Барбара Тейлър Брадфорд
Неочакван дар (11)

10

Гидиън очакваше да намери вратата на кухнята заключена, но щом натисна дръжката, тя се отвори веднага и той влезе, готов да приветства Маргарет и Джо, които по това време на деня обикновено пиеха чай. За негова изненада стаята се оказа празна.

Спря за минутка и пое дълбоко аромата на смесени подправки, които му припомниха Северна Африка. Миришеше на задушено със зеленчуци и специален сос. Вечерята щеше да е превъзходна. Нямаше начин да не е, щом я приготвяше Теса. Той знаеше какъв невероятен готвач е тя, не познаваше по-добър от нея. „Сбъркала си е професията“ — помисли си и забърза към задния коридор.

Стълбата, която започваше оттам, водеше на първия етаж, окупиран почти изцяло от Пола. Изкачи стъпалата и продължи към втория, където бяха стаите на членовете на семейството. „Никаква сигурност“ — поклати глава той. Всеки можеше да проникне тук, също като него, а после да стигне безпрепятствено до централната част на къщата. Трябваше да свикнат да заключват всяка врата след себе си, иначе щяха да си имат работа с Джак Фиг. Той въздъхна и изкачи последните две стъпала. Тази стълба беше за помощния персонал. Използваха я, когато в къщата имаше гости. Стъпалата й бяха високи и стръмни и той се замисли за слугите, които в миналото са ги изкачвали десетки пъти на ден, разнасяйки табли със закуски и изпълнявайки всякакви прищевки на господарите си. Сигурно са капвали от умора още преди обяд. За щастие светът се бе променил и бе станал по-милостив към тях.

Всяка стая на втория етаж имаше на вратата си малка табела с наименованието на съответния апартамент, като: „Зеления“, „Синия“, „Златния“ и така нататък. Идеята всеки апартамент да носи името на определен цвят беше на Ема и той я намираше за очарователна. Бързо стигна до „Жълтия“ апартамент, почука и влезе, преди да го поканят.

— Ох, Гидиън, за бога! Изплаши ме! — извика Еван и бързо наметна хавлията върху голото си тяло.

— Извинявай — каза той и бързо се оказа до нея.

Взе я в прегръдките си и я целуна дълго и нетърпеливо.

Тя продължи да стиска хавлията, смутена от неочакваното му нахлуване.

— Какво става? — попита ядосано и се опита да се освободи от настойчивите му ръце.

Вместо да отговори, той я придърпа към леглото.

— Седни и престани да се цупиш. Няма да те изнасиля.

— Сигурен ли си, че няма да го направиш? — попита предизвикателно тя, но се подчини и седна на леглото. Той се притисна в нея и Еван разбра, че ще се наложи прекарат още малко време в това легло, което означаваше, че ще закъснеят за вечерята. Но нямаше време за протести, защото преди да се усети, той вече беше върху нея, целуваше я нежно по шията, по устните и по очите, докато я накара да забрави, че бързат.

В съзнанието й остана една-единствена мисъл — че го обича и че иска целувките му никога да не спират.

След минута той откъсна устни от нейните, вдигна едната си вежда и я погледна право в очите.

— Знам какво се готвиш да ми кажеш. Че ще закъснеем за вечерята и така нататък. Но цяла седмица не съм оставал насаме с теб и имам нужда да те усетя до себе си. Може би малко по-интимно.

— Знам, скъпи — промълви тя. Погали врата му и зарови пръсти в косата му. — Ти също ми липсваше много. Нямаш представа колко те искам до мен, колко много ми се иска да се любим…

Гидиън се взря в сивите й очи и на устните му пробяга нежна усмивка. Неочаквано, почти несъзнателно стана, свали дрехите си и ги захвърли на близкия стол. След миг беше отново в леглото и държеше ръката й в своята.

— Толкова много те желая, любов моя! Мисля единствено за това как да те имам в леглото си. Но след годежа трябва да забавим темпото, нали? Все пак това се случва веднъж в живота на човека. — Той я погледна лукаво и се засмя. — Добре де, може би веднъж… но само веднъж.

Вдигна ръката й и сложи на безименния й пръст разкошен пръстен с голям сапфир.

— Сега наистина сме сгодени, Еван. И това е много важно за мен.

Тя се изправи и огледа смаяно пръстена. После премести поглед върху него, замаяна от щастие и изненада.

— Благодаря ти, скъпи мой! Прекрасен е! — Наведе се и го целуна по устните. — Сега наистина сме сгодени. — После добави през смях: — Не знам дали баща ми би одобрил, но аз със сигурност одобрявам този годеж. Ура!

— Радвам се, че ти харесва — прошепна той.

— Не мога да му се нагледам. Ох, Гидиън, ти наистина ме изненада. Толкова съм щастлива!

— И аз — промълви развълнувано той. — Предлагам да запечатаме сделката с целувка.

Тя му се усмихна, плъзна бавно ръце по врата му и го притегли към себе си така, че той легна до нея. Двамата впиха погледи един в друг, устните последваха погледите и страстта запали телата им. Еван усети надигащата се гореща вълна и се притисна плътно в него, обзета от желание и любов; краката й се разтвориха и когато той проникна в нея, се събраха на гърба му. Извика, както правеше винаги, когато беше изненадана. Той също изстена от удоволствие и когато тя започна да се движи, страстта експлодира в слабините му. След секунди телата им затанцуваха, намерили съвършения ритъм. Тя прошепна името му в екстаз, започна да го повтаря все по-настойчиво, накрая го извика и той й отвърна, нашепвайки замаяно: „Обичам те“.

 

 

Когато се наситиха на ласките си, те влязоха заедно в банята и останаха дълго в прегръдките си под водната струя. Не искаха да се отделят един от друг.

Но се налагаше и Еван първа изтича обратно в стаята, изсуши косата си и се зае с грима. През това време излезе и Гидиън, подсуши се набързо и се облече. Седна на стола в ъгъла и се загледа в нея, благославяйки мига, когато я срещна. Какъв късметлия беше само! Откри съвършеното момиче в този иначе толкова несъвършен свят и скоро то щеше да стане негова съпруга. Еван беше точно за него. Сякаш бяха родени един за друг.

Тя избра красива муселинена рокля и леки сандали и се обърна към него за одобрение.

— Какво има? Защо ме гледаш така? — притесни се, като видя втренчения му поглед.

— Просто ти се възхищавам, любов моя. Това е всичко.

Тя му се усмихна и протегна лявата си ръка, където сега блестеше неговият пръстен.

— Не е ли фантастичен? Най-красивият годежен пръстен на света.

— Наистина е така. Ще бъдеш с него тази вечер, нали? Имам предвид на вечерята.

— Да, ако ти искаш. Така всички ще разберат, че сме сгодени — каза тя и се взря в него, за да види реакцията му.

— Естествено. Защо да не узнаят, щом вече е факт? Те са нашето семейство — моето и твоето. И да знаеш, не искам да го сваляш от ръката си. Дори и следващата седмица, когато се видиш с родителите си. Обещаваш ли? — прониза я с наситенозелените си очи той.

— Добре, добре. Обещавам — отвърна бързо тя, забелязала особения пламък в погледа му. Реши, че е по-разумно засега да не спори с него. Той беше абсолютно прав, разбира се. След като бяха сгодени и предстоеше да сключат брак, защо трябваше да го крият от родителите си? Баща й нямаше да е доволен, беше убедена в това, но в края на краищата това си беше нейният живот, нали? Знаеше, че за разлика от Оуен родителите на Гидиън щяха да приемат новината с възторг. Емили и Уинстън вече бяха споделили с нея, че ще бъдат много щастливи, ако им стане снаха.

Изведнъж се сети за дядо си и попита развълнувано:

— Искаш ли утре да отидем при Робин и да му съобщим новината? Ще се радва да узнае, че годежът ни е вече официално обявен.

— Защо не? Той е такъв романтик! Сигурен съм, че ще е трогнат от жеста ни да му го съобщим лично. Представи си само, да пази снимката на баба ти през всичките тези години!

Еван се засмя.

— Хей, тя не е била баба тогава. Всъщност дори като стара не беше баба. А преди петдесет години е била зашеметяваща красавица.

— Нали видях снимката й? Наистина е била много красива. Като теб, моята ненагледна годеница. Моята бъдеща жена.

Теса беше в кухнята и наглеждаше тенджерите и тиганите. Толкова беше съсредоточена в работата си, че нямаше време да се обърне, когато чу приближаващите стъпки, затова просто извика:

— Къде беше досега, Лорн? Откога чакам да ми правиш компания!

— Не е Лорн, Теса. Аз съм, Джак Фиг, Лорн ме изпрати да те попитам дали искаш нещо за пиене.

Тя се обърна и му кимна:

— Няма да откажа, Джак.

— Лорн е в Каменната зала. Отваря бутилка с шампанско. Това устройва ли те или предпочиташ нещо друго?

— Шампанско е добре. Благодаря ти за вниманието.

— Ей сега се връщам — отвърна той и излезе от кухнята.

Тя се зае отново с тиганите, разбърка леко месото, вдигна капаците, поклати одобрително глава и отново ги затвори. Минутка по-късно Джак се върна с шампанското.

— Още веднъж благодаря — усмихна му се тя и пое предложената й чаша.

Той вдигна своята и каза:

— Наздраве.

— Наздраве — отпи жадно тя. — Ммм! Отлично е.

— Тук мирише на нещо много вкусно. Какво готвиш?

Теса погледна отново във всеки съд на печката, после седна на масата и отново отпи.

— Тайна ли е? — попита я той и кимна към печката. После седна срещу нея на масата.

— Не, разбира се. За начало задуших малко аспержи. Ще ги сервирам топли с холандски сос. Основното ястие е кускус. Знам, че звучи необичайно за това горещо време, но родината на кускуса е Мароко, а там, както знаем, е доста горещо. Кускусът е лека храна, нещо като грис, освен това го приготвих с телешко, то е много по-лесно смилаемо от агнешкото. Всъщност приготвих нещо като телешко фрикасе по марокански, но вместо с бял сос ще го поднеса с кафяв. Ще видиш, че ще ти хареса.

— Сигурно, щом е приготвено от теб — отвърна Джак и седна срещу нея. — Мирише страхотно. Откъде идва този аромат?

— Смесила съм много и различни подправки: куркума, джинджифил, кимион, шафран и лук, освен това задушените зеленчуци и сосът от печеното също ухаят. Надявам се да сте гладни, защото съм сготвила за цял полк.

Джак се засмя.

— И сме много, и сме гладни. А що се отнася до мен, ако преди малко бях просто гладен, сега червата ми направо къркорят от глад.

— След минутка ще е готово. Всички ли се събраха?

— Само Еван и Гидиън не са се появили още. Индия също я няма, но останалите са долу.

— Ох, трябва да се връщам при печката — сепна се тя и се приготви да стане, но Джак сложи ръка на рамото й и я спря.

— Отдели ми няколко минути, Теса. Или нещо ще загори? Няма да го понеса, ако загорят ястията, приготвянето на които ти отне целия следобед.

— Не, за няколко минути нищо няма да загори. — Тя го изгледа с любопитство и седна отново. — Искаш да поговорим за Адел, нали?

Сега пък той я изгледа.

— Откъде разбра?

— Не си я споменавал от онзи четвъртък. Изобщо не си питал за нея и това ми се стори странно. И не само ти, никой не ме попита какво е ставало, докато е била с Марк, и това ме озадачава. Може би семейството проявява деликатност и изчаква да мине време, но твоето мълчание по въпроса ми се струва необичайно.

— Исках първо да се успокоиш. Освен това си мислех, че сама ще ме информираш, ако има нещо, за което трябва да знам. Да си призная, виждах колко се измъчваш и предпочитах да те оставя сама да ме потърсиш.

— Прав си. Доколкото разбрах от Адел, не се е случило нищо необичайно. Той карал известно време из селските пътища, после я завел в Харогейт, в кафене „Бети“. Там обядвали, после отпътували за Рипън. Струва ми се, че по-скоро е била отегчена и разстроена от загубата на любимата си кукла, затова се е разплакала. Естествено, в един момент се е уморила и се е наложило той да наеме стая в хотела, за да има къде да поспи следобеда. Бог знае какво си е мислел, че прави. Предполагам, че е искал да ме разстрои, да ме изплаши.

— Аз също мисля така. Адел спомена ли нещо за другия мъж в колата? Познава ли го?

— Не, не го е виждала преди, а тя е много наблюдателна за годините си. Само спомена, че с тях имало и един приятел на баща й. Името му било Авер, но ако питаш мен, не е сигурно, че това е истинското му име.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато разпитвах Адел, тя ми каза, че баща й й обяснил, че мъжът е негов авер, и се обърнал няколко пъти с това прозвище към непознатия. Нямам представа кой може да е този човек, освен някой негов колега.

— Съгласен съм с теб — кимна Джак. — Още в понеделник ще се разпоредя да проверят дали някой е отсъствал от работа миналия четвъртък.

Теса скочи от стола и каза загрижено:

— Трябва да се заема с тиганите, Джак. Да разсипя храната и така нататък, иначе има реална опасност да си останем гладни. Това ли беше? Имам предвид, това ли искаше да узнаеш от мен?

— Да, Теса, благодаря. Искаш ли да ти помогна?

— В момента не, но след малко ще трябва да ми помогнеш да пренесем чиниите до трапезарията.

— С удоволствие — отвърна той и отпи от шампанското.

Остана на стола си, загледан как тя пресипва храната от тиганите в огромни плата, отваря и затваря фурните и вади приборите. Спокойна, съсредоточена, Теса изглеждаше много добре. Обикновено бледа като призрак, тази вечер тя просто сияеше. Млечнобялата й кожа бе леко порозовяла, явно от усилията й над печката, но й отиваше. Изглежда, се чувстваше по-добре, когато е натоварена с работа. Явно го бе наследила от майка си. Пола беше в най-добрата си форма, когато действаше под напрежение. Ако нямаше какво да прави, униваше и губеше много от женския си чар. В това отношение Теса и Линет приличаха на нея, но той знаеше, че страстта към работата идваше още от основателката на рода. Помнеше много добре как Ема Харт се сриваше, когато нямаше какво да прави, и как се изпълваше с енергия и просто разцъфваше, когато беше претрупана с работа.

Но имаше и още нещо. Теса обичаше да готви. Доставяше й огромно удоволствие да приготвя храна за семейството и за приятелите си. И се радваше, когато харесваха кулинарните й постижения. Тази вечер тя наистина разцъфна като цвете, въпреки тревогите си около Марк.

— Джак, имаш ли нещо против да запалиш свещите в трапезарията — прекъсна мислите му тя. — Изгасих ги скоро, така че сигурно още са топли. После, ако искаш, може да ми помогнеш със сервирането.

— Слушам, генерале! — скочи енергично от стола си той, отдаде театрално чест и тръгна с усмивка към трапезарията.

Теса го проследи с поглед. Джак беше истински приятел. Тя знаеше, че е влюбен в майка й и обожава Линет, но беше сигурна, че обича и нея. Винаги се отнасяше много мило с всички. Но и досега за нея Джак си оставаше загадка. Той никога не говореше за личния си живот. Майка й бе споделила, че е бил женен, но някаква трагедия сложила край на брака му. Понякога се изпускаше и споменаваше например колко обича да плава из Робин Худ Бей, въздишаше по живописната природа на Йоркшир и от оскъдната информация тя бе заключила, че обича театъра и че се опитва да рисува, но това беше всичко.

Знаеше, че е предан на семейство Харт, че е вътрешен човек в магазините им и винаги е насреща, когато имаха нужда от него, както бе станало сега, когато Марк отвлече Адел.

Беше човек, на когото можеш да се довериш, да разчиташ в труден момент. Джак внасяше спокойствие и сигурност в живота им и бе нещо като член на семейството. И въпреки това не можеше да каже, че го познава. Той беше тайнствена личност, помисли си тя и се зае да реже зеленчуците.

Джак се върна точно когато тя изсипваше кускуса в огромен поднос.

— Какво друго има вътре — попита я, докато наблюдаваше как се мъчи да събере цялото количество в чинията.

— Пилешко месо и стафиди — това е традиционният начин за приготвяне на кускус. Отстрани ще наредя зеленчуците.

И докато обясняваше, започна да подрежда морковите, ряпата, пащърнака и малките като перли лукчета по краищата на платото. Най-после го оформи и каза:

— Би ли го сложил в голямата фурна, за да остане топло. Трябва да разпределя телешкото и да затопля холандския сос за аспержите. И най-после ще съм готова.

— Щастлив съм, че мога да помогна. Поздравявам те, Теса. Вечерята изглежда превъзходно. — Той пъхна платото във фурната и попита: — Кога смяташ да го поднесем.

— След аспержите. Надявам се с твоя помощ аз, Линет и Дезмънт да успеем да пренесем платата и затоплените чинии в трапезарията. Вечерята ще бъде на бюфет. Всеки ще се обслужва сам.

— Като имам предвид броя и количеството, ми се струва, че това е единственият начин. И най-лесният при това.

 

 

Обстановката му беше напълно непозната и той загуби чувство за ориентация. Примигна няколко пъти срещу мътната светлина на слабата крушка и се огледа. Предметите започнаха бавно да придобиват форма и цвят: шкафче, стол, стенен часовник и отляво — прозорец. Къде, по дяволите, беше.

Дъсти Роудс примигна още няколко пъти и най-сетне погледът му се проясни. Бавно завъртя глава и отделните фрагменти се сглобиха в цялостна картина. Това беше болнична стая. И той беше в болнично легло. Имаше превръзка. Или нещо подобно.

В първия момент не можа да си спомни нищо. После изведнъж се видя в студиото, видя как се хвърля пред статива, за да предпази платното си от онзи нож…

Изведнъж усети остра болка в гърдите. Удар. Кръв. Много кръв. Като фонтан. Покрива ризата му. В ръката. Свлича се на земята. На пода.

Тя го бе докарала тук. В Общинската болница в Харогейт. Ето къде се намираше. Сега вече си спомни. Индия! Лейди Индия Стандиш, дъщеря на граф Дънвейл. Дама от лондонския елит. Прекрасно момиче. Ангел небесен. Тя му бе спасила живота. Бе запазила спокойствие и го бе докарала дотук. Той не успя да си я представи, но знаеше, че е била спокойна и уверена. Запазила самообладание. Пълен контрол. Сложила бе кърпа на раната му. Докарала го бе дотук. Колата й сякаш летеше по магистралата. Направо в спешното. Ето защо бе все още жив. Заради нея.

И по-късно го посети в тази стая. Той успя да отвори за малко очи и я видя да седи на стола до леглото. Държеше ръката му. Окуражаваше го с мили думи. Косата й сияеше на слънцето като огнен ореол. Той се опита да й каже нещо, но не му стигнаха сили. После отново потъна в нищото.

Сега си бе тръгнала. Дали завинаги? Не, надяваше се с цялата си душа да не е така. Искаше я до себе си. Щеше ли да остане?

Сега вече си спомни всичко. Мелинда. Детето. Пресата щеше да надуши всичко. Атланта. Едно момиченце. Прекрасната Атланта. Не искаше да стане така, но нямаше начин да не разберат. И полицията щеше да се намеси. Все още не бяха говорили с него. Но непременно щяха да се върнат. Утре. Беше сигурно като че ще съмне. Щяха да нахлуят тук със своите бележници. Да запишат всяка негова дума. Написаното винаги изглежда по-зле, отколкото е в действителност. Мелинда не искаше да го нарани. Това беше нещастен случай. Нейната цел беше картината. Бе изпаднала в истерия при вида на другата жена в студиото. Как е успяла да избяга от болницата и да се добере до студиото? Грешката беше негова. Не бе заключил вратата сутринта.

Какво трябваше да обясни на Индия? Всичко. Това беше единственият начин. Честно и откровено. Но въпросът беше как да й го каже? Дали щеше да улучи точния момент? Да й разкаже за Мелинда. За нейната болест. За пристрастяването й към наркотиците. За детето. Той го обичаше. Атланта. Индия. Обичаше ги и двете.

Какво да прави с Мелинда? Как да й помогне? Да я върне към нормалния живот? И да я отстрани от своя? Слава богу, поне не се бе оженил за нея. Въпреки това се чувстваше отговорен. Да помогне на Мелинда. Да вземе Атланта. Да задържи Индия…

След минути медицинската сестра надникна в стаята на големия художник Ръсел Роудс и го намери дълбоко заспал. „Много добре“ — отдъхна си тя. Имаше моменти, когато се страхуваше, че той няма да издържи и ще издъхне. Но съдбата беше на негова страна. Всеки на този свят се нуждаеше от малко късмет. Тя затвори внимателно вратата и се зае с другите си задължения.