благодарността, която блестеше в очите им.

— Там има огледало. Защо не си ги сложите, момичета?

Облечена в черна семпла рокля, Индия веднага сложи огърлицата, завъртя се пред огледалото и попита:

— Как ви се струва? Прекрасна е, нали? И стои чудесно на тази рокля.

— Много ти отива, скъпа. Правилно съм преценила, че е точно за теб. Ела при мен. Искам да те огледам добре.

Индия се приближи до баба си и тя я огледа внимателно.

— Точно за теб, скъпа.

— Благодаря ти още веднъж, бабо. Това е изключителен подарък!

— Но аз имам проблем — обади се Теса. — Огърлицата не може да легне по врата ми.

Индия изтича при нея и свали ципа на гърба на бялата й рокля.

— Сега смъкни роклята надолу по раменете и ще видиш, че ще легне.

Теса изпълни съвета на братовчедка си и се представи на Едуина:

— Какво ще кажеш, лельо? Отива ли ми?

Едуина кимна и в очите й неочаквано блеснаха сълзи.

— Защо изведнъж и двете ми заприличахте на същества от вече отминала епоха? И знаете ли какво? Сега приликата ви с Адел Феърли изпъква повече от всякога. Може би заради светлите коси и тези сиви очи…

Тя бръкна в джоба си, извади кърпичка и издуха носа си. Бързо възвърна самообладанието си и продължи делово:

— Бижутата са ви наследство от мен. Останалата част от колекцията ще дам на Сали. Майка ти ще получи по-голямата част, Индия, но ще заделя нещо и за Пола. — Тя се изправи и отново възприе генералския тон: — Момичета, да сядаме на масата! Умирам от глад.

— Разбира се, бабо — обади се Индия. — Но не е ли по-добре първо да приберем останалите кутии.

— И аз мисля, че ще е по-добре — каза Теса, свали огърлицата си и вдигна ципа на роклята си. Изведнъж се замисли и попита: — Имаш ли сейф тук, лельо Едуина?

— Нали не мислите, че държа тези кутии под леглото си, глупачета? Нали Джак Фиг ще ми откъсне главата?

Те избухнаха в смях.

— Кой го изпрати при теб?

— Гидиън, кой друг? Той непрекъснато се тревожи за мен. Джак се зарадва, като видя, че имам цели три сейфа. Един за документите, един за бижутата и един за сребърните прибори. Беше впечатлен.

— Сигурна съм — усмихна се Теса.

— Ох, бабо, ти можеш да впечатлиш всеки — обади се Индия и взе част от кутиите, за да ги прибере обратно в бюрото. Теса грабна останалите.

Едуина ги гледаше и лицето й сияеше от щастие.