Ахмет Алтан
Изневяра (11)

XI

В коридорите на горния етаж на банката под приглушената светлина на бронзовите лампи, осветяващи картините по стените, се чуваше тих шепот, който много скоро се превърна в мощно бръмчене — цялата сграда се разтресе. Директорът на банката напускаше и всички говореха за това. От къде започна всичко, кой пръв заговори за това — не се знаеше, но до вечерта и най-големите скептици повярваха на слуха.

На сутринта слуховете се превърнаха в истина — директорът не дойде на работа. Подобно на пиле с откъсната глава, цялата банка се тресеше, всички се опитваха да разберат какво става. И както се случва на такива места, клюките предшестват истината — подчинените се опитваха да разгадаят „защо“. Тези, които съжалиха, не бяха много, но затова пък изпълнените с надежди не бяха никак малко. Предстояха промени от горе до долу. Някои щяха да се изкачат едно стъпало нагоре. Задкулисните игри започнаха още от сега. Естествено най-кървава предстоеше да бъде борбата в „горните“ етажи — между заместниците на директора. Подобно на крокодили в плитки води, всички се готвеха за лов: създаваха се групички, правеха се съглашения, преценяваха се съотношенията „полза — вреда“, пресмяташе се степента на загуба в случай, че са заложили на грешна карта…

И Айдан беше един от крокодилите. Някак си рефлекторно, без да се замисли, се включи в задкулисните надигравания. Не смяташе, че може да стане директор, беше млада за това, а и имаше други на по-високи длъжности от нейната. Тя искаше Хасан да стане директор. От една страна знаеше, че случи ли се, това ще заздрави позициите й в банката, от друга — водеше се от чисто приятелски съображения.

В тези бесни дни Айдан се чувстваше като застанала под водите на водопад. За разлика от останалите обаче, водата не я мокреше — усещаше шума й, миризмата й, но не се мокреше. Беше вътре в случката, но случката беше извън нея. Тайният свят, в който живееха двамата с Джем, й действаше като разтворен чадър — пазеше я от външния, видим свят, притъпяваше амбициите й и желанието й за издигане.

Може би това беше причината, поради която Айдан живо се включи в играта. Надаваше повече от друг път ухо на клюките — интуицията й й подсказваше, че не бива да охлабва и изтънява връзките си с видимия свят. При всеки удобен случай се опитваше да се приобщи към него.

По четири-пет пъти на ден се срещаха с Хасан и си разменяха клюки — анализираха, пресмятаха, опитваха се да прогнозират. Шепотът заглушаваше всички останали гласове в банката. Понякога чутото ги изпълваше с надежда, друг път — обратно.

Докато обядваха, Хасан беше неспокоен.

— Ще направят Еркан директор… Почакай и ще видиш… Днес го търсили от Америка… Май не искат добър човек, щом са се спрели на този дилетант. Селянин, не знае как се държи вилица и нож, камо ли за друго… Като иде в ресторанта, не може да си поръча, бърка имената на ястията, а за шампанско изобщо не е чувал — една марка не може да назове…

— За бога, не говори глупости… Какво общо има банката с шампанското… И от къде си сигурен, че тъкмо него ще изберат, говорят се още толкова други неща…

— Казват, че го търсили от Америка…

— Хасан, чух, че и тебе са те търсили сутринта от Америка, всеки казва нещо.

Лицето на Хасан грейна. Чутото до такава степен го зарадва, че не можеше да се сдържи.

— Мене ли са търсили?

— Така чух…

— Чудесно…

— Търсиха ли те наистина?

— Не.

— Тогава кое му е чудесното?

— Значи за всекиго говорят така, не само за Еркан…

— Е, Хасан, нали ти казах преди малко, че всеки си измисля по нещо…

Хасан не я слушаше. Беше се замислил за нещо. Айдан го гледаше и си мислеше с какво този човек някога й беше привлякъл вниманието. Дали защото в последно време се срещаха по-често, или защото Хасан вече нямаше сили да се прикрива, или защото тя вече гледаше на мъжете с друго око, но определено виждаше Хасан като на длан и това, което виждаше, не беше много приятно. Слабите му страни бяха повече от силните. И макар да говореше винаги пренебрежително за останалите, да се изтъкваше, да се показваше по-богат, отколкото беше в действителност, всъщност беше от хората, които веднага се разтреперваха и губеха контрол върху себе си пред всяка трудност, а ако успееше — хвалеше се на висок глас. Въпреки това Айдан все още хранеше някакви приятелски или сестрински чувства към него и се опитваше да го предпази от другите. Ако трябваше да го сравнява с Джем, Хасан губеше по всички показатели.

— Според мен, недей да злословиш по ничий адрес. Не казвай на никого нищо. Трай си. Ако станеш директор, ще ти се наложи да работиш с тези хора. Не си създавай врагове още от сега.

— Без друго на никого нищо не казвам… Как можеш да си помислиш такова нещо.

— Е нали преди малко казваше, че Еркан е дилетант и селянин…

— Аз го казах на тебе, на други не съм…

Айдан се засмя:

— Кажи ми честно, освен на мене, на колко души още каза това?

Хасан се ядоса:

— На никого не съм казал…

Айдан се усмихна отново:

— Остави сръднята. Кажи ми честно, на колко човека още си казал това?

Хасан се засмя:

— Може би на двама-трима, но не са хора, които ще отидат да кажат на Еркан.

Вероятно Еркан отдавна вече знаеше какво е казал за него Хасан. Айдан разбра и друго — въпреки че много искаше, Хасан нямаше шансове да стане директор. Трябваше да направи нещо, да го подготви за загубата и да го успокои.

— Не е толкова важно дали ще те направят, или не директор. Знаеш, че невинаги дават правото, на когото трябва.

— Ако не ме направят директор — ще напусна.

— Не говори глупости, защо ще напуснеш?

— Щом не ме харесват и не ме искат, няма да остана тук. Не мога да работя на място, на което не ме харесват.

Айдан знаеше, че Хасан няма да напусне, а сега, като разговаряше с него, виждаше, че шансовете му да стане директор са повече от нищожни.

— Хасан, друже, много те моля, не казвай на хората, че ще напуснеш… Моля те!

— На никого не съм казал.

Айдан не можа да се сдържи и този път. Усмихна се:

— На колко човека каза, че ще напуснеш?

Този път Хасан наистина се ядоса:

— Престани да се държиш с мене като с дете! На никого не съм казал!

— Хайде, кажи ми на колко човека го каза!

— На никого…

— Хайдее…

— Може би на Резан…

Айдан се пресегна и го докосна по ръката:

— На никого не казвай такова нещо. Такива неща бързо се разчуват. После ще се окажеш в трудно положение.

Когато се върна в стаята си, Айдан беше спокойна. Всъщност отдавна го беше предугаждала, но днес по време на обяда, разговаряйки шеговито с Хасан, предчувствието й се превърна в непоклатимо убеждение — Хасан никога, абсолютно никога нямаше да стане директор. Почувства се леко в позиция на губеща — нейният кандидат за длъжността се оказа губещ. Но това не беше всичко. Човекът, когото някога бе харесвала и обичала, се оказа объркан и безпомощен като дете. Беше направила грешен избор.

Обади се на Джем.

— Какво ще кажеш да се срещнем утре?

— Утре не мога, зает съм. Може ли вдругиден?

За първи път, откакто се срещаха, Джем отказа да се видят — отложи датата. Каза го леко и безгрижно.

— Добре — каза Айдан и затвори телефона.

Настръхна. Уплаши се. Почувства се изправена пред опасност. Всичко в нея потрепери. Искаше да се успокои, но мисълта, че Джем отложи срещата, се забиваше като клин в съзнанието й. И което беше по-лошо — не можеше да намери заместител на емоциите, които Джем й даваше. Когато него го нямаше, всичко — работа, хора, семейство, Халюк, Хасан — й се струваше скучно и сиво. Благодарение на Джем успяваше да ги понася. Светлината, която Джем хвърляше в живота й, малко или много, озаряваше и останалите и те, ако не можеха да бъдат привлекателни, поне ставаха поносими. „Не го попитах каква работа има“ — косеше се наум. Сякаш, ако го беше попитала, нямаше да се страхува толкова, но не го направи — не искаше да показва чувства пред него.

Следващият ден мина отвратително. Не се интересуваше нито от клюките в банката, нито от душевните терзания на Хасан. Скара му се строго да внимава какво говори и да не се държи като дете, затвори се в стаята си и давайки си вид, че работи, не пускаше никого при себе си.

Беше си внушила, че винаги, по всяко време, може да се срещне с Джем, и сега съмнението, че може да го загуби, я хвърляше в ужас. За нея връзката им отдавна не беше само приключение, забежка, страст, подсилвана от усещането за тайнственост и грях — бе започнала да прибавя и чувства. Нямаше да е грешно, ако се каже, че бе на път да се влюби.

И както винаги до сега, отсъствието на Джем й въздействаше по-силно от присъствието му. Трудно би могла да живее без преживяванията, които й даваше. Загубеше ли го, нямаше с какво да запълни празнината в живота си — нито обичта й към Селин, нито привързаността й към работата, нито сигурността, която й даваше Халюк, нито възхищението, с което я гледаше Хасан, можеха да заемат мястото на Джем. Отидеше ли си Джем, след него щеше да зейне пропаст и Айдан щеше да пропадне в нея. Трябваше да го задържи, но не знаеше как да го стори. Мисълта, че може да го загуби, я правеше объркана и уплашена до смърт. Неусетно Джем бе заел такова място в живота й, че отидеше ли си, нямаше да може да запълни с нищо празнината след него. Без Джем всичко беше черна бездна.

Цяла нощ се буди и сънува несвързани сънища. Няколко пъти излезе на терасата и пуши цигара, заслушана в свистенето на преминаващите по пътя коли, мяукането на бездомните котета и неразбираемите думи на няколкото двойки, връщащи се късно у дома. Стоеше като на тръни, обзета от притеснения и съмнения, срещу които — уви, не можеше да направи нищо. „Дали да не си намеря друг любовник?“ — мина й през ума, но това още веднъж й показа, че не желае никого, освен Джем.

Сутринта отиде в банката. Изобщо не обърна внимание на приказките, че днес ще обявят новия директор. Направо влезе в стаята на Хасан и под слисания му поглед се отпусна в едно от креслата.

— Еркан е новият директор.

— Сигурно ли е?

— Да…

— Е, така да е, какво да направим…

— Аз ще напусна.

На Айдан й се искаше да му изкрещи: „Добре, отиди и си дай оставката!“, но като видя безпомощното изражение на лицето му, й дожаля и започна да го успокоява.

— Не е нужно да напускаш. Нямаш причина затова. Един щеше да стане директор и ето, че стана. Какво толкова. Банката има нужда от тебе… Пък и къде ще намериш такава работа.

— Не, не мога да понеса тази обида, ще напусна…

Айдан познаваше Хасан и знаеше, че няма да напусне. Нямаше смелост за това. Говореше така, защото искаше да чуе колко е важен и необходим за работата. Дразнеше му се, но не можеше да го остави в този момент.

— Моля те, заради мене! Не го прави, моля те!

Хасан я погледна — искаше да разбере искрени ли са думите на Айдан. Повярва, че са искрени. Почувства се харесван мъж — върху лицето му се изписа доволна и горда усмивка. Айдан разбра какво си мисли. Всъщност дойде при него, защото се ядосваше, че бе загубил поста, а сега, като разбра как тълкува думите й, се ядоса още повече.

— Ако не напусна, то ще е единствено и само заради тебе. Иначе тези тука изобщо не ме заслужават.

Айдан се опитваше да прикрие гнева си.

— Не напускай, не си струва…

Хасан започна да вярва, че Айдан го обича както някога, а тя, виждайки глупостта му, се ядоса още повече.

Колкото повече Хасан си вярваше, че го харесва, толкова повече Айдан охладняваше към него.

— Искаш ли да хапнем нещо? — попита я.

— Имам работа. Трябва да изляза.

— Къде, защо?

На Айдан й идеше да му викне: „Тебе какво те интересува къде и защо!“, но не искаше да го засегне.

— Трябва да се отбия при майка ми. Имам неща за оправяне.

— Ако се нуждаеш от помощ, да дойда с тебе.

— Благодаря ти, но няма нужда… Пък и добре ще е да останеш тук. Иначе кой знае как ще изтълкуват отсъствието ти…

Айдан бързаше за среща с Джем. Но това не й попречи да се отбие до кабинета на Еркан, за да го поздрави и да му каже, че трябва да отиде при майка си. Новият директор я прие много по-добре, отколкото очакваше. Попита я за майка й — болна ли е, от какво, после добави:

— Утре ела, имам проекти за обсъждане с тебе, мисля, че бихме могли да работим прекрасно заедно.

Това единствено изречение неочаквано разпука обръчите на притеснението, в които я беше стегнало изречението на Джем. Зарадва се. Все едно някой й беше хвърлил въже, което да я привърже към брега и да я спаси от течението. Страхът й отстъпи място на спокойствието. Силата на Джем беше разклатена. Подскачайки, слезе по стълбите. Радостта й продължи, докато си иде вкъщи, но приближавайки вратата на Джем, мравунякът в слабините й се размърда и мравките с огнените си крачета запъплиха по цялото й тяло. От вълнението и възбудата думите на Еркан позагубиха сила.

Джем имаше странно влияние върху Айдан. Желанието да го вижда, чува, докосва, я караше да гледа с безразличие и пренебрежение към всички останали. И този ден стана така. Докато седяха и говореха в салона, думите на новия директор избледняха и загубиха значение.

В един момент не издържа — с привидно безразличие зададе въпроса, който не й даваше покой:

— Каква работа имаше вчера?

— Събрание на управителния съвет. Трябваше да присъствам.

— О, ти си член на управителния съвет, така ли?

— И защо се учудваш толкова? Или се опитваш да ми кажеш, че не ставам за тази работа? Уверявам те, че се справям прекрасно. Ако видиш останалите, аз ще ти се сторя направо цвете!

— Питам сериозно, от кога си член на управителния съвет?

Джем разбра, че Айдан взима много на сериозно нещата, затова се опита да го обърне на шега:

— Аз така съм се родил, скъпа, като член на съвета… В нашия свят не се става, а се раждаш член на управителния съвет!

— Моля те, говори сериозно. От кога си член на управителния съвет?

— Малко повече от десетина години.

— И не си ми казал…

— И как да ти го кажа? „Здравей, аз съм Джем и съм член на управителния съвет!“ Така ли?

И с думи, и с поведение Джем разклащаше ценностната й система — с лекота превръщаше важните за нея неща в маловажни. Тя дни наред се опитваше да разплита задкулисни интриги, Хасан изпадаше в нервна криза, че не го избраха за директор, Еркан едва успяваше да скрие радостта си от назначението, а Джем беше член на управителен съвет и се шегуваше с това, все едно не беше нищо! Обзе я непреодолимо желание да се люби с него.

— Хайде да отидем оттатък!

Вървяха заедно по коридора. Джем леко я докосна по ръката. Айдан си мислеше за това, което щяха да правят след малко, и за онова, което бяха правили преди, когато видя, че една от вратите, покрай които минаваха, е отворена. Погледна и видя цял куп макети на сгради.

— Това какво е?

Джем побърза да затвори вратата с притеснение, което не беше виждала у него преди:

— Нищо, няма значение.

Айдан спря и отвори вратата, която Джем затвори преди малко.

Странни куполи, наклонени покриви, остри кули, тесни в основата, разширяващи се нагоре небостъргачи, стояха едни до други като пришълци от друг свят. Айдан влезе в стаята и започна да разглежда макетите един по един. До сега не беше виждала подобни сгради. Един от макетите непрекъснато се въртеше около оста си, в един много висок небостъргач течеше водопад, една от сградите приличаше на обърнат обратно чадър, покривът на друга приличаше на мидена черупка, някои покриви се приплъзваха и се отваряха ту от едната, ту от другата страна.

Погледна Джем. Усмихваше се смутено, опрян о рамката на вратата.

— Какво е това?

Темата явно не беше приятна за Джем и затова отговорът му прозвуча малко нервно:

— Макети на сгради.

— И кой ги е правил?

— Кой ще ги прави, Айдан, аз!

— Добре, а ще направиш ли истински по тях?

— Не.

Айдан го гледаше с възхищение. Най-после бе открила една хубава черта в мъжа, с който се любеше.

— И защо няма да направиш?

— Защото ще се срутват…

— Как така ще се срутват?

— Ами така! Покривът слиза на нивото на партера. Това имам предвид, като казвам, че ще се срутят.

— Но те са много хубави! Защо се срутват?

Джем въздъхна. По лицето му бяха изписани срам и притеснение едновременно. Никак не му харесваше, че Айдан го видя такъв.

— Защото не издържат на законите на статиката, затова… Може да са красиви, но не са реални. Или за построяването им трябват толкова много пари, че не си струва.

Айдан седна на пода между макетите.

— Но искаш да ги направиш, нали?

— Добре би било, ако ги направя…

— Никога не си ми споменавал, че имаш такива желания… Изобщо не предполагах такова нещо…

Джем нищо не каза.

— Не обичаш да споделяш, нали? Любиш се с мен, споделяш греха ми, пазиш тайната ми, но до ден-днешен не изпита нужда да споделиш плановете си, мечтите си… Ако вратата не беше отворена, никога нямаше да разбера това.

— Не е нещо, което си струва да знаеш, скъпа. Хайде, ела да отидем оттатък.

— От кога се занимаваш с това?

Раздразнението му не убягна на Айдан.

— Много отдавна.

— Баща ти знае ли?

— Не!

— Кой знае?

— Никой.

— До сега в живота ти никога ли не е имало човек, когото да обичаш толкова, че да споделиш с него мечтите си? Никога ли не си обичал истински жена?

— Е, сега с психоанализа ли започваме — изропта Джем. Наведе се и хвана Айдан за ръцете и й помогна да стане. — Хайде, ела! Има много по-приятни и интересни неща от психоанализата, уверявам те.

Айдан дълго, дълго гледа Джем в очите, после каза:

— Понякога много искам да разбера какво си мислиш, но не мога…

— Защото не е нещо, което може да бъде разбрано, скъпа…

Излязоха от стаята и затвориха вратата зад себе си. Джем си възвърна спокойствието. Гласът му прозвуча лек и подканващ, както преди:

— Хайде, ела…

Влизайки в спалнята, Айдан едва сдържаше радостта си:

— Аз ли съм единствената жена, която е видяла това?

— Ти… ти си тази щастливка, избрана от Бога, да види сградите, които няма да бъдат построени, защото ще се срутят.

Преди да започнат да се любят, Айдан хвана главата на Джем, и с обич я притисна до гърдите си — само за миг.

Пушеха цигара в почивката, която си дадоха. Неочаквано Айдан рече:

— Халюк заминава за два дни в Анкара. Ще оставя Селин при майка ми. Ела у нас. Искам да се любя с теб в собственото си легло.