Метаданни
Данни
- Серия
- Ема Харт (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unexpected Blessing, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Маргарита Терзиева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Барбара Тейлър Брадфорд. Неочакван дар
ИК „Ера“, София, 2008
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-009-5
История
- —Добавяне
14
— Колко се радвам, че се засякохме — сияеше от радост Мариета.
Майката и дъщерята седяха една срещу друга в „Бърдкейдж“ един от ресторантите в магазина. Докато чакаха поръчката си, двете си бъбреха, отпиваха от минералната вода и се чувстваха съвсем уютно.
— Аз също, мамо — отвърна Еван. — Обичам съботите. Тогава намирам време да се справя с документацията. През седмицата тук е доста натоварено.
— Смятах да ти се обадя, когато разгледам наоколо, но се прехласнах по нощниците и ако не те бях видяла, можеше да остана там цял ден — засмя се звънко като момиче майка й. — Представяш ли си, на моите години?
Еван кимна, загледана в нея. Казаното от Линет преди час беше абсолютна истина. Мариета изглеждаше много млада, за да й е майка. Беше на четирийсет и девет, съвсем скоро щеше да навърши петдесет, но можеше да мине за два пъти по-млада. Дали свежият й вид се дължеше на оздравяването й? Или имаше нещо друго? Козметична намеса? Не, баща й не изкарваше толкова пари, че да плаща за козметични операции. Всъщност след смъртта на майка му нещата се бяха променили. Глинис Хюс бе оставила на сина си и на внучката си солидно наследство.
— Втренчила си се в мен, сякаш не ме познаваш. Да не би да съм се изцапала? Или не харесваш тоалета ми? — заоглежда се майка й.
Еван примигна и отговори бързо:
— Не ставай глупава, всичко ти е наред. Изглеждаш направо фантастично. Както изглеждаше и на вечерята онази вечер. И честно казано, затова те гледам така. Толкова си се променила! Много си елегантна. Сякаш си друга жена, просто не мога да повярвам.
— Можеш, скъпа. Виждаш го с очите си, а ти вярваш на очите си, нали, Еван Хюс? Помниш ли, обичах да ти го повтарям, когато беше малка… — видя недоумението на дъщеря си и я остави да помисли.
След малко очите на Еван светнаха и тя извика:
— Разбира се, че си го спомням. Когато започнах да се съмнявам в Дядо Коледа, ти ми каза: „Вярвай на очите си“. И с баба ме заведохте до близкия магазин, за да го видя.
Мариета се усмихна. Отпи от водата и каза:
— Ти беше прекрасно дете.
Еван се наведе през масата и прошепна заговорнически:
— Хайде, мамо. Изплюй камъчето. Кажи какво се е случило с теб? — Мариета не отговори и тя продължи: — Взимаш нови лекарства, нали? И това е променило живота ти?
Майка й отново замълча. Еван се облегна назад и зачака. Мълчанието продължи и тя се запита дали не бе засегнала майка си с нетактичния си въпрос. Пресегна се през масата и хвана ръката й.
— Съжалявам. Не биваше да си пъхам носа, където не ми е работата. Просто се радвам за теб. Виждаш ми се здрава и щастлива.
— Наистина съм много по-добре и не ти се сърдя, скъпа. Искам да говоря с теб, но не знам откъде да започна.
— Предлагам от началото. И не се притеснявай, разкажи ми всичко. Свършила съм си работата за деня. Слушам те.
— Началото, да… Започна миналия февруари, малко след като ти замина. Не знам дали си спомняш леля Доти. Беше сестра на майка ми и живееше в Лос Анжелис, недалеч от мама. Двете бяха много близки с мама.
— Спомням си я смътно. Ти понякога я споменаваше. Когато си била малка, тя се е снимала във филми.
— Точно така — погледна я изненадано Мариета. — Не мога да повярвам, че я помниш. Тя е идвала у нас само два пъти, когато пътуваше с мъжа си. Ти беше съвсем малка тогава. Аз бях единствената й племенница и тя държеше да ме вижда от време на време. Леля Доти бе омъжена за Хауърд Кемпсън. Той беше шеф на рекламата в „Ардънт Пикчърс“. Чак до смъртта си, преди десет години.
— Знаеш ли, май помня, когато умря. Ти беше много разстроена и всичко това явно ме е впечатлило силно. Може пък ти да си ми разказвала за нейния живот в киното, как са се срещнали, как са се оженили…
Мариета се засмя.
— Филмовата й кариера беше твърде кратка, но семейството обичаше да се хвали с нея.
Сервитьорката поднесе салатата им и студения чай и се отдалечи.
— През февруари леля Доти дойде в Ню Йорк за петдесетгодишнината от сватбата на нейна приятелка от Холивуд. Срещнахме се. Тя реши, че съм по-добре, но според нея можело напълно да се излекувам. Разказа ми за своята приятелка, доктор Ана Марчело, и настоя да си запиша час при нея. — Тя остави вилицата си и се наведе към Еван. — Никога няма да забравя думите на леля Доти, преди да се разделим. Каза ми: „Стегни се и вземи живота си в ръце, преди да е станало твърде късно, Мари“. Предполагам, че нейните думи ми дадоха сили.
— Понякога всички имаме нужда от малко помощ.
— Отидох при доктор Марчело и тя се зае с мен.
— Знаех си, че промяната е свързана със здравето ти.
— Доктор Марчело смени лекарствата ми и се отнесе с голямо внимание към моя случай. Но причината за промяната не беше само в медицинската помощ. Случи се и още нещо.
— Казвай.
— Малко след това леля Доти почина. Беше на осемдесет, но ми изглеждаше в добра форма и си беше с ума. Но само седмица след като се върна на Западния бряг, получи сърдечен удар и изходът беше фатален. Накратко, тя ми остави всичко, което притежаваше. Апартамента си в Брестууд, мебелите и бижутата, както и малко акции. Сред тях има някои наистина ценни книжа. Както и да е, в завещанието й пишеше, че получавам „всичко, което има някаква стойност“.
— Виж ти! Значи си станала богата наследница, и то съвсем неочаквано.
— Не съм наследила несметни богатства — засмя се Мариета. — Нищо подобно.
— Какво каза татко за това?
— Не много.
— Не се ли зарадва? — попита Еван леко объркана.
— Не.
— Как така? Защо?
— Защото със завещанието си леля Доти промени коренно живота ми. Тя ме направи независима.
Дъщеря й я погледна изненадано:
— И на татко това не му хареса? Защото вече нямаш нужда от него? Имам предвид, финансово. Това се опитваш да ми кажеш, нали?
— Правилно си ме разбрала.
— Но вие сте били заедно цял живот. Не може да реши, че сега ще го напуснеш просто така, само защото леля Доти ти е оставила някакви пари. Поне така разсъждавам аз.
— Нямам представа какво си е помислил тогава и какво си мисли сега, Еван. Баща ти не говори с мен по този въпрос — отвърна Мариета и отпи от чая си. — Аз послушах съвета на леля и отидох при доктор Марчело. И съм благодарна, че я послушах. След смъртта й реших, че трябва да поема пълен контрол над живота си. И над наследството си.
— Защото си знаела, че това е било желанието й.
— Точно така. Свързах се с агент по недвижими имоти в Лос Анжелис и дадох апартамента й под наем. Заедно с мебелите, разбира се. Агентът ми се обади след около седмица, подписахме договор с неговите клиенти и сега имам редовен месечен приход. Не съм продала акциите й. Пазя ги. Прехвърлих парите от влога й в банката в Манхатън.
— Мамо, толкова се гордея с теб! Оказа се, че си истинска бизнес дама. Постъпила си много практично. Поздравления!
— Благодаря ти. Радвам се, щом оценката идва от теб.
— Наистина го мисля.
— Ето това исках да ти кажа. Парите не ме изкараха от релси. Само си купих някои неща. Не е лошо да се облечеш добре, нали? Ей така, за разнообразие.
Еван се стресна от последните й думи. Наистина, притежавала ли бе майка й красиви неща някога? Поне тя не си спомняше. В баща й ли беше причината? Може би не й е давал достатъчно пари за лични разходи? „Не бива да го обвинявам — помисли си, — мама беше много болна. Маниакална депресия! Татко правеше всичко по силите си, но с времето направо се отчая.“
Еван изведнъж загуби апетит. Остави вилицата и се облегна назад.
Настъпи мълчание, но тишина беше приятна, защото бе наситена с любов. Еван се замисли дали не е била несправедлива към майка си през всичките тези години. Винаги я бе обвинявала, винаги бе съчувствала на баща си. Вероятно Мариета също се е нуждаела от внимание и от малко възхищение. И от любов. Внезапно изпита вина.
Сервитьорката се появи, взе чиниите им и ги увери, че раците им пристигат след минутка.
Еван погледна майка си и каза тихо:
— Искам да ти кажа, че онази вечер наистина беше прекрасна. Днес също изглеждаш възхитително. Татко трябва да е щастлив от промяната. Много си красива.
— Не знам… надявам се да го отчита. Но ми се струва, че не обръща голямо внимание.
Дъщеря й поклати глава.
— Не мога да си го обясня — измърмори, изведнъж ядосана на баща си за нехайното му отношение.
— О, аз го разбирам — каза тихо Мариета. — Както ти казах, парите не са толкова важни за мен. Нямам намерение да харча за глупости. Но се наслаждавам на чувството за независимост, което ми дават те. Мисълта, че ако се наложи, ще мога да се справя и сама, ме успокоява.
Еван занемя. Тя разбра точно какво иска да й каже майка й. Не разбираше обаче отношението на баща си към новото положение. Дали не ревнуваше? Или се чувстваше заплашен? Наистина ли се страхуваше, че Мариета може да го напусне? Но защо? Леко шокирана, тя осъзна, че не знае почти нищо за брака на родителите си. Бе напуснала дома си преди девет години и живееше с Глини и Ричард Хюс в Манхатън. Дали наистина майка й е била болна през цялото това време? И дали наистина баща й съжаляваше за изгубените години? Или по някакъв начин това положение го е устройвало? През това време той бе постигнал големи успехи в търговията с антики. И обичаше дома си — старата ферма в Кънектикът.
— Моля те, не го съди толкова строго — чу майка й да казва.
Отърси се от мислите си и отговори:
— Не го съдя изобщо. Но искам да те попитам нещо. Ти го изгледа странно, когато каза, че не е знаел, че майка му е работила в магазина на Ема Харт. — Еван пое дълбоко въздух и бързо попита: — Тогава го погледна с презрение, нали, мамо? Това в погледа ти беше презрение?
— Не чак презрение, скъпа. Просто изненада.
— Той ме излъга, нали?
Мариета кимна.
— Но защо, мамо? Какво значение има, че баба е работила в „Хартс“? И защо мрази толкова много това семейство?
— Задаваш ми едновременно два въпроса и аз ще ти отговоря и на двата по един и същи начин: не знам.
— Нека те попитам друго. Ако татко е знаел, че Глини е работила за Ема Харт и не е обичал Харт, защо ме насърчи да замина за Лондон през януари?
— Защото тогава още не знаеше за Глини и Ема. Да, спомняше си, че двете са се познавали през войната и че са поддържали връзка след това. Но нямаше представа, че майка му е била секретарка на Ема.
— Разбрал го е след смъртта на Глини. През ноември миналата година, нали?
Майка й кимна отново.
— Сигурно е открил някакви документи.
— Препоръките на Ема. В тях тя изброява качествата й като секретарка.
— И само толкова?
— Мисля, че да.
— Все още не мога да проумея защо този факт промени отношението му към Харт.
— И аз, освен…
— Освен какво? — погледна я в очите Еван.
— Просто всичко това го разстрои много. В мига, когато влезе в този магазин, ти просто се влюби в него. В магазина, в Линет О’Нийл, в Пола О’Нийл и в Индия Стандиш. И най-важното — в Гидиън Харт. И може би той се почувства… изоставен. Вероятно си мисли, че повече няма да се върнеш у дома.
— Ох, мамо! — прошепна дъщеря й.
— Аз знам, че няма да се върнеш. Няма да живееш там. Ще останеш в Лондон. Жените имат много по-силна интуиция и са по-практични от мъжете. Ние виждаме нещата, каквито наистина са, а не каквито искаме да бъдат, както правят мъжете — въздъхна Мариета. — Усещам, че си влюбена силно в Гидиън, и се радвам за теб. Можеш да разчиташ на благословията ми.
— Но не и на татковата, ако разбирам правилно думите ти.
— Да. Както вече ти казах, той не иска да те изгуби. Ти винаги си била неговата любимка, да си го кажем направо.
Еван смени темата и попита:
— Защо осиновихте Илейн и Ангард?
— Защото не можех да имам повече деца.
— Но ти имаше диагноза маниакална депресия. За теб беше трудно да се справиш дори и с едно, да не говорим за три.
— Баща ти искаше голямо семейство.
Еван хвана ръката на майка си и я стисна здраво. Взря се в любимото лице, спокойните черти, изящните скули, широкото чело. Лицето на майка й винаги излъчваше покой. Имаше изключителни очи — нито сини, нито зелени, а нещо като нежен тюркоаз. Косата й приличаше на слънчев ореол и тя едва сега осъзна, че лицето й винаги бе изглеждало по този начин — съвършено в своята красота, спокойно и одухотворено.
— Не беше татко, а ти, мамо. Ти искаше друго дете… защото той ме отне от теб… Изтласка те от живота ми и ме запази само за себе си. Нали?
Мариета примигна и отвърна глава.
— Обичам те, мамо! — прошепна Еван.
— Аз също те обичам, детето ми! — изхлипа майка й и в невероятните й очи се появиха сълзи.
Внезапната поява на сервитьорката прекъсна разговора им, но щом си тръгна, двете отново доближиха глави.
— Не исках да те разстройвам — каза Еван.
— Остави това, ще се оправя. След обяда искам да се качим в кабинета ти за малко. Трябва да ти обясня нещо.
Еван не попита за какво става въпрос. Просто кимна.
— Искам да ти кажа нещо за баба ти — започна Мариета около час по-късно, след като се настаниха в кабинета на Еван.
— Кажи ми, може би това ще ми помогне да разбера нещата.
— И аз се надявам, скъпа. Миналото лято, преди да се разболее, Глини ме помоли да отида в Ню Йорк, за да обядваме заедно. Отидох с радост, защото знаех, че тя се тревожи за мен и ме обича. Мислех, че иска да обсъдим моето или нейното здраве. Не бях сигурна кое от двете. — Тя спря за момент, сякаш не бе уверена, че трябва да продължи. Дали с разкриването на ужасните тайни на семейството нямаше да отвори кутията на Пандора?
Еван видя колебанието на майка си и реши да й помогне.
— И за какво е искала да разговаря с теб? — Мариета мълчеше и тя добави: — Бас държа, че е било за теб. Глини те обичаше и много се тревожеше за теб.
— Така беше. Но този ден не говорихме за мен. Нито за нея. Този път темата на разговора ни беше ти.
— Тя се е тревожила за мен? — Очите на дъщерята се разшириха от изненада.
— И то много. Мислеше, че си поела пътя за никъде.
— Права е била. Тя знаеше как се чувствам. Знаеше, че работата ми не ме удовлетворява. Че ми беше писнало и от нея, и от Ню Йорк.
— Каза ми, че трябва да заминеш за Лондон. Щеше да ти даде пари за път. Когато възразих и я попитах какво ще правиш в Лондон, тя ми отвърна, че можеш да почнеш работа в „Хартс“. Разказа ми за приятелството си с Ема Харт. Обясни ми, че познава магазина, защото по време на Втората световна война е работила там. Смяташе, че „Хартс“ в Найтсбридж е идеалното място за теб.
— Боже мой, тя е планирала всичко предварително! Не е ли знаела, че Ема вече не е сред живите?
— Сигурна съм, че знаеше, но онзи ден не спомена нищо за това. Каза ми само, че иска да те вкара в семейство Харт, защото принадлежиш към него. Когато я попитах какво има предвид, тя не отговори. Затвори се в себе си. След малко обаче продължи да ме убеждава, довери ми, че с Харт я свързват много неща и просто трябва да приема думите й, без да питам повече. Когато продължих да възразявам на идеята да напуснеш Ню Йорк, ми заяви, че децата са наши само временно. После трябва да напуснат семейното огнище и да поемат по свой собствен път. „Пусни я да отиде в Лондон. Тя не може да устои на това.“ Това бяха точните й думи.
— Имала е предвид, че не мога да устоя на Харт?
Мариета вдигна рамене.
— Как реагира татко?
— Не съм му казвала за този разговор. Баба ти ме накара да й обещая, че няма да му казвам.
Еван се облегна на стола си и се загледа в Мариета, питайки се колко точно знае тя. Искаше й се да я попита дали знае за любовта между Глинис и Робин, но се отказа. По-добре беше първо да опипа почвата. Все още се колебаеше дали да каже истината на баща си.
— Значи, баба продължи да ръководи нещата до смъртта си, а? — усмихна се тя.
— Дори и на смъртното си ложе — каза тихо Мариет. — Когато ти каза да откриеш Ема Харт, защото тя държи ключа към бъдещето ти, Глини е знаела точно какво прави.
— Права си. Тя знаеше, че ще направя, каквото иска от мен. Няма да устоя на изкушението да дойда до Лондон.
— И както виждам, не съжаляваш за това? — вдигна вежди майка й, без да я изпуска от поглед.
— Така е, не съжалявам. Каза ли ти баба нещо друго за връзката си със семейство Харт? За другите му членове?
— Не, не спомена нищо повече — отвърна майка й и се замисли дали постъпва правилно, като премълчава част от истината. Най-важната. Но нямаше избор, поне за момента. Може би по-късно щеше да сподели всичко с дъщеря си. Но по-късно. Някога.
Еван изгледа внимателно майка си и възкликна:
— Мамо, виждам, че нещо те тревожи. Има ли още нещо, което не си ми казала?
— Не, скъпа. Това беше всичко — излъга спокойно тя.
— Защото, ако има нещо, можеш спокойно да ми кажеш. Няма да издам нищо на татко.
— За бога, Еван! В никакъв случай не бива да споменаваш пред него и думичка от това, което ти казах! Аз самата никога не съм споменавала за това. Дори след като Глини почина и ти дойде в Лондон. Обещах на майка му и сега искам и ти да ми обещаеш същото.
— Добре, мамо. Няма да кажа нищо на татко за нашия разговор. Заклевам се.
Мариета си отдъхна. Усмихна се на дъщеря си и каза тихо:
— Благодаря ти за днешния ден, мила! Толкова се радвам, че успях да те видя на спокойствие… да споделя с теб всичко това. И… искам да ти се извиня.
— Да ми се извиниш? За какво?
— Че не бях до теб, докато растеше. Толкова много загубихме и двете…
— Ти беше болна. Но имаше моменти, когато беше до мен. Помня ги до един, мамо.
— Много се радвам, Еван. Колкото до обяда с Гидиън утре, все пак ще дойдем и двамата с баща ти. Дори си мисля, че той изгаря от нетърпение да се запознае със съперника си — засмя се тя.
— Джордж и Арлет не се ли обидиха, че се отказвате от уговорката си с тях?
— Разбира се, че не. Тревогата беше само в главата на баща ти. Кажи къде ще се срещнем и в колко часа?
— В „Дорчестър“ в един часа. Ще ви чакам във фоайето — отвърна Еван, щастлива, че най-после родителите й ще се запознаят с мъжа, когото обичаше и на когото бе дала дума да бъде негова завинаги.
Към два и половина Индия връхлетя в кабинета на Теса и почти извика:
— Съжалявам, че не се срещнахме по-рано. Получих съобщението ти за баба. Как е тя? Добре ли е?
— Много добре дори. Както обикновено говореше като британски генерал, повел армията си в атака. Леля Едуина сякаш е направена от стомана.
Индия се засмя:
— Напълно съм съгласна с теб. Каза ли ти какво иска?
— Да. Трябва да й се обадиш. Но също иска да отидем на вечеря следващата седмица. Обещах й. Но трябва да стане или в понеделник, или във вторник, защото в сряда ще пътувам за Лондон. В четвъртък заминавам за Париж с Лорн.
— Това трябва да те поразсее малко — каза Индия. — Но ми е чудно защо баба иска да ни види. Спомена ли нещо конкретно?
— Не, но беше категорична. Явно поканата е задължителна, въпреки че бе поднесена любезно.
— Познавам този тон — поклати глава Индия. — Интересно, Теса, тя е на деветдесет и пет години, а изобщо не изглежда толкова стара, нито се държи като такава. Все бърза, все снове насам-натам, сякаш е на нашите години.
Братовчедка й се усмихна:
— Трябва да й съобщя утре коя вечер сме избрали.
— Предпочитам да е понеделник, щом нямаш нищо против. Надявам се, че във вторник ще изпишат Дъсти. Искам да го откарам до Уилоу Хол и да прекарам вечерта с него. За щастие той вече е много по-добре и лекарите смятат, че до вторник всичко вече ще е наред.
— Радвам се да го чуя. Понеделник ме устройва идеално.
— Кога мислиш да дойдеш в Йоркшир? Утре следобед?
— Да. А ти?
— И аз ще се прибера по същото време. Ще взема Адел и Елвира с мен. Искам да ги настаня, преди да замина. Линет ще пристигне в сряда вечерта и ще се погрижи за всичко.
— Ясно — отвърна Индия и приседна на стола. Беше убедена, че повече няма за какво да се тревожат, след като Джак Фиг бе превърнал имението в нещо подобно на Форт Нокс. — Там ще са в пълна безопасност. Можеш да си спокойна. Някакви новини за Марк?
— Уф, не! — потръпна неволно Теса. — Преговорите между адвокатите продължават, но всичко става много бавно. Мама казва, че няма да е за дълго. Щом се върне от Ню Йорк, ще му духне под опашката. И на него, и на адвокатите му.
— Като познавам леля Пола, мисля, че ще стане точно така.
Индия стана, приближи се до бюрото на братовчедка си и попита:
— Имаш ли нещо против да звънна на баба оттук? Тъкмо ще й съобщиш за понеделник.
— Заповядай.
Тя набра номера, изчака да вдигнат и каза официално:
— Бих искала да говоря с графиня Дънвейл, моля.
— Говориш точно с нея, Индия. Аз съм.
— Здравей, бабо. Аз съм при Теса. Искала си да ме чуеш.
— Точно така. Исках да поговорим за твоя приятел. Как е той? Излезе ли от болницата?
Индия се изненада.
— Вече е много по-добре. Ще го изпишат във вторник.
— Радвам се да го чуя. Защо не го доведеш в Нидързли Хаус, когато се пооправи?
— С удоволствие.
— Той е изключително талантлив художник, момичето ми. Нещо повече. Бих казала, че е гений.
— Наистина е такъв, бабо — зарадва се Индия на оценката на Едуина. — Теса е до мен и каза, че може да се разберете за вечерята още днес.
— Уточнихте ли датата?
— Да, бабо.
— Кога — почти излая старицата.
— Спряхме се на понеделник, ако и за теб е удобно.
— Естествено, че ми е удобно. Едва ли очакваш от мен да водя живот на дебютантка в обществото, която тича по балове и приеми. А, между другото, какви са тези глупости за някаква вечеря, организирана от теб и Теса в моя чест?
— Тя каза ли ти вече? Просто си мислехме, че е добре да… те почетем като най-възрастния член на фамилия Харт.
— Хич не ми го напомняй — извика Едуина, но след малко се засмя добродушно: — Понеже идеята идва от две Феърли, обещавам да я обмисля. Мислиш ли, че ще успееш да изкараш баща си от ирландските блата? Дали ще дойде?
— Сигурна съм, бабо.
— Ще го обсъдим в понеделник. Седем часа, Индия. Нито минута по-късно. Дочуване.
— Дочуване — отвърна Индия, но баба й вече бе затворила. Тя изгледа озадачено Теса. — Едуина знае за Дъсти. Кой би могъл да й каже?
— Ти не си ли й казала досега? — отвърна й братовчедка й. Както винаги лицето й беше абсолютно непроницаемо.
— Не, разбира се. Не съм казвала на никого, освен на Линет. Нещата се разбраха едва след инцидента.
— Ето ти го отговора. Сега цялото семейство научи — отбеляза Теса.
— Сигурно го е чула от чичо Робин. Еван му се обажда всеки ден. Е, образно казано.
— Какво толкова те интересува дали знае или не? Всъщност каква беше реакцията й?
— Казва, че е гений, и иска да се запознае с него. — Тя се върна на стола си, облегна се назад и измърмори: — Проблемът е, че той няма да иска да се запознае с нея.
— Защо мислиш така?
— Той ненавижда семейството ми. И то само защото татко има благородническа титла.
— Сигурна съм, че ще се съгласи да се види с нея, стига ти да поставиш нещата правилно. Опиши я като ексцентричка, каквато си е.
Теса изключи компютъра, пресегна се за чантата си и каза:
— Ще се видим в понеделник при Едуина. А сега си отивам вкъщи при детето.
Индия скочи от мястото си.
— Аз също приключих за днес. Имаш ли кола или да те закарам до дома на майка ти?
— Мислех да повървя пеша, но щом питаш… благодаря. Лондон е толкова опасен напоследък! Дори и през деня.
По пътя до Белгрейвия Скуеър Индия заговори за Дъсти и за своя портрет. После изведнъж попита:
— Докога мислиш да живееш с майка си и баща си?
Теса я погледна и отвърна:
— Докато разводът приключи и всичко между мен и Марк се уточни. После ще си потърся апартамент. Не искам да остана в Хампстед Хаус, въпреки че на практика апартаментът е мой. Не мога да понасям това място. Марк го превърна в нещо грозно, студено и мрачно. Щом го иска, нека да го задържи.
— Наистина го иска.
— Знам. Мама има някакъв план относно апартамента и Марк, но ще разбера повече едва когато се върне в началото на септември. Дотогава ще остана в Белгрейвия. Къщата е достатъчно просторна и на първия етаж има чудесен малък апартамент. Онзи на Пол Макгил. Така че мога да си осигуря относителна самостоятелност.
Те завиха и спряха на площада пред елегантната сграда. Индия попита:
— Може ли да се отбия за малко? Искам да прегърна Адел. Отдавна не съм я виждала.
— Разбира се. Боже мой, Индия! Това е Марк. На стълбите. Натиска звънеца. Какво иска пък сега?
Братовчедка й погледна към входа и каза твърдо:
— Без паника. Ще се оправим с него.
Зави, паркира колата зад къщата и откопча колана.
— Само спокойно — повтори на Теса, която вече слизаше от колата.
— Ще се опитам — измънка тя, забърза по тротоара и извика: — Марк, за какво си дошъл?
Той я чу и се извъртя рязко към нея.
— Искам да видя дъщеря си. Това е. Криеш я от мен, а знаеш много добре, че нямаш право — войнствено пристъпи към нея и страните му се обагриха в червено.
— Знаеш много добре, че първо трябва да се обадиш и да предупредиш за посещението си — почти изкрещя Теса. Застана в подножието на стълбите и се опита да сдържи емоциите си.
— Аз пък реших да дойда направо, госпожо Лонгдън. Мое право е да видя детето си. Аз обичам Адел и тя също ме обича.
— Ти загуби правото си да я виждаш в деня, когато я отвлече — изгледа го ледено тя.
— Не съм я отвличал. Просто я изведох на разходка с колата и на обяд. Върнах я цяла и невредима. Никога не бих й причинил нещо лошо, каквото и да си мислиш за мен. Заявих го ясно на адвокатите ти. Непрекъснато ме очерняш пред хората! Това е… безсъвестно.
— Няма да ти позволя да я видиш, докато не подпишем договор и не уточним железни правила — отвърна студено Теса и го изгледа твърдо. — Трябва да се примириш с положението.
— Ах, ти, кучко…
В същия момент вратата се отвори и Хариет, икономката, се показа на прага.
— Ох, това сте вие, госпожице Теса! — възкликна тя и замълча в очакване на по-нататъшни инструкции. Също като останалите от персонала, тя беше наясно със ситуацията около развода й.
Индия забърза към братовчедка си и сложи ръка на рамото й.
— Мисля, че е по-добре да го поканим да пие чай с нас. Не можете да крещите така на улицата.
Теса размисли и накрая се заизкачва по стълбата заедно с Индия. Обърна се към Марк и каза:
— Влез. Ще пием чай с Адел.
Хариет се поколеба за миг, но накрая отвори широко вратата и ги пропусна да влязат.
— Всичко е наред, Хариет — увери я Теса. — Бен тук ли е?
— Да, за щастие — кимна тя. Мъжът й си беше вкъщи и гледаше телевизия.
Щом влязоха, Теса се обърна към Марк и произнесе ледено:
— Само този път, чуваш ли ме, Марк, за пръв и последен път нарушавам правилата, определени между нас миналата седмица. И така ще бъде, докато не подпишем споразумението. Разбираш ли ме?
Той кимна и я последва към стаята за игра. Тя беше детска стая още когато Теса и другите бяха малки. Сега тук беше царството на Адел.
Щом видя баща си, Адел се усмихна и му помаха, но изтича към Теса:
— Мамо, мамо, ти се върна!
Теса се наведе, прегърна детето си и го целуна. После се изправи и изрече спокойно:
— Татко ти и леля Индия са тук. Ще пият чай с нас. Ще поканим и Елвира. И куклите, разбира се.
— Чудесно, мамо. Реги тъкмо сложи чайника на печката — отвърна зарадвано Адел и посочи към любимата си кукла.
— Тогава да се настаним и да изчакаме Хариет да ни го поднесе — предложи Теса.
Час и половина по-късно тя изпрати Марк до мраморното фоайе.
— Благодаря — каза тихо той и преди да успее да го спре, я взе в прегръдките си и започна да я целува, пръстите му се заровиха в косата й.
Тя се задърпа с всички сили, успя да се отскубне и извика:
— Никога повече не го прави. Никога, чу ли ме?
— Съжалявам, Тес. Не исках да те разстройвам.
— Да не си ме докоснал повече! Чуваш ли? — изкрещя тя разтреперана.
— Извинявай, Теса. Знам, че беше неочаквано. За мен също беше неочаквано. Но, Тес, аз те обичам. Нека опитаме още веднъж, а? Да забравим този глупав развод. Отново да бъдем семейство. Аз, ти и Адел.
Теса занемя от възмущение. Какво нахалство! Изведнъж нещо в нея се отпуши и тя изкрещя извън себе си:
— Да започнем отново? След всичко, което ми причини? След цялото това унижение, обидите, побоищата. След като открадна Адел! Ако мислиш, че мога някога да се върна, значи си луд.
— Както винаги преувеличаваш.
— Напусни веднага къщата ми — изрече със заплашително спокойствие тя, отиде до вратата и я отвори широко. — Веднага!
Той я изгледа злобно, изкриви устни в безсилен гняв и изскочи навън.
Тя затръшна вратата след него, сложи веригата и изтича нагоре по стълбите. Още трепереше от гняв, но все пак успя да надене маската на спокойствието, преди да влезе в стаята.
Индия я видя, стана веднага и я попита тихо:
— Какво стана?
— Предложи ми да се съберем. Представяш ли си, какъв идиот! Опита се да каже, че не се е случило нищо фатално за брака ни.