Ахмет Алтан
Изневяра (3)

III

Още веднъж с мъка се върна към случилото се. Мислеше си, че бе отишла случайно на басейна, но дълбоко в съзнанието й имаше едни други думи и картини, които се надигаха отделно и независимо от останалите. Един ден преди това излезе от работа и отиде в козметичния салон. Направи си коламаска.

— Внимавай, че утре ще ходя на басейн — каза на момичето.

Уж не беше планирала да ходи на басейн, а се оказва, че беше се готвила. Не се замисли много, много върху това противоречие, вярваше, че е права и че случилото се е просто някаква поредица от случайности.

Не осъзнаваше, че виждайки истината, не беше й повярвала. Продължи да си мисли така. Беше свикнала с противоречията и всеки път им придаваше форма и смисъл, каквито на нея й се искаха, но в един момент си помисли дали наистина няма нещо, което да крие от самата себе си. Дали дълбоките тъмни места на съзнанието й не крояха планове, които оставаха скрити от ясното съзнание? Дали не носеше в себе си един друг човек? Дали последвалите събития не бяха планирани именно от този втори, тъмен, скрит за очите човек?

Още веднъж си припомни всичко, опитвайки се да открие следите на тъмния човек, но или той много умело успяваше да се скрие, или светлата страна на съзнанието, предчувствайки горчивата истина, се опитваше да избяга от нея и й пречеха да открие следите.

Към мъката и срама, които изживя, се прибави и съмнението. „Другата жена вътре в мен дали ще се появи отново? Кога ще ме завлече отново към пропастта?“ Въпреки всичко все още продължаваше да вярва, че тогава бе отишла на басейна случайно, без предварително да го обмисля. Странните черти на човешката душа, противоречията, неясните неща бяха излезли на повърхността и съзнанието, опитвайки се да спаси господаря си от бъркотията, сговорчиво приемаше някои лъжи, правеше се, че не забелязва истините, или ги отричаше.

Връщаше се към миналото, бавно пристъпваше между руините, останали от тогава, и изпитваше огромно съжаление за случилото се, но заедно с това не можеше да отрече, че въпреки съжалението изпитваше и доволство, че е отмъстила на себе си или на някой друг за нещо. В цялото това нещастие никой не би предположил, че е възможно да се открие нещо хубаво. Без друго на никого не се опита да го обясни. Към множеството си тихи тайни прибави още една.

Поредицата от необясними, странни и горчиви моменти, които преживя, може би не бяха чак толкова свързани с отиването й на басейна, но и тя, подобно на повечето, които отиваха там, се вълнуваше от въпроса: мислеше ли си, или не, че онзи нахално-дързък архитект я наблюдава през прозореца си, и дали е искала, или не да му се покаже гола?

Айдан беше уверена, че през този ден не беше й минавала подобна мисъл. Но кой знае, може би се лъжеше. Може би бе изпитала такова желание, но го криеше сама от себе си. Никой, никога нямаше да научи истината…

На следващия ден сутринта след онзи четвъртък й предстоеше събрание с американското ръководство на банката. И тя подобно на другите заместници на генералния директор бе взела цял куп папки у дома с намерението да работи. Беше един от онези пролетни дни, ухаещи на рози и ангинар^[1], които карат човек да се чувства в особено настроение. След като Халюк замина на работа, а Селин на училище, затвори се в работната стая и до обяд, без да се разсейва, работи усилено. Прегледа всички рапорти и справки, може да се каже, че ги научи наизуст.

Дисциплината и умът й не бяха тайна за никого — всички ги знаеха. Благодарение на тях за кратко време успя да се издигне от шеф на трезора до заместник на генералния директор. За разлика от суховатостта и твърдостта на мъжете началници в работата си, успешно използваше женска топлота и толеранс и по този начин правеше подчинените си съпричастни към своите успехи. И преди, и сега винаги отдаваше дължимото на колегите си и пазеше правата им. Благодарение на ума и чувството си за мярка не изкарваше на показ егоизъм и амбиции, опитваше да се хареса на шефовете, но не се отказваше и от обичта на подчинените си. Тази стратегия й помогна да започне много бързо започна да се изкачва по служебната стълбица.

Хесна ханъм й донесе обяда в стаята. Хапна и отново за последно разгърна папките — нямаше пропуски. Трябваше само да си вземе някои бележки. Дали защото й стана горещо, или защото слънцето по-ярко блестеше в прозореца, или защото звукът на прахосмукачката, с която Хесна ханъм чистеше в салона, я подразни, но реши да свърши това край басейна. Знаеше, че по това време там все още няма много хора. Може би й се бе приискало да се покаже пред американците леко загоряла, кой знае… А може би бе решила да се самонагради за добре свършената работа.

Шезлонгите, с бели дюшеци върху тях, бяха подредени около басейна, а жълтите чадъри — затворени. Нямаше никого. Остави папките върху ниската масичка до шезлонга и се изтегна по бански върху него. Имаше хубава фигура. Понякога съжаляваше, че трябва да крие тялото си като на младо момиче под костюми, дебели фланели и панталони. Случваше се, когато беше вкъщи, да й се прииска да изкара на показ това богатство и да види възхищението в очите на околните. Нещо като желанието и невъзможността да споделиш с някого скъпа, но крадена картина. Беше наясно с това си желание, но се шегуваше с него. Вярваше, че всяка хубава жена изпитва желание да се показва. Понякога, когато се събираше със съученичките си от гимназията, се шегуваше с това:

— Всички сме малко нещо ексхибиционистки по душа! Ако ни оставят, току-виж сме се съблекли ей там! — казваше и се смееше от сърце.

Слънцето топлеше приятно. Затвори очи. Ръката й докосваше бетона долу. Хладината му се разля по тялото й. В този момент като че всичките й мисли течаха и изтичаха от ръката й към бетона. Почувства се олекнала. Приспа й се.

Беше почти задрямала, когато през затворените си клепачи усети, че слънцето към лицето й се загуби. Сепнато отвори очи. От изпъкналостта в тесния черен, малко демоде, бански пред очите й разбра, че принадлежи на мъж, а после видя и снажното тяло на плувец. Несвикналите със светлината й очи в първия миг не можаха да различат лицето на мъжа. Лицето като че се размиваше в яркото слънце.

Поизправи се върху шезлонга и в един миг позна тялото, а след това и лицето върху него. Архитектът. Чертите му бяха по-ясно изсечени, отколкото си спомняше — можеше да се каже красиво лице.

— Здравейте… Айдан ханъм, нали? Миналия ден се отбихте при мене…

Много добре си спомняше какво бе почувствала в онзи ден към мъжа, който сега й говореше така, все едно се боеше да не допусне грешка. Въпреки многото объркани чувства в душата си ясно си спомняше онова чувство. Подразни се, че я притеснява и изпита отвращение към изпъкналостта в тесния черен бански, която стоеше почти до нивото на лицето й. Може би това, което я ядоса, беше именно наглостта, с която демонстрираше мъжествеността си под прилепналия бански. Все едно я беше нападнал.

Неудобството, че стои едва ли не с лице до изпъкналостта под банския, я накара бързо да се изправи на крака. Хладно изрече:

— Как сте?

Мъжът заговори сдържано и възпитано, все едно не забелязваше предизвикателството в стойката и поведението си:

— Не се обадихте след това. Споменахте нещо за детска площадка, но не разбрах какво точно.

Тонът и маниерът на говорене нямаха нищо общо със стойката и позата му. За миг Айдан се усъмни да не би грешно да е преценила ситуацията.

Много по-късно щеше да разбере, че всъщност Джем обичаше да изненадва и хвърля в недоумение хората, че събуждайки съмнение в това, което виждаха, още по-ясно и категорично се показваше и се забавляваше от смущението и объркаността им.

Хората бяха играчки в неговите ръце. Обичаше да ги чупи и разваля с настървеност, присъща на децата. Някак болезнено се опитваше да кара хората да изпадат в паника, да изпитват ужас. Като че предусещаше мислите, чувствата, постъпките им и демонстрирайки противоречиво поведение — наглост и изисканост, агресивност и спокойствие, насмешка и търпимост, ги объркваше. Особено жените — не знаеха какво да мислят и как да реагират. Знаеше, че жените сами се спускат в прегръдките на мъжете, които ги изненадват, че с детско любопитство се опитват да открият изненадващото и че опитвайки се да го опознаят, не забелязваха как попадат в капана, който им е бил заложен. Подобно на океанска риба, която, водена от инстинкта си, плуваше от единия до другия бряг, и той, без да се замисля, се оставяше на вътрешния си глас и успяваше да постигне целите си. И всичко това — само за да се забавлява, унижавайки хората, които гледаха сериозно на нещата от живота.

Причината, поради която с такава лекота, без да му пука, влизаше в животите на хората, разбиваше ги и после предателски ги напускаше, оставяйки след себе си само руини, се криеше в това, че никога не бе познал измяната и предателството. Никога, с никого не се беше сближавал до толкова, че да разбере какво значат те. Присъщите на повечето хора срам, грях, вина и още много други му бяха абсолютно чужди и непознати. В емоционален аспект нямаше нищо, което да сподели с останалите. Подобно на луд монах, отдаден повече на дявола, отколкото на бога, бягаше от духовния свят на хората и се затваряше като в килия от свои собствени чувства и ценности. Приемаше за нещо естествено да постига желанията си и не изпитваше угризение на съвестта или вина от каквото й да е. И най-страшното беше, че притежаваше някаква особена невинност, с която правеше всичко — като луд, който не осъзнава постъпките си и не забелязва лошотията в тях. И това, което го правеше толкова привлекателен, беше липсата на преднамерена лошотия в предателствата му.

Когато разбра колко опустошителни и жестоки за останалите са игрите му, остана изумен и много, ама наистина много съжали. Тогава за пръв път се замисли, че може би в живота има неща, които той не бе забелязал и върху които не беше се замислил.

Ако Айдан беше по-опитна или ако не си вярваше толкова, виждайки постъпките на мъжа, щеше да избяга. Тя обаче нито имаше толкова опит с мъжете, нито беше обиграна във флирта, нито пък беше жена, която да се бои от тях и да се опитва да избяга. Увереността й, че може да се справи с всяка ситуация, я оставяше обезоръжена и незащитена пред Джем. Странно, но собствените й ум и увереност щяха да я поведат по пътя на унищожението. Но тогава все още не знаеше за това. Всъщност интуицията на няколко пъти й нашепна да внимава, но тя не се вслуша в нея, а се остави на ума и увереността си. По едно време осъзна грешката си, но удоволствието, което получаваше, правейки я, подобно на мъгла я забулваше и скриваше от съзнанието — разбра го по-късно.

Интуицията й, сякаш за да я предпази от грешката, бе потулила някъде разговора за детската площадка. Докато Джем говореше за площадката, тя си даде сметка, че я беше забравила и за да се измъкне от ситуацията, смотолеви нещо от рода на:

— Тези дни съм доста заета. Като се поосвободя, ще дойда да говорим или ще изпратя някоя приятелка при вас.

Джем не настоя повече. Просто отвърна:

— Както искате. Аз през повечето време съм си у дома. — Прехвърли хавлията на другото си рамо и тръгна.

След като Джем си тръгна, без да се опита да продължи разговора, Айдан се успокои. Ядът и притесненията й изчезнаха съвсем. Гледаше от мястото си подир отдалечаващия се мъж. Имаше хубаво тяло. Дупето му беше стегнато като на матадор! Мъжът вървеше бавно, сякаш искаше да даде възможност на Айдан да го разгледа по-добре. Постла хавлията си върху един от шезлонгите, които Айдан можеше да вижда, и легна по очи. Едва сега Айдан си даде сметка, че нито за миг архитектът не я погледна внимателно. Сякаш голото й тяло в банския изобщо не го интересуваше.

Объркана, продължи да стои права. Изпоти се. Неочаквано за самата себе си постъпи като децата — засили се и скочи в басейна. Заплува бързо, с умението на човек, израснал край морето. Държеше главата си във водата — на всеки две загребвания с ръце я извиваше встрани и си поемаше въздух. Без да спира, премина три пъти басейна. Плуваше и забрави за мъжа. В един момент спря и се хвана за парапета по края. Седнал, мъжът я наблюдаваше. Усмихна й се мило и легна отново по корем.

Вероятно никога няма да осъзнаем, че животът е изпълнен със странности и обрати, които преди изобщо не сме допускали и за които, ако някой друг ни разкажеше, нямаше да му повярваме. Когато се връщаше в мислите си към онзи ден, Айдан вярваше, че тишината, която цареше тогава там, я повлече към ужасното бъдеще. Невероятна тишина. Ромонът на водата от преливниците, шумът от крилцата на птиците, които за миг се снишаваха да пият вода и после отново се стрелкаха нагоре, жуженето на златните под лъчите на слънцето пчели между цветята не нарушаваха тишината — напротив, правеха я още по-дълбока. Една странна тишина и спокойствие, обграждащи като стена от останалите хора, а и от живота въобще, двама души, които лежаха в двата края на басейна и които не знаеха почти нищо един за друг. Тишината, която в мислите си наричаше „невероятна“, избутваше всички страхове и съмнения встрани и превръщаше мястото около басейна в огромно пространство, в което тези двама души можеха да направят каквото пожелаят; приказки, фантазии, вълнения, желания, приключения, събрани в лека топка, чакаха да бъдат хвърлени в него. Дълбокото и обещаващо спокойствие като че очакваше от двамата стъпка, решителна стъпка, която да го изпълни със съдържание. Ако Айдан тръгнеше към мъжа с черния бански (боеше се да си го помисли дори), предусещаше, че ще изживее нещо изключително. Знаеше, че мъжът от другата страна си мисли същото. Въпросът беше в това, кой пръв ще тръгне към другия.

Бързо заплува към мъжа. Когато стигна до края на басейна, със същата бързина се върна обратно. Взе хавлията си и папките и без да погледне мъжа, тръгна по губещата се сред зеленината павирана пътечка към дома. Преди да се изкачи по стълбите към пътя, спря. Леко извърна глава. Мъжът лежеше в същата поза, без да помръдва.

Тази вечер Айдан беше мълчалива. Селин и Халюк й говореха за училището и болницата, но тя само от време на време казваше по едно-две изречения и леко се усмихваше.

Легна си рано. На сутринта голият мъж от басейна напълно беше заличен от мислите й. Те бяха свързани само с предстоящото събрание. Приготвя се дълго и внимателно — не искаше останалите да разберат това. Гримира се много старателно — искаше да изглежда естествена. Облече черния раиран костюм, за който знаеше, че много й отива. Приготви закуската на Селин. Изпрати Халюк на работа. Тръгна и тя.

Преди да влезе на събрание, още веднъж трескаво разгърна папките — като ученик преди изпит. Или като алпинист в полите на планината преди трудно и рисковано изкачване. Съсредоточеност, внимание, безпокойство, да не би да забрави плана в главата си, желание да преодолее препятствията, предчувствие за радостта от успеха и леко напрежение — това беше състоянието й в момента. Концентрира мислите си върху работата си — така успя да потисне безпокойството — подобно на пара в тенджера под налягане. Един въпрос от страна на сътрудниците й обаче: „Сигурна ли сте?“ отпуши клапана.

В девет без пет Айдан беше готова за събранието в кабинета на директора. Събираше папките пред себе си и се готвеше да излезе, когато шефът по кредитите Хасан, облечен, както винаги — от главата до петите в „марки“ — тъмносин костюм, светлосиня риза, копринена вратовръзка, английски обувки с дебела подметка, златен часовник на ръката — влезе при нея:

— Готова ли си?

Когато започна работа в банката, Хасан й беше шеф. После Айдан се издигна до длъжност, равна на неговата, но той продължаваше да се държи като отговарящ за нея. Имаше нещо покровителствено в това му поведение. Във въпроса му „Готова ли си?“ повече от любопитство се криеше загриженост.

При цялата си помпозност и това, че обичаше да се хвали, с черния си хумор, с дългите скучни речи, които произнасяше и с които искаше да покаже на околните, че има още много да се учат, за да го стигнат, Хасан носеше в душата си и едно друго позабравено човешко качество — вярност — на него можеше да се разчита. На пръв поглед може и да не му личеше, но Айдан от опит знаеше, че е така. Айдан винаги се чудеше на това противоречие — суетност, граничеща понякога с натруфеност, и това, че може да се разчита на него. Винаги се опитваше да показва и дори да се гордее с лошите си страни, и нито за миг не изкарваше открито на показ хубавата си страна. Въпреки огромното си желание да се издигне и особено да стане генерален директор безрезервно защитаваше Айдан от всички останали.

Двамата с Хасан влязоха в „светая светих“. Бяха леко напрегнати, но това им харесваше. Нещо като студената свежест на утринния вятър — държи ни будни и настръхнали — готови за живот и борба.

Американското ръководство на банката, под маската на вежливост и дружелюбност, умело прикривайки лекото си пренебрежение, изслуша всеки един от присъстващите. Можеше да се каже, че събранието премина успешно. Всички бяха изкарали изпита без грешки, но „звездите“ бяха Айдан и Хасан. В този ден Хасан компенсира неприятното впечатление от „марките“ си с много силно изказване: уверено, точно и ясно анализира състоянието на кредитната система както в страната, така и в региона, че и за Европа като цяло. Айдан говори сърдечно, от време на време пъстреше изказването си с шеги, отправени към мъжкия пол, и още веднъж доказа професионализма си и това колко е „навътре“ в нещата.

Заедно с възторжените поздравления от страна на американците, получи и няколко предложения за вечеря тази вечер — отклони ги, шегувайки се.

Този ден премина весело. Нещо, което рядко се срещаше на работно място. Доволството на шефовете се предаде и на персонала — смееха се, шегуваха се, чувстваха се едно цяло. Айдан разказа на подчинените си как е минало събранието, благодари на всеки един, те пък я поздравиха от сърце за успеха й. Доброто настроение беше завладяло всички. Потиснатостта от вчера, че може нещо да сгафят, си беше отишла. През този ден работеха може би повече от друг път, но на излизане от работа все още чувстваха прилив на сили.

В този ден Хасан й предложи:

— Да пийнем по нещо.

Селин имаше балет тази вечер и Халюк щеше да я вземе след събранието в болницата. Вкъщи нямаше никого, затова прие.

Искрено се разсмя, качвайки се в новата кола на Хасан. Беше я купил скоро и струваше цяло състояние. Когато сподели с нея намерението си да я купи, Айдан му бе казала, че за толкова пари хората купуват къща, а не кола. Отношенията помежду им бяха такива — Хасан се отнасяше в службата към нея като съпруг или баща, а извън работата — тя към него като жена или майка. Въпреки всичко Хасан купи колата — обичаше да се показва. Колко хора можеха да видят къщата му, но колата беше друга работа.

Седнаха в един от модерните напоследък барове. Хасан се огледа. Богатите и известни хора, които срещаше в местата, които посещаваше, го караха да се чувства успял човек. Затова все избираше места, на които ходеха известни личности. Беше от хората, които разбираха мястото си в обществената стълбица, гледайки хората около себе си. Когато беше сам, като че не успяваше да прецени къде е. Може би и за това, за да не остане сам, все си купуваше „марки“ вече избрани и одобрени от другите, купуваше си скъпи коли, за които други бяха решили, че са хубави, посещаваше „модерни“ барове и ресторанти. Животът му толкова много беше изпълнен с другите, че ако един ден по някакъв начин те си отидеха, Хасан едва ли щеше да се познае в това, което щеше да остане. Щеше да остане това, което той — Хасан, много умело успяваше да скрие от всички.

Естествено тази вечер и Хасан беше весел. Това го правеше по-симпатичен и забавен от друг път. Още веднъж обсъдиха днешното събрание, пошегуваха се за сметка на американците, похвалиха се взаимно един друг.

Докато отпиваха от питието си, гласът на Хасан така се промени, сякаш му предстоеше да каже нещо изключително дребно и неважно. Айдан наостри слух. От години работеха заедно и тя познаваше всяка промяна в говора му и знаеше, че това не е така.

— През седмицата ще ходя в Анкара… В централната банка… Ако искаш, ела с мене… Има неща, свързани и с твоя отдел.

Айдан знаеше какво ще види, щом повдигне глава — не се излъга. Хасан я гледаше жално и безпомощно като кон със счупен крак.

Беше наясно какво иска Хасан, но не пожела да му каже веднага „не“ — не искаше да го обиди. Затова неопределено смотолеви:

— Не знам… Ще видим… Другата седмица ще поговорим…

Допи питието си и стана.

— Трябва да си ходя вече.

Лицето на Хасан помръкна, но не се опита да я задържи.

На излизане от бара почувства главата си леко замаяна. Харесваше й. В лятната привечер караше към къщи и пееше заедно с певците по радиото.

Колата на Халюк я нямаше на паркинга, не бяха се прибрали още. Повдигна глава към етажите — прозорците бяха тъмни. Погледна още по-нагоре — прозорецът на архитекта светеше.

Влезе в асансьора и натисна копчето за последния етаж.

След това никой не й повярва, че тогава просто не й се прибираше в празната тиха къща. Искаше само да чуе нечий глас, да сподели радостта си с някого. Това, че вкъщи нямаше никого, че Айдан в този ден беше весела, лекото разглезване, към което предразполагаше радостта от успеха, приятното замайване от изпитото питие, което внушаваше свобода и караше нещата да изглеждат по-лесни и осъществими, в този ден се бяха събрали в едно. След време се питаше дали случилото се наистина беше резултат от съвпадения — знаеше, че Халюк ще закъснее тази вечер, можеше да остане и да изпие по още едно питие с Хасан, но тя припряно реши да се прибере вкъщи.

Погледна се в огледалото на асансьора. Хубава беше. Закопча най-горното копче на блузата си — онова, което бе разкопчала, влизайки на събранието. Приглади коси и с решителна крачка се отправи към вратата на архитекта. Натисна звънеца.

Вратата се отвори веднага.

В ленен панталон с цвят на хардал и с риза от чиста коприна, без яка, архитектът стоеше пред нея. Лицето му — загоряло от времето, прекарано вчера край басейна. Изглеждаше красив.

— Ооо, вие сте облечен…

В първия момент Джем не разбра какво точно се опитва да му каже. Въпросително повдигна вежди, после разбра. Разбра и друго — от тук насетне разговорът им предразполагаше към подобни шеги.

— Извинявам се, понякога се обличам, но винаги съм готов да се съблека отново.

— Няма нужда, според мене така сте добре.

— Заповядайте.

Заедно влязоха вътре.

— Какво ще пиете?

— Какво предлагате?

— Каквото пожелаете…

— Пълен асортимент значи.

— Правя каквото мога.

За да се поглези, Айдан каза:

— Аз искам мартини със зелени маслини! Не признавам мартини без зелени маслини! Ако нямате, оставете…

Джем се усмихна:

— Разбирам, капризен клиент! Но ние сме свикнали на това, не се притеснявайте, има зелени маслини. А, ако случайно ги обичате повече от мартинито, мога да ви донеса и само маслини!

— Нека бъдат с мартини, моля!

Тонът, с който Джем отвърна на предизвикателството на Айдан, неподозирано лесно породи близост помежду им. Под влияние на изпитото и на приповдигнатото си настроение Айдан започна този начин на разговор, от който и двамата вече не можеха да се откажат, а това до някъде предопредели и по-нататъшните им отношения. Шеги, закачки, остри стрелички към другия — един много явен флирт. Без да разберат, бяха избрали най-интересния и най-опасния начин за общуване между новозапознали се мъж и жена. Ако трябва да бъдем точни, избра го Айдан, а по-късно Джем, учудващо за самия себе си, й влезе в тона.

Джем се върна с две мартинита и огромна купа, пълна до горе със зелени маслини. Айдан погледна маслините, после с лека насмешка в гласа рече:

— Преувеличили сте.

— Обичам да преувеличавам… Освен това си помислих, че вие може би ще поискате да преувеличите, затова реших да ви осигуря необходимите условия за това…

Айдан се чувстваше като пробна кола, засилена по надолнище, и с желание се оставяше да се плъзга надолу.

— Обичате да помагате на хората да преувеличават — видно е.

— Има неща, за които обичам да помагам.

— Например?

Джем погледна Айдан и леко се усмихна.

— Като му дойде времето, ще ви покажа, и съм сигурен, че ще изпитате удоволствие от това.

Айдан изведнъж стана сериозна.

— За какво всъщност говорим?

— За зелените маслини — усмихна се Джем.

Мъжът умееше да излиза от ситуация, явно я умееше тази игра. На Айдан й хареса. Почувства се като младо момиче, когато живееха на Бюйюкада^[2].

— Маслините, откакто са станали маслини, едва ли са се радвали на по-голямо внимание.

— Май пак преувеличих?

— Е, нали казахте, че обичате да преувеличавате…

Без да дочака отговора му, Айдан започна да оглежда салона — картините, подбраните с вкус мебели, килимите и като добре възпитан гостенин каза:

— Домът ви е много хубав.

Джем й отговори със същия тон:

— Благодаря… Радвам се, че ви харесва.

Не се опитваше той да води разговора или да му дава посока. Остави това единствено и само на Айдан. Знаеше, че за да накара жените да го доближат, трябваше да им остави достатъчно поле за действие. И той го предоставяше на Айдан — не бързаше, оставяше я да се чувства сигурна и спокойна. Ако тя се шегуваше — шегуваше се и той, ако тя говореше сериозно, и той ставаше сериозен. Айдан, виждайки свободното пространство пред себе си, уверено се спусна напред — не знаеше точно накъде отива, но си мислеше, че всичко е под неин контрол.

Джем беше майстор в тази работа — знаеше как да остави жените сами да стигнат до това, което той желаеше. Знаеше, че започнеше ли да тегли жената в някоя посока, тя се плаши, започва да се срамува, става недоверчива и може и да избяга. Джем просто чакаше жените сами да достигнат до онова, което той очакваше от тях. Това беше най-сигурният и лесен път да постигне желанията си. Правеше го воден от интуицията си, подобно на копринена буба, която предеше пашкула си, или на лястовичка, която градеше гнездото си. Предусещаше всяка следваща стъпка на жените, помагаше им да я направят, и изпитваше невероятно удоволствие от това. Жените си мислеха, че диктуват правилата, но всъщност постъпваха според тези на Джем. Спокоен, внимателен, понякога духовит, друг път предизвикателен, чакаше жените да го доближат до онова разстояние, след което им беше невъзможно да се върнат назад. Вкарваше ги в желания от него коловоз, после търпеливо ги чакаше да вървят по него. Знаеше колко важно е да бъде търпелив, но също така знаеше, че жените по природа са нетърпеливи. Колкото по-търпелив беше той, толкова по-нетърпеливи ставаха жените.

— Не ходите ли на работа? Винаги сте тук — попита Айдан.

— А, ето сега — работата е едно от нещата, които не обичам да преувеличавам! Испанците казват: „Работата е загуба на скъпоценно време за човека.“

Айдан се замисли за миг, после тихо рече:

— Аз обичам да работя.

— Личи си, че не сте испанка!

— А вие май сте прекалено испанец.

— Май да…

Айдан погледна скъпите вещи в салона — картини, килими, тук-там антики и ги посочи с ръка:

— Еее, тогава… — „от къде взимате пари за тях“ значеше жестът й.

Джем се усмихна:

— Баща ми е работлив човек.

— Да, значи баща ви е паша… Но не сте ли твърде голям, за да ядете все още парите на баща си?

Джем присви очи и погледна Айдан. Не бързаше да отговори. Чакаше я да изживее насладата от атаката си.

— Стреляте направо значи…

Айдан разбра, че си е позволила повече отколкото трябва. Джем не се опита да се защити, не отговори на удара с удар. Това я накара да се засрами, но и да изпита доволство от силата си. От друга страна обаче събуди в душата й съчувствие и снизхождение към мъжа, който стоеше беззащитен пред нея.

Причината за тази снизходителност произтичаше от малката игра на хитрост, в която се впусна, и от това, че се чувстваше победителка в нея. Ако играеше шах обаче, Айдан щеше да знае, че мъжът срещу нея жертва пешка, за да й вземе царя, но Айдан не играеше шах. Още повече, че преди малко, подразнена от наглостта му, бе реагирала остро и сега се опитваше да внимава.

Беше ядосана и не усещаше, че съчувствието, което изпитва към него, всъщност са топлота и близост, а те бяха опасни. Поради много причини жените мислят, че с качества като хубост и ум, на които те отдават значение, се харесват на мъжете и чувствайки се победителки, остават слепи за някои неща. В момента Айдан се възхищаваше не на Джем, а на собствената си победа. Това обаче в очите на мъжа беше признак на сближаване.

Беше готова да остане дълго до този мъж, за да докаже и да се порадва на острия си ум, на превъзходството си над него. Мислеше си, че изпитва удоволствие да разговаря с Джем, но всъщност се опияняваше от собствения си ум и блясък. У много, дори успели като Айдан, жени някъде дълбоко дремеше чувството за потиснатост, пренебрегнатост, глад за преклонение и възхищение, желание да бъдат харесвани и това е може би една от техните най-слаби страни. Джем знаеше, че най-добрият начин да привърже една жена към себе си, е да я накара да се почувства победителка. Жената гледаше на него като на огледало, в което се оглеждат красотата и умът й, и неусетно сама се привързваше към огледалото.

Джем виждаше зараждащите си чувства в Айдан. Реши, че е дошло време още веднъж да й покаже тялото си. Разкопча горното копче на ризата си и се запъти към прозореца. Наистина в този миг Айдан по-спокойно наблюдаваше тялото му — тесни бедра, широки рамене. Наблюдаваше го, както в сарая наблюдават танцувачките — без да се бои, че може да я хванат, а може би желаеше да бъде хваната.

Джем отвори прозореца:

— Тази година лятото дойде рано, не мислите ли? Изведнъж стана горещо… Искате ли още едно мартини?

Айдан припряно погледна празната чаша пред себе си, после часовника си:

— Не, благодаря. Трябва да си вървя. Мъжът ми и дъщеря ми сигурно са се прибрали и се притесняват за мен. — Каза го така, все едно искаше да припомни не само на Джем, но и на себе си за мъжа и детето си. После тихо, като на себе си, рече: — О, боже, не можахме да говорим за детската площадка.

Джем не настоя да остане. Докато й държеше сакото, каза:

— Аз обикновено съм си вкъщи. Елате, когато пожелаете.

— Неудобно ми е, че ви притеснявам така.

— Нее, не ме притеснявате, но ако ще се чувствате по-спокойна, ще ви дам телефонния си номер.

Написа номера си и й го подаде. Правейки това, погледна към купата с маслини на масичката.

— И маслини не яде.

Това неочаквано преминаване от „вие“ на „ти“ го караше да бъде нащрек, но не го показа. С нетърпение очакваше отговора на Айдан. Дали защото бързаше, че закъснява и не се замисли много, дали защото прие това за нещо естествено, отваряйки вратата, Айдан се обърна към него:

— Е, ти ще ги изядеш.

Джем я изчака да се качи в асансьора. Този негов жест й се хареса.

Докато слизаше надолу, знаеше, че отново ще отиде при Джем. В главата й нямаше някакъв определен замисъл, може би нямаше и чувство; само желание да отиде отново и да го види. В този момент не си задаваше въпроса какво се крие зад това желание, и не изпитваше нужда да нарече с име породилото се в душата й усещане.

Оставено без име, чувството я правеше по-смела и решителна. Не желаеше да загуби тази смелост и решителност — поне не сега, затова предпочете да остави чувството в себе си без име.

Джем играеше малка игра с Айдан и Айдан играеше игра със себе си — и двамата си играеха с Айдан.